Мариус Габриел
Маската на времето (16)

Вейл

Кейт вече бе разопаковала багажа наполовина, когато попадна на прощалния подарък, получен от Петрушка в Петербург. Беше ярко оцветена дървена кукла, от онези, дето се наричат матрьошка — малка майка. Завърташ дебеличкото телце, то се отваря, а вътре се крие друга по-малка фигурка на по-млада жена. И така нататък отваряш кухите играчки, докато не достигнеш най-малката и най-младата — плътно миниатюрно бебче, чиито изрисувани очи са затворени в дървен сън.

Беше сигурна, че когато е купувала този сувенир, Петрушка ясно е осъзнавала символизма му. Девойката бе доловила, че с живота на Кейт става същото — тя разтваряше своето минало пласт по пласт и търсеше твърдата сърцевина.

Кейт бе поела пътя към себе си, който я бе отвел твърде далеч от отправната й точка. Отначало почти не знаеше какво търси. Онова, което бе открила, надхвърляше и най-смелите й очаквания.

Пътуването до Русия отвори пред нея пропаст — бездна, чийто ръб непрекъснато се ронеше под краката й. Предостави й се възможност, която никога не бе сънувала; пред погледа й се изпречиха ред мъгляви въпроси без отговор.

Тя въздъхна и постави куклата на полицата. През последните десет години страстно колекционираше индиански предмети на изкуството — придобивките й изпъкваха на фона на пепеляворозовата стена: тъкани шарки, парчета цветна керамика, няколко изящни лечебни куклички. Руската кукла пристигаше тук от друг свят, от друга култура — там нямаше тази простота като при индианците; онези хора бяха много, много по-лукави.

Кейт приключи с разопаковането на багажа и си взе душ, за да отмие цялата умора от полета. После събра кураж и се обади на Камбъл.

— Къде си? — сурово попита той, без да я изслуша докрай.

— Вкъщи.

За миг той замълча невярващо.

— Защо не ми се обади от Русия да те посрещна в Денвър?

— Сметнах, че така е по-добре. Много ли ми се сърдиш?

Отсреща затвориха.

През следващите четиридесет и пет минути Кейт се питаше дали някога ще го види отново. После долови застрашителния рев на поршето му, което се приближаваше по алеята към жилищната сграда.

Побеснял от гняв, Камбъл се втурна в апартамента. Макар да принадлежеше към едно от най-богатите семейства в Колорадо, той старателно поддържаше външния си вид в духа на рекламите за цигари. Изобщо не я докосна. Направо я заговори грубо:

— Как можа да ми причиниш всичко това, Кейт?

— Извинявай — безпомощно отвърна тя. — Наистина ужасно съжалявам.

— Побърках се от притеснение. Ти знаеше как ще се почувствам.

— Да, така е.

— Но пет пари не даваш.

— Опитвах се да свържа с теб, Камбъл, толкова пъти се опитвах! Но да се обади човек от Русия сега е почти невъзможно. Телефонните линии са в пълен хаос.

В най-добрия случай тези думи бяха поне наполовина истина. Но Кейт не се бе обадила не защото й беше все едно. Тя усещаше, че няма да може да се справи с въпросите му, загрижеността и молбите му да се върне вкъщи. Всичко това щеше да й дойде в повече, а и без това й се събра не малко.

— Вдигнах на крак половината дипломатически корпус в Москва да те търсят — сурово каза той.

— О, Камбъл! — неприятно изненадана възкликна тя. — Не си го направил наистина, нали?

— Обадих се на американския посланик и на британския посланик. Те не успяха да открият и следа от теб.

— Не е трябвало да го правиш — уморено отвърна Кейт. — Помолих те най-настоятелно да не предприемаш никакви подобни действия.

— А какво се очакваше от мен? Да те оставя да изчезнеш безследно в някаква загиваща пустош?

— Това е мелодраматично.

— Недей да обвиняваш мен в мелодраматичност — отговори с леден глас Камбъл. — Откога си играеш на гатанки? Колко още смяташ да продължаваш? Докато съсипеш връзката ни? Докато се самоунищожиш?

Толкова гневен не го бе виждала никога. Дори като че ли се страхуваше от яростта му.

— Избягвах посолствата. — Стараеше се гласът й да звучи съвършено безизразно. — Исках всичко да бъде запазено в тайна. Зная, че си бил разтревожен, но не е трябвало да ги търсиш.

Нервите му вече бяха обтегнати като струна.

— Това е вече прекалено. Прекалено е. Доста неща съм преглътнал от теб, но не мога да повярвам, че си способна да се отнасяш с мен толкова отвратително.

— Вече ти се извиних, Камбъл — тихо отвърна тя. — На мен също ми дойде много. Недей да ми се нахвърляш така.

— Гониш вятъра вече с месеци. Променила си се до неузнаваемост. Мисля, че започваш да се побъркваш.

— Камбъл, моля те…

— Говори ли вече с Кони?

— Още не съм.

— Имаше прекрасна работа, Кейт. Тя те обичаше. Сега ще те уволни.

— Ако ме уволни, ще ме уволни и толкоз — спокойно отговори тя.

— Не ти ли пука?

— Разбира се, че ми пука. Но имам ценностна система…

— Ценностна система! — Камбъл крещеше и гласът му кънтеше из целия апартамент. — И какви са твоите ценности? Какво търсиш? Защо трябва да си причиняваш всичко това на себе си, на двама ни? По дяволите, толкова ли е важен този твой каприз?

— Не е каприз. Просто търся истината.

— Истината? — горчиво повтори той. — Не мисля. Според мен това е някаква фикс идея. Мечта. Детска игра на ужким за сметка на онези, които те обичат!

— Не е честно.

Стори й се, че ще я удари. Сграбчи я и пръстите му се впиха болезнено в тялото й.

— Кейт, вече не издържам. Ще трябва да избираш между мен и тази твоя мания.

— Моята мания, както я наричаш, не те заплашва по никакъв начин — едва чуто отвърна тя. — Нито ти е конкурент, нито пък враг. Освен това ще прекратя търсенето през следващите няколко месеца, обещавам ти. Ще имам прекалено много работа. Не мога да разочаровам Кони.

— Но мен можеш — каза той, гледайки я в очите. — А през пролетта целият цирк ще започне отначало, така ли?

— Може би да.

— Откажи се, Кейт. Това съсипва отношенията ни.

— Ти не осъзнаваш за какво ме молиш. Кълна ти се, шансът отношенията ни да се съсипят, ако не продължа докрай с тези неща, е много по-голям.

— Не. Трябва да избираш.

— Точно сега ли? — попита тя, но не искаше гласът й да прозвучи загрижено.

— Да. Точно сега. Иначе ще потърся някой друг. С когото отношенията няма да са толкова сложни. Може би някоя по-млада жена, която не е толкова погълната от миналото си.

— Някоя по-млада жена? — Усмивката й се изкриви. — Добре се справяш с ултиматумите, Камбъл.

— Не си измислям — тросна се той. — Зная точно при кого ще отида.

— Боже.

— Ти беше безжалостна посвоему. Сега е мой ред.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Трябва ми още малко време да реша. Съвсем мъничко.

— Не. — Камбъл отново свъси ядосано вежди. — Никакво време. Никакви пътувания. Никакви мистерии. Или се отказваш от това нещо, или те напускам тук и сега!

— Не мога да се откажа — прошепна Кейт.

Над тях надвисна убийствена тишина. Най-сетне Камбъл я пусна и се отдръпна. Тя позна по лицето му, че вече е взел решение, много преди да дойде тук тази вечер. В някакъв миг, докато е била в Русия, го е изгубила. Изпълнена с мрачно безразличие, се запита коя ли е младата жена, която очаква Камбъл, и дали не е вече негова.

— Довиждане, Кейт.

Не я целуна.

Когато чу поршето да потегля и да се отдалечава по алеята, Кейт все още стоеше на същото място.

 

 

Събуди се рано — слънцето тъкмо се показваше над Скалистите планини. Миг след като се събуди, я изпълни усещане за зейнала в душата й пропаст, макар да не можеше да си спомни веднага каква е причината. После си припомни и на мястото на празнината мигновено се настани болката. Да стане от леглото й костваше огромно усилие.

Направи си чаша кафе и застана до прозореца с чашата. От апартамента й се разкриваше разкошна гледка към планината Вейл. През нощта бе вилняла буря и светът бе потънал в бяло. Поне се бе върнала навреме за снеговалежите. Градът започваше да се пълни с хора. Отсега до Великден всички работещи във Вейл няма да имат и минута отдих. Слънцето се издигаше царствено, а машините боботеха по пистите. Оттук изглеждаха като трудолюбиви буболечки в бойно снаряжение. Кейт продължи да ги гледа и да пие кафе, докато не стана време да върви на работа.

 

 

„Граф Ризорт“ беше един от най-големите хотели във Вейл. Седемдесет апартамента, три ресторанта, Weinstube^[1] в баварски стил, два минерални извора, зали за конференции и изключително удобен достъп до най-добрите писти — такъв беше многоликият образ на бъдещето в „Граф“, открит преди двадесет години като малък семеен хотел за скиори.

В „Граф Ризорт“ с еднаква лекота можеха да бъдат обслужени млада двойка, пристигнала на първата си скиорска ваканция, или конференция на индустриалци. Тук се предлагаха домашни закуски за двама и богати банкети по европейски маниер за двеста души. В минералния басейн скиорите можеха да ползват услугите на масажисти и терапевти, които да ги разгреят преди спускането по пистите или пък да облекчат напрежението в мускулите им след това. Хотелът разполагаше и с център за презентации, оборудван с най-модерни компютри и техника — в него с еднакъв успех можеше да бъде представена нова кола или пък да бъде създаден план за профил на нововъзникнала компания.

„Граф“ беше построен с най-доброто и го управляваше най-квалифицираният персонал. Да доставя и от пиле мляко, дори според представите на най-взискателните клиенти — такъв беше гордият замисъл на собствениците на този хотел. Всичко тук се правеше с усет и невероятна точност.

И като зашеметяващо успешен вторичен продукт от цялото това усилие, хотелът носеше доходи. По време на сезона средната цена за апартамент на вечер беше триста и петдесет долара, така че дневният приход на „Граф“ без особена трудност надхвърляше тридесет хиляди долара, което означаваше повече от един милион долара на месец. Като резултат от удачни стратегически ходове, чиято цел беше с конгреси и конференции да се продължи активният сезон и през лятото, през последните три години приходите на „Граф“ не падаха под седем милиона долара на година.

Жената, на която най-много от всички се дължеше сътворяването на „Граф“, имаше четвъртито мъжко лице и безцеремонно поведение, които не издаваха възрастта й — беше на шестдесет и пет години. Но се движеше и говореше така, сякаш беше поне с двадесет години по-млада. Наскоро излязлата й биография, която описваше в подробности тридесетте години, които Констанс Граф бе посветила на хотелиерската индустрия, я бе превърнала в почти легендарна фигура. Много от служителите й се страхуваха от нея, макар Кейт да не я бе чула никога да отправя несправедлив укор или хаплива дума. Според Кейт този страх беше по-скоро страхопочитание пред непоклатимата вяра на Констанс в себе си. Нито пък тя самата се уплаши от проницателните сиви очи, които срещнаха нейните, когато влезе в почти голия кабинет на Кони.

Двете жени размениха по една лека целувка. Макар да се бе запознала с Кони доста късно през живота си, Кейт я смяташе за една от най-добрите си приятелки. Служебните им отношения не променяха този факт. Но лицето на Кони съдържаше достатъчно явен намек за онова, което щеше да последва. Както винаги, тя ухаеше на „Диорисимо“.

— Седни — каза кратко Кони и посочи стола от другата страна на черното мраморно писалище. Кейт се подчини и скръсти ръце в скута си. — Отпочина ли си, Кейт?

— Да, Кони.

Приятелката й я изучаваше внимателно. Може би вече знаеше за Камбъл — нямаше много неща, които да не знае, но не каза нищо.

— Още си уморена. Но скоро ще се възстановиш. Младостта е на твоя страна. — Кони редеше бързи, отсечени изречения, почти без никаква пауза. — Доста време остана в Русия.

— Много време ми отне да намеря човека, който имаше достъп до онова, което търсех. Затова се забавих толкова. Съжалявам, ако междувременно са възникнали някакви проблеми. Надявам се, че Дженифър е съумяла да се справи.

Кони махна отсечено с ръка.

— Ще дойдем и до това. Доколкото разбирам, си се добрала до информацията, която търсеше.

— Открих нещо невероятно.

— Отговор?

— Въпрос.

— Значи това не е краят?

— Засега не.

Лицето на другата жена се вкамени.

— Няма да се умириш, докато не намериш отговора на загадката, така ли?

— Не мога, Кони. Но ти давам дума, че през зимния сезон можеш да разчиташ на мен. Обещавам ти още да наваксам отсъствието си през последните няколко седмици.

— Но догодина, без съмнение, ще се наложи да се посещават други места? Да се срещаш с още хора?

Същият въпрос й беше задал и Камбъл.

— Да, Кони.

— Още колко време ти е необходимо?

Кейт разпери безпомощно ръце.

— Не зная.

Кони се изправи рязко и отиде до прозореца. Външните стени на „Граф“ бяха старателно облицовани с дървени греди и груба мазилка, сякаш някой циклон, като онзи в „Магьосникът от Оз“, бе отнесъл десетина баварски странноприемници от XIV век и ги бе приземил старателно една до друга тук, в подножието на Скалистите Планини в щата Колорадо. Ресторантите и апартаментите за гости бяха обзаведи в същия стил, в който се смесваха европейски чар и удобство. Но в служебните помещения — от кухните до директорските кабинети, властваше съвсем друг вкус — всичко беше икономично, модерно, хладно ефективно. Без да се обръща към Кейт, собственичката на тази империя попита:

— Откога си при нас?

— От единадесет години. Знаеш много добре.

— Щастлива ли си тук?

— Да.

— Тогава защо е всичко това?

За миг Кейт като че се поколеба, но след това каза:

— Работата тук ми доставя истинско удоволствие. Знаеш, че е така. Но освен това изпитвам и жизненоважна потребност да узная истината за себе си. Не може да се изкаже с думи, не може и да се изрази. Не мога да го пренебрегна, Кони. Трябва да узная какво е било миналото…

— Моят опит показва — прекъсна я другата жена, — че миналото е опасно. Точно толкова опасно, колкото и бъдещето.

— То ме влече, Кони. Не го правя нарочно.

Изисканото стегнато сако подчертаваше силно изправения гръб на по-възрастната жена.

— Веднъж и аз се оставих да бъда повлечена. Но в противоположна посока. Бях на двадесет и седем години, когато напуснах Европа. Моята страна бе потънала в разруха. Съпругът ми загина на Източния фронт. Семейството ми бе убито при нападенията. Единственото ми дете бе погребано под тонове отломъци от разрушени сгради. Аз избягах от миналото си, Кейт. И никога не съм имала глупостта да искам да се върна назад и отново да го разровя.

Дълбоко развълнувана от думите на Кони, Кейт замълча за миг, после рече:

— Разбирам за какво говориш.

— Ти отдели толкова време, пари и енергия на тази своя мания. Сама признаваш, че разкритията не ти дават покой. Не си ли даваш сметка, че силата, която те влече, може да се окаже ненормално силна фантазия? И да се наложи да търсиш помощ от психиатър?

Кейт потръпна. Камбъл се нахвърли върху нея със същото обвинение, но го използва като оръжие. Кони не би го казала, ако не смяташе наистина така.

— Не съм откачена, Кони.

— Ще разбереш ли, ако се случи?

— Мисля, че да.

— Вярвам ти. — Тя помълча, а после продължи с тих глас: — Ако дъщеря ми беше жива, на години щеше да е горе-долу колкото теб. Мисля, че знаеш какво означаваш за мен.

Кейт кимна с навлажнени опи. Но когато Кони се обърна, изражението й беше неумолимо.

— На този хотел посветих целия си живот. Ценя те високо още от самото начало. Затова ти се и доверих напълно. Много завися от теб, Кейт. А що се отнася до Дженифър Прескот — на нея й се иска да мисли, че може да върши твоята работа. Както ще видиш и сама, тя се чувства готова да заеме мястото ти. Не може. Тя е умна и амбициозна, но не може да те замени. Единствено ти можеш да вършиш своята работа. Ти или някой с твоята квалификация.

— Зная.

— Ти се справи невероятно добре, Кейт, и аз си давам съвсем ясна сметка, че имаш сериозен принос за успеха на този хотел. Преди толкова много години, когато настоя да се занимаваме с корпоративни клиенти, ти откри ново перо в бизнеса. Направих те директор на корпоративния отдел и ти доведе хиляди нови клиенти, които ще се връщат при нас неведнъж. Ти си една от причините, поради които „Граф Ризорт“ се превърна в онова, което е днес. Винаги ще съм ти благодарна. Много повече, отколкото мога да изразя с думи. — Тя поспря. — Но настъпват времена на пазарна криза — в хотелиерството, както и в цялата икономика. А ти сама знаеш, че корпоративният бизнес първи ще пострада. Не можем да си позволим да задържим никого. Дори и теб. Но по-малко от сто процента от твоето внимание не ни удовлетворяват.

— И това ми е известно. — Кейт посегна към чантата си и извади запечатан плик. Остави го на бюрото. — Не е необходимо да казваш каквото и да било повече, Кони. Това е оставката ми.

За миг Кони се взираше мълчаливо в Кейт, а после попита:

— Това нещо наистина ли означава толкова много за теб?

Гласът на Кейт беше дрезгав, но непоколебим.

— Да.

Кони взе плика и го запрехвърля в ръце.

— Още няма да го отварям. Ще разчитам на твоята дума, че ще покажеш преданост към работата си до краен предел. По Великден ще говорим отново. Да се надяваме, че един сезон напрегната работа ще те върне на земята. Ако после ми кажеш, че одисеята ти е приключила, че си изхвърлила тези мисли от главата си и че отново отдаваш цялото си професионално внимание на този хотел, ще ти предложа да станеш мой съдружник — нещо, което при други обстоятелства щях да направя още тази зима. В противен случай ще приема оставката ти, Кейт. А ако го направя, ще ти препоръчам да потърсиш помощ от психиатър.

Докато ставаше от стола, Кейт осъзна, че леко трепери.

— Кони, това означава много за мен.

— Върни се на земята, Кейт. — Кони я изпрати до вратата и отвори. — Бъди такава, каквато беше по-рано.

 

 

Отделът на Кейт беше разположен на стратегическо място — по средата между главния офис и залите за конференции. От кабинета на Кони до нейния се стигаше за не повече от две минути.

Тя почука на вратата на Елейн Броди и влезе. Елейн, която беше координатор — беше я взела в отдела преди шест години — скочи от бюрото си.

— Кейт! — прегърна я силно и слабичкият й гръден кош се притисна към другата жена.

Тя отвърна на прегръдката. Като отстъпиха крачка назад, за да се огледат, лицето на Елейн цъфтеше от удоволствие, а очите й грееха изпод кестенявия бретон. Тя беше стройна като модел и имаше широко скулесто лице.

— Изглеждаш страхотно. Как е в Русия?

— Интересно — кисело отговори Кейт.

— Нямам търпение да чуя.

Кейт извади малък, но тежък пакет.

— Заповядай. Малък подарък от Москва.

Елейн нетърпеливо разтвори опаковката и отвътре се показа великолепна кутийка.

— Хайвер! При това от моруна! О, Кейт, не трябваше.

Дочул гласовете им, в кабинета влезе Люк Милтън — нисък енергичен мъж с брадичка и мустаци като на генерал Къстър^[2]. Той също прегърна с все сила Кейт. И до ден-днешен фактът, че подчинените й са толкова искрено привързани към нея, я трогваше и изненадваше. Отраснала в резервирано английско семейство, все още се сепваше от време на време от топлотата на американците.

— За теб. — Тя му подаде неговия подарък.

Беше същият като на Елейн и той се зарадва не по-малко. На свой ред Люк също прояви интерес към Русия и Кейт им разказа някои най-общи неща — за ужасното обедняване, което очаква в бъдеще обикновените хора; за продавачите на пазара само с три стоки на щанда — туба крем за бръснене, пакет цигари и електрическа крушка; за поразителния контраст между недоимъка и императорското величие на Санкт Петербург и Киев; за зловещите слухове, че е възможно затягане на режима, тоест военен преврат.

— Значи няма да правим хотелска верига „Граф“ в Киев? — усмихна се Елейн.

— Те се молят на колене за западни инвестиции — отговори Кейт. — Но цялата им система изглежда отчайващо разядена от корупция. Коя западна компания ще отиде там? През цялото време човек се занимава само с гангстери и рекетьори.

— Така е. — Люк сви рамене. — Те са единствените, които познават механизма на капитализма.

— Само че онова е капитализъм от много низш вид, Люк.

— Ще се научат. Ще трябва. Толкова е хубаво, че се върна, Кейт — избоботи той с неестествено дебелия за дребното му тяло глас. — Липсваше ни.

— Но аз отсъствах само няколко седмици — възрази тя.

— Толкова и трябваше — рече Елейн и погледна зорко към вратата.

— Какво значи това? — Тя проследи палеца на Елейн, който сочеше към нейния кабинет. — Дженифър не успя ли да се справи?

— По-скоро бих казала, че Дженифър се справя малко по-добре, отколкото е необходимо — каза Люк, опитвайки се да говори по-тихо.

— Така ли? — неспокойно отвърна Кейт.

— Спуснаха ни няколко директиви от онзи край на коридора — тайнствено каза Елейн. — Според Дженифър твоите методи са малко консервативни. Тя има свои идеи.

— На Дженифър й се иска да мисли, че е дар божи за хотелиерската индустрия — добави Люк. — Освен че върши твоята работа, се е заела и с тази на Елейн, както и с моята. Или поне така си мисли.

— Разбирам — отвърна Кейт, макар че нищо не разбираше. — Но Дженифър няма право да дава преки нареждания на когото и да е от вас.

— Това ти й го кажи. — Люк сложи ръка на рамото на Кейт. — Знаеш ли приказката за човека, който отгледал змия в пазвата си?

— Да. Защо?

— Пази си гърба — кимна Елейн, чиито къдрици вече започваха да се изплъзват от кока.

Кейт се запъти към кабинета си, а в сърцето й припламваше искрица гняв и се надигаше тревога. Всичко, което се изискваше от Дженифър, беше да изпълни точно начертаните планове, следвайки ясни инструкции. Не беше нейна работа да критикува или да нарежда на когото и да е било от служителите експерти в отдела. Въпреки небрежния си вид Елейн Броди изпълняваше перфектно задълженията си, които включваха да приема всички заявки, да се информира точно какво би искал всеки клиент и да го известява своевременно на останалите отдели. Люк, от своя страна, бе роден манипулатор, който от всеки долар изкарваше три. Ако в нейно отсъствие момиченцето се е опитвало да игнорира нейните така ценни и талантливи помощници, на Кейт щеше да й бъде доста трудно да й прости.

Влезе в офиса си. Дженифър Прескот, която седеше зад собственото й бюро, се изправи. Тя беше бледа, руса красавица на двадесет и четири години, която беше завършила хотелиерство със summa cum laude^[3] в един колеж в Колорадо Спрингс. Наистина беше умна и амбициозна, както отбеляза Констанс Граф. Само че зад очарователната външност и изпълнителността бе студена като камък, като декемврийския вятър, който довяваше бялото злато на Вейл. Тя посрещна Кейт с целувка по бузата, но усмивката й бе ледена.

— Прекрасно е, че се връщаш — рече тя, отдръпвайки се, за да изучи Кейт от глава до пети, като че ли пътуването до Русия би могло да остави някакви видими следи. — Вече си мислехме, че си решила да се преселиш в Москва.

— Не тази година — усмихна се Кейт.

Огледа се и веднага забеляза промените.

Бюрото й беше преместено от мястото си до прозореца и беше поставено срещу стената — Кейт мразеше това разположение, но Дженифър го предпочиташе. Саксията с тропическото й цвете с разноцветни листа беше изчезнала и вместо нея се бе появила ваза с неприветливи сухи цветя — саксията беше избутана в ъгъла до радиатора и от топлината нежните пурпурни и бели листенца на растението отдавна бяха окапали и изсъхнали.

Кейт се обърна и бавно заоглежда стаята. Нейните снимки — на Ивлин, Ана и Камбъл — бяха захвърлени най-безцеремонно в ъгъла на една полица. На тяхно място беше изникнала снимката на сегашния приятел на Дженифър — италианец, учител по ски с холивудска усмивка. Килимчето със симетрични шарки, тъкано от племето навахи, бе заменено с друг, бледосин килим. То дори не се виждаше наоколо. Имаше още много по-дребни промени, които бяха като трън в очите на Кейт. Посланието беше крещящо. Този кабинет вече не принадлежеше на Кейт. Беше владение на Дженифър Прескот.

Ето какво са имали предвид Кони, Елейн и Люк. Кейт се завъртя на пета и погледна младата си сътрудничка в очите. По бледите й бузи бе избила руменина, но тя гледаше предизвикателно, дори враждебно.

— Докато те нямаше, направих няколко промени. Надявам се, не възразяваш.

— Това не е твоят кабинет — каза Кейт, без да повишава глас. — Твоят е в съседната стая.

— Толкова време те нямаше. Твоите папки и компютърът ти ми бяха необходими. Омръзна ми да се разхождам насам-натам. Попитах Констанс дали може временно да се установя тук. Тя се съгласи, че така ще е по-добре.

— Това обаче не е временно установяване. Това е anschluss^[4].

— Жалко, че предпочиташ да видиш нещата по този начин. Намерението ми не беше такова.

— Нима?

— Не зная какво си правила в Русия — каза Дженифър, а руменината по бузите й се сгъсти, — но някой трябваше да върши тази работа. Този някой бях аз. Докато те нямаше, аз трябваше да мъкна цялото бреме на тази работа, Кейт…

— Глупости — твърдо каза Кейт и видя как студените очи на другата жена се разширяват. — Трябваше просто да поддържаш живеца — и то само за няколко седмици — на проектите, които бях замислила и започнала. Това е всичко. Не се заблуждавай, че си направила нещо кой знае колко повече от това. — Тя се приближи до Дженифър. Стараеше се ядът й да не проличи и гласът й да не показва никаква емоция. — Ти не си способна да се справиш с онова, което наричаш „бремето на тази работа“, Дженифър. Аз създадох този отдел и работех тук, когато ти още си се разхождала с плитчици. А що се отнася до Елейн и Люк, те може би са забравили повече неща за този бранш, отколкото ти изобщо някога ще знаеш. Имаш много да учиш не само за работата си, но и за най-елементарни неща като човешката вежливост. Как смееш да им казваш как да си вършат работата?

— Имаха нужда от насоки.

— Това е най-арогантното изявление, което някога съм чувала — остро реагира Кейт. — Как си позволяваш да местиш личните ми вещи от този кабинет?

— Нямах време да оправя всичко…

— Върнах се вчера. Ти знаеше, че се връщам.

Дженифър не можеше да погледне тъмните очи на Кейт. Сведе поглед и впи лакираните си червени нокти в купчината папки, които притискаше към гърдите си като щит.

— Моля те, Кейт, не прави проблем от това.

— Никой не прави проблем. Опитала си се да ми предадеш малко послание. А сега аз на свой ред ти отговарям. Отивам в ресторанта да пия кафе. Докато ме няма, повикай някой от работниците по поддържането и когато се върна, кабинетът ми да е в предишния си вид. Изнеси всички свои неща и върни моите по местата им. После искам да отидеш при Люк и Елейн и да им се извиниш за обидата, която си им нанесла. Не ме интересува какво си казала. Дори не искам да знам. Просто държа да им кажеш, че съжаляваш за грубостта си. — Руменината по бузите на младата жена се превърна в грозни червени петна. — Имаш петнадесет минути.

Кейт измъкна папките от ръцете на Дженифър, мина покрай нея и тръгна по коридора към асансьора. Чувстваше се някак си пречистена от гнева.

Кейт бе един от малкото членове на персонала, на които се разрешаваше да консумират в ресторантите и баровете на хотела, вместо в служебните. Пред всички останали предпочиташе ресторант „Ягер“. Препарираните лосови глави и изисканите викториански мебели приятно й напомняха за „Грейт Ло“. Залата дори излъчваше същия аромат — на восък, сушени розови листа и подправки, примесващ се с пушека от запалените дърва в огромното огнище. Това беше най-безсрамно богаташкия салон, но и единственото място във Вейл, което най-много се приближаваше до европейската атмосфера.

Избра маса в края, далеч от бюфета за закуска, към който продължаваха да прииждат гости. Със строгия си вълнен костюм и с шалчето биеше на очи сред другите гости, повечето от които бяха екипирани да прекарат деня по пистите — с разкопчани грейки и ярки разноцветни шушлякови якета, които бяха преметнали на облегалките на столовете си.

Кръстоса крака и с обичайната си бързина запрелиства папките, проверявайки как върви изпълнението на ключовите й проекти за следващите седмици: симпозиуми, срещи, банкети, курсове, огромни увеселения за делови хора, които получаваха като награда за добра работа ски ваканция от фирмите, в които работеха. Всички те бяха нейни специални гости — клиентите на хотела, за чието обслужване отговаряше лично.

Бе открила възможността да се работи с ведомствени заявки преди много време; бе разбрала, че такава дейност, освен че е златна мина, е и начин да се разреши вечният проблем на хотелите в ски курортите. Начините да се оцелее през осемте или деветте дълги месеца без сняг се брояха на пръсти — организирането на конференции беше един от тях.

Преди единадесет години, току-що овдовяла, тя пристигна заедно с мъката си във Вейл и обеща на Констанс Граф да открие такива клиенти. Тогава едва ли си даваше сметка какво казва, но Кони прие думите й съвсем сериозно и й даде всички пълномощия да работи по този въпрос.

Бе я убедила да й предостави някаква база като начало — по онова време надали нещо повече от заседателна зала и най-елементарно аудио-визуално оборудване — а после в качеството си на маркетинг директор се зае с дългия, изморителен път, по който продуктът щеше да стигне до пазара; правилата на работа съчиняваше в движение.

Винаги бе работила с вдъхновение, но през първите години откриването на подходящи клиенти беше черна работа — трябваше да се водят безкрайни разговори по телефона, да се изпращат рекламни брошури, да се посещава всяка компания, която изобщо някога е организирала конференция или някакъв курс, в радиус от шестстотин и петдесет километра. Нямаше да забрави физическото изтощение и усещането какво е да поканиш стотина отракани бизнесмени на коктейл в „Граф“; да организираш всичко, та дори и снабдяването, почти без никаква помощ; да се усмихваш три часа; да държиш речи; да излагаш на показ стоката си; да измъчваш себе си, за да изградиш онази приятелска, творческа, оригинална атмосфера, с която да привлечеш всички тези евентуални клиенти. После да се отървеш от нахалниците — след коктейлите винаги поне двама-трима правеха опити да превземат умореното й до смърт тяло; а само след две вечери всичко започваше отначало.

Но усилията й бяха възнаградени.

За по-малко от пет години — около средата на осемдесетте — корпоративните клиенти вече носеха един милион долара печалба годишно, а нейният персонал се разрасна на двадесет и пет души. Кони назначи Кейт като един от двамата лично подчинените й директори; издигна я над врявата на досегашните й задължения и й възложи да планира стратегиите на целия отдел, като значително увеличи заплатата й, което отразяваше колко важен служител бе станала тя за хотела. Назначиха професионален маркетинг управител, взеха Елейн като организатор на конференции и Люк като технически началник, а към всеки от двамата бяха прикрепени изпълнителни екипи и секретари. Горе-долу по същото време Кейт убеди Кони да се присъедини към някой маркетингов консорциум. И отново усетът й се оказа безпогрешен — високите такси за включване се оказаха нищожни в сравнение с огромния брой клиенти, които откликнаха — не само от Съединените щати, но и от Европа, и от държавите в Тихия океан.

Бяха предприели правилния ход в подходящия момент. С разрастването си, от малък скиорски център Вейл се превръщаше в многонационален център за развлечения и постепенно придобиваше недостижимата слава на вдъхновяващо място; тук интелектуалци и бизнесмени от цял свят откриваха уникално благотворна за размисъл и взимане на решения атмосфера, в която въображението се развихряше, а уморените мозъци пламваха отново. През последните години дори вярващи прииждаха в града на многолюдни годишни поклонения, може би надявайки се сред снеговете на Скалистите планини да се доближат до Бог. Историята за успеха на хотела „Граф“ беше отражение на историята за успеха на Вейл, която започваше с красотата на декора и завършваше с несравнимия професионализъм в предлаганите услуги.

Кейт беше пионер в тази дейност и Кони не преувеличи, като каза, че тя е създала сегашния лик на хотела. Преди четири години, при последната основна реконструкция, бяха изразходвани милиони долари за разширяването на базата за новата клиентела на „Граф“ — най-различни зали за срещи, събрания и конференции, всякаква аудио-визуална техника, че дори и отделна спортна зала, закрит басейн и сауна за тези специални посетители. Кейт бе отстоявала мнението, че само като предоставя най-модерните удобства, „Граф“ ще може да се конкурира на още по-придирчивия отпреди пазар; последвалият подем в бизнеса неопровержимо доказа, че е била права.

Беше работила дълго и упорито за Кони Граф. От своя страна, Кони й беше плащала възможно най-добре. Предложението за съдружие щеше да увенчае достойно тези отношения, узрявали и укрепвали в продължение на повече от десет години.

Кейт осигури на Кони и на хотел „Граф“ огромни приходи. Но Кони бе права — корпоративният бизнес беше много несигурен. По време на икономическа криза предприятията съкращаваха продължителността на конференциите или изобщо не ги провеждаха. Водеха гостите вкъщи, вместо да ги настаняват в хотел за една вечер. Счетоводителите им клатеха глави, когато ставаше дума да се отделят пари за развлечения. Преставаха да дават банкети. Изискваха още по-големи намаления, при положение че нямаше накъде повече да им се правят отстъпки. Повече от всякога сега Кони залагаше на въображението и вдъхновението на Кейт да преведат кораба през задаващите се подводни скали.

Кейт сведе глава над документите, а мислите й се плъзгаха към бъдещето и тя се потопи в обичайния ритъм и вдъхновението от работата си.

Най-напред се захвана с доклада на маркетинг управителя. През последните шест години рекламираха „Граф“ като център за конференции чрез една денвърска рекламна агенция. Кампанията беше успешна, но вече започваше да се изтърква за сметка на бюджета, който се бе разраснал до един от основните разходи. Кейт беше сигурна, че вече не си заслужава парите. Прехвърли наум стандартните възможности как да постреснат сегашната агенция. Да потърсят ли услугите на по-голяма, по-скъпа, но може би по-талантлива агенция? Да съкратят ли бюджета, или да отменят целия договор за година? Дали могат да се справят с тази работа по-добре от агенцията?

— Радвам се да ви видя отново, госпожо Кели.

Кейт вдигна поглед и забеляза келнера, който тъкмо й сервираше капучино.

— О, здравей, Джоуи. И аз се радвам да те видя.

Джоуи постави до чашата чинийка с глазиран сладкиш и с тайнствен глас й препоръча:

— Опитайте бадемовите бисквити. Най-новото тайно оръжие на главния майстор-сладкар. Само гледайте как гостите си ги тъпчат по джобовете.

— Благодаря, Джоуи — усмихна се Кейт. — Не мога да погълна такова количество калории, но изглежда добре.

— Как ви посрещнаха съветските хора?

— Вече не обичат да ги наричат „съветски хора“. Станали са много етнически.

— Нищо ново под слънцето — сви раменете келнерът. — Радвам се да ви посрещна у дома, госпожо Кели. — И изчезна с плавна походка.

У дома, продължаваше да си повтаря Кейт. Тук ли бе домът й? Реши, че отговорът е да. После продължи да чете в папките.

Дженифър се бе справила умело със задачите по време на нейното отсъствие — това поне беше очевидно. Цялата подготовка вървеше добре, кореспонденцията беше подредена. После момичето ще получи заслужената си похвала. Току-що се държа рязко с нея, но я разяри нахалството на младата сътрудничка, която бе решила, че като е замествала Кейт няколко седмици, вече е заела нейното място. Нещата не ставаха толкова лесно. А обидата, нанесена на Люк и Елейн, беше непростима. Кейт съвсем заслужено бе поставила Дженифър на място.

Погледна часовника си. Ще й даде повече от определеното време да оправи кабинетите и да се извини. Имаше граница, отвъд която не можеш да унижаваш хората, без да накърниш способността им да работят, а тя се справяше доста добре. Кейт я бе подготвяла за тази работа три години и доколкото зависеше от нея, не искаше времето и усилията, положени за обучението й, да отидат по дяволите. Момичето просто трябва да знае къде му е мястото.

Остана на масата десет минути повече от уреченото време, като бързо си водеше бележки с четливия си почерк. Изпи кафето, изяде от сладкиша точно толкова, колкото да зарадва Джоуи, а после си събра нещата.

На връщане към кабинета се замисли за Камбъл Бринкман. Снощи я нарече съвсем безжалостна. Прав беше. В нейното същество беше втъкана каменна жилка безжалостност, която той, макар да бяха заедно от три години, не бе имал възможност да види досега.

Тя, от своя страна, беше открила у него черти, за които също не знаеше досега — или поне не искаше да знае. Егоизмът му, повърхностното му отношение и неспособността му да проумее колко е важно за нея разследването, с което се бе заела — всички тези неща бяха неприятни открития.

Те обаче не отслабваха любовта й към него. Нито пък болката, че ги разделя такава пропаст, нито парещата ревност, която през следващите няколко седмици щеше да затъмнява мъката.

Бе изгубила Камбъл. В живота й зейваше дупка. Сякаш това беше ампутация, след която ще се чувства по-самотна и изоставена от всякога. Дали си струва да губи толкова много само заради това нейно търсене на истината?

Вече не знаеше има ли смелост да следва ръждясалите брънки, които една по една разкриваха тайнственото й минало. Кой знае, ако се откаже сега дали няма да може да убеди Камбъл да се върне при нея. Да забрави, че тези неща изобщо са се случвали някога. Да влезе в релсите. Да заживее нормално. Да върне изгубената си душа.

В облицования с плюш асансьор й се зави свят. Толкова ли е лесно?

Спомни си златния венец на слънцето, което изплува тази сутрин иззад планините и изпълни небето със сияние. Топлината му сякаш галеше лицето й. „Не — каза си тя, — не е толкова лесно.“

Затвори очи и си представи малката избледняла снимка, която генералът й даде. Взираше се в изплувалия пред погледа й образ с хлътнали очи. „Не, не е толкова просто. Но едно нещо е сигурно — продължаваше да разсъждава тя. — Който и да си сега, какъвто и да си бил тогава, където и по света да се криеш, аз ще те открия.“

Като се качи горе, открехна вратата на Елейн и надзърна вътре. Елейн говореше със секретарката си, но хвърли на Кейт един поглед през рамото на жената. Ухили се и направи знак, че всичко е окей.

Кейт бързо закрачи по коридора към кабинета си. Всичко бе поставено на мястото си, сякаш по силата на някаква магия. Килимчето отново беше на пода и дори изглеждаше старателно почистено. Дженифър беше застанала послушно до писалището и чакаше. Очите й срещнаха погледа на Кейт изпод бледорусия бретон.

— Извиних се — тихо каза тя. — Като че ли дължа извинение и на теб.

Кейт се огледа и се усмихна широко.

— Добре. Прегледах документите, справила си се чудесно. Доволна съм. Та, ще се захващаме ли сега за работа?