Мариус Габриел
Маската на времето (39)

СССР

От ден на ден той заякваше и се движеше все повече и повече. Вече й помагаше в домакинската работа. От движението крайниците му заякваха. Постепенно изпълваше дрехите, които му бе дала — явно бяха принадлежали на доста по-едър мъж. Мисълта му вече се избистряше. Попита я за лагера.

— Там няма нищо — кратко отвърна тя. — Затвориха го. Нищо не остана. Дори бодливата тел отнесоха. Никой не остана в тая вонлива дупка. Да не беше ти, и аз отдавна да съм си отишла.

— А затворниците?

— Разправят, че онези, дето ги откараха пазачите, са ги разпратили по домовете им с благословията на Никита Хрушчов. Около седемдесет са изчезнали. В нощта, когато ги разстрелваха, плаках за тях. Когато вече не можех да издържам, излязох да видя дали някой не е успял да се измъкне. И така те намерих тебе, проснат в снега като пън, покрит с лед и кръв. Помислих си, че водката ми е омотала главата. — Тя изведнъж се засрами. — Винаги си ми бил любимец. Знаеше, нали?

— Да — излъга той.

— Съдба беше това, че точно ти беше единственият оцелял. Съдба.

— Да — съгласи се той.

— Винаги си бил най-красивият.

— Не остана много от моята хубост, Таня.

Тя взе ръката му.

— Очите ти са много красиви. Тях куршумът не е променил. Жените ще продължават да те искат.

Джоузеф изкриви лице в гримаса, която беше най-близкото подобие на усмивка, на което беше способен.

Земята беше скована от зимата. Снегът бе натрупал преспи до перваза. Джоузеф метеше пода, миеше чиниите, прокара пъртина до купчината въглища на двора. Всеки ден изхвърляше сгурията от печката — тяхното сърце; всеки ден мъкнеше безценните черни кубчета и я пълнеше догоре. Таня го наблюдаваше как работи, преценяваше доколко се е поправил и колко сили има.

Един ден младата жена напали печката до почервеняване и сложи на капака огромен меден чайник.

— Смърдиш, зек, че и аз смърдя. Ще се къпем.

Бяха необходими осем чайника, за да се напълни поцинкованата вана. Цялата къща се изпълни с облаци пара.

Таня се разсъблече, без да му мисли. Тялото й беше бяло като мрамор, а под млечната кожа прозираха вените й. Зърната на увисналите й гърди бяха младежки, като на нераждала жена. Между едрите й бедра стърчаха гъсти тъмни косми. За фигура и дума не можеше да става, но при вида на голотата й сетивата на Джоузеф дивашки се разтанцуваха.

— И ти — нареди тя и потъна във ваната. — Горещата вода не трябва да се прахосва.

Той свали дрехите си и се намърда при нея. Ваната беше малка, водата ужасно пареше, а близостта с Таниното тяло беше зашеметяваща. Прималя му. Тя насапуниса тялото му. Ръцете й го изследваха с нежна прямота. Изведнъж у него се събудиха желания, които не бе изпитвал от години. Допирът го накара да изреве.

— А! — възкликна тя с тихо задоволство. — Отново си заякнал. Много добре. Сега ти ме изтъркай.

Връчи му сапуна. Когато докосна кожата й, ръцете му се разтрепериха. Хлъзгава, гладка и мека, тя беше самият рай. Младата жена се гърчеше във ваната и се кикотеше. Под годините и сланината се таеше хубаво младо момиче. Грозотата криеше напорист млад мъж.

После, зачервени от горещата вода, те се любиха радостно, дивашки. Джоузеф се страхуваше силите да не му изменят, но опасенията му бяха напразни. Когато свършиха, на него му се виеше свят, а тя плачеше. Отново и отново целуваше обезобразената уста и шепнеше:

— О, зек. О, любов моя.