Мариус Габриел
Маската на времето (18)

Маями, Флорида

С възпалени очи, сякаш потънала в някакъв сън, Ана влезе в къщичката край плажа, която бе наела. Дотътри куфара вътре и заключи вратата. Беше късен следобед и в слънчевите лъчи, които падаха косо през щорите, танцуваха прашинки, а стените и безличните мебели бяха огрени в светли и сенчести ивици. Отвъд безредната, обраснала с трева градина се виждаха равните мързеливи води на залива, които в далечината се размиваха и се разтваряха в мъглива празнота. Изкушаваше се да слезе до плажа и да се топне в морето, но чувстваше тялото си съсипано от умора.

Извади от хладилника безалкохолна напитка и пресуши кутията на един дъх, благодарна на ледената газирана течност, която пощипваше пресъхналото й гърло. После се тръшна на дивана и се замисли за Андре Льовек.

Защо не се бе държала малко по-прикрито? Беше толкова глупаво от нейна страна да се напъха там и да му се противопостави така директно. Не постигна нищо, само бе рискувала живота си.

Можеше да я убие, само да бе пожелал. Той и онзи негов главорез можеха да й прережат гърлото и да я хвърлят в морето, а за останалото да се погрижат акулите.

За пореден път се улови да мисли, че й се иска да е наследила повече от майка си и по-малко от баща си. На баща си приличаше по целенасочеността и бойния си дух. За нея, както и за него, светът се делеше на бяло и черно, за разлика от света на майка й, която виждаше все различни нюанси на сивото. Баща й я бе възпитал така — да не вижда сивите места.

Начинът, по който си отиде от този свят, още по-безмилостно отпечата завинаги в душата й примера му, макар тя да си даваше сметка, че именно твърдите му, непоколебими принципи станаха причина за края му. Ако някога изобщо бе притежавала, макар и в незначителна степен, способността на майка си да прави компромиси, да намира поне шест гледни точки по всеки въпрос, то когато баща й почина, всичко се изпари. Бе станала непоколебима.

Ето защо Дру Макензи бе избрал именно нея за най-млад криминален репортер от цялата редакция. Но това бе и една от причините, които я отдалечиха толкова много от майка й. Дълбоко в себе си Ана знаеше, че винаги когато я погледне, майка й вижда бензинови пламъци, които обхващат разбитата кола, или пък улица, обсипана с натрошени стъкла.

По външност не си приличаха много-много с майка си. Ана беше по-мургава. Кожата й беше тъмна, а очите й — черни като маслини; косата й — гъста и буйна, изглеждаше черна на почти всякакво осветление, освен на пряката слънчева светлина, когато добиваше червеникав оттенък. Майка й имаше спокойни, класически черти. Ана — стройна и тайнствена, гореше като тъмен пламък. Беше наследила от нея грацията, макар че майка й беше по-ниска от нея, беше по-красива от майка си, чиято красота бе някак неуловима.

На непознат човек би му било трудно да отгатне произхода й — в лицето й имаше нещо мавърско, нещо келтско, а може би дори нещо ориенталско. Повечето мъже я намираха за екзотична и изключително интересна жена. Смолистите очи и обещаващите неистова страст устни ги омагьосваха. Тънкото, прилично на пламък тяло ги очароваше. Повечето от тях обаче се изненадваха — и то неприятно — от хладната твърдост на характера й. Преди много време едно момче, с което излизаше, й беше казало: „Ти си хурия. Всеки добър мохамеданин в рая го чака една хурия“. Ана бе разбрала, че лицето и тялото й отговарят на някаква мъжка мечта — беше като жените по кориците на списанията. Тази на пръв поглед невинна красота бе напомнила на Льовек за Холивуд, а може би, подведен от нея, той подцени Ана. Но го осъзна прекалено късно.

Беше свикнала мъжете да я подценяват. Но каквато и да беше, имаше остър ум и Льовек далеч не беше първият мъж, недооценил този факт.

Не беше виждала майка си от сто години. Вече съвсем се бяха откъснали една от друга. След смъртта на баща й нишките, които свързваха двете жени, някак си започнаха да се разрушават — сякаш всяка от тях искаше да утеши другата, но не знаеше как. Вече беше време да се възстановят тези отношения. Отново да станат майка и дъщеря. Изведнъж мисълта за приветливия, чист Вейл, където живееше майка й в момента, й се стори невероятно привлекателна. Тази зима ще намери време — обеща си тя — да отиде там и да прекара няколко дни с мама.

Потъна във възглавниците и се пресегна към телефона. Избра номера на майка си във Вейл. Най-напред се чу леденият глас на Дженифър Прескот, но миг по-късно от другия край на жицата долетяха топлите думи на майка й:

— Скъпа моя!

— Здравей, мамо. Току-що се върнах от Хаити.

— О, толкова се радвам, че си се прибрала. Как мина?

— Всичко е наред. Нямах никакви проблеми.

— Приятен ли е този твой лекар?

Ана свъси чело. Не беше казала на майка си нищо конкретно за това начинание.

— Не, не е много приятен. Всъщност е забъркан в една много грозна история.

— Не си се излагала на никакви рискове, нали? — Ана веднага долови нотките на тревога в гласа на майка си. — Хаити може да бъде много опасно място, Ана.

— Да, зная. Но не съм се подлагала на никакви рискове. — Изричайки лъжата, тя стисна палци. — Ще ти изпратя изрезки от статиите.

Като види изрезките, майка й ще подскочи от ужас, но всяко нещо с времето си.

— Непременно. От доста време не съм слагала нищо ново в албума си.

Ана се усмихна.

— Преди няколко дни се опитах да се свържа с теб, но ми казаха, че те няма.

— Да, бях в Русия.

— В Русия! Мамо, ти ме убиваш. Боже мили, как реши да отидеш в Русия?

Ана чу познатия нежен смях от другия край на линията.

— Сигурно ме е подгонила критическата възраст. Видях рекламата на витрината на една туристическа агенция в Денвър и си казах какво пък. Взех си шапката и заминах за три седмици. Москва, Киев и Санкт Петербург.

— Браво на теб! И как беше?

— Смесено. Москва е сива и строга. Санкт Петербург и Киев са величествени. Това пътуване направо ми отвори очите.

— Бас държа. Умирам от нетърпение да ми разкажеш. Направи ли купища снимки?

— Е, не чак толкова много. Донесох ти и няколко подаръчета. Надявам се да ти харесат.

— Разбира се, че ще ми харесат, не се тревожи. — Ана допря леденостудената кутия до пламналото си чело. — Само не ми говори за сняг. Тук е като в сауна. А Камбъл дойде ли с теб?

— Не, Камбъл не дойде.

Ана по-скоро почувства, отколкото чу промяната в тона.

— О, наред ли е всичко с вас двамата?

— Не точно.

— О, мамо. Какво е станало?

— Не е удобно да се обсъжда този въпрос точно сега.

— Разбира се. — Не и като се има предвид, че онова влечуго Дженифър Прескот слухти по вътрешния телефон. — Ще ти се обадя у дома.

— Аз ще ти се обадя. Не искам да си пилееш парите.

— Разговорите с теб не са пропилени пари — усмихна се Ана.

— И все пак аз ще ти се обадя.

— Добре. Знаеш ли какво си мисля…

— Какво?

— Ами… — Ядоса си се, че е станала толкова нерешителна, но какво да се прави. — Задават ми се две седмици почивка. Зная, че сега си най-заета, но си мислех дали за разнообразие не можем да прекараме Коледа заедно.

— Чудесно! — Гласът на майка й беше толкова радостен, че притеснението се изпари в същия миг и й стана толкова мило. — Това е най-прекрасната новина от месеци насам. Кога ще дойдеш?

— Още не съм обмислила подробностите. Може би точно преди Коледа. Да речем около двадесети.

— О, Ана, толкова ще е хубаво пак да сме заедно на Коледа. Права си, много ще съм заета. Но през деня ти можеш и сама да се грижиш за себе си. Градът е пълен с млади хора. Ще ти дам колата си. А вечерите ще прекарваме заедно.

— Ще печем кестени и ще си правим бонбони.

Кейт се разсмя.

— Никога през живота си нито ти, нито аз сме опекли и един кестен, да не говорим за бонбоните.

— Нищо не ни пречи да започнем отсега.

— О, миличка, това е такава хубава новина. Толкова се радвам!

— И аз. — Радостта на майка й я караше да се чувства виновна. — С такова нетърпение очаквам да се видим.

— И аз. Може би това е съдба — замислено рече Кейт.

— Какво?

— Да идваш точно сега. Искам да говоря с теб.

— За какво? — леко притеснено и с любопитство попита Ана.

— Семейна история. Няколко неща, които трябваше да ти кажа преди време.

— Звучи страшничко.

Отсреща отново долетя топъл, тих смях.

— „Семейство Адамс“ ряпа да яде. — В разговора се примесиха някакви гласове. — Миличка, не мога да говоря повече сега. Трябва да вървя.

— Добре, ще чакам да ми се обадиш.

— Добре.

Настъпи тишина. Винаги преди края на разговора замлъкваха за миг. В тази пауза всяка от двете жени казваше безмълвно на другата: „Обичам те. Съжалявам, че те излъгах“.

— Дочуване, скъпа моя.

— Чао, мамо.

Ана затвори телефона и по някаква съвършено неизвестна причина й се доплака.