Мариус Габриел
Маската на времето (45)

Швейцария

— Страхувам се, че това е невъзможно.

Банкерът се чувстваше крайно неудобно по няколко причини. Пред него на писалището имаше папка и той разглеждаше внимателно ту нея, ту ръцете си, ту което и да е друго нещо, само и само да не поглежда към мъжа пред себе си.

— Загубването на ключа е сериозен проблем. В такива случаи влизат в сила специални правила. Депозитът се обявява за замразен и банката не може без подходящи препоръки да…

Пръстите на Джоузеф се извиха като нокти.

— Всичко това вече ми го обяснихте, хер Емануел.

— Най-сериозният проблем е идентификацията. Този сейф не е отварян от… — Той запрелиства папката. — … от двадесет години.

Джоузеф се бореше всячески да потисне отчаянието си. Сети се за Таня. Капиталистите са ти отмъкнали парите преди сто години!

— Моля ви, трябва да отчетете, че моето положение е изключение.

— Казвате, че през цялото това време сте били по трудови лагери зад Желязната завеса. — Очите на Емануел не се осмеляваха да се издигнат по-високо от гърдите на Джоузеф, сетне отново се отклоняваха в друга посока. — Нещо като изпитание.

— Да — отговори Джоузеф със сух, дрезгав глас. Хер Емануел беше пълен човек с гладко лице. Съответстващият на ранга му кабинет бе обзаведен луксозно по швейцарски — с тъмни кафяви мебели и тежки завеси, които скриваха прозорците. — Нещо като изпитание.

— Аз лично съм склонен да повярвам, че сте този, за когото се представяте. Но сте влезли в Швейцария с пътни документи, които признавате, че не са ваши…

— Фалшиви са.

— Доста — с погнуса отбеляза Емануел. — Не искате да се обърнете към консула на вашата страна за редовни документи…

— Не.

— … нито пък ни позволявате да се свържем с някой член от семейството, който би могъл да потвърди…

— Не!

Тонът на Джоузеф бе достатъчно рязък, за да накара швейцареца да премигне объркано. Той си пое дъх. Беше жизненоважно да не губи присъствие на духа и да не показва колко е отчаян. Това съвсем би изкарало ума на другия мъж.

— Хер Емануел, погледнете лицето ми.

Банкерът вдигна глава с явно нежелание. В Швеция Джоузеф подряза съвсем ниско брадата, която Таня го бе накарала да си пусне. Сега белезите изпъкваха повече, но отдалеч на очи се хвърляше не брадата, колкото рошавата му коса. Без да иска, Емануел трепна, когато очите му се спряха на лицето на мъжа срещу него.

— Раниха ме с едрокалибрен куршум в лицето — тихо обясни Джоузеф. — Мислеха, че съм умрял. Челюстта ми не бе наместена правилно. Шевовете бяха направени с домакински игла и конци. — Адамовата ябълка на Емануел подскачаше нагоре-надолу. — Семейството ми сигурно отдавна се е примирило със смъртта ми. Ако отново се появя в живота им, шокът ще бъде огромен. Особено в този си вид.

Емануел облиза устни.

— Кой знае, със специална хирургическа намеса…

— Необходимо ми е време да помисля за това. Както и за много други неща. Онова, което не искам, е да се окажа окупиран от интереса на обществеността, нито пък да се изправям пред хора, които не съм виждал от двадесет години. Никога не съм обичал да бъда обект на внимание, хер Емануел. Това бе една от причините, които преди много години ме накараха да си открия сейф в швейцарска банка. Смятах, че напълно мога да разчитам на поверителност от страна на мъже като вас.

Емануел се усмихна печално.

— Ach, so!^[1]

— Сега се нуждая от дискретност повече от всякога. Прекарал съм много години в среда, която толкова се различава от нормалната, че… — Той огледа уютния кабинет на Емануел. — Не се сърдете, ако ви кажа, че не можете дори да си представите. Събудих се като Рип Ван Уинкъл^[2] в свят, който изобщо не познавам. Дори автомобилите по улиците ми приличат на научна фантастика.

Спря, за да попие крайчетата на устата си с кърпичка. От усилието да говори ясно, брадата му се опръскваше със слюнки.

— Не ми беше лесно да избягам от Съветска Русия. Нямам свои пари. Трябваше да взема пари назаем от хора, които ги отделяха от залъка си, а сега дори и те се свършиха. Но в този си вид няма да отида в никое посолство или консулство, още по-малко ще се тръсна на семейството си. Трябва да се добера до нещата в онзи сейф. Те са ми необходими, преди да направя каквото и да било.

— Разбирам проблема ви. — Емануел разпери пухкавите си ръце. — Надявам се, че и вие осъзнавате моя.

Силите на Джоузеф се изчерпаха. Обземаше го отчаяние.

— Нямам нищо друго на света — рече той с треперещ глас. — Там е всичко, което имам.

Лицето на другия мъж сякаш се обви в пелена.

— Ще трябва да ви повторя, че не мога да ви дам достъп до сейфа, преди да ми представите задоволително доказателство за самоличност.

Джоузеф се опита да запази спокойното изражение на лицето си, но в очите му имаше нещо, което уплаши швейцареца и той бръкна крадешком под писалището.

— Не ви трябва аларма — нервно отбеляза Джоузеф. После се изправи, а Емануел го проследи с уморен поглед, колебаейки се дали да му подаде ръка. Представи си как изглежда в очите на швейцареца с тези работнически ботуши, евтин костюм, гротескно изкривена челюст под прошарената брада. По-скоро опасен скитник.

Банкерът се насили да се усмихне и добави обезсърчено:

— Ще видя какво мога да направя. Във вашия случай може би е най-подходящо да информирате полицията…

— Аз съм ваш клиент, хер Емануел, вярвате или не. По мое мнение вашата отговорност е тежка като тази на свещеника изповедник. Може би дори още по-тежка.

Емануел се поколеба за миг, но после реши да преклони оплешивяващата си глава пред Мамон^[3].

— Разбира се, ще запазя дискретност.

— Gruss Gott^[4], хер Емануел.

— Gruss Gott.

 

 

Джоузеф излезе на тихата цюрихска улица, без да знае къде отива.

По сребристата повърхност на Лимат се чифтосваха лебеди. Джоузеф скиташе безцелно по брега на реката и гледаше пляскащите бели крила и извитите шии. Мислеше за Таня и за това как танцът на любовта толкова често наподобява танца на мъчението.

Беше лято. Трябваха му почти пет месеца, за да стигне от Рига до Цюрих. И сега бе свободен, истински свободен, за пръв път след някогашната си младост. И все пак бе заклещен тук като плъх. Да се доближи на косъм и лъскавите стоманени врати да се хлопнат под носа му! Докато седеше в онзи кабинет, му се искаше да впие пръсти в дебелия врат на хер Емануел и да му изтръгне самодоволния живот.

Обезобразеното му лице уплаши банкера, беше сигурен в това. В известен смисъл то щеше да му бъде сериозна спънка. От друга страна, беше чудодейна благословия. Даваше му възможност да си избере каквато си поиска маска.

Но онова, което се криеше в металната каса под чистата цюрихска улица, му бе отчайващо необходимо. Ако не успее да се добере до нея, може преспокойно да нагази в тихите води на реката и да чака да потъне.

Внезапно спря на моста. Сякаш нож прободе стомаха му — досети се за нещо. Там имаше някой. Долу, в реката Лимат видя лице, което проблясваше сред собствените му спомени. Женско лице. Разбира се. Пак жена, през целия му живот, във всяка повратна точка. Когато съдбата готвеше на Джоузеф нещо, все избираше някоя жена.

Лицето й вероятно се е променило през десетилетията, но сигурно не много. Да можеше да се сети за името…

Не помръдваше, впил ръце в железния парапет, сякаш орловите му пръсти можеха да изкривят желязото. Минувачите крадешком хвърляха по един поглед към странната фигура, надвесена над реката. Какво ли виждаха тези пламтящи черни очи?

Стиснал зъби, Джоузеф се поклащаше бавно. Машината на съзнанието му се напрягаше до краен предел, за да извади на бял свят името, което отдавна бе потънало в забрава. То беше тежко, оловно име. Не искаше да изплува от мрака. Джоузеф затвори очи и изръмжа като звяр. Жената се криеше от него. Минувачите го заобикаляха внимателно.

После тъмните води се завихриха и името изскочи.

Беше се задъхал от напрежение. Изпитваше болка в гърдите и леко се олюляваше. Но усилието не беше напразно. Сега знаеше името. То щеше да го отведе при ключа.

Попи устни с кърпичката. След това се обърна и забърза към банката.

 

 

— Имам предложение, хер Емануел.

— Моля ви, нека го чуя.

— Помня една жена, която работеше тук по времето, когато открих депозита. Името й беше Марлене Книпхофер. Тя ме придружи до подземията няколко пъти.

— В клона сега не работи такова лице.

— Може би се е преместила. Тя е не по-възрастна от мен. Ако може да бъде открита, би свидетелствала за мен.

Лицето на банкера се смръщи недоверчиво.

— След толкова много време, mein Herr^[5]… а и вие много сте се променили.

— Fraulein^[6] Книпхофер имаше невероятна памет. Още повече, бяхме в добри отношения. Разказвахме си вицове. Ще си спомни, сигурен съм.

По изражението на Емануел можеше да съди, че той се съмнява дали изобщо някой би могъл да си разказва вицове с мъжа срещу него. Или пък показваше неодобрението си към самата мисъл за каквото и да е било отпускане през работното време на банката. Той забарабани с пръсти, а после си погледна часовника.

— Това е изключително неправомерно. Изключително неправомерно.

— Но вие ще проверите, нали?

— Може би трябва да ми оставите малко време да помисля…

Джоузеф се изправи. Обзе го спокойствие.

— Ще намина утре по същото време.

— Много добре.

Хер Емануел се поколеба за миг, а после протегна гладката си бяла ръка.

Което е много повече от постигнатото при първата им среща, помисли си Джоузеф на път за Хауптбанхоф.

 

 

Вратите на асансьора се затвориха. В това тясно пространство очите на чиновника избягваха да срещат очите на мъжа с обезобразеното лице. Джоузеф знаеше, че сигурно излъчва неприятна миризма. Последните четири нощи прекара при циганите, от другата страна на реката, а в Цюрих на бедните и бездомните никак не им е лесно. Но Джоузеф бе прекарал нощи, пред които тези изглеждаха като приказка. Дори и да спи на пухена възглавница и да притежава богатство, което да защити голотата му, никога нямаше да загуби способността си да оцелява.

Е, сега тези неща нямаха значение. Когато асансьорът стигна в подземието и вратата щракна, Джоузеф вече държеше в ръка ключа — съвсем новичък, с остри зъбци. Марлене Книпхофер не се поколеба да му помогне. Нито пък сините й очи трепнаха, когато видя в какво се е превърнал красивият млад мъж, който бе флиртувал с нея преди толкова много години, преди да се разбушува войната и преди да отлети младостта.

Асансьорът се отвори и те слязоха. Тук, под студените неонови светлини, блестеше подземното сърце на банката. Откак Джоузеф бе идвал за последен път, помещението бе модернизирано и сега изглеждаше внушително с болничната си строгост. Първо трябваше да превземат три стоманени врати, всяка от които се затваряше с трясък зад гърбовете им. Звукът караше косъмчетата по врата на Джоузеф да настръхнат, а когато се изправиха пред последната врата — беше солидна, от полирана стомана — цялата му кожа леденееше от пот. Малката камера на тавана ги следеше с единственото си червено око. Изчакаха мълчаливо. Чу се силно щракване, вратата изсъска и се отвори.

Зад нея имаше матово осветено помещение. От металния под до металния таван стените бяха покрити с вратички на сейфове, всяка от които беше номерирана и имаше по две ключалки. Зад тази стерилна фасада се криеха богатства, тайни, престъпления. Чиновникът се доближи до една от вратичките и пъхна своя ключ в лявата ключалка. Превъртя го три пъти и се поклони официално на Джоузеф.

— Когато сте готов, моля, извикайте ме.

После отиде да седне в ъгъла.

Пръстите на Джоузеф силно трепереха, докато напъхваше ключа в дясната ключалка на сейфа.

Сърцето му силно туптеше.

Като измъкна металната каса, по лекотата й разбра, че е почти празна.

— Не! — пошепна той.

Ужасът сковаваше вените му. Никога досега не бе изпитвал такова отчаяние. Успя някак да замъкне сандъчето до кабинката и се скри зад завесата. Постави го на масата и с все сила дръпна капака.

Бе сдържал дъха си, но сега нададе дрезгав, мъчителен стон.

— Mein Herr? — разтревожен, чиновникът се бе доближил до завесата. — Добре ли сте, Mein Herr?

Джоузеф се опря на масата, затвори за миг очи и успя да се овладее.

— Да — процеди той, стиснал зъби. — Оставете ме сам.

Светът се люлееше пред очите му. Изправи се бавно и сведе поглед.

Касата не беше съвсем празна. Вътре имаше две мушамени кесии. Първо отвори по-голямата и очите му се окъпаха в сияние. Първокачествени бяло-синкави диаманти, около петнадесет-двадесет на брой. Окуражен, той отвори втората кесия.

Устните му се изкривиха в горчива усмивка.

Пистолетът не беше съвсем миниатюрна играчка. Но беше толкова малък, че когато Джоузеф го грабна и мушна показалец в предпазителя, синкавият барабан изскочи не повече от два сантиметра напред. Здраво стисна оръжието. Шепа диаманти и пищов. Ето какво му бяха оставили.

Нямаше патрони — невъзможно бе да се предвиди — но оръжия 0,22 калибър често се използват за лов. Леки патрони, късо дуло — и дума не може да става за точен изстрел, освен ако не опреш оръжието до слепоочието на човека и внимателно натиснеш спусъка.

Уви го пак в мушамата и го прибра заедно с диамантите в чантата, която беше донесъл.

За миг остана неподвижен, загледан в стената. Но отчаянието му не продължи дълго. Вече знаеше какво трябва да направи. Знаеше накъде да поеме.

По-добре от нищо. Далеч по-добре от нищо.

Закопча ципа на чантата и излезе от кабината. Пъхна касата на място. Превъртя ключа три пъти и го прибра в джоба си. После кимна на чиновника:

— Готов съм.