Мариус Габриел
Маската на времето (36)

Англия

— Казаха, че правителството можело да се окаже в много неудобно положение — горчиво каза Дейвид. — Аз може и да не съм идеален, но те са най-хладнокръвните лицемери, които са се раждали под слънцето.

— Аз мисля, че са най-почтените мъже, които познавам.

Висока и стройна под падащата светлина, Ивлин подреждаше букет оранжерийни лилии в медната купа до прозореца. Беше облечена в нова рокля — черна, вълнена, с широки ревери; черни чорапи и лъскави обувки с висок ток допълваха тоалета й. Роклята бе ушита специално за стройната й фигура, а талията се подчертавате от широк колан. Върху друга жена тези дрехи биха изглеждали погребално, но на Ивлин й стояха подчертано елегантно. Дори изглеждаха привлекателно със строгостта си.

— Тя скоро ще бъде тук — разсеяно каза тя, проявявайки недвусмислено безразличие по отношение на проблемите на Дейвид с партийните организатори.

Той присви очи и я измери с поглед. После се обърна да си налее питие.

— Не ми харесва идеята момичето да се разхожда насам-натам без придружител. Сигурно никога не се е качвала на влак.

— Поне дотолкова ще се справи и без твоя помощ, Дейвид. Сигурна съм, че може да стигне с влака от Милано до Лондон без особени затруднения.

— По-скоро имах предвид, че може да се заговори с неподходящи хора.

— И да те злепостави? — сухо попита Ивлин. — Там където й се наложи да прекъсва пътуването, монахините ще се погрижат за нея.

— А, да, монахините — изсумтя Дейвид.

Друга досадна подробност беше, че момичето е католичка.

Ивлин нагласи една лилия във вазата.

— По-добре да не се вдига много шум около пристигането й. Заради нея и заради всички останали. Ще й е нужно време да свикне, преди да се появи пред обществеността.

Говореше спокойно, но в думите й нямаше топлина. Ядът й не бе утихнал ни най-малко. Просто се бе смекчил. Усещаше се в гласа й, в сивите й очи. Ще трябва да й угажда, докато нещата се върнат към обичайното русло. Доста обезсърчаваща задача.

През последните шест седмици имаше мигове, в които Ивлин направо всяваше страх у него. Тя дърпаше всички конци и за първи път, откакто бяха женени, не се поколеба да се възползва от това. Той не се заблуждаваше нито за миг, че ако не се предаде, тя ще го напусне. Това беше основното му съображение.

Изтъкна му колко много зависи от нея. С най-безжалостни подробности му описа как без нея всичко ще пропадне — кариерата му, финансите му, авторитета му. Подложи го на такова унижение, което не можеше и да се сравнява с тазсутрешното преживяване в кабинета на Едуард Хийт в Уестминстър; щеше да го помни цял живот.

Засега обаче го преглътна. Още през ученическите си години бе разбрал едно. Ако трябва да се оцелее, унижението е неизбежно. Когато е необходимо, човек го преглъща на големи дози и се отървава. После чака да дойдат по-добри времена.

Все още не можеше да проумее основанията й. Обвиняваше я, че го прави, за да го накаже. Сега, когато нещата вече се уталожиха, започна да се съмнява в това тълкувание. От друга страна, не разполагаше с по-задоволително обяснение.

Поне не настоя за досадната, безкрайна процедура по пълното осиновяване. За момента щяха просто да осигурят на момичето прехрана, подслон и учение. Поне на теория. Единствената му надежда беше, че това е приумица, която скоро ще бъде забравена. Веднъж да види момичето — мръсно, просто, незнаещо ни дума английски — и щеше да си промени мнението по въпроса. С малко повече късмет целият този каприз ще отшуми за няколко седмици и тогава ще отпратят момичето в някой далечен пансион, в който отново ще потъне в милостива забрава.

Сякаш прочела мислите му, Ивлин заговори отново:

— Разбира се, преди да я представим пред света, ще трябва да я приведем в приличен вид. Аз ще се заема с тази задача тук, в Лондон. Ще я заведа в подходящи магазини и така нататък. После ще я отведа с мен на север. — Тя отнесе лилиите на рояла. Както и всичко останало, аранжирано по неин вкус, букетът изглеждаше съвършено изящен. Тя натъкми последните подробности и се отдръпна назад да огледа творението си. — Така. Мисля, че е добре.

Дейвид пресуши чашата и усети как уискито обля горещата, пламнала буца вътре в него. Пое дълбоко въздух и застана зад Ивлин. Положи ръка на рамото й. Докосваше я за първи път от онази зловеща сутрин насам. Тя сякаш се вкамени.

— Тази сутрин Тед Хийт ми напомни колко съм щастлив.

Тя не отвърна. Улови се, че гледа белия й врат и меките лъскави кестеняви къдрици. Беше със същия парфюм като онази вечер, когато му даде писмото — със строг аромат, който далечно напомняше на жасмин.

— Нека се помирим, мила моя.

Той се наведе и лекичко докосна врата й с устни. Ивлин отметна глава, за да избегне целувката, и се обърна с изненадваща бързина. По скулите й бе избила червенина, очите й блестяха.

— Защо посягаш към мен, защото така ти нареди Тед тази сутрин, така ли?

— Разбира се, че не — усмихна се Дейвид. — Посягам към теб, защото си моя жена.

— О, моля те, не си прави труда. Не съм в настроение да играя еротични игри.

— Е, все някога ще се случи.

Слабото й лице ставаше заплашително.

— Защо?

— Ами, например, защото след две седмици пристига дъщеря ни. В присъствието на децата човек трябва да пази самообладание.

Тя стисна зъби и челюстните й мускули изпъкнаха. За миг си помисли, че ще го удари.

— Хайде, Ивлин. Шест седмици са достатъчни.

Той протегна ръка и докосна нежно страната й. Кожата й беше прекрасна, хладна и гладка като коприна. Не беше виждал жена от шест седмици и вече беше на ръба.

— Не сме ли поне приятели? — придумваше я той.

Поднесе ръката й към устните си и целуна дланта й първо отвън, после отвътре.

— Ивлин, съжалявам. Повече какво мога да кажа?

— Нищо.

— Ето, готово. Толкова ли е късно да започнем отначало?

— Да започнем отначало? — повтори тя с тон, сякаш това бяха думи на някакъв чужд език.

Той прецени, че моментът е подходящ и я притегли към себе си; първо целуна страната й, после слепоочието. Тя не го отблъсна. Целуна устните й, като се стараеше да постигне подходящо съотношение между нежност и сила. Те бяха сякаш безжизнени, тънки, сухи и хладни. Но усети как дълбоко в себе си тя започва да тръпне.

— Толкова си красива — шепнеше той сред целувките. — Независимо от всичко, никога не съм преставал да те искам. Скъпа моя…

Притегли я още по-близо и впи устни в нейните, притискайки слабините си към нейното тяло. Може би този подход не беше много изтънчен, но поне беше естествен; тя може би също усети това и стегнатото й тяло изведнъж се отпусна в ръцете му. Облегна се назад на пианото и зашепна:

— О, Дейвид… О, Дейвид…

— Божичко, колко те искам!

Окуражен, Дейвид запретна черната вълнена рокля и започна да опипва горния ръб на чорапите й, опитвайки се да откопчее жартиерите.

— Не!

Тя се отскубна от него и приглади надолу роклята си. И двамата дишаха учестено, а лицата им бяха зачервени.

— Дръж си ръцете прибрани!

— Докога? — настоя Дейвид, долавяйки несигурността в собствения си глас.

— Докато аз не ти кажа.

— Ивлин, та това са вече шест седмици!

— Малко дисциплина ще ти се отрази добре.

Тя излезе бързо от стаята и тръшна вратата след себе си.