Мариус Габриел
Маската на времето (40)

Англия

— Ти несъмнено искаш да се изкъпеш — твърдо заяви госпожа Дейвис.

Катарина стоеше насред стаята, заслушана в шума от течаща вода, който се дочуваше оттатък. Страхуваха се да не оцапа тази блестяща от чистота къща. Да се страхуват, като нямат друга работа! Такава стая през живота си не бе виждала. Толкова изящна и чиста бяла стая, цялата в дантели.

— Ще трябва да се оправяме на английски — отбеляза госпожа Дейвис, — защото аз не знам италиански. — Тя произнесе думата „ииталиански“. — Разбираш ли?

— Говоря английски.

Госпожа Дейвис я изгледа подозрително.

— Тогава какво е това? — попита тя и посочи с пръст.

— Легло.

— А онова?

— Скрин.

— А онова там?

Това грубо препитване раздразни Катарина и тя сви рамене.

— Доста противно плюшено животно.

— Не е необходимо да ставаш груба, моето момиче. Това е мече, специално купено за теб от госпожа Годболд, при това едно много хубаво мече.

Катарина впери безизразен поглед в играчката.

— Та значи говориш английски. Добре. Тогава, ако искаш да разопаковаме нещата ти?

— Мога и сама — отвърна Катарина, но всъщност въпросът не съдържаше подкана.

Без да й обръща внимание, жената отвори първия куфар. Докато разгъваше и окачаше дрехите на закачалки, тя критично оглеждаше всяка поотделно.

— Ти, миличка, май никога не си имала майка? — критично попита тя.

— Не.

— И сама си си избирала дрехите, така ли?

В гласа на икономката долови такава нотка, от която й призля.

— Какво ми има на дрехите?

Госпожа Дейвис изсумтя презрително.

— Ами, то не е моя работа да се изказвам по въпроса.

— Е да, но се изказвате.

— Ммм, да, така да се каже. — Тя бе извадила от куфара сутиен и го полюляваше на пръста си. — Представям си дете като теб да носи такова нещо. Ти за каква се мислиш? За Джейн Ръсъл? Свестните млади момичета не носят такива работи.

— А защо не?

— Прекалено си малка.

— А на колко години трябва да бъда? — сухо попита Катарина.

— Боже мили, а това пък какво е?

Черната кожена рокля беше най-скъпата покупка в живота й. Видя я в магазин за дрехи втора употреба в Сало и направо се влюби в нея. Отпред се закопчаваше с тежък цип, имаше метални шипове на раменете и ресни на ръкавите. Момичетата в „Дивите“ с Марлон Брандо носеха точно такива рокли, които се струваха на Катарина олицетворение на фаталния чар. Месеци наред бе събирала пари за тази дреха. Изумена от вида й, госпожа Дейвис я разглеждаше най-старателно.

— За бога, откъде си изнамерила това чудо? Къде я носиш?

— Когато излизам.

— Когато излизаш? С разни моторджийски банди? Мисля, че си гледала прекалено много мръсни американски филми, моето момиче.

— Роклята ми отива.

— Но е евтина и просташка!

Катарина се изчерви.

— Ще ида да се изкъпя.

— Добре ще направиш. Ей сега ще дойда да ти измия косата.

— Не искам вие да ми миете косата — отсече момичето.

Госпожа Дейвис изсумтя и заяви:

— Дали искаш, или не искаш, няма никакво значение, скъпа моя. Във всеки случай, поне засега. Направо да не повярва човек.

От масивните медни кранове се лееше гореща вода и над ваната, поставена върху крачета от кован метал, се виеше пара. Катарина се разсъблече и влезе в нея. Сапунът имаше осмоъгълна форма и такъв сладък аромат, че тя притвори очи и вдъхна цветното ухание. Беше силно пенлив и сякаш носеше физическо усещане за лукс. Девойката си спомни как мизерно се къпеше у дома.

Във водата тялото й изглеждаше бледо. Това несъмнено беше истинско женско тяло, чиито напъпващи гърдички бяха увенчани с тъмни като боровинки зърна. В извитите като лира хълбоци бе очертан тъмният триъгълник на нейния пол, който всеки месец с гордост доказваше способността на утробата й да носи дете.

Продължаваше да се ядосва. Какво право има тая дебелана да я съди? Ще се облича както си иска. Не носи детски дрехи, защото не е вече дете. Вече е възрастен човек и в Италия никой не отричаше този факт.

„Прекалено си малка.“ Прекалено малка за какво? Бяха изминали много години, откакто вече не е малка. Водеше свой живот, сама решаваше къде да отиде и кое как да направи. Нямаше никакво намерение да се отказва от тези неща сега. При цялата арогантност и богатство на Ивлин Годболд, тя е не по-малко жена от нея.

Госпожа Дейвис се втурна в банята.

— Ще направим разчистване. Изобщо не виждам как госпожа Годболд ще те остави да носиш каквото и да било от цялата тази сбирщина.

Вместо да се защити, Катарина вдигна пламнал поглед към икономката.

— Защото съм прекалено малка ли? — остро попита тя.

Очите на по-възрастната жена се плъзнаха по тялото й.

— Виждам, че не си дете. Но не си и възрастна. Всичко си има граници. Пък и половината дрехи са на дупки.

— Та аз сама съм ги направила!

Госпожа Дейвис стоеше на чешмата и пълнеше кана на цветя, внимателно смесвайки топлата и студената вода.

— В тази къща не носим дрехи с дупки по тях. Госпожа Годболд каза, че ще те заведе на пазар. Тъй че и без това няма кой знае какво значение. — Тя изля водата върху главата на Катарина и взе шампоана.

— Каква красива коса, но толкова сплъстена! Освен това изглежда така, сякаш сама си я подстригваш. — Катарина почувства как пръстите на другата жена се ровичкат из косата й. — Е, поне нямаш квартирантчета. Това е цяло утешение.

Девойката стисна зъби.

— Да не мислите, че имам паразити?

— Паразити? Сигурно си погълнала някой речник. Като те гледам, не бих се изненадала, ако изскочи някоя гнида. Ще трябва да идеш един-два пъти на фризьор, но засега и това ти е достатъчно. Затвори си очите! А така. Само виж каква стана водата!

Час по-късно госпожа Дейвис я остави да лежи в леглото, увита в бял хавлиен халат. Косата й бе безмилостно опъната назад, а кожата й бе пламнала от усиленото жулене. Сега трябваше да спи, но нервите й бяха опънати до краен предел, а крайниците й бяха схванати.

Госпожа Дейвис бе поставила снимката на баща й на тоалетната масичка и Катарина се обърна да я погледне. Оттам я гледаше красив, приветлив мъж. Не намираше никаква прилика между неговите черти и своите. Беше с фуражка и нахалният му поглед се взираше право в нея. „Ах, копеле такова!“ — отегчено си рече Катарина.

Неусетно бе заспала. Тъкмо преди да заспи, в съзнанието й отекна леденият глас на Ивлин Годболд: Няма вече Катарина Киприани. Ти си Кейт Годболд и твоят дом е тук.

 

 

Събуди се, обхваната от панически страх, и в първия момент не можа да разбере къде е. Стана и дръпна завеските на къдрички, които госпожа Дейвис бе спуснала. Беше ранна привечер. Отсреща се виждаше паркът, тъмен и някак страховит, а червеният диск на слънцето беше надвиснал над дърветата. Катарина се намираше в Лондон, в къщата на непознати богаташи, а от порутеното имение на брега на езерото Гарда я делеше цял един живот.

Чия ли е била тази стая? Дали преди нея тук е живяло друго момиче? Беше обзаведена като за принцеса — дори и най-малката дреболия беше изискана и излъчваше женственост. Край леглото в купа бяха аранжирани живи момини сълзи. Сладкият им аромат заглушаваше дори уханието на нови чаршафи и ново дърво.

Всичко в тази стая беше ново. Ивлин Годболд нямаше свои деца. Преди Катарина в тази стая не беше влизал никой.

Дали са я приготвили за „Кейт Годболд“? Дали жената с тесните устни и леденосивите очи е разпоредила да я подредят за пристигащата гостенка?

Катарина си спомни всичките години на самота и срам, когато никой не й обръщаше внимание. Така болезнено бе мечтала да се отърве от всичко това! И какво излезе?! Да я къпят и да я решат като живата кукла от кукленската къща на една бездетна жена?

Изведнъж осъзна, че скоро ще се срещне с баща си и тази мисъл прониза сърцето й като с нож.

Скоро ще има възможността да го погледне в очите. Ще може да му каже всички неща, които още от малка изгаря от нетърпение да му захвърли в лицето.

Обзе я нервна възбуда и разтреперена, тя се обърна и започна да се облича. Без да иска, посегна точно към дрехата, която предизвика острите забележки на госпожа Дейвис — черната кожена рокля. Във всеки случай — поне според Катарина — от всичките й дрехи тази най-много приличаше на дрехите на възрастните жени. Беше зашеметяващо тясна в ханша и очертаваше стегнатия й задник. Остави ципа разтворен чак до гърдите, които, повдигнати от сутиена, агресивно стърчаха под тънката кожена материя. Гладката й бяла шия ярко контрастираше с черната рокля. Намъкна чорапи и обувки с високи токове и се погледна в огледалото.

Собственият й образ беше тъмен и властен. Когато през лятото ходеше на кино в Сало с тази рокля, момчетата подсвиркваха след нея като фабрични сирени. Устата й се изкриви. Баща й ще си помисли, че е облечена евтино и просташки. Но по отношение на женствеността й не можеше да има никакво съмнение. Тя не е кукла. Не е и дете. Нека поразмислят върху това.

Искрено доволна от постигнатия ефект, тя дръпна панделката и тръсна коси — разбърканите кичури падаха над очите й както винаги.

— Убиец — прошепна тя. — Ти си убиец!

Започна да ровичка в чантичката, която беше крила най-старателно от госпожа Дейвис, защото в нея пазеше нещастните си останки от грим. Дума да не става, гримът също ще бъде изтълкуван като нещо евтино и просташко.

Никой не я бе учил как да го нанася. Това изкуство бе усвоила оттам, откъдето се бе сдобила и със самата козметика — от нещастни чужди остатъци. Изхабеното червило бе принадлежало на една четиридесетгодишна жена и яркият му цвят истински й допадаше. Изсъхналата спирала, която се бе опитала да съживи с малко зехтин, се напласти неравномерно по клепките й. Но тя пет пари не даваше. Искаше да го оскърби, да го шокира. Да му покаже, че мястото й не е тук, в тази девича бяла стая. Че може и да има просташки, евтин вид, но не е кукла. Не е дете.

Ходеше напред-назад пред огледалото и мърмореше злобно думите, които ще му каже. Сега вече изпитваше задоволство от факта, че е толкова интелигентна, и че има такъв богат речник на неговия език — купчина остри камъни, с които да го замеря. Обзе я напрежение, нервите й се обтегнаха, сякаш бе заредена с електричество.

Над тихата улица се разнесе шум от автомобил и Катарина се доближи до прозореца. Сивото бентли стоеше пред външната врата и бръмчеше на бавни обороти. Като видя как вратата се отваря, Катарина се вкопчи в перваза. Появи се мъж в тъмен костюм. Той рече нещо на Уолас и колата отмина. Мъжът погледна нагоре към нейния прозорец.

Очите му бяха яркосини и имаха цвета на мастилото, с което тя пишеше в училище. Лицето му бе същото като онова на снимката — красиво, с трапчинка на брадичката. Само че това лице беше по-възрастно, косата на мъжа беше вече прошарена, а очарователната усмивка от снимката бе изчезнала. Очите му срещнаха нейните — в тях тя прочете напрегнато очакване, но не откри и капчица топлота.

Баща й.

За миг застинаха, вперили поглед един в друг. Катарина вдигна ръка към гърдите си, сякаш да се опита да задвижи онемелия мотор на сърцето си. Лицето на мъжа придоби странно, почти болезнено изражение и той се скри във входната врата.

Катарина дочу гласа му, най-напред като далечно боботене, което се приближаваше по стълбите и полека-лека започваше да се чува все по-ясно.

— Не, ще я видя сега, преди вечеря. Справя ли се с английския?

— Говори добре — дочу Катарина отговора на Ивлин. — Направо невероятно. Според писмата от училището й е учила английски само три години. Пишат, че е отлична по всичко. Всъщност, доколкото разбирам онова, което се опитват да кажат, тя е блестящо дете. Може би дори нещо повече.

— В селско училище „блестящо“ не означава кой знае какво.

— Чакай само да я видиш. О, Дейвид! — В гласа на Ивлин се долавяше необичайно оживление. — Чакай само да я видиш. Наистина е прекрасна. Като картина на Ботичели. Защо не я искат?

— Може би ще разберем съвсем скоро.

— Няма нищо, което да не може да се промени напълно. Тя, разбира се, е съвсем незавършена. Но какъв потенциал има! Потенциалът е важен, Дейвид! Вече говорих… — Гласовете им заглъхнаха и тя дочуваше само сподавения им шепот.

— Добре, добре — нетърпеливо рече той точно пред вратата на стаята. — Това е твое владение. Мен там не ме меси.

Почука се силно и Катарина подскочи. Още преди да успее да отвори, баща й бутна вратата и влезе в стаята.

Беше много висок — доста по-висок, отколкото очакваше — изглеждаше толкова огромен, че тя неволно отстъпи назад.

Изражението му все още беше болезнено. Това правеше смелото му лице странно уязвимо. Освен това нямаше очакваното от нея излъчване. Авторитетност, арогантност и самоуверена мъжественост — всички тези неща, с които бе сигурна, че той ще я посрещне, липсваха. Пред себе си виждаше само един неуверен човек на средна възраст, чиято уста се бе изкривила от спомена за болката.

За този миг бе мислила толкова пъти, бе си го представяла по всякакви най-различни начини. Сега той беше настояще и на нея й се виеше свят.

— Боже мили — рязко рече той, измервайки я с поглед от глава до пети. — Не очаквах, че изглеждаш така.

— А какво очаквахте? — глухо попита тя.

Сърцето й биеше толкова силно, че тя не можеше дори да диша както трябва.

— Нещо по-… детско.

— Не съм дете.

— Искаш да кажеш, че не искаш да си дете. Обикновено така ли се обличаш?

— Да, така.

За миг го обзе някаква неувереност и той стисна юмруци няколко пъти.

— Много приличаш на майка си. Като те видях на прозореца… — Той млъкна, после повтори: — Също като нея си.

Втренчи се напрегнато в чертите на лицето й, сякаш се опитваше да открие прилика със своето собствено лице, както и с онова на майка й. Тя се питаше дали успява. Намръщеното му изражение полека-лека се стопи. Погледът му не беше нищо повече от най-обикновен мъжки поглед, който преценява алените й устни, изхвръкналия й бюст и впитата в ханша рокля. После устата му се отпусна и той се ухили. В самодоволната му усмивка освен презрение имаше и нещо друго. Нещо многозначително и цинично.

Изведнъж на Катарина й се стори, че той бе търсил нещо, бързо го бе намерил и сега беше доволен. Дали се е надявал тя да изглежда така? Като че ли изведнъж му стана ясно; тя усети как увереността му започна да се възвръща. Сложи ръка на кръста си и каза:

— Майка ти не беше толкова щедра с грима.

Катарина усети как първоначалната изненада от срещата започва да утихва и старите чувства отново започват да изплуват на повърхността.

— Учудвам се, че помните.

— О, да, помня. Жена ми ме уверява, че изобщо не си глупава. Вярно ли е?

— Не съм глупава.

— Тогава не се прави на глупачка пред мен. Никога.

Очите му отново се плъзнаха към деколтето й. Сигурно така е гледал и майка й, със същото нахално превъзходство.

— Тук не можеш да се обличаш така.

— А защо не?

— Приличаш на пачавра.

— На пачавра?

— Una puttana^[1] — преведе той на италиански.

Лицето й пламна.

— Баба ти одобряваше ли тези дрехи?

Катарина стисна зъби.

— Беше прекалено болна, за да се занимава с това как се обличам.

— Разбирам. Само че в тази къща правилата се изпълняват много по-стриктно. Вече няма да се съобразяваш само със себе си. Сега си под моя покрив и ще се държиш както подобава. — Той погледна часовника си — тъничък златен диск, сгушен в златистите косми по китката му. — Както знаеш, аз съм едно от важните лица в тази страна.

— Зная.

— Сред първите хиляда по важност във Великобритания.

— Да, и? — Тя сви рамене умишлено арогантно.

— Важните лица имат врагове. Има хора, чиято цел е да ме унищожат.

— Защо?

Той закима кисело.

— Такава е парламентарната система. Всичко е игра, нали разбираш? Социалистите са наши врагове. Те биха използвали срещу мен всякакви средства.

— Аз съм социалистка — тросна се тя.

— Това е доста неподходящо в случая — сухо отсече той. — Съветвам те най-настоятелно да запазиш младежките си мнения за себе си. И никога не се появявай на обществено място в този вид.

— Ще се обличам както искам — натъртено заяви тя.

— Ще се обличаш както ти кажат — остро отвърна той. — И не искам да разговаряш с непознати хора за мен. Всъщност, забранявам ти да го правиш. Независимо колко приятни и очарователни са. Дори ако ти предложат пари или… — Той затърси подходящата дума и понеже нищо не му идваше наум, хвърли нетърпелив поглед наоколо, а после добави: — … някакви джунджурийки. Не казвай нищо. Просто им отговаряй, че много ти харесвам. И ти много ми харесваш. Това е. Нито дума повече. И най-вече, не признавай, че съм ти баща. Ясно ли е?

— От какво се срамувате?

Тя долови, че изведнъж му стана безкрайно неприятно.

— Не се срамувам от нищо, госпожице.

— Но явно се срамувате, иначе нямаше да ми забранявате да разговарям с хората за вас, пък дори и да ми предлагат пари или джунджурии.

Начинът, по който изрече последните две думи, го накара да потръпне. Лицето му придоби още по-ледено изражение.

— Не мисля, че си разбрала много добре какво имам предвид.

Тя се разтрепери.

— Не, разбрах. Разбрах, че ви е срам, че имате незаконородено дете. Но аз се срамувам от вас много повече, отколкото вие можете някога да се срамувате от мен.

Сините очи се присвиха от гняв.

— И какво точно искаш да кажеш с това?

Искаше да крещи в лицето му; да му накрещи всички думи, които цял живот е пазила за него. Но те сякаш се спъваха в гърлото й, задушаваха я и тя мълчеше.

Баща й я наблюдаваше внимателно.

— Предупредих те — тихо, но заплашително й напомни той. — Не се прави на глупачка пред мен. Никога. Защото ще съжаляваш.

Момичето не отвърна и той се отправи към вратата.

— Ивлин!

Миг по-късно Ивлин влезе в стаята. Като видя Катарина, усмивката се изпари от лицето й.

— Какво си направила със себе си?! — възкликна тя.

— Това ли е твоята мадона на Ботичели? — язвително попита Дейвид. — По-скоро прилича на моторджийска Мона Лиза.

Ивлин не отделяше поглед от черната кожена рокля, крещящото червило и оформените с черен молив очи. Сякаш не можеше да повярва, че безцветната скована ученичка е успяла да се преобрази в леконравна на вид девойка с кисела физиономия.

— О, Кейт!

На устните на Дейвид отново трепкаше презрителната усмивка.

— Очарователна е, нали? Това ли е за теб прекрасно? Само да си подаде носа навън в този вид и цялата Флийт Стрийт^[2] ще се изсипе в къщата ни. Ако искаш, можеш да закачиш и червен фенер на вратата.

Той излезе.

— Глупаво момиче — тихо промълви Ивлин.

Тя подхвана брадичката на Катарина и с четири резки движения избърса червилото с кърпичката си.

— Иди да си измиеш лицето. Няма да носиш грим, докато не пораснеш.

— Но…

— Върви.

Катарина се подчини, без много да си дава сметка защо го прави. От огледалото я гледаше собственото й лице с кисело изражение и ярко червило, разплескано около устата й. Бе се срещнала с баща си. След петнайсет години най-после бе имала възможността да го погледне в очите.

Излезе от банята с измито лице.

— Преоблечи се — заповяда Ивлин. — Сигурно си мислиш, че с тази рокля приличаш на възрастна. Това обаче не е вярно. Така приличаш на уличница.

— Сама съм си я купила! Със собствените си пари!

— Постъпила си много глупаво, като си похарчила парите си за това нещо. Още по-глупаво от твоя страна е да я облечеш при първата си среща с Дейвид. Искаш той да те уважава, нали?

— Пет пари не давам какво мисли за мен.

— О, съвсем не е така. Намъкнала си това, за да го отвратиш. Сега успя и се надявам да си доволна.

Катарина си спомни изненадата, изписала се на лицето на баща й, спомни си и презрителния поглед. Да, точно това се бе стремила да предизвика. Но усещането не беше толкова удовлетворяващо, колкото бе очаквала. Този поглед беше унизителен. Той я бе омърсил. Изведнъж тя реши да скрие тази рокля и да не я облича никога повече.

— Не зная какви дрехи очаквате да нося — уморено отвърна тя.

Ивлин отиде до гардероба и го отвори. После огледа бързо дрехите, които висяха вътре.

— Откъде имаш тези неща?

— Когато можех, избирах ги сама. Останалите са ми подарени. От милосърдие.

— Не изглеждат много подходящи за теб.

— Икономката вече ме информира.

— Ела с мен.

Ивлин я поведе за ръка към своята спалня. След шока, който бе изпитала при срещата с Дейвид Годболд, Катарина изпитваше някакво странно усещане за безплътност. Подът сякаш се огъваше под краката й като гъба. Защо не можа да каже онова, което искаше?

Стаята на Ивлин беше чиста и бяла като нейната. „Може би и себе си смята за кукла — рече си момичето. — Сигурно си мисли, че всички жени са кукли, плоски и безполови като нея.“

Ивлин отвори гардероба си и избра за Катарина вълнена пола и кариран пуловер.

— Облечи това. Сутиенът не ти трябва. Засега ти стига и потник. Вземи този.

Тя мълчаливо гледаше как девойката се съблича, а хладните й очи изучаваха голото тяло без капка притеснение. Дрехите й бяха меки и скъпи.

Когато Катарина се преоблече, Ивлин взе четката и започна да разресва оплетените кичури, надвиснали над очите й. Девойката стоеше мирно и послушно. „Да поправим вида на куклата — помисли си тя. — Нека изглежда спретната.“

— Тялото ти е добре развито за възрастта ти — отбеляза Ивлин. — Но не е необходимо да подчертаваш този факт. Мензисът ти редовен ли е?

— Да.

— Болки имаш ли?

— Понякога.

— Девствена ли си?

Катарина се задави.

— Това не е ваша работа!

— Отсега нататък ти си моя работа. Всичко, свързано с теб, е моя работа.

Ивлин намести отново панделката в тъмната й коса и я огледа.

— Имаш ли бижута?

— Средствата ми не се простират чак дотам, та да си купувам бижута — горчиво отвърна Катарина.

— И слава богу, ако съдим по вкуса ти към дрехите. По принцип не обичам децата да носят джунджурии. Но ти май вече си развила слабост към удоволствията на възрастните, така че можеш да вземеш това.

Тя извади перлен наниз от кутията и го сложи на шията на момичето.

Катарина загледа гердана с празен поглед.

— Пази ги — сухо рече младата жена. — Перлите са крехки.

Облечена в дрехите на Ивлин и с нейната перлена огърлица на шията си, на Катарина й се струваше, че са й пришили някаква нова самоличност. Сякаш думите на другата жена започваха да се сбъдват. „Няма вече Катарина Киприани. Ти си Кейт Годболд и твоят дом е тук.“ Тя бе искала да изправи Дейвид Годболд пред собствените му злини, да го обвини в престъпленията, които бе извършил, но не й достигна смелост. Доплака й се.

Ивлин я хвана за ръка и обърна лицето й към огледалото. Макар Катарина да имаше тъмна кожа, а Ивлин — светла, въпреки разликата в годините, както и в почти всичко останало, дрехите ги правеха еднакви.

— Не се изгърбвай — строго й направи забележка Ивлин.

Катарина изпъна гръб. Отчаянието и гневът хвърлиха тъмна сянка върху сърцето й.

— Трябва всичко да ти се показва, нали? Как да стоиш. Как да седиш. Как да вървиш. Как да си изрязваш ноктите. Как да правиш косата си. Как да се обличаш. — Жената доволно огледа двете отражения в огледалото.

— Всъщност, вече имаш забележим напредък.

В очите й почти се четеше топлина. „Да не мисли, че е толкова лесно? — запита се Катарина. — Да не си мисли, че ще й стана дъщеря, като ме облече в дрехите си?“

— Мисля, че баща ти вече е възвърнал спокойствието си — рече Ивлин. — Вечерята скоро ще бъде готова. Хайде да слезем долу и да започнем всичко отначало. Слизаме ли?