Мариус Габриел
Маската на времето (64)

Ню Йорк

По улиците на Ню Йорк още грееше коледната украса, макар че асфалтът бе заринат с боклуци и магазините вече организираха коледни разпродажби. Беше студено и ветровито, температурите бяха около нулата, поривите на вятъра разнасяха боклуците насам-натам и повдигаха полите на жените.

Адвокатската кантора се намираше на ъгъла на Лексингтън авеню и Петдесета улица, недалеч от апартамента на Филип, и те предпочетоха да вървят пеш. Ана беше мълчалива и напрегната и изобщо не чуваше рева на колите и писъка на клаксоните. Филип също изглеждаше погълнат от мислите си и по пътя не каза почти нищо.

Зданието, което се намираше точно между Трето авеню и „Лексингтън“, беше в ремонт и цялата бе опасана със скелета и предпазни мрежи. Огромни червени надписи предупреждаваха пешеходците да бъдат внимателни и предварително обявяваха, че строителната компания не носи отговорност за евентуални злополуки. Качиха се с асансьора до тринадесетия етаж. Сподавен грохот на бормашини и режещ писък на машините изпълваше старинната адвокатска кантора.

Секретарката, която ги посрещна на рецепцията, се извини за състоянието, в което се намираше сградата.

— Опитваме се да продължим работа, въпреки ремонта — каза тя. — Не е лесно. Моля да ни извините за целия този шум и хаос.

Тя ги покани в чакалнята. Ана седеше и държеше ръката на Филип, без изобщо да забелязва какво има наоколо. Почти никога не се бе чувствала толкова напрегната. Може би краят на издирването вече се виждаше; може би тук се криеше ключът към загадката.

След няколко минути секретарката влезе усмихната.

— Господин Левкович е готов да ви посрещне.

— Влизайте, влизайте — поздрави ги той на вратата на кабинета си.

Вече се бяха запознали набързо на предварителната среща, която се състоя в кантората на адвокатите на Филип. Той беше нисък, тантурест човек над петдесет години, облечен с тъмен костюм, а на огромното му шкембе висеше ланец. Имаше любезно изражение, щръкнали розови уши и интелигентни очи зад златната рамка на очилата. Излъчваше — и вероятно сам я изграждаше — аура на старомодна надеждност.

Сега тя изпъкваше на преден план заради обстановката в кабинета му, обзаведен в дикенсов стил. Мебелите бяха облечени в червена кожа, а стените бяха заети от пода до тавана с библиотеки с правна литература. Той проследи погледа на Ана, която разглеждаше внушителната колекция, и каза:

— Тези книги представляват седемдесетгодишна адвокатска практика, госпожице Кели. Дядо ми основал кантората през 1917 година. През следващата година моят син завършва право в Харвард. После ще се присъедини към нас.

Докато говореше, той изучаваше Ана с най-голямо внимание и прозорливите му очи подскачаха ту към лицето й, ту към ръцете и тялото й. Когато се срещнаха първия път, пак така я разглеждаше.

— Да ви предложа кафе? Не? Тогава да се захващаме за работа. Седнете, седнете. Разполагайте се удобно.

Те потънаха в червената кожа, която беше неприятно твърда и хлъзгава, а господин Левкович взе от бюрото си една папка. Седна срещу тях и разтвори папката на коленете си.

— Прочетох дневника. Забележителен е. Наистина забележителен. Това е уникален документ.

Ана кимна. При първата им среща му бяха дали превод на дневника на Кандида.

— Това е единствената препоръка, с която разполагаме, господин Левкович. Олеква ми на душата като знам, че сте възхитен от нея.

— О, мога да ви уверя, че съм крайно впечатлен. До известна степен дава отговор на загадката, която ме занимава от тридесет години насам. А за препоръките не се тревожете. Имах достатъчно време подробно да се поинтересувам относно вас двамата. Най-напред бързам да ви кажа, че не мога да наруша поверителността на клиентите — предишни или настоящи. Сигурен съм, че ме разбирате, нали?

И двамата кимнаха.

— Така или иначе, за мен ще бъде удоволствие да ви окажа помощ в проучването, доколкото мога, разбира се. С което искам да кажа, че свободно ще разкрия информация, която е публично достояние, но вашите адвокати биха изгубили много време, докато се доберат до нея, а на вас това би ви излязло много скъпо. Такава информация мога да ви дам с удоволствие. Има няколко причини за това. Този дневник е една от тях. По-късно ще изясня и някои други. — Той се усмихна. — Запознат ли е някой от вас със закона за наследството в щата Ню Йорк? Не? Добре. Не се тревожете. Просто няма да ви затруднявам и да описвам техническите подробности около случилото се. Ще се придържам към голите факти.

— За нас това е напълно приемливо, господин Левкович — съгласи се Ана.

— Добре.

Очите му, блеснали като на лисица зад златната рамка на очилата, продължаваха обстойно да я изучават.

— Познавах семейство Красновски. По онова време бях още момче, но ги помня. О, да. Помня Джъстин и Александър добре. Бяха клиенти на баща ми. Посещавали една и съща синагога. В интерес на истината и аз ходя в тази синагога — Храмът „Емануел-Ел“, намира се на Пето авеню. Той бил техен адвокат, откакто пристигнали в Америка заедно със сина си през 1917 година, когато е основана и тази фирма. Бяха доста богати хора. Успели да донесат със себе си част от парите си. Не всичките, но достатъчно, за да живеят прилично. Бяха дошли при баща ми по две причини. Първо, защото е евреин, и второ, защото говори руски. Никой от всичките тези богати латвийски и литовски евреи не говори идиш, разбирате ли. Все руски говорят. Или пък френски. Така и са се сдобили с такива имена — Джъстин и Александър. Френски и руски, както виждате. — Той се усмихна, а Ана кимна. — Те бяха наследници на Моше Красновски, известният равин от Рига, знаехте ли?

— Не — призна Ана.

— Трябва да проверите. Интересно е. Името му е включено в Encyclopedia Judaica^[1]. Велик учен талмудист. Най-общо казано Красновски бяха много интересно семейство. Александър беше съдружник в банката на Красновски. Тя беше семеен бизнес — частна търговска банка, която имала широки делови контакти с империалистическа Германия преди Първата световна война. Александър емигрирал в Америка отчасти заради болшевишката революция, отчасти, за да избяга от гоненията на евреите. И това бил добър ход. Повечето от членовете на фамилията Красновски загинали в Холокоста. — Левкович вдигна ръка към устата си и сухо се покашля. — С баща ми проверявахме тези неща след войната. Когато пристигнал в Ню Йорк през 1917 година, Александър установил връзки с някои нюйоркски банки, предимно частни еврейски предприятия. Както разбирате, съвсем пасивно. Като инвеститор. А Джоузеф пък — синът им — се родил, точно преди да напуснат Латвия. Бил още бебе, когато го довели в Америка. Знаете ли нещо за него, освен описаното в дневника?

— Знаем за кариерата му като журналист — отговори Ана. — Бил е кореспондент в „Ню Йорк Таймс“.

— Точно така. Беше социалист. — Той се усмихна на изненадата, която се изписа на лицето й. — През четиридесетте беше на мода да си с леви убеждения. Джоузеф просто отиваше малко по-далеч от останалите младежи. Дотам, че замина да се бие като доброволец срещу Хитлер много преди Пърл Харбър. Виждал съм го само няколко пъти, но ми направи доста силно впечатление. Не беше човек, когото бих окачествил като красив според приетото. Беше с мургава кожа, много прям и с доста внушително държание. Разбира се, беше го наследил от майка си. — Той поспря, без да отделя поглед от Ана. — Никога ли не сте виждали снимки на семейство Красновски?

— Съвсем никога.

— Може би трябва да видите една. — Той зарови в папката. — Донесох ви тази. От фотоалбума на баща ми е.

На старата черно-бяла фотография се виждаха двадесетина човека на пикник сред дърветата. Носеха дрехи по модата от тридесетте години — жените бяха с дълги поли, а мъжете бяха с шапки и елечета. Левкович проследи лицата с пръст и обясни:

— Това са майка ми и баща ми. Момиченцето е по-голямата ми сестра. Тогава още не съм бил роден. Мъжът с брадата е Александър Красновски. Момчето до него е Джоузеф.

Ана напрегнато се наведе напред. Бащата беше огромен като мечка, а тъмната брада покриваше половината му лице. Момчето до него беше по-слабичко и изглеждаше на около шестнадесет години. То стоеше тромаво изправено до баща си, с изнесена на единия си крак тежест и бе извърнало лице от камерата — снимката откриваше ъгловатия му юношески профил. Ана жадно се взря в линията на скулите и челюстта.

— Но той не се вижда добре — оплака се тя.

Левкович кимна с разбиране.

— Това е единствената снимка със семейство Красновски, която успях да открия. Съжалявам.

Пръстът му продължи нататък.

— Това е Джъстин.

Жените бяха струпани на едно място — седяха на една пейка, кръстосали крака в стегнатите си чорапи. Жената, която Левкович посочи, единствена не беше с шапка — държеше я в скута си и се усмихваше широко пред обектива. Ана се вгледа в тъмните очи и черната коса и постепенно започна да проумява.

— Прилича на майка ми — колебливо заяви най-сетне тя.

— Изключително много прилича на теб — със странен глас се намеси Филип. — Може ли да видя?

Той взе снимката от адвоката и внимателно се взря в нея.

— Боже мили! — след миг възкликна той. — Това си самата ти!

Ана на свой ред разгледа жената и кожата й настръхна. Тя беше с малко лице, но старата снимка беше съвсем ясна. А и Филип беше прав. Въпреки че по някои черти Джъстин много наподобяваше Кейт, лицето й много повече приличаше на това на Ана. Тази жена, която се припичаше в горещината на отминало преди шестдесет години лято, спокойно можеше да е тя самата. Буйната коса, тъмните цигански очи, пълничките устни — снимката бе сякаш миниатюрно тъмно огледалце.

Ана вдигна глава към Филип и улови вторачения му поглед. На устните му играеше странна усмивка.

— Гледай, гледай — нежно каза той и я погледна право в очите. — Май в крайна сметка наистина си Красновски.

Левкович ги наблюдаваше с блеснали очи.

— Интересно е, нали? Порази ме в момента, в който видях госпожица Кели. Това е една от причините, поради които сега говоря с вас. Когато се видяхме онзи ден, имах чувството, че пред мен стои призрак. Как да ви обясня, Джъстин Красновски беше великолепна жена. Наистина великолепна. Виждал съм я само като малък, но никога няма да забравя това лице. Дори гласът ви като че ли наподобява нейния. Не говореше много, но все се усмихваше.

Когато му връщаше снимката, Ана цялата бе настръхнала, а в гърлото й бе заседнала бучка. Но той поклати глава.

— Занесете я на някой фотограф. Можете да я копирате и да я увеличите, а после да ми я върнете.

— Благодаря — дрезгаво отвърна Ана.

— Не мога да ви кажа кога е правена — извини се адвокатът. — Около тридесет и втора година, предполагам. Ако искате, мога да се опитам да издиря имената на някои от другите лица на снимката. Леля ми сигурно ще си ги спомня. Да продължавам ли нататък?

— Моля ви.

Той преплете пръсти на огромния си корем.

— По онова време Джоузеф беше на около петнадесет-шестнадесет години. Започваше вече да се отделя от семейното огнище. Александър държеше да го изпрати в колеж, за да му даде професия. Но Джоузеф искаше да стане писател. Искаше да променя света. Това не е рядко срещана амбиция у младите момчета, но в неговия случай човек почти бе склонен да вярва, че той ще успее. Имаше силен характер. Забележително момче. Наистина отиде в колеж, но стоя там само две-три години. Светът наоколо го вълнуваше прекалено много, за да се задоволи с университета. Не беше типично богаташче. — Левкович се усмихна. — Стана бохем, както ги наричаха тогава. Завърза връзки с писатели, артисти, революционери. С баща си далеч не беше в идеални отношения. Прекарваше повече време в издаването на университетския вестник, отколкото на лекции. Но и това не му беше достатъчно. Светът се канеше да избухне в пламъци и Джоузеф искаше да е на мястото на събитието с пишещата си машина. Успя да уговори международния редактор на „Ню Йорк Таймс“ да го назначи като чуждестранен кореспондент. После замина за Европа. Александър беше побеснял, Джъстин се поболя от тревога, но Джоузеф не беше момче, на което можеш да попречиш. — Той погледна към Ана, която го слушаше внимателно. — Интересувате ли се от литература, госпожице Кели?

— До известна степен.

— Като пътувал в Европа, Джоузеф изглежда се запознал с едни от най-известните писатели по онова време — с Джеймс Джойс в Швейцария, с Езра Паунд в Италия, с Ърнест Хемингуей в Испания и с Т. С. Елиът в Лондон. Познати ли са ви тези имена?

— Да, разбира се.

— По това време Джоузеф вече знаел какво готвят нацистите на евреите в Европа. Опитал се да убеди и други хора, но никой не му повярвал. Невероятно, нали? Едно е гонението — евреите са свикнали с него. А масовото унищожение е друго нещо. Статиите, които Джоузеф пишел, изглеждали пълни измислици — малко като комикси на ужасите. Уморява ли ви тази дълга история?

— Безкрайно ми е интересно — отговори Ана. — Това е изумително! Моля ви, не спирайте, господин Левкович.

— В интерес на истината, не остана много за разказване. Най-малкото не и от онзи период. Както знаете, Джоузеф заминал като доброволец в Европа да се бие на страната на Великобритания. Заловили го в Африка и го пратили в Италия. Там той избягал от военнопленническия лагер през 1943-та. А после изчезна безследно от лицето на земята. — Той почука с пръст по превода, който му бяха дали. — Този дневник разкрива до известна степен какво се е случило с него по-нататък. Информацията, която майка ви е събрала в Русия, загатва за останалото. Много съм ви признателен, че ми донесохте документа. За мен тези неща означават много. — Той се покашля сухо. — Да се върнем пак на 1943-та. Когато Джоузеф изчезна, Джъстин и Александър се поболяха от мъка. През остатъка от войната се опитваха да издирят някакви сведения за сина си. Така и не успяха да открият нещо. — Той погледна през прозореца към плющящия брезент, който бе закачен на скелето отвън. — Александър и Джъстин загинаха при злополука в Ню Джърси малко преди Деня на победата. Колата им се блъснала в контейнер с химични вещества, който избухнал. И двамата изгорели при пожара. Погребани са в красиво гробище в Ню Джърси. От гроба им се вижда Статуята на свободата. — Погледът му пак се насочи към тях. — Това е между другото. От юридическа гледна точка по-важното е, че преди да загине, Александър разпределил имуществото си в няколко попечителски фонда на името на сина си. Очаквал, както виждате, завръщането му от Европа.

— Но той така и не се завърнал — тихо вметна Филип.

— О, върна се и още как — каза Левкович с особена усмивка. — Джоузеф се завърна у дома. След известно време. Но в крайна сметка все пак се върна.

Ана подскочи.

— Джоузеф се е върнал в Америка?

— Да.

Възрастният мъж не ги изпускаше от очи и очевидно изпитваше иронично задоволство от физиономиите на лицата им.

— През коя година? — настойчиво попита Ана.

— През 1960-та.

— Вие видяхте ли го? — остро попита Филип.

— Не. Тогава бях в колежа и учех за държавния си изпит по право. Джоузеф дошъл да се срещне с баща ми тук, в този кабинет. Баща ми бил главен управител на фондовете, които Александър създал през 1943-та и 44-та година.

— И Джоузеф се завърнал да търси наследството си? — попита Филип със същия рязък тон.

Левкович наклони глава.

— Да. Той беше единственият наследник.

— И значи цялото имущество е било прехвърлено на него?

— Съвсем правилно. А по онова време то вече възлизало на доста крупна сума. Достатъчна, за да превърне момчето в милионер.

— Момчето? — повтори Ана.

— Извинете. Винаги мисля за Джоузеф като за момче. Но вие сте права. В онези години той вече бил четиридесетгодишен мъж. А и много изстрадал. На лицето си имал жесток белег, макар че се бил подлагал на пластична хирургия, пък и вече не бил същият млад и пламенен бохем.

— Но е бил самият Джоузеф? — вметна Филип.

— Баща ми изобщо не се усъмнил. Джоузеф разполагал с някакви документи, които доказвали идентичността му, но баща ми го разпознал веднага, въпреки промените.

— Дали би било възможно да говорим с баща ви? — попита Филип.

Левкович поклати глава.

— За съжаление, той почина още същата година. Само няколко месеца след завръщането на Джоузеф. Получи удар.

Филип кимна, но не изпускаше от очи лицето на адвоката.

— А как обясни Джоузеф дългото си отсъствие, господин Левкович?

— Това не зная. Но от сведенията, които вие ми дадохте, става ясно. Както ви казах, тогава не съм бил в кантората и всичко, което зная за случилото се, освен това — той потупа папката, — е от няколкото разговора, които водих с баща ми преди смъртта му. Спомням си, че ми говореше за прехвърлянето на имуществото, проблемите, които възникнали с данъците и прочие. Завръщането на Джоузеф силно го бе развълнувало. Наистина много силно. Просто го бе съкрушило. В крайна сметка години преди това той бе приел Джоузеф за мъртъв. — Левкович се обърна към Ана. — Интересна история, нали?

— Господин Левкович — настойчиво каза Ана, — моля ви… Къде се намира Джоузеф сега?

Левкович поклати глава.

— Именно това имах предвид, като казах, че не мога да прекрача конфиденциалността, госпожице Кели.

— Но нали затова сме дошли при вас! — възкликна тя.

— Съжалявам — повтори той. — Не мога да ви разкажа повече от това. Историята свършва дотук.

— Кажете ни поне… жив ли е още? — настояваше тя.

— От 1960 година нашата фирма престана да представлява семейство Красновски. Не мога да ви дам повече информация от тази, която ви изложих досега.

Любезно, но упорито, той отказа всякакви по-нататъшни опити да бъде разпитан.

Мислите кръжаха като вихрушка в главата на Ана, нервите й бяха опънати до крайност от безсилен гняв. Тя стана, като сграбчи старата снимка.

— Господин Левкович — каза тя с треперещ глас, — оставаме си там, откъдето започнахме!

— Не точно — отвърна той с тайнствена усмивка. — Човек може да се порови в архивите на фондовете „Красновски“. Това е следа, госпожице Кели. Вече имате следа.

Той подаде папката на Филип, мъжът я пое и признателно кимна.

Ана го погледна. В сърцето й започна да просветва някаква надежда.

— Искате да кажете… — започна тя, но адвокатът вече бе тръгнал към вратата.

Филип й протегна ръка. Тя му се довери и я пое.

Кабинетът на Левкович имаше две врати, за да не се налага клиентите да се срещат в чакалните. Адвокатът ги придружи до страничния изход, който отвеждаше в малко антре. То също бе запълнено от пода до тавана с безчет книги. Левкович поспря за миг.

— Това е частната ми библиотека. Книги за Холокоста.

Ана обходи с поглед десетките хиляди корици.

— Провели сте забележително проучване по въпроса.

— Темата е уникална. Не само от гледна точка на хуманизма. Погледнато от юридическата му страна, това е едно от най-големите престъпления в историята на човечеството. Най-мащабната, най-жестоката кражба, която някога е била извършена. Десет милиона души, методично ограбени и изклани от стотина хиляди убийци мародери, които заграбили необозрима по стойност плячка — трилиони долари, както бихме казали днес, в брой, в акции, предмети на изкуството, скъпоценни камъни и благородни метали. Да не говорим за огромния брой недвижимо имущество, фабрики, магазини и други предприятия, които са били конфискувани. — Той тъжно се усмихна. — Като евреин аз съм обременен от тези неща. Но като юрист съм и пряко ангажиран. Както знаете, нито цент от всичко онова, което е било ограбено, никога не е било върнато.

— Не е имало кой да претендира за него — каза Филип.

— Именно. Жертвите и семействата им, цели градове са били изтребвани в лагерите на смъртта — унищожавани с газ, отравяни, задушавани, разстрелвани, смазвани, замразявани, измъчвани, обесвани, умирали от глад и от непосилен труд. Една жалка част оцелели след войната, но когато предявили искове, се сблъскали с непреодолимото човешко безразличие и бюрокрацията. Огромната част от плячката останала в ръцете на престъпниците — в швейцарски банкови сметки, където никой не може да се добере до нея, дори и Американските щати с всемогъщата си сила.

— Това ли е обяснението за Холокоста? — попита Ана. — Убийство с цел печалба?

— Нищо не обяснява изцяло Холокоста — меко отвърна той. — Но печалба? Да. Много голяма при това. Само от лагерите в „Аушвиц“ и „Лубин“ приходите възлизат на около двеста и петдесет милиарда райхсмарки в брой, в скъпоценни камъни и благородни метали и то единствено от личните вещи на евреите, минали през тях по пътя към смъртта. Оставям на вас да пресметнете колко собственост е била конфискувана, преди да се стигне до самия лагер.

Той им отвори вратата — изискан дребен мъж с бляскащи очи и остър като бръснач ум. На прага се ръкува и с двамата.

— Наистина се надявам да го откриете — каза той. — В крайна сметка, нали разбирате, това е главозамайващо постижение.

— Кое постижение? — попита Ана.

— Завръщането на Джоузеф Красновски от онзи свят — отвърна той. — Главозамайващо.

 

 

— Сигурен ли си, че тези данни са достатъчни, за да се доберем до него? — неспокойно попита Ана. — В крайна сметка, това е било преди повече от тридесет години.

— Можем само да се надяваме — сви рамене Филип. — Адвокатите ми ще направят всичко възможно, за да разберат дали тази следа наистина води някъде, както каза Левкович. Дай малко мир на духа си.

— Чувствам се толкова близко до него. Толкова близко.

Ана бе застанала на прозореца и съзерцаваше чудната гледка, която се откриваше към небостъргача на ООН и Ийст Ривър.

Апартаментът на Филип беше строго елегантен — спретнат дом на спретнат ум. Беше обзаведен със старинни и модерни мебели. Картините по светлобежовите стени бяха все абстрактни, повечето издържани в строги сиви краски. Жилището беше красиво и цялото обляно в светлина от огромните прозорци, които разкриваха неповторима гледка към парка; но в цялостното излъчване имаше нещо сурово и дисциплинирано. То определено отразяваше характера на Филип — неговата изключителна мъжественост и непоколебимият отказ от компромис — но едностранчиво. Нищо тук не подсказваше нежността и чувствеността, които бе открила у тъмния си любовник, мислеше си Ана.

После продължи:

— Тази снимка, която Левкович ми даде, не мога да ти опиша какво изпитвам, като я видя. Сякаш има цяла нова страна от личността ми, която тепърва трябва да бъде открита.

Тя изобщо не виждаше красивата гледка — погледът й беше обърнат навътре, към семейството й, което никога не бе познавала.

— Ана — тихо се обърна към нея Филип, — трябва да имаш пълен контрол над чувствата си. Почти достигнахме края. Нека не изпускаме юздите в последния момент.

— А как да постигна този пълен контрол? — Тя се обърна колебливо към него. — Това нещо ме побърква. Никога не напуска мислите ми. Дори сънищата ми. — Тя протегна ръце към него. — Ти си единственото нещо, което ме дели от лудостта.

Той я прегърна и Ана сякаш се хвана за каменната му сила като за спасителна скала.

Толкова се нуждаеше от него. Толкова бе зависима от него. Откакто откриха дневника в сейфа на майка й във Вейл, Филип ръководеше цялото издирване. Беше се наложил, а тя някак си зае второто място, прекалено погълната в собствените си чувства, за да се занимава с организация. Разкъсваше се между непрекъснати мисли за роднинската връзка с Джоузеф Красновски, които напоследък не я оставяха на мира, тревогите си за Ивлин и Кейт и всепоглъщащата си страст към Филип, и затова му беше благодарна, че урежда всичко — установяване на връзки, телефонни разговори, запитвания, срещи.

Тя, криминалният репортер, която някога владееше живота си така добре, сега бе доволна, че може да остави поводите в ръцете на любовника си.

Най-после той я освободи от прегръдката си и се усмихна.

— Време е за пийване. Искаш ли да излезем?

Тя поклати глава.

— Прекалено съм напрегната. Непрекъснато мисля за онова, което каза Левкович. Вярно ли е, че богатствата, заграбени от евреите, са изчезнали?

— Изглежда е вярно — кимна той.

— Но какво е станало с тях? Искам да кажа, нали всичките тия нацисти са били заловени и съдени? Нима никой не е успял да си върне загубеното?

— Не е било лесно. Не са захвърляли трофеите си по земята.

— А какво са направили с тях?

— Както каза Левкович, вложили са ги най-вече в швейцарски банки. Известна част е била унищожена по време на войната. Друга част — може би няколко камиона — вероятно е попадала в ръцете на Съюзническите войски, докато е била пренасяна, или пък скрита в мини, пещери или на дъното на някое езеро. — Той отиде до бара и забърка в малка каничка мартини. — Може би огромни суми са били пренесени в Латинска Америка в дипломатическите куфарчета и в подводниците на най-висшите служители на Райха, които успели да се измъкнат, и са послужили, за да осигурят живота им в изгнание. Трудно е да се защити обаче подобно твърдение.

— Но как е било възможно да разнасят наоколо такива огромни съкровища, без да им бъдат уловени следите? — настояваше Ана.

— Не забравяй — сви рамене Филип, — че Европа е била окупирана от нацистите в продължение на години. Огромната част от богатствата са били пренесени в Швейцария или в други неутрални държави много преди края на войната и са изпокрити в банковата система. — Той наля две мартинита и й подаде едната чаша. — Специално швейцарските банки са били неприкосновени по онова време. Кордел Хул, Държавен секретар по онова време, направил невъзможното само и само да ги накара да отворят счетоводните си книги. Но така и не успял. Вътрешното министерство дори не успяло да изтегли петстотинте милиона долара, депозирани от евреи, които по-късно били унищожени в лагерите на смъртта. Швейцарците просто не ги давали.

— Искаш да кажеш, че всичко това все още е в Швейцария? — Ана не можеше да повярва.

Филип се усмихна сухо.

— Съмнявам се. Мисля, че хората, които са ги вложили там, няколко години след войната тихомълком са отишли да си ги приберат.

— Но това е отвратително!

— Да.

— Значи за това говореше Левкович?

— Очевидно.

Ана стискаше чашата в ръка, без изобщо да докосне коктейла. Бе вперила неотклонно поглед във Филип.

— Откъде знаеш всичко това, Филип?

— Интересувам се. Като Левкович.

— Но ти не си евреин.

— Не съм.

— Тогава защо толкова те занимават нацистите? Откъде изведнъж си толкова начетен за Холокоста?

Той не отговори, а тя вдигна мартинито срещу лампата, съсредоточена върху масления блясък на алкохола в конусовидната чаша.

— Филип, ти криеш нещо от мен — каза тя.

После остави чашата и се приближи до него с много сериозно изражение.

— Моля те, кажи ми истината.

— Казал съм ти истината — тихо отвърна той. Красивото му лице беше като издялано от гранит, а тъмносините му очи гледаха право в нейните, без да трепват.

— Не — отвърна тя. — Лъжеш ме. От самото начало.

— За какво съм излъгал?

— Не зная. — Беше като обтегната струна. — Но го усещам. Има нещо гнило. Твоите интереси не са като тези на майка ми и моите. Ние се интересуваме от изчезнали американци. Ти си обсебен от мисълта за нацистите. Търсиш нещо друго.

— Търся същото нещо, Ана.

— Не. Вървиш по свой собствен път. Защо не ми кажеш какъв е той?

Филип се обърна и се запъти към мраморната колона, на която бе поставена бронзова глава на жена със затворени очи, която сякаш бе заспала дълбоко. Или завинаги. Застанал с гръб към Ана, той погали с връхчетата на пръстите си бронзовата страна. Тя почти усещаше как в главата му се върти нещо, сякаш спори със себе си дали да й каже истината.

Или поредната лъжа.

Изчака — струваше й се, че вътре в нея има някаква натегната метална пружина.

Но когато се обърна към нея, лицето му беше съвършено безизразно.

— Прекалено много се задълбочаваш в тези неща, Ана. Нямаш причини да ме подозираш.

Очите й се напълниха със сълзи и тя понечи да излезе от стаята.

— Ана! — Той я настигна, сграбчи я за ръката и я обърна към себе си. — Защо не ми вярваш?

— Защото зная, че ме лъжеш — остро отвърна тя. — Вече сме заедно четири месеца, Филип. Познавам кога криеш нещо от мен.

Той се наведе да я целуне.

— Не! — извика тя.

Опита се да се изтръгне от ръцете му, но той беше прекалено силен. Устните му запушиха устата й. После я вдигна на ръце и я занесе в спалнята.

Любиха се под разтворените завеси, зад които се виждаше бледото нюйоркско небе. Никога преди Ана не бе изпитвала подобно нещо — то бе някакво отчаяно търсене на утеха и нямаше нищо общо с желанието или възбудата. Той усещаше точно от какво изпитва нужда и й го даваше. След тръпнещата кулминация се разхлипа, отърсила се за един кратък миг от непоносимото напрежение.

— Извинявай — през сълзи прошепна тя. — Извини ме, че се усъмних в теб, Филип. Не зная какво става с мен.

 

 

На другия ден отлетя за Колорадо.

Вейл беше в разгара на сезона. Склоновете бяха потънали в пухкави бели снежни завивки; Вейл Маунтин се бе превърнала в гигантски снежен тигър, чиито хълбоци бяха набраздени с бели ивици, прокрадващи се сред дърветата. Ваканционното селище беше претъпкано до пръсване и цареше празнично настроение. Приказните светлинни още висяха по величествената коледна елха на върха на Бридж Стрийт и всички сгради бяха украсени с венци и гирлянди. В „Кар Мемориал Хоспитал“ също я посрещнаха елхи и коледна украса. Децата от училищата в долината бяха нарисували плакати за пациентите и на много врати висяха коледни венци.

Когато Ана влезе в стаята, майка й седеше в леглото и слушаше музика. Сърцето й се сви, като видя как лицето на Кейт грейна от радост. Тя вдигна тежко ръце и Ана силно я прегърна с изпълнени със сълзи очи.

— Ана… — шептеше тя, — Ана…

— Липсвах ли ти? — прегракнало попита Ана.

— Да…

Най-сетне тя се отдръпна и избърса разплаканите си очи.

— Донесох ти различни неща — каза тя и затършува в чантата си. — Сребърна гривна, която купих в Милано, кашмирена жилетка от Лондон, цяла купчина книги и… о, какво ли не. — Тя се засмя неуверено. — Дори това. Бутилка пиренов мед от „Грейт Ло“.

Проследи с поглед как майка й взема шишенцето с все още неумели движения. То се изплъзна, но тя пак го взе и го вдигна срещу светлината. По устните й пробягна усмивка.

— Ивлин… — обърна се въпросително тя към Ана.

Ана преглътна болезнено.

— Не е много добре, мамо. Изглежда прекрасно и е страхотна като всякога. Но е болна. — Тя погали ръката на майка си. — Тя умира, мамо.

Очите на майка й изведнъж се насълзиха.

— Трябва да ида… при нея — прошепна тя.

— Да, мамо. Веднага щом се изправиш на крака, двете с теб ще идем при нея.

— Нуждае се от мен.

— Да, нуждае се от теб…

— Болка…?

— Ивлин? Дават й лекарства. През нощта я гледа сестра. Обещаха ми да не я оставят да страда.

— Толкова тъжно. Ивлин болна… Аз тук.

— Скоро ще можеш да пътуваш. Тогава ще отидем да я видим — обеща Ана.

Толкова бе прекрасно пак да вижда лицето на майка си живо, раздвижено от чувства и мисли, след като толкова дълго време бе застинала маска. Ана потръпна, като си спомни как майка й беше овързана в онова метално легло, закачена за какви ли не машини, които изглеждаха така, сякаш изсмукват тялото й, вместо да й дават живот.

Остриганата й тъмна коса, която сега бе поизраснала, придаваше на майка й вид на момиченце, сякаш нападението някак си й бе върнало младостта. Още говореше неуверено и гласът й рядко надвишаваше шепот, но Ана знаеше, че по някакъв чудодеен начин най-дълбоката същност на характера й е оцеляла недокосната. А и благодарение на физиотерапията координацията й се подобряваше неимоверно много. Ана проследи с поглед разсеяните й движения — Кейт взе сребърната гривна от Милано и я намуши на китката си.

— Тревожа се за теб, Ана…

— Тревожиш се за мен? — Тя се усмихна. — Защо?

— Пази се.

— Не се тревожи за мен. Съсредоточи цялото си внимание върху себе си, мамо. Толкова бързо се поправяш. С всеки изминат ден си все по-добре.

Майка й вдигна ръката, на която проблясваше сребърната гривна, и тъжно се усмихна на Ана.

— Прекрасна е. Благодаря.

Ана й наля чаша портокалов сок от каната на шкафчето до леглото й и й я подаде.

— Мамо — сериозно започна тя, — може би вече сме съвсем близо до Джоузеф Красновски.

— Джоузеф…?

По лицето на майка й премина странно изражение.

— Още ли не си спомняш? — настоя тя, взряна в очите й.

— Не.

— Ти го търсеше дълго време. Не помниш ли как намери дневника? Или пътуването до Русия? И всички други пътувания, свързани с издирването?

Майка й поклати глава и нещастно се усмихна.

— Нищо…

— Ще си припомниш. — Тя я погали утешително по ръката. — Не се тревожи за това.

— Джоузеф…

Тя се обърна към прозореца и големите й тъмни очи се загледаха в снежните планински върхове. Повтори името още няколко пъти. Затаила дъх, Ана се молеше майка й да си спомни. Рам Синг я предупреди, че в паметта й може би ще има големи пропуски — той ги наричаше lacunae — и се бе оказал прав.

Слава богу, тя изобщо не помнеше самото нападение. Досега я бяха убеждавали, че е тук, защото е претърпяла катастрофа. Но тя май бе забравила и всичко, свързано с издирванията си за живота на Джоузеф. Рам Синг бе помолил Ана да не подлага майка си на напрежение, нито пък да прави на въпрос по какъвто и да било начин тези липси в паметта. Ана не й бе показала нито снимката от Левкович, нито другата информация, която бяха получили от него. Когато Кейт отново се обърна към нея и поклати глава в пълна почуда, Ана окуражително се усмихна.

— Не се тревожи, мамо. Не е важно.

— Не помня нищо… Русия… Джоузеф.

— Ш-ш-т. Като му дойде времето, ще си спомниш.

— Аз съм била… Русия?

— Да, мамо.

— Сигурна си?

— Сигурна съм.

— Но защо?

Ана се разсмя.

— Хубав въпрос. Може би в някой от близките дни ти самата ще трябва да отговориш на него. Като се оправиш, ще имаме достатъчно време да запълним всички празнини, обещавам ти. Искаш ли да премериш жилетката?

В Лондон беше дала триста британски лири за тази кашмирена жилетка, но тя стоеше на майка й великолепно. Кейт се загърна с блажено изражение в нея и вдигна кръглата яка нагоре.

— Страхотно.

— Радвам се, че ти харесва.

— Ивлин… обожава кашмир.

— Зная. — Тя извади от чантата си пощенски плик. — Тя ми даде това писмо за теб. Искаш ли да ти го прочета?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Мога да чета сама… бавно, но предпочитам. — Тя извади писмото. — Горката Ивлин. Толкова много обич. Няма как да я покаже.

Ана кимна.

— Струва ми се, че се сближихме много повече от преди. Винаги съм изпитвала благоговейно възхищение пред нея. А сега… Тя не се държа толкова хладно.

На вратата се почука и влезе Констанс Граф.

— Прекъсвам ли ви?

— Не — усмихна се Ана. — Влез, Кони.

Кони седна от другата страна на Кейт и хвана ръката й. Тя й се усмихна топло.

— Оправяте ли се… без мен?

— Не — отвърна Кони. — Не се оправяме без теб.

— Връщам се… веднага щом мога.

— Знам, че ще се върнеш. Ти си детето чудо.

Трите жени поприказваха в огряната от слънцето стая още час, а после дойде физиотерапевтката, за да придружи Кейт на всекидневните процедури във физкултурния салон.

— Ние ще тръгваме — каза Ана и се изправи.

— Не — отвърна майка й. — Чакай. Нещо да ти покажа.

Физиотерапевтката се усмихна и постави до леглото рамката за ходене, а после помогна на Кейт да седне на ръба на леглото и да се изправи. Сграбчила здраво ръкохватките, Кейт кимна. Лекарката отстъпи назад. На лицето на Кейт се изписа изражение на безкрайно съсредоточаване. Съвсем бавно, тя премести единия си крак напред, пренесе тежестта на него, след това премести и другия. После повдигна алуминиевата рамка и я бутна напред. Беше направила една крачка. Ана бе изумена.

— Вече можеш да вървиш.

— Не точно… вървя — тъжно отвърна Кейт. — Влача се.

— Но това е фантастично! — Ана се обърна към физиотерапевтката. — Цяло чудо, наистина!

— Госпожа Кели е много решителна личност — усмихна се младата жена. — Такива пациенти ги обичаме най-много. Тя сама създава тези чудеса.

Когато майка й отиде на физиотерапия, Ана и Кони си тръгнаха заедно. По-възрастната жена изглеждаше невероятно елегантна в карирания си костюм, а перлите подчертаваха естествено бледия тен на кожата й.

— Винаги е създавала чудеса сама — каза тя на Ана. — Майка ти е изключителна жена.

— Зная — усмихна се Ана.

— Камбъл Бринкман идва да я вижда, докато ти беше в Европа.

— Така ли? — Тя погледна въпросително Кони. — И мама как реагира?

— Зарадва се, че го вижда.

— И нищо повече?

— Имам усещането, че пропуските в паметта й са засегнали и представата й за отношенията й с Камбъл.

— Искаш да кажеш, че го е забравила?

— Не точно забравила. По-скоро го помни като приятел, а не като любовник.

— Сигурно му е тежко да го понесе — замислено отбеляза Ана, припомняйки си колко нещастен изглеждаше Камбъл напоследък.

— Поетична справедливост — направо, както винаги, каза Кони. — Той изобщо не вярваше, че ще се оправи от комата. Обърна й гръб. А сега тя му обръща гръб.

— Горкият Камбъл.

— Той е егоцентричен плейбой — безжалостно отсъди Кони. — Изобщо не беше за нея. От самото начало я подценяваше. Тя заслужава нещо много по-хубаво.

Ана потръпна от тази присъда. Но не отхвърляше истината, която се криеше в нея. Майка й наистина заслужаваше нещо много по-хубаво от връзка с Камбъл.

— Горкият човек.

— А и аз не съм цвете за мирисане — тихо продължи Кони. — И аз я подценявах. Мислех я за луда. Не трябваше така.

— Наистина звучеше налудничаво — съгласи се Ана. — А и тя беше толкова потайна в това отношение. Не е искала да знаеш.

— Не трябваше така — повтори Кони. — Но повече няма да я разочаровам. Колко ви остава да откриете този човек?

— Може би вече сме съвсем близо.

Преди Коледа Ана бе дала на Кони превод на дневника. Сега й разказа накратко как върви проучването, без да споменава по-личните подробности. Накрая заключи:

— Само се надявам Джоузеф Красновски да е още жив. Но оттогава е минало толкова време.

— Защо?

— Защо? — повтори тя. — Ами, да речем, защото се надявам, че ако го открием, с майка ми ще стане чудо. Това ще й помогне да се възстанови напълно.

— Ами ако има обратния ефект?

— Но тя го е търсила толкова дълго, Кони. Такава силна мания не може просто да се изпари. Тя трябва да знае отговора на загадката.

— А ти? И ти ли трябва да го узнаеш?

— О, Кони…

Спряха се пред спортния магазин. Край тях преминаваха тълпи от скиори. Констанс сложи ръка на рамото на Ана и рече:

— Но това е само догадка — че този мъж й е баща. Оплетената история, семейната прилика — всичко това би могло да бъде просто съвпадение.

— Единственият начин да разберем това е да го намерим — кисело се усмихна Ана. — Дори можем да го склоним на кръвна проба.

— Както кажеш — кимна Констанс, без да отделя студените си сиви очи от лицето на Ана. — Ако все още е жив. — После кимна към спортния магазин. — Трябва да си купя скиорски очила.

 

 

Дру Макензи й се обади следобед, тъкмо когато препрочиташе пак дневника и неясните като сенки образи тревожеха съзнанието й.

— Ана? Дру Макензи се обажда.

— О, здравейте, господин Макензи. Някакви новини?

— Повече, отколкото сме очаквали. Чу ли за Льовек?

— Не — какво е станало с него?

— Самоуби се преди три дни в затвора — тежко рече Макензи.

— О, не — потресена пошепна Ана.

— Да-а. Обесил се, когато никой не го наблюдавал. Пак се намести на първите страници.

Ана седна, потресена от новината. Призля й.

— Боже, какъв ужас.

— Ти нямаш нищо общо — натърти Дру. — Чуваш ли ме? Изобщо нищо общо.

— Ако не бях взела онова интервю…

— Някой друг щеше да го вземе — рязко я прекъсна той. — Аз те пратих при него, нали помниш? Ако не бях изпратил теб, друг щеше да отиде. Тоя приятел вече е бил мъртъв отвсякъде — и нравствено, и духовно, и както искаш. Ти просто извади добрия или лошия късмет да си наоколо.

— Не е толкова просто, господин Макензи…

— Естествено, че е просто. А нищо подобно нямаше да се случи, ако не беше убивал пациентите си, Ана. Ако не беше чудовище.

Изведнъж тя си спомни думите, с които се бяха разделили: „Ще се срещнем в Чистилището“.

Льовек бе зъл човек. Но освен това и велик хирург. Беше спасявал човешки животи. Според неговите схващания, дори бе постъпвал етично.

Какво право имаше тя да го съди? Той беше лечител, а не тя. Той държеше скалпела. Знаеше какво прави. Беше работил за благото на стотици, жертвайки живота на единици.

Жертвайки? Та той бе убивал деца, каза си тя. Той беше детеубиец. Тя му бе казала в лицето, че това е едно от най-отвратителните престъпления, които може да си представи.

Но етичните измерения на въпроса бяха като тъмна плетеница и колкото повече се задълбаваше в тези неща, толкова повече се оплиташе в тръни. А и никакви размисли по въпроса не можеха да променят простия факт, че неотдавна Андре Льовек бе все още жив. А сега бе вече мъртъв. И тя също бе замесена в смъртта му.

Мълчеше и й се струваше, че на плещите й се стоварва огромен черен товар.

— Още ли си там? — питаше я Макензи.

— Да.

— Повярвай ми — натърти той, — светът е по-добър без него.

— Наистина ли? А пациентите му? А клиниката му в Хаити?

— По света има и други лекари.

— Но не като Льовек.

— О, хайде сега — изръмжа Макензи.

— Той беше блестящ. А сега го няма и ние сме виновни за това.

— Божичко, я да сложиш малко ред в ценностите, моето момиче! Чувала ли си за Хипократова клетва? Човек или е лечител, или е убиец. Не може да е и двете. Никой не може да се прави на Господ на златен трон и да разпорежда отгоре кой да живее и кой да мре!

— А не постъпихме ли ние точно така?

— Ние свършихме своята работа, която беше да разкрием истината. Никога не забравяй това, Ана — сурово натърти главният редактор. — Това е единствената ни задача в този живот. Не сме кръстоносци, не сме ангели отмъстители. Ние просто казваме истината. Не ние убихме Льовек. Уби го истината. Остави го на мира. Вече имам онези сведения, за които ме помоли.

— Да? — бездушно попита тя, зареяла поглед през прозореца.

— Проверихме градския архив на Каспър и на целия окръг Натрона. През последните петдесет години там не се е раждал човек на име Филип Уестуърд. Всъщност, името изобщо не присъства в регистрите. По ония места няма семейство Уестуърд.

— Сигурен ли сте? — хлъцна тя.

— Името Филип Уестуърд не се води и при Рейнджърите, нито пък в останалите армии. С „Филип Уестуърд Асошиътс“ всичко е наред. Дори много стабилно. Имат добра репутация, а самият Филип Уестуърд се слави като богат човек. Но преди основаването на фирмата през 1978 година като че ли изобщо не е съществувал. Когато пристигнал в Ню Йорк, вече имал всичко, но никой не знаел откъде е дошъл. Мога да помоля хората да се разтърсят още по-надълбоко, ако искаш, но ще трябва да ми кажеш за какво точно става дума.

— Не — бавно отвърна тя. — Всичко е наред. Благодаря ви, господин Макензи.

— А майка ти сега като е по-добре, кога да те очакваме в Маями? — не я оставяше на мира Дру.

Ана затвори очи и се остави да потъне в тирадата въпроси и настоявания.

Остана до телефона дълго след като Макензи затвори. Изобщо не усещаше нито тялото си, нито душата си, сякаш в сърцето й един след друг се бяха забили два ножа.

Ужасен вик на болка се надигна в гърдите й.

Филип.

 

 

Беше я излъгал къде се е родил. Това дойде като капак на всичките й негласни подозрения от седмици насам и я разтърси до дъното на душата й.

Имаше стотици обяснения. Може би е променил името си, защото майка му се е омъжила повторно. А може би тя никога не е била женена за баща му. Може да е станала компютърна грешка или някой небрежен чиновник да не си е свършил работата както трябва, или…

С хиляди „може би“ и какви ли не обяснения Ана се опитваше да си докаже, че всичко, което й е наговорил Филип Уестуърд, не е гигантска лъжа.

 

 

На следващия ден, петък, Филип се обади от Ню Йорк и каза, че същата вечер ще отлети за Ийгъл. Обеща да й донесе интересна информация.

Ана отиде да го посрещне. Докато го чакаше на летището, цялата трепереше, но не от студ.

Видя как ярките светлини на бийчкрафта се снижават над планините. Затаила дъх, тя следеше с поглед как белият самолет каца на осветената писта. Машината зави и се насочи към терминала. От нея слезе високата фигура на Филип и помаха на пилота, докато самолетът бавно се отдалечаваше — очевидно Пол си отиваше в Ню Йорк за уикенда.

Ана изчака Филип на вратата, помъкнал тежката си чанта. Като се наведе да я целуне, тя извърна лице настрани, така че устните му докоснаха хладната й буза.

— Какво има? Нещо нередно?

— Нищо. — Тя се насили да се усмихне. — Просто ми е много студено.

— Хайде да се прибираме вкъщи тогава — загрижено отвърна той.

Шофираше мълчаливо, съсредоточила цялото си внимание в пътя. От стискане на волана кокалчетата й бяха побелели. Усети, че Филип я гледа — знаеше, че хладното й държане го озадачава.

— Как е майка ти?

— Поправя се.

— Това е прекрасно. Нямам търпение да я видя.

— Да-а.

— Какво има? — отново попита Филип с тих глас. — Какво се е случило? И само не ми казвай, че ти е студено. Стига толкова.

Тя се насили да заговори.

— Днес получих лоши новини.

— О? — Гласът му стана още по-тих. — Какви лоши новини?

— Андре Льовек. Хирургът, когото интервюирах в Хаити.

— Е?

— Мъртъв е. Извършил е самоубийство в затвора.

Филип не отговори.

— Много съжалявам. Себе си ли виниш? — най-сетне каза той.

— Да — лаконично отвърна тя.

За разлика от Макензи, Филип не се опита да определя нейното място в ненадейния край на Льовек. След тези думи почти не проговори повече.

Апартаментът в Пътейто Пач бе топъл и уютен — преди да тръгне, Ана бе оставила във фурната на бавен огън агнешка плешка и сега цялата къща ухаеше на истински дом.

— Съжалявам за Льовек — каза Филип.

Отново посегна към нея — искаше да я прегърне, но тя се извърна с каменна физиономия.

— Ще приготвя вечерята, докато си разопаковаш багажа.

После изчезна в кухнята, преди той да може да отговори. Чувстваше се облегната като метална пружина.

Захвана се да стяга вечерята. Устните й се бяха опънали в строга линия. Възнамеряваше веднага щом приключат, да се изправи срещу него с чутото от Дру Макензи. Искаше обяснение. Искаше обяснение, но не само за това, а и за всичко останало. Обяснение кой е той. И какво иска от нея.

Какво наистина изпитва.

Нейната любов към него бе внимателно предвидена. Сега вече беше сигурна. Това се бе случило, защото Филип Уестуърд бе възнамерявал то да се случи. И всички тези романтични моменти. Той й купува диаманти. Прави я своя любовница. Зад всичко това е имало цел. То е било част от хладнокръвно съставен план, а тя се бе държала прекалено глупаво и емоционално, за да забележи.

Беше се хванала в капана — точно както се хвана в капана на Карл Бек в Джипсъм. Уж си беше отваряла очите, но нищо не бе забелязала. Нищо не бе заподозряла.

Бе използвал секса, за да я заслепи. От това я болеше най-много. Гледайки назад, Ана си припомняше разни случаи, когато бе започвала да задава неудобни въпроси, а той бе използвал секса, за да й отвлече вниманието; поваляше я в леглото и с фантастичното си тяло приспиваше всичките й съмнения в пълно примирение.

Искаше обяснение за всички тези неща. Да го вземат дяволите, искаше веднъж завинаги да разбере истината. Никога никого не бе обичала така, както обичаше Филип, и ако той я предаде, никого в живота си не би мразила повече от него.

Ръцете й трепереха, докато кълцаше месото на парцаливи късове, без въобще да забелязва, че напълно съсипва плешката, която бе приготвяла така грижливо. На всички страни хвърчаха капки мазнина и парченца месо.

— Имам нещо за теб.

Продължавайки да стиска ножа, тя се извърна към Филип. Бе застанал на вратата, облечен в джинси и риза в шотландско каре. Брадичката му бе по-тъмна от понаболата брада, а очите му гледаха сериозно. Беше толкова красив, че сърцето й щеше да се пръсне. Държеше тънка книжка. Подаде й я:

— Виж.

Ана избърса ръце и я пое. Изглеждаше скъпо издание. Младата жена втренчи неразбиращ поглед в заглавната корица, на която имаше снимка на красива червено-черно-бяла змия, навита на кълбо на пясъка, предупредително вдигнала роговите пръстени на опашката си. Заглавието гласеше „Гърмящите змии в Сонорската пустиня“ от Джеймс Каплан.

— Какво е това? — намръщена попита тя.

На устните му трептеше странна усмивка, а в очите му горяха тъмни пламъци.

— Джоузеф Красновски.

— Какво? — остро попита тя.

— Левкович беше прав. Имаше следа. Тя водеше право до него.

Ана отвори книгата с глупаво изражение и заразглежда красивите цветни снимки на гърмящи змии и сухия, изпъстрен с латински фрази, научен текст.

— А това?

— Това е той. Джоузеф Красновски. Променил е името си на Джеймс Каплан през 1966 година.

Изведнъж отмаля, в ушите й сякаш екнаха барабани, а стаята се залюля пред очите й.

— Джоузеф?

— Да. Джоузеф.

— Къде е той?

Странната усмивка на Филип се разтегна още повече и той обяви:

— В Ню Мексико. Живял е там тридесет години. Майка ти е ходила да го търси чак в Москва, а той през цялото време е живял в съседния щат, на осемстотин километра оттук. — Филип се взря в безизразното й лице. — Разбираш ли какво ти казвам? Той е жив, Ана. Намерихме го.

 

 

Четиридесет и осем часа по-късно, в неделя вечерта, Филип си тръгна за Ню Йорк. Тя го откара до Ийгъл, питайки се дали някога ще се освободи от усещането, че всичко е само сън. Някак си не можеше да разчупи усещането за нереалност. Уикендът премина като мъгла, почти без никакъв човешки контакт между нея и Филип. Едно-единствено нещо й се струваше истинско — Джоузеф е открит.

Пристигнаха на Ийгъл по-рано и седнаха да пият кафе, докато чакаха бийчкрафта. Филип положи топлата си ръка върху нейната.

— Надявам се скоро да изплуваш от това състояние — усмихна се той. — Започваш да ме тревожиш.

— Добре съм — с механична усмивка отвърна тя. — Не се тревожи за мен.

— Тревожа се. Никога преди не съм те виждал такава.

— Може би съм в шок.

— С положителност изглеждаш точно така.

През целия уикенд се бе държал с нея невероятно нежно — това бе един от много малкото периоди, които бяха прекарали заедно, без да се любят. Дори не можа да се накара да спи в едно легло с него — извини се с безсъние и отиде да спи в леглото на майка си, а Филип остави сам. Той прие ситуацията с достойнство, но може би е бил озадачен. Тя му бе благодарна. Нямаше да може да понесе и любовен скандал с Филип.

Така и не се изправи срещу него с лъжите, които й бе наговорил. Изведнъж, откакто Джоузеф бе намерен, целият контекст се бе променил. За пръв път от самото начало тя знаеше какъв път й предстои. За пръв път знаеше точно какво трябва да направи.

Филип бе разнищил Джоузеф Красновски до най-малката подробност. Цяла събота и неделя й обяснява сложностите по издирването само чрез документи, сякаш това бе логическа задача, която бе решил вярно.

Тя слушаше само с част от съзнанието си. Вече изгаряше от желание да отиде в Ню Мексико. Четири месеца бе копняла за информация относно Джоузеф Красновски. А сега извън факта, че е намерен, всичко останало й се струваше безпредметно. Вече не я интересуваше какво е правил през изминалите дълги години. Не я интересуваше миналото; само настоящето имаше значение за нея — настоящето с пламтящата си настойчивост. Настоящето — както и най-после да види дядо си от плът и кръв.

Но се бе насилила да прояви интерес към целия този каталог от данни, който Филип й поднасяше така гордо.

Левкович ги бе насочил по безпогрешен път. Без негова помощ, нито едно от тези неща не би било възможно. Адвокатите на Филип бяха използвали информацията за попечителските фондове, основани от Александър Красновски, за да проследят финансовите операции на Джоузеф Красновски през годините. Следата криволичеше, но никога не изчезваше, защото в архивите винаги имаше достатъчно информация, която поне да ги насочи къде другаде да търсят. Всички тези операции очертаваха нещо като скелет на живота на Джоузеф.

Бяха успели да проследят как се е преместил от Ню Йорк в Ню Мексико в средата на шейсетте. Оттам нататък всички негови по-сериозни ходове присъстваха в някакви официални документи и трябваше просто да получат достъп до необходимите банки с данни, да осигурят връзка с правилния компютър.

А от компютрите бяха извлекли изумително количество сведения — от платените данъци до закупените коли. Чрез други мрежи пък бяха изровили законната промяна на името му на „Джеймс Каплан“ през 1966-та; покупката през 68-ма на голямо ранчо, наречено „Сан Андре“, недалеч от Аламогордо; безбройни покупки на съседни парцели, които бе присъединявал към имението си през седемдесетте.

Оттогава насам живееше под новото си име, но не в пълно мълчание. През годините под същото това име бе издавал в разни научни списания много статии, свързани с пустинните влечуги. Дори „Сайънтифик Американ“ бяха публикували негова статия за противоотровите. Бе издал и две книги за змии през 1982-ра и 1987-ма и се смяташе за специалист по вида Crotalus, гърмяща змия.

Само че имаше други компютърни мрежи, от които бе извлечена информацията, че Джоузеф Красновски така и не се е свързал с военните, за да промени статуса си на „изчезнал по време на бойни действия“. Както и промяната на името, това бяха постъпки на човек, който търсеше усамотение. Но те щяха да го нарушат.

— Аз ще организирам всичко за Ню Мексико — каза Филип. — Пол може да ни закара с бийчкрафта до Ел Пасо, а там можем да вземем кола под наем. Зная един хубав хотел, където да се настаним. Става ли?

— Да — кимна тя.

— Съжалявам, че не мога да се приготвя по-бързо — извини се той. — Представям си как се чувстваш. Още приличаш на призрак. Но наистина съм убеден, че трябва да отидем там заедно. Ще се нуждаеш от някой до теб, Ана.

— Да — отново се съгласи тя.

После измъкна ръката си изпод неговата и допи кафето си — водниста и горчива отвара.

— Просто си отдъхни тази седмица. Опитай се да се отпуснеш. Освен това — нежно добави той, — не възлагай на този човек прекалено големи надежди. Може дори да не се съгласи да ни приеме.

— Зная.

— В крайна сметка е променил името си. Това е знак, че трябва да сме много внимателни. — Пресуши чашата си.

— Още ли си разстроена заради Льовек?

Тя сви рамене.

— Ужасно е да се случи подобно нещо.

— Слушай — внимателно заговори той, — не искам да те обиждам, убеждавайки те, че грешиш в чувствата си. Просто не забравяй, че той беше лош човек. Може някога да е бил велик хирург, но след това се е корумпирал. Няма по-ужасен начин да се корумпираш от това да играеш на Господ. Ти не носиш вина за злото в душата му, дори и да си частично отговорна за изправянето му пред правосъдието. Разбираш ли?

Тя долови тревогата в гласа му и кимна.

— Освен това не забравяй, че може би си спасила живота на стотици деца, които щяха да станат негова жертва в бъдеще. А можеше да се замеси и в по-страшни престъпления. И да погуби още невинни хора.

— Да.

Ана гледаше през огромния прозорец камарите сняг, които бяха изринали от пистите. „Филип няма значение — казваше си тя. — Вече няма значение.“ Болката щеше да дойде по-късно, когато се освободи от това сънено усещане. А засега няма значение. Всички лъжи, които й бе наговорил, нямаха никакво значение в сравнение с едничката истина, която й бе донесъл този уикенд: че Джоузеф е жив — и това заедно с адреса му в Мексико.

Ана вече бе разбрала къде трябва да отиде. Почти. Пътуването й бе към края си — пътуване, започнато от майка й преди месеци, но предопределено от съдбата да бъде доведено до края си от Ана. С Филип ще се разправя после.

— Мисля, че това е Пол — чу го да казва.

Ярките светлини се приближаваха през мъглата, сякаш неземна райска каляска се спускаше от небесата. После, прозаичен и модерен, белият бийчкрафт изплува от облаците. Проследиха изкусното тристъпно кацане, забавено от повдигнатите задкрилки. Той зави и се насочи към летището, а светлините му ги заслепиха.

Изправиха се и тръгнаха към вратата. Тя отново трепереше, както когато го посрещаше в петък. Той я прегърна и я притисна до себе си толкова силно, че едва не я смаза. Тя зарови лице в рамото му, а иззад стиснатите й клепачи се прокраднаха сълзи.

— Моля те, пази се — настойчиво й шепнеше в ухото. — Не мисли за нищо, чуваш ли?

— Ще се оправя.

Той избърса сълзите от страните й и силно целуна устните й.

— Следващата събота и неделя ще сме вече в Ню Мексико. Бъди търпелива дотогава.

Тя кимна мълчаливо.

Пръстите му се впиха в раменете й и той я погледна право в очите.

— Помни какво ти казах — не прави никакви опити да се свързваш с Джоузеф, докато не отидем заедно. Никакви телефонни разговори, никакви писма. Независимо колко много се изкушаваш.

— Няма.

— Добре.

Понесъл чантата си, той забърза към самолета. Корпусът на самолета бе влажен от кацането през облаците. Моторите продължаваха да работят. Пол спусна стълбичката и зачака Филип на люка, загърнат в дебело вълнено яке. Двамата мъже се ръкуваха. Филип се обърна към Ана и й помаха. Тя отвърна на поздрава с плувнали в сълзи очи.

Никога не си ми казвал, че ме обичаш — помисли си тя. — Това поне ми го спести.

Той се качи в самолета. Пилотът го последва. Застанал на прага на овалната врата, той й махна на свой ред и прибра стълбата. Вратата се хлопна.

Застинала неподвижно пред огромния прозорец, Ана изчака машината да набере скорост надолу по пистата и да се издигне над планините.

Когато червените и зелените светлинки, премигващи сред ниските облаци, се изгубиха от поглед, се обърна и забърза към гишето на „Еър Америка“.

 

 

— Но… къде отиваш?

Ана пое ръката на майка си и я погали нежно.

— Трябва да свърша нещо, мамо.

— Какво?

— Да се видя с един човек. След като говоря с него, може би ще имам за теб добри новини.

Тъмните очи на майка й се взираха въпросително в нея.

— Добри новини?

— Поне така се надявам. А освен това се надявам да не се бавя дълго. Не повече от няколко дни.

— Не можеш ли да ми кажеш?

Ана се усмихна.

— Още не, мамо.

— Нещо с… онзи човек… Джоузеф?

— Да, мамо.

Ана видя, че майка й се разтревожи и с мъка намира думите, които иска да изрече.

— Ана… тревожа се за теб.

— Все това казваш. Няма за какво да се притесняваш.

Пръстите на майка й се преплетоха още по-здраво в нейните.

— Пази се. Пази се.

— Ще се пазя, не се тревожи.

— Карай внимателно.

— Винаги карам внимателно.

— Колко далеч… отиваш?

— Не е далеч. До съседния щат. В Ню Мексико.

По лицето на Кейт пробягна усмивка.

— Поне ще ти е по-топло оттук.

Ана погледна часовника си, наведе се напред и прегърна майка си.

— Пази се — каза тя, като се опитваше да овладее чувствата си. — Ще се върна скоро.

На вратата се обърна и погледна назад. Майка й седеше на стола до прозореца, а на лицето й бе изписано странно, напрегнато, питащо изражение. Дали знае? Дали споменът не се пази непокътнат, но все още недостъпен в някое кътче на паметта й? Дали разбира по някакъв несъзнателен начин кого е открила Ана и с кого ще се среща?

Преглътна сълзите си и лъчезарно се усмихна на майка си, а след това побърза да излезе.

Колата беше паркирана пред главния вход на болницата. Тя се качи и погледна билетите за последен път. После тръгна към летище „Ийгъл“.