Мариус Габриел
Маската на времето (31)

Англия

Дейвид се събуди с ужасно главоболие и с усещането за надвиснала заплаха. Бяха спали в отделни стаи.

— О, боже! — пошепна той, като си припомни случилото се.

Измъкна се от леглото, притиснал длани към слепоочията си. Имаше един-единствен сигурен начин да влее малко разум в главата й. Тя не беше страстна жена, поне не в смисъла, в който Моника беше страстна. Но за жените бе разбрал едно — след хубава, енергична битка под чаршафа винаги спират да се ядосват.

Изстена, като видя следите, които нощните преживявания и уискито бяха оставили по лицето му. Миенето и бръсненето му отнеха десет минути. Приглади косата на слепоочията си, сложи одеколон на местата, където се бе порязал, докато се бръснеше, намъкна халата си и се запъти към спалнята на Ивлин. Отвори вратата, без да чука.

— Скъпа…

Вече беше станала и стоеше пред огледалото. Голотата й го стресна. Не я бе виждал напълно разсъблечена от много време, може би от години.

— Извинявай. Не знаех, че се обличаш.

Сивите й очи се втренчиха в отражението му в огледалото.

— Какво има, Дейвид?

— Става дума за онова, което ми предложи снощи. Знаеш, че е невъзможно.

— Напълно е възможно.

Той облиза устни. Тя имаше удивителна фигура — в никакъв случай не сластна, но много пропорционална. Изведнъж осъзна, че не отделя поглед от нежните, почти момичешки тъмни къдри между краката й.

— О, стига вече, мила. Направил съм една беля. Но не може да не осъзнаваш…

— Какво?

— Че това би съсипало кариерата ми.

— Кариерата ти вече не представлява интерес за мен.

Дейвид се ужаси.

— Тогава помисли за живота ни. За брака ни. Поне на това все още държиш, надявам се.

Тя отиде до гардероба — устремните движения на елегантното стройно тяло сякаш бяха омагьосали погледа му.

— Ивлин, за бога! Това е невъзможно.

— Възможно е. Съветвам те да свикнеш с тази мисъл, колкото се може по-бързо.

— Това е лудост!

— Иди и се облечи.

Тя самата започна да се облича, започвайки от сутиена. Малките й гърди все му напомняха неузрели плодове. Винаги бе признавал, че тялото й е привлекателно, макар самият той да не бе откликвал физически на него от години. Но сега, поради някакви не напълно осъзнати причини, изведнъж изпита непреодолимо желание към нея.

— Не се обличай — каза той.

— Защо?

Той се приближи до нея и обхвана раменете й.

— Искам те.

— Толкова си смешен — рече тя с ледено презрение в гласа и рязко отхвърли ръцете му. — Наистина ли очакваш да легна най-послушно и да разтворя крака?

— Ивлин…

— Да не мислиш, че това, за което говорихме снощи, е някаква игричка?

— Не, но…

— Имаш ли представа колко болка си ми причинил, откакто се оженихме? О, зная, че си надарен да съчувстваш на хората. Но не държа да разкривам раните си. Имам своя гордост, в края на краищата. Но ти сигурно си се досетил. За някои неща.

Той понечи да заговори, но тя го прекъсна:

— През тези дванадесет години, Дейвид, имах едно-единствено утешение — вярвах, че не си толкова загубен, че да извършиш някоя наистина неблагоразумна постъпка. Но тази надежда се оказа напразна. Както и всички други надежди, които възлагах на теб. — Тя заговори по-тихо. — Никога през живота си не съм била толкова ядосана. Никога не съм се чувствала по-обидена. Може би това е била последната сламка между нас. Не зная. Просто повече не разчитай на мен. А сега отивай да се обличаш. В десет и половина имаме среща с адвокатите ми.

Устата му пресъхна.

— За-защо?

— За да уредим въпроса с момичето, разбира се. Не искам да губя нито минута. Първият учебен срок вече е към края си.

Тя влезе в банята и затвори вратата.

Дейвид се просна на леглото й и зарови глава в дланите си. Искаше му се да заплаче.