Мариус Габриел
Маската на времето (5)

Италия

Акушерката излезе от най-хубавата стая, като си бършеше ръцете.

— Има ли нещо за пиене в къщата? — обърна се тя към Тео.

Той все още седеше подпрян на масата, с брадичка, опряна в гърдите.

— В бюфета — отвърна той.

Тя порови в малкия тъмен бюфет, докато най-после откри преполовена бутилка гроздова ракия. Сипа си порядъчно голяма чаша и отиде да я пие в кухнята.

Най-сетне Тео събра сили да се премести. Раздвижи се с мъка и закуца към предната стая. Влезе. Миришеше на касапница.

Акушерката ги бе положила една до друга, увити в един и същ оцапан с кръв чаршаф. Той посегна с трепереща ръка и го отметна. Вгледа се ужасен в телата на сестра си и на детето й.

Лицето на Кандида беше като от мрамор. Полуотворените й очи кухо се взираха в тавана. Първото мляко капеше от голата й гръд.

Но лицето на бебчето, сгушено в нея, беше неизмеримо жална гледка. То също бе бледо като мрамор, с топчести страни като на херувимче и кичур тъмна косица. Следите, които форцепсът бе оставил от двете страни на главицата му, бяха посинели. Очите му бяха затворени, а устичката — отворена, сякаш само бе заспало. Тео видя, че е момиченце и има идеални форми.

Картината пред очите му представляваше не раждане, а престъпление, непростимо престъпление. Захвърли бастуна и повдигна детето на ръце. Беше меко и нежната кожа все още пазеше малко топлина. Едната ръчичка провисна настрани. Главичката клюмна на гърдите му.

„Не — каза си изведнъж Тео. — Няма да позволя това да се случи.“

Куцайки едва-едва — струваше му се, че болният му крак е като че ли клон, който всеки миг ще се отчупи — той пренесе детето през къщата. Като го видя, акушерката пребледня като платно.

— Да не си полудял? — втрещена прошепна тя.

— Няма да допусна това — гласно изрече мъжът.

— Изгубил си си ума, Тео. Много ти се насъбра.

Той се запрепъва покрай нея с детето на ръце и излезе на двора.

— Тео! — изпищя след него жената.

На двора имаше кофа с вода, чиято повърхност бе покрита с тънка коричка лед. Тео се приведе над кофата; болката сякаш раздираше болния му крак. Той изгреба тънките късчета лед и бързо потопи бебето в болезнено студената вода.

В миг усети как телцето потръпна в ръцете му.

Мислеше, че му се е сторило — не бе възможно да се е раздвижило, но детето трепна отново. Измъкна го от кофата — от кичурчето черна коса се стичаше вода. То започна да се задъхва и личицето му яростно се сбърчи. Тогава проплака — плачът бе пронизителен, като на здраво бебе.

Акушерката стоеше на прага с неразбиращо, зашеметено изражение.

— Боже мой. Какво си направил?

Сякаш оглупял от чудото, Тео се изправи с мъка, здраво сграбчил ревящото дете. Замъкна се обратно в къщата. По бялата като платно кожа се разстилаше руменина. Момиченцето риташе, а малките му юмручета ту се свиваха, ту се отпускаха. Писъците му издаваха неутолима жажда за живот.

— Студено й е — със странен глас каза Тео.

Поднесе бебето към акушерката, но тя поклати суеверно глава.

— Ти й даде живот. Ти я дръж.

И хукна да донесе бебешкото одеяло.

— Катарина Елеонора — каза свещеникът, — отхвърляш ли дявола и пъклените му дела?

— Да — отговори вместо нея Тео.

Роза Киприани се взираше безмълвно в малкото създание в Теовите ръце, докато свещеникът миропомазваше челцето на детето. То не се събуди.

— Кръщавам те в името на Отца и Сина, и Светаго Духа. Амин.

Роза бавно се прекръсти. Очите на акушерката плуваха в сълзи. Тео не отделяше поглед от бебешкото личице, сякаш бе хипнотизиран. Той не изпускаше детето от ръце нито за миг. Като че ли никой и не искаше да му го отнема.

Свещеникът си отиде. Акушерката остана да наглежда бебето. То започна да скимти и мъничките му крайници промърдаха в гънките на пелената. Тео го намести непохватно в ръцете си.

— Гладна е — каза той и се сети за мъртвата гръд в предната стая, от която течеше мляко.

Срещна с поглед очите на майка си. Тя едва ли бе промълвила и дума, а лицето й все още изглеждаше като издялано от камък. Не бе проявила нито радост, нито изненада от чудодейното възкръсване на детето.

Подаде й бебето.

— Само тя ни остана, мамо.

Роза най-после го пое. Механично уви пелената около миниатюрната главичка.

— Без помощта ти щеше да й е по-добре, Тео — каза тя.

Не знаеше какво да й отговори.

— Трябваше да го направя — промълви той след дълго мълчание. — Трябваше.

Роза бе пъхнала пръст в устицата на бебето и то бе престанало да скимти. Погледна горчиво към Тео.

— Добре, Тео. Надявам се да порасне и да ти се отблагодари някой ден.