Мариус Габриел
Маската на времето (53)

Глава 3

Макар да знаеше, че може да й се завие свят, изпи първата чаша вино бързо, надявайки се да надмогне вълнението си. Но не успя и сега се бавеше с втората, втренчила поглед в кехлибарените отблясъци от кристалната чаша, за да не гледа постоянно Филип Уестуърд. Със сако и вратовръзка, той беше направо болезнено красив.

Не бе очаквала да се притесни толкова, но когато се качи в мерцедеса и почувства през тънките си чорапи допира до тъмната кожена тапицерия, я обхвана неочаквано силно вълнение. Сякаш си глътна езика и по време на дългия път нагоре в планината се чувстваше много неловко. Ядосваше се, че е толкова дървена, но спокойствието й упорито отказваше да се върне. Единствената й надежда беше, че засега той приема тромавото й мълчание като хладна резервираност.

Вдигна глава и откри, че я гледа. От дълбоките му сини очи струеше топлина.

— Защо ме гледате така? — попита Ана.

— Когато ви видях за първи път, помислих, че сте по-млада. Тази вечер изглеждате по-възрастна.

— Може би заради дрехите. На майка ми са.

Сакото от „Гучи“ беше прекрасно, но никога не би купила такова за себе си. Беше точно в стила на майка й — с този драматичен черно-сребристо-златист десен и ширита, имитиращ тигрова кожа. Под него беше облякла тясно черно поло и къса черна пола, която разкриваше краката й — елегантната им форма щедро компенсираше малкия й бюст.

— Майка ми е страхотна в избора на дрехи. Има прекрасен вкус. Много по-хубав от моя. Опитвам се да подменя мебелите в апартамента й с парите от застраховката, но задачата ми се струва доста обезсърчаваща. Не е лесно човек да следва нейните предпочитания. Така или иначе, исках да се издокарам за тази вечер. Сега се радвам, че го направих.

Очевидно искаше да й направи впечатление, иначе не би я докарал толкова далеч и то в подобно нескрито скъпо заведение. Бе избрал италиански ресторант с розови настолни лампи върху застлани с бели покривки маси, а келнерите бяха облечени във фракове, не по-лоши от тези на гостите. Сигурно през деня зад извитите прозорци се разкриваше зашеметяващ изглед. Светлините на Вейл светеха като диаманти в нощта.

— И това е на майка ви, нали?

Тя отмести ръка, така че големия зелен изумруд да блесне като зелен пламък.

— Не го сваляше. Била е с него по време на нападението. Престъпникът не си е направил труда да го отмъкне. Не мислите ли, че това е странно?

— Да. Много странно.

— Аз иначе никога не нося такива неща. Изобщо нямам свои бижута.

— Нито едно, макар и най-миниатюрно рубинче? — сериозно попита той.

— Даже и едно диамантче — засмя се тя.

— Любовниците ви ще да са били непростимо стиснати.

— Ами, все плащаха издръжки — иронично отбеляза Ана. — Предполагам, че съм могла и сама да си купувам, но ми се струваше, че това е занимание за стари моми. Все едно че се предаваш. Пък и бижутата не ми отиват.

— Напротив, стоят ви фантастично. — Той докосна изумруда с върха на пръста си. — Една красива жена е като гола без бижута.

— Е, хайде сега.

— Първо жилището на майка ви, после дрехите й, бижутата й. Май сте се вместили в нейния живот.

Последното изречение не й хареса.

— Не точно, господин Уестуърд.

— Имате много по-тъмна кожа от майка си. Баща ви ще да е бил италиански циганин.

Тя се засмя.

— Беше ирландец. От тези, дето ги наричат „черни ирландци“. Черна коса, сини очи. Но кожата му беше много светла. Не зная откъде идва моят тен. Семейна мистерия.

— Кога почина той?

— О, преди повече от десет години, когато бях на шестнадесет години. — Тя се усмихна. — Загина при бомбен атентат.

Видя, че очите му се промениха, но не каза нищо, не я притискаше да му разкаже още.

Бе го помолила той да поръча и сега келнерите донесоха първото блюдо, чийто омайващ аромат се разнасяше от металния съд, в който беше сервирано.

— Трюфели? — промърмори Ана. — Помолих ви да не поръчвате екстравагантни ястия.

— Това е един от най-хубавите ресторанти в Колорадо. Грехота е да не поръчаме най-доброто, което предлагат.

— Така ли разсъждавате и за живота? — В металния съд имаше няколко вида гъби, но преобладаваха запечените трюфели, чиято силна миризма на пръст бе същевременно и някак изискана. Той я проследи с поглед как поема първата хапка.

— Боже — каза тя, изпълнена едва ли не с благоговение, — наистина е страхотно!

— Вече почвах да си мисля, че нямате време за земните удоволствия — рече той, взимайки вилицата си.

Тя вдигна глава.

— Така ли изглеждам?

— Има нещо нереално във вас — кимна той. — Само въздух и огън. И никаква вода или земя.

— Мога да ви уверя, че съм много земна. Особено когато става дума за храна. — Ана се наслаждаваше на прекрасната смесица от аромати, които се преплитаха с миризмата на гнило.

— Италианската храна сигурно ми е в кръвта. Няма друга с толкова подправки. Трюфели, шунка от Парма, миди със сос…

— Сирене пармезан…

— Сирене пармезан — с благоговение се съгласи тя. — Салам, аншоа, canoli, pastareale… — Очите им се срещнаха и тя се засмя тихо: — Казах ли ви?

Той обаче не отвърна на усмивката. Очите му не изпускаха нейните и я гледаха сериозно, без да флиртуват. И все пак сърцето й подскочи и тя усети как страните й поруменяват, сякаш се е изложила по много неприятен начин. Сведе поглед и известно време се храни мълчаливо, усещайки как сърцето й тупти бързо и неритмично в гърдите й. Когато лицето й престана да пламти, тя каза:

— Опитвам се да измисля какъв е бил този мъж. Този, когото майка ми е издирвала. Но не мога. Кони Граф ми каза нещо интересно. Цялото търсене започнало с някакъв дневник. Написала го била баба ми — онази, за която ви разказвах. Миналата година го намерили в една селска къща край езерото Гарда, където се родила майка ми. — Тя предаде думите на Кони. — Споменавала ли е за дневника пред вас?

— Не.

— Кони каза, че в него се споменавало името на мъжа. Така започнала цялата история. Нещата започват да се навързват, Филип. Този човек е бил във военнопленнически лагер близо до Гарда. Кандида го споменава в дневника си. Сигурно е бил там заедно с Дейвид Годболд. Може би са избягали заедно. Може би дори са били приятели.

— Или врагове — тихо допълни Филип.

— Толкова е мъчително. Представям си десет мъгляви възможности, но нещата все не придобиват смисъл. Баба ми сигурно знае нещо, но тя е в болница.

— А Констанс Граф виждала ли е дневника?

— Кони мисли, че той не съществува. Според нея мама си е изгубила ума и е съчинила всичко сама — дневника, този мъж, всичко.

Филип отпи замислено.

— О, съществува. Сигурен съм. При това е важен документ.

— Да. Но аз го търсих и не го намерих никъде. Освен ако не е в сейфа.

Той остави чашата си на масата.

— Трябва да отворите сейфа — каза той, а гласът му неочаквано прозвуча като желязна заповед.

— Зная. Но не искам да го разбиват с динамит или както там процедират касоразбивачите. Утре имам среща с адвокатите на майка ми. Не може да не им е оставила шифъра. Ако и те го нямат, ще се обърна към професионален ключар.

Виното бе запазило сладостта на гроздето и идеално допълваше гъбите. Ана хвана чашата за столчето и бавно започна да я върти, наблюдавайки как златистите отблясъци танцуват по бялата ленена покривка.

— Толкова пъти претърсвах, а не открих нищо, дори никакви други документи. Мама не може да не е водила дневник на издирването си. Тя така мисли — педантично, методично. Освен в сейфа, най-вероятно е държала документи и в едно инкрустирано писалище в кабинета си, но когато пристигнах в апартамента, то беше празно. Съдържанието на чекмеджетата беше разхвърляно по пода. Ако е имало нещо в него, нападателят може би го е откраднал. Останалото…

— Останалото е в главата на майка ви — довърши Филип изречението вместо нея. — И сега плува в тишината.

Неочаквано потръпна. Мъжът от съседната маса й се усмихваше и направо я изяждаше с лакоми очи. После забеляза, че компаньонката му гледа по същия начин Филип Уестуърд. За какви ги взимат? За тайни любовници? Възрастен мъж, който се опитва да спечели по-младата жена със скъпи ястия и приглушено осветление?

Изборът на следващото блюдо бе изключително добър — планинска пъстърва на скара, сервирана с обикновен лимонов сос. След засищащото ястие с гъби пъстървата им подейства освежаващо като планински поток.

— Всички тези хора, които руснаците са ги задържали — продължи Ана, — и за тях мисля непрекъснато. Това е потресаващо. Да си бил в нацистки лагер и руснаците да те освободят, само за да те пратят до края на живота ти в друг затворнически лагер… — Тя поклати глава. — Опитвам се да разбера защо руснаците е трябвало да ги задържат. Може би са искали да разпитват онези, които могат да им предоставят някакви военни тайни на западняците? Може би пък са си набирали хора, които в бъдеще да могат да използват като шпиони в собствените им държави?

Очите му потъмняха.

— Добре разсъждавате. Но освен това просто им е било все едно. Допуснали са ужасни грешки.

— Предполагам, че все пак са били времена, когато е царял хаос. Цяла Европа е била разбунена. Може и никога да не научим какво е станало с тези хора, нали? Чела съм „Архипелаг ГУЛАГ“. Условията в лагерите ГУЛАГ в Сибир са били много жестоки.

Той замълча, преди да отговори.

— Някои може и да са оцелели.

— Не го бяхте правили от доста време — усмихна се тя.

— Какво не съм правил?

— Да се замислите, преди да отговорите. Често го правите. Питам ви нещо и ви наблюдавам как го обмисляте, преди да ми отговорите. Нещо като компютър, който обработва получената команда.

— Не искам да ви давам погрешни отговори — отвърна той. После й се усмихна. За първи път го виждаше усмихнат и ефектът беше умопомрачителен. Дъхът й неволно замря. Струваше й се, че сърцето й се е разтопило в гърдите й.

Той сплете пръсти. Ръцете му имаха слънчев загар и изглеждаха силни.

— Наистина мислите като криминален репортер. С какво точно се занимавате?

— Най-вече с далавери. С едромащабни измами.

— Пазител на потребителските интереси?

— О, нищо чак толкова организирано. Просто надушвам хората, които ощетяват обществото по някакъв начин.

— Сериозни престъпления?

Сети се за Андре Льовек. Това беше най-драматичният й случай до момента и тя се надяваше да прочуе името си с него, но по няколко причини тази тема й се струваше твърде неподходяща за тази красива маса.

— По едно време се занимавах с престъпните кланове във Флорида. Преди процеса, значи преди няколко години, писах голям материал за връзките на Джон Готи във Флорида. Беше доста сериозна работа.

— Някой ден бих искал да видя материалите ви.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Слушам.

— Били ли сте в армията?

Той кимна едва забележимо.

— Да.

— И аз така си помислих. Във Виетнам ли сте служили?

— Не. Бях войник по мирно време. Напуснах армията през 1977 година.

— В каква част служехте?

— В специалните части.

— В специалните части! — повдигна вежди тя. — Не зная защо се изненадвам. Когато ви видях за първи път на летището в Денвър, си помислих, че приличате на военен. Начинът, по който стоите, по който се движите. — Тя погледна към мускулестите му рамене, които лекичко опъваха фината материя на смокинга. Тя понижи глас и се наведе заговорнически напред. — Вие сте вълк в агнешка кожа, господин Уестуърд. Всички други мъже в това помещение са малки напудрени кученца. Но вие сте вълк. Познавам. Голям, лош вълк.

Изведнъж осъзна, че виното най-сетне я е хванало, че главата й доста кръжи, а езикът й се оплита като на подпийнала жена. Изправи се притеснено.

— Май съм пила прекалено много вино. Говоря глупости. Съжалявам, но не мога да си довърша рибата.

— Не говорите глупости — небрежно каза той. — Напълно сте права. Аз съм голям лош вълк. Съветвам ви да внимавате, когато съм наоколо.

Тя се засмя, а смущението се изпари.

— Напълно сте прав — повтори тя. — Произношението ви е направо зашеметяващо. Объркващо е. От Нова Англия ли сте?

— Роден съм на север оттук. В Уайоминг.

Тънките й вежди се извиха като въпросителни.

— В Уайоминг не се казва „напълно сте права“, господин Уестуърд. Там хората казват „а така, приятел“.

— Тук правят фантастичен сладолед — каза той, когато келнерите изникнаха от нищото да разтребят чиниите.

— Не бих могла да хапна нищо повече.

— А кафе?

— Да, благодаря.

Той поръча кафе за двамата, малко се пообърна на стола и кръстоса крака.

— Били ли сте в Уайоминг?

— Веднъж с мама пътувахме по магистралата от Шайен през Ларами към Рок Спрингс. Сега да не ми кажете, че сте се родили в бедна ферма сред пустошта?

— Не сред пустошта, а с пасища. Но за бедна, наистина беше бедна. Много бедна.

— Къде сте роден?

— В Каспър.

— Много път сте изминали от Каспър, щата Уайоминг — меко каза тя. — Сега имате частен самолет, носите смокинг, ядете трюфели.

Мислите й се бяха прояснили. Струваше й се, че се е издигнала високо и се рее, но не се чувстваше пияна. Можеше да се владее. Пресегна се през масата и постави ръка върху дланта му. Той не помръдна.

— Вярвате ли, че баща ви е още жив? — попита тя.

— Не зная — отвърна той. — Надеждата е болест, Ана. Аз успях да се излекувам от нея. Но майка ми не съумя. Надеждата я уби. С всяка измината година линееше и един ден просто се стопи напълно.

— Приличате ли на баща си?

— Да.

— Ако нямате надежда, тогава какво имате, Филип?

— Празнина. — Очите му пак потъмняха. — Страна от моето Аз, която никога няма да разбера. Майка ми така и не се ожени повторно. Никога не съм имал баща. Израснах, гледайки снимките в три албума.

— Мислили ли сте си понякога, че може сам да е отишъл при руснаците? Че може да е минал на другата страна?

Той измъкна ръката си изпод нейната.

— Баща ми не е бил предател — остро заяви той. — Щеше да стане велик човек, а те са го захвърлили като някакъв боклук.

Ана никога досега не го бе виждала неспокоен и изведнъж сякаш почувства как вълнението му пулсира като огромен двигател, който набира мощ.

— Те са го предали — рече тя.

— Да — разпалено потвърди той. — Предали са го онези, на които е вярвал най-много. Родината, правителството, военнокомандващите. Предали са го всички, които са имали някаква власт. Правителствата са сдъвкали тези хора и са ги изплюли. Оставили са ги да изгният в забвение заради политическата си изгода. Забравили са ги завинаги.

Филип бе присвил очи, а устните му бяха стиснати решително. Ана почти се слиса от силата, която лъхаше от него, но едновременно с това се чувстваше и странно развълнувана. Струваше й се, че изведнъж е надникнала в сърцето на този сложен механизъм.

— Хората, които са имали необходимата власт — продължи той, — са чакали мълчаливо, докато престъплението бъде извършено докрай, а после са се опитали да предотвратят справедливия завършек. Трябва да има правосъдие. Сигурен съм, че майка ви е разбирала това.

Ана седеше мълчаливо и го гледаше в очите. Вече прозираше зад красивата фасада. Непоколебимата му и твърде брутална решимост се разкриваше пред нея с кристална яснота. На нищо в собствения си живот не се бе отдавала така всеотдайно. Представи си — за миг — какво ли е струвало на бедното момченце от селската ферма да се превърне в седналия насреща й мъж със сапфиреносините очи, които блестяха на светлината от лампата. Сведе поглед, почти засрамена от собствената си неустойчивост и вродената свръхчувствителност.

— Какво искате да кажете с думата „правосъдие“?

— Най-напред, тези мъже трябва да бъдат издирени. А след това отговорните да се накажат. — Гласът му бе станал смущаващо студен.

— Имате предвид руснаците ли?

— Имам предвид виновните.

— Това е невъзможно — направо му каза тя. — Повярвайте ми, познавам добре правосъдието. Всъщност нямате много основания да се надявате, че виновните ще бъдат наказани след толкова много години.

— Вярвам в правосъдието — тихо рече той. — Вярвам, че ще дойде ден за разплата.

Тя потръпна.

— Моля ви, не гледайте така. Плашите ме.

— Защо ще се плашите? — Гласът му бе станал леденостуден. Стоеше напрегнат, с празен поглед.

Толкова е студен — помисли си тя, — толкова тъмен и самотен. Какво направих?

Той си погледна часовника.

— Става късно. Май ще е най-добре да ви върна във Вейл.

Тя не възрази. Може би съжаляваше, че така й се е открил. Мълчаливо го изчака да плати сметката. Докато минаваха между масите, седящите ги изпращаха с поглед. Макар да бе казал, че е късно, до полунощ оставаше много време и хората продължаваха да идват за вечеря.

На паркинга беше студено и мъгливо. Мълчаливо отминаваха разни ферарита, поршета, ролс-ройси. Когато й отвори вратата на мерцедеса, тя се обърна към него и го погледна в лицето, забулено в сянка.

— Съжалявам — бързо и тихо изрече тя. — Не зная какво казах или направих, но наистина ужасно съжалявам. От виното е.

Очите му бяха скрити в мрака.

— Не. Не е от виното. Аз бях виновен. Аз ви се извинявам.

Бе опрял ръка на вратата, която държеше отворена, за да може Ана да се качи в тъмната кола. Вдигна я към лицето й. Беше топла. Тя наведе глава, тъй че вместо той нея, тя го погали с гладката си страна. Чу го да издава тих гърлен звук.

После вдигна ръце, привлече го към себе си и целуна устните му. Почувства как стройното мускулесто тяло се навежда към нейното, сякаш й е било познато цял живот. Сякаш го бе чакала с векове, бе примирала за него, без да знае. Притисна се към него, отдавайки му своята мекота.

Целуваше я сериозно и толкова страстно, колкото никой друг мъж досега. Чувстваше се така, сякаш сърцето й се вие във висотите като орел, разперил криле под непозната досега топлина, под някакво ново слънце.

Той се отдръпна, тъкмо когато устните й се разтвориха и влажният й език докосна неговите. Втренчи се в нея, но тя не можа да види изражението в очите му. Пошепна името му, но той поклати мълчешком глава и я пусна.

Цялата трепереше. Не искаше той да види това. Качи се в колата и се притисна към меката кожена седалка. „Една целувка е просто целувка. — Старата песен отекваше в главата й като ехо. — Една въздишка е просто въздишка.“

На връщане към Пътейто Пач той почти не проговори. По едно време тя се оплака, че й е студено и го помоли да пусне отоплението. Напрежението помежду им беше съвсем осезаемо. Едва ли не му беше благодарна за мълчанието.

Закара я до жилището на майка й и спря отпред. Обърна се да й каже нещо, но тя не го остави да проговори. Инстинктивно посегна към него и отново се целунаха.

Всичко ставаше без думи — просто милувките на зажаднели устни, които дават, получават, изучават; нежни устни, които вкусват нарастващото желание на другия. Той обхвана лицето й с ръце и зацелува копнеещите й устни, слепоочията, стройната й шия. Тя се устреми към него и тялото й се изви в дъга, която означаваше недвусмислено предложение.

— Ще се качиш ли? — дрезгаво попита тя.

— Не.

Тя се отпусна на седалката и отново се разтрепери.

— Тогава защо постъпваш така с мен?

— Не зная.

Покрай тях премина кола, чийто светлини сякаш разсякоха лицето му като с меч. Тя улови очите му и разбра, че и него го разтърсва същият непоносим заряд, същата опиянена чувственост. Този път тя протегна ръце към него.

Целувките са треска, болест. Изведнъж тя прозря какво се е криело в сърцето й толкова дълго, в ширналите се висини под тъмните криле. Не идеалната външност на елегантния богаташ искаше тя. Искаше да докосне свирепата сила, която се криеше отвътре, самотния войник, гладното селянче. Изпитваше необходимост с все сила да притиска устни към белите му зъби, да усеща вкуса на езика му, допрян до небцето си, да изпитва болка от онова, което иска той.

Отблъсна я.

— Ах, коравосърдечен мръсник такъв! — процеди тя. — Зная, че ме използваш. Но още не зная за какво.

— Ще те изпратя до вратата.

— Не.

Тя опря ръка на гърдите му, притискайки длан към железните мускули, докато най-сетне не усети ударите на сърцето му, силни и забързани.

— Поне ти учестих пулса — грубо отбеляза тя.

— Да. Това успя да направиш. Утре трябва да замина за Ню Йорк.

Сърцето й се сви.

— Кога ще се върнеш?

— След няколко дни. Имаш телефонните ми номера. Можеш да ми се обадиш.

— Бих могла.

Тя отвори вратата и слезе. Застана на тротоара и проследи с поглед червените задни светлини, които се отдалечаваха по улицата, лекичко потрепвайки сред дима от ауспуха. Тя вдигна ръце към слепоочията си, чувствайки как все повече й се завива свят и й притъмнява пред очите. Питаше се дали няма да се строполи на земята; изведнъж я обзе паническо желание да си легне, преди това да се случи. С дрехите, ако трябва. И да се сгуши в самотата си.

Отпусна ръце и в миг осъзна, че от някаква кола, опряна на отсрещната страна на улицата, я наблюдават чифт очи. Синята светлина на уличната лампа сякаш пронизваше тъмния прозорец. Колата изглеждаше съвсем нова, крайслер льо барон, червен металик на цвят. Но лицето зад волана съвсем не беше лъскаво като автомобила — беше младо и грубо, обезобразено от акне, а главата на човека беше увенчана с грозна войнишка прическа като на скинхед.

На Ана изведнъж й стана неприятно. Мъжът я гледаше втренчено и враждебно. В мига, в който очите й срещнаха неговите, колата рязко потегли, без да включва фаровете. Профуча покрай нея. Над облечено в кожена дреха рамо младата жена видя профил като на череп със здраво стиснати челюсти.

В края на улицата фаровете на крайслера светнаха и той бързо зави зад ъгъла.

В заснежените клони на елите пищеше леден вятър, който я караше да настръхва. Тя се обърна и забърза към входа.

 

 

Силният звън на телефона до леглото й я стресна от дълбокия сън. Беше около четири сутринта и ругаейки сънливо, Ана затърси в тъмното слушалката.

— Да?

— Ана, вярвам, не съм ви притеснил.

— Кой се обажда?

— Исках да ви поднеса съболезнованията си. Едва вчера разбрах, че майка ви е пострадала тежко.

Възпитаният глас с лек чуждестранен акцент сякаш я обля с ледена вода. Тя се изправи в тъмното и седна в леглото.

— Доктор Льовек?

— Наричайте ме, моля ви, Андре.

— Откъде имате този телефон? — настоятелно попита тя, опитвайки се да преодолее кошмарното объркване, която я бе завладяло. Това наистина ли се случва, или просто е поредният лош сън?

— Като лекар исках да ви дам един съвет.

— Как се добрахте до този номер, дявол да ви вземе?

— Непрекъснато стимулиране, Ана. Непрекъснато стимулиране. Не позволявайте да я изоставят сама. Възстановилите се след кома пациенти често казват, че са чували разговори около себе си. Говорете й. Стимулирайте реакциите й. Пуснете й любимата й музика.

— Вече го правя — рязко отвърна Ана. — Какво искате?

— Представете си съзнанието на майка си като малко дете, Ана. Като изгубено детенце, което някой трябва да изведе от тъмната гора на светло. Бъдете търпелива. Търпеливите постигат всичко.

— Благодаря за съвета — отсечено отвърна тя. Дали си въобразява, или наистина през пращенето по линията долавя тътена на барабани от вуду ритуал? — А сега ви моля да ми кажете какво искате.

— Помните ли нощта в моята градина, Ана?

— Съвсем ясно.

Той се позасмя.

— Направихте ме известен. Отвсякъде съм притиснат от хора, които искат да узнаят моята история. Опитват се да ме разнищят до дъно. Но никой от тях не е като вас, Ана. Пращат ми разни цинични авантюристи, загубени млади повлекани, хора без никаква чувствителност и мозък.

— Доктор Льовек…

— Виждали ли сте мръсотиите, които вече изпонаписаха за мен?

— Не — уморено отвърна журналистката, — но мога да си представя.

— Истината трябва да се казва. Наистина трябва да се казва. В моята история има главозамайващи дълбини. Души като мен се раждат много, много рядко. Как да се разкрия пред такава паплач? На вас бих могъл да говоря, Ана. Пред вас мога да разтворя душата си.

— Не разбирате ли, че нямам време за вас?

— Говоря ви сериозно. Ще говоря единствено с вас. С никой друг. Вече казах на шефовете ви.

— Дру Макензи — налучка младата жена и я обзе огнен гняв. — Той ви даде този телефон, нали?

— Той много държи истината да излезе наяве.

— Обзалагам се — тросна се тя.

— Той ми разказа за нещастието, сполетяло майка ви. Знаеше, че ще искам да ви помогна.

— Ах, мръсник! — процеди тя. — Безскрупулен мръсник такъв!

— А аз мога да ви помогна, Ана. Имам голям опит със случаи на кома. Това е проблем, който винаги искрено ме е занимавал…

— Аз не ви приемам като лекар — ледено го прекъсна Ана. — Моля ви, не ми се обаждайте повече.

Ръката й трепереше, когато затваряше телефона. Като поразмисли, издърпа кабела от стената и разтревожена и нещастна се сви на кълбо в тъмното. Дру! Как може да е толкова безпринципен тоя нещастник? Представи си го как, свит зад купчина списания, й забърква отрова, достатъчно силна да я накара да се върне на работа. Неетичен мръсник! Направо й се повръщаше само от мисълта, че Льовек спомена майка й.

Дру вярваше единствено в два и половина милионния тираж, а да го покачи на три милиона би означавало, че е постигнал нирвана. В живота всеки драпа да докопа своето. Всеки сам за себе си, а който остане последен, да върви по дяволите.

Дали и Филип Уестуърд прави същото? Използва тялото й, за да се добере до онова, което иска?

Стана да си направи кафе. Дълго нямаше да заспи.