Мариус Габриел
Маската на времето (25)

Англия

Когато Дейвид излезе от Камарата в мразовитата есенна вечер, бентлито го чакаше на „Ню Палъс Ярд“. Второто четене още не беше свършило. Малко преди това беше говорил и речта му бе посрещната добре. Той беше на четиридесет и шест години — под средната възраст за депутат — но след близо десетилетие в Парламента вече набираше gravitas^[1], както казваше главният партиен организатор^[2]. Докато говореше днес, Макмилън^[3] кимаше одобрително. Дори депутатите от опозицията слушаха внимателно. Беше доволен.

Откъм Темза прииждаше мъгла и се стелеше като ореол около светналия циферблат на Биг Бен, който се извисяваше над четириъгълния вътрешен двор на Уестминстър. Дейвид тъкмо вдигна поглед към часовника, когато огромните камбани запяха с плътен глас и мелодията екна над целия площад. Човек сякаш улавяше във въздуха дъха на замръзнали локви. Шофьорът, който го чакаше, излезе да отвори вратата.

— Неприятна вечер, сър.

— Да.

Зъзнейки, той се качи в колата. Шофьорът седна отпред и посегна към бутона за отоплението.

— Скоро ще се стопли, сър.

После се обърна в очакване. Шофьорът търпеливо мълчеше, а Дейвид Годболд седеше и барабанеше с пръсти по куфарчето си, чудеше се накъде да потеглят. Най-сетне се облегна на луксозната кожена седалка и каза:

— „Гауър Мюс“.

— Разбира се, сър.

Бентлито се плъзна през двора и се насочи към портала. Бариерата се вдигна и колата излезе на улицата. Движението не беше натоварено, дори и по „Уайтхол“. Дейвид се обърна и погледна през задното стъкло, но цялата улица бе скрита в мъглата.

Той беше красив мъж, с руса коса, която вече започваше да посребрява на слепоочията. Имаше властна уста и решителна брадичка с трапчинка като на холивудските филмови герои. Ушите му бяха прилепнали към главата. Лицето му имаше много мъжествено излъчване и привличаше вниманието. Очите му бяха наситеносини. Умееха да смущават с прямотата си, но и чаровно да проблясват. Този образ изглеждаше добре на черно-белите телевизионни екрани от онези дни, а вестниците обичаха да публикуват снимката му.

Пътуваха десет минути. Спряха на ъгъла на „Бедфърд Скуеър“, в сърцето на Блумсбъри, на няколко крачки от „Гауър Мюс“. Дейвид погледна часовника си.

— Ела в един часа, Уолас.

— Разбира се, сър.

— Чакай ме на Грейт Ръсъл Стрийт, пред стълбите на музея.

Този път Уолас не отвори вратата на шефа си. Дейвид се огледа. По тротоара забързано преминаха една-две фигури, свити като него в палтата и шапките си. Той зави зад ъгъла, сгушен в балтона си.

Във фоайето нямаше никой. Качи се с асансьора до третия етаж. Апартаментът в дъното на коридора беше заключен, но той имаше свой ключ. Момичето седеше свито на кълбо в едно кресло пред огъня. Беше на малко повече от двадесет години — пищна блондинка с едновременно детско и похотливо лице. Дейвид окачи палтото и шапката си и се доближи до нея. Още щом повдигна устни към неговите, той почувства прелестната нежност на тялото й. Бяха любовници едва от четири месеца и зарядът на възбудата избухна веднага.

Тя започна да разкопчава дрехите му.

— Успешна ли беше речта ти?

— Камарата като че ли я хареса.

— Умничкият Дейвид. — Усмивката й беше присмехулна. — Значи най-сетне големите батковци те пуснаха да си поиграеш. — Ръката й беше нежна и сръчна. — Ще останеш цяла нощ, нали?

Той поклати глава.

— Днес Ивлин се е върнала от север. Трябваше да се прибера направо вкъщи. Мога да остана само около час.

— Каква досада.

— Съжалявам, Моника.

— Кога ще се прибира на север?

— Не зная.

— Ами отпрати я.

— Не ставай глупава.

— Не ме наричай „глупава“.

Тя се наведе над скута му и изведнъж той изрева от болка.

— Боже, Моника!

— Нищо ти няма. — Изправи се, а на устните й играеше усмивката на жестоко дете. — Ела в леглото и ще го целуна по-нежно.

Ивлин Годболд стоеше неподвижно пред прозореца в кабинета на съпруга си. Къщата беше на по-малко от километър от Уестминстър и гледаше към Сейнт Джеймсис Парк. Първите пет години живееха тук под наем, за да са близо до Парламента. После, когато Дейвид го преизбраха, той я убеди да я откупят за сто години. Сега ще им принадлежи цял живот и през целия живот на децата им. Ако изобщо имат деца.

Писмото лежеше на палисандровото писалище зад нея. То беше пристигнало в Нортъмбърланд преди три дни. Ивлин устоя на първоначалния си инстинкт да се втурне към Лондон и да го хвърли в лицето на Дейвид. Сега беше доволна, че не е постъпила така. Тези три дни размисъл й помогнаха неимоверно много — да поуспокои гнева си, да преглътне болката си и да реши какво да прави.

Подобни решения бяха нещо необичайно за Ивлин, защото през дванадесетте години брак с Дейвид всичко течеше с такава плавна — понякога чак ужасяваща — последователност! Но преди да се омъжи, й се удаваше да взима решения и все още не беше загубила тази своя способност. Разбира се, въпросът как да съобщи на Дейвид, оставаше открит.

Обърна се към стаята. Погледът й се плъзна по полиците с томове в кожени подвързии, по удобните фотьойли и тапицираното с мароканска кожа писалище, върху което в светлосиния правоъгълник, очертан от светлината на лампата, лежеше писмото. На бюрото нямаше нищо друго. То сякаш очакваше бъдещите отговорности.

Догодина Дейвид със сигурност ще бъде избран в Кабинета, макар и на по-незначителен пост. Бе научила това от приближен на Макмилън. Не беше споделила с мъжа си тази информация, макар да знаеше, че болните му амбиции не го оставяха на мира. За негово добро трябваше да има нещо, което да го човърка. И за нейно. Това й помагаше да се справя с мислите, които я мъчеха.

Сигурно е с новата си любовница, която е настанил в „Гауър Мюс“. Прекоси стаята и извади бутилка уиски от бюфета. Наля малко в една водна чаша и погледна часовника си.

Покатерен върху нея, сумти от възбуда сред топлата стая. Ивлин отпи от чашата и затвори очи, за да отпъди грозната картина.

Ивлин бе тъмнокоса, със семпла, но безупречна прическа — от осемнадесетгодишна възраст се подстригваше по един и същи начин. Всъщност оттогава много малко неща се бяха променили у нея. Вече беше на тридесет и четири години, но знаеше, че и на петдесет няма да е много по-различна.

По лицето й нямаше и следа от плътската хубост на жената, с която в този момент съпругът й правеше любов. Само много смел мъж би го нарекъл привлекателно. Някога вярваше, че Дейвид има достатъчно кураж. Но вече не смяташе така.

Понасяше влечението, което Дейвид изпитваше към телата на чуждите жени, но не и към нейното, като тежка обида. Още по-лошото бе, че все си падаше по непростимо обикновени мърли. Тя пресуши чашата. За миг усети на небцето си неопределения вкус на малцовото уиски. Приглади костюма по слабите си хълбоци. Беше кашмирен. Фигурата й бе стройна, неспособна както на бързи, така и на тромави движения. Всякакви дрехи й стояха изключително добре; Ивлин винаги се бе възползвала от това и се обличаше само в скъпи и елегантни тоалети. Дрехите бяха единственото разточителство, което си позволяваше, за сметка на това без никаква мярка. Дейвид вече не забелязваше. Вече не умееше да прави точни преценки. Започваше да губи и чувството си за справедливост. Действителността отдавна вече не пречеше на удоволствията и амбициите му.

Тя потъна в едно кресло и запали цигара „Болкън собрание“. Лютият дим преряза гърлото й. Пушеше само когато изпитваше необходимост, а не по навик. Докосна синия плик с връхчетата на пръстите си. Но действителността не изчезваше. Действителността се криеше в това писмо. Този път не го отвори. Вече знаеше всяка дума наизуст. Неподвижно зачака Дейвид да се върне у дома.