Мариус Габриел
Маската на времето (10)

Денвър, Колорадо

Той не отделяше очи от силуетите на двете момичета пред ярко осветената витрина. Така се бе възбудил, че чак изпитваше болка.

Все още неосъзнали присъствието му, момичетата говореха и се смееха под хубавите си чадъри на цветя. Татковото момиче излезе от магазина, където всяка вечер по това време свършваше работа.

Молът^[1] изглеждаше доста лъскав, с разни скъпи магазини. Паркингът беше силно осветен и наоколо имаше хора, но той беше спокоен. Бе планирал всичко. Успя да паркира микробуса точно до нейната кола. Така нещата ставаха много по-лесни.

На автомобила му бе нарисувана емблемата на градската водопроводна компания. Той самият бе облечен в брезентово яке, а остриганата му коса бе скрита под вълнена шапка. Само плътно прилепналите му джинси, доста скъсени, за да се виждат войнишките кубинки, можеха да го издадат — но този стил бе станал моден сред безгръбначните имитатори на истинската идея.

Момичетата се разделиха. Татковото момиче навлезе в паркинга, ровейки в чантата си за ключовете от колата. Кадифените панталони прилепваха плътно по бедрата й, а кестенявата й коса се развяваше.

Той я проследи с присвити очи и дръпна силно от цигарата си, а дивашката музика още звучеше в главата му. Знаеше, че може да изнасили момичето, ако иска. Беше сигурен, обаче, че самодисциплината ще има последната дума.

Трък вярваше в самодисциплината като в религия. Беше се научил да я обича. Необузданите истории от юношеските му години завършиха в съда в Колорадо Спрингс по обвинение в шест изнасилвания. Ако не му бяха помогнали, ако не бяха изнамерили този психолог — фантастичния денвърски адвокат — щяха като нищо да му лепнат петнайсет годинки.

Те го научиха на дисциплина. Контрол беше човекът, който възпря страстите на Трък.

Момичето вече наближаваше и Трък прескочи на задната седалка, за да е близо до задната врата. Хвърли цигарата на металния под — малък червен метеорит в мрачината — и я изчака да мине покрай облепеното с черно тиксо прозорче.

Като я видя, отвори вратата със замах. Беше само на няколко метра от нея. Забелязвайки го да изкача и да протяга ръка към гърлото й, тя се вкамени. После се засмя неуверено.

— Стреснахте ме!

Той се огледа да види дали наоколо има свидетели. Нямаше никой. Втурна се към девойката, тропайки с тежките си обувки. Тя едва успя да изпищи, преди да я сграбчи. С едната си мазолеста ръка й запуши устата, а с другата — омота косата й и я повлече напред. Тя изгуби равновесие и се строполи на колене пред него. Бързо я набута в микробуса, завличайки навътре съпротивляващото се тяло. Тя издаваше сподавени гъгниви звуци. Мъжът затвори вратите с трясък.

Отново бе отворила уста да изпищи, но той не я остави. Заби коляно в лицето й и почувства напрежението в бедрените мускули. Стисна я здраво за раменете и й нанесе още седем-осем удара. Беше едър и силен. Знаеше как да бие. При всеки удар усещаше как нещо изпуква в тялото й — хрущял, кост или зъб. Вече няма да е хубава. Със сигурност.

Когато свърши, тя лежеше неподвижно на пода. Не издаваше никакъв звук.

Може би е изпаднала в безсъзнание още след първия удар. Наведе се над нея. В тъмното забеляза отблясъци от кръв — носът й беше напълно размазан. Сега вече татко ще се вслуша. Протегна ръка към кръвта, топна пръсти в нея и ги поднесе към устата си. Имаше солен, метален вкус. Преглътна и приклекна — оргазмът избухна изведнъж. Във върховния момент Трък изпита едновременно облекчение, удоволствие и болка. По слабините му се разля топлина и влага. За миг застина неподвижен. После се претърколи на предната седалка с омекнали колене.

Излезе от паркинга; безжизненото тяло на момичето се подмяташе насам-натам из автомобила. Пресегна се и пусна касетофона. Дивата музика на „Мегадет“ едва не продъни мощните колони.

След няколко пресечки спря отново, този път в тъмнината зад един изоставен паркинг. Отвори задната врата и извлече момичето навън. Захвърли я в канавката, изпълнен — както винаги в подобни случаи — с някаква неподправена нежност към омекналото тяло, което току-що бе осакатил от бой.

Когато се качи в колата и потегли, започна да се превива от истеричен смях.

Все още се подхилкваше, когато половин час по-късно пристигна в къмпинга. Паркира микробуса и се пъхна в караваната. Още от вратата сбърчи нос — вонеше на немити чинии и мръсни дрехи. Вътре беше пълна кочина — това бе „каравана“ единствено в смисъла, че някога отдавна се бе придвижила до този потънал в буренак парк. Оттогава бяха минали двадесет години и още толкова щяха да минат, преди отново да потегли на някъде. Беше досущ като всички останали каравани наоколо — отблъскващо бедняшка, с изгнили уплътнения, сгушена сред студената колорадска есен.

Но колкото и да бе странно, имаше телефон. Трък отвори кутия бира и я пресуши на две големи глътки. Оригна се шумно и смъкна изцапаните си джинси, след което ги запрати в ъгъла. После вдигна слушалката и започна да натиска бутоните — знаеше номера наизуст; това беше единственият телефонен номер, на който звънеше.

От другата страна долетя хрипкавият глас на Контрол.

— Да?

— Готово — рече Трък.

— Както трябва?

— Стана на хамбургер. — Той се изхили.

— Искаш ли още работа?

Тъкмо се канеше да отвори нова бира, но се изправи нетърпеливо на стола.

— Да, сър.

— Дължа услуга на един приятел. Малка работа, изисква тактичност. Утре при ловджийската хижа.

Тъкмо отвори уста да каже нещо, но Контрол вече бе затворил. Трък също затвори телефона и се зае с бирата. Беше ухилен до уши и старите белези от акне се очертаваха ясно.

— Да, сър — тихо рече той. — Аз съм най-тактичният човек.