Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Mask of Time, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Еленкова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2023 г.)
Издание:
Автор: Мариус Габриел
Заглавие: Маската на времето
Преводач: Весела Еленкова
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Марияна Василева
ISBN: 954-585-057-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10824
История
- — Добавяне
Маями
Стискайки пура в дебелите си пръсти, Дру Макензи посочи страницата.
— Прекалено меко ли ти се струва?
Ана погледна към огромното заглавие, което се простираше върху две страници: „НАЙ-ГРОЗНАТА ТЪРГОВИЯ“. На снимката в средата на статията се мъдреше Андре Льовек, а на заден план се виждаше фасадата на клиниката му в Палм Бийч.
— Не — отвърна Ана. — Мисля, че е идеално.
Точно под заглавието пишеше: „Ана Кели, Хаити“. В долния десен ъгъл на втората страница беше поместена малка снимка на самата Ана — тъмните очи бяха насочени някъде отвъд обектива. Докато разглеждаше страницата, оформителката намести каре с текст под снимката. В него пишеше: „Ана Кели, криминален репортер“. Ана усети как леко поруменява.
На съседната маса други двама оформители подготвяха двата съботни вестника, замислени да подготвят и усилят ефекта от неделния брой.
— Обещах ти да бъде грандиозно.
Макензи тикна пурата в устата си, върна я към живота с няколко дръпвания и неприятната миризма на ацетат се примеси с облаци лютив пушек, който напълно отричаше всичките табели „Пушенето забранено“, накачени по стените. Дру присви очи и се втренчи в Ана.
— Добре го подреди кучия син, детко. Доволна ли си?
Тя кимна:
— Надявам се да го вкарат в затвора.
— Няма. Ще се вдигне голям шум. Най-вероятно ще му откажат американска виза за известно време. Ще трябва да затвори клиниката в Палм Бийч за някоя и друга година, да продаде къщата с водната каскада и да зазими яхтата. Но мога да се обзаложа на сто долара, че Външното министерство няма да заведе дело. А там? — Макензи сви рамене. — В Хаити е национален герой. А освен това има много пари. Дори в местните вестници няма да излезе.
Ана поклати глава.
— Той е престъпник. Трябва да си плати.
— Робин Худ просто е бил наопаки на целия свят, Ана. Льобек взима очи от бедните, за да прогледнат богатите. Това е правилният начин.
— Вие да не му се възхищавате? — запротестира Ана.
— Той е реалист. Човек трябва да се възхищава на реализма.
Ана го погледна с отвращение.
— И това наричате реализъм?
— А ти как му викаш?
— Просташки цинизъм.
Оформителката се облещи. Сред младите репортери не бе прието — независимо колко са талантливи — да обвиняват главния си редактор в просташки цинизъм, при това в лицето. Но Ана беше различна. По своя грубиянски начин Дру я бе взел под своя опека и й бе дал привилегии, на които малцина други се радваха — включително и достъп до огромната му мъдрост.
— То е все същото, за бога. — Той заразмахва месестите си ръце, а пурата заподскача между пожълтелите зъби. — Животът тече, Ана. Тече като река. — Огромните длани мърдаха като тлъсти риби в поток. — И то все в една и съща посока. Към богатите. Далеч от бедните. Комуто има, ще се въздаде или нещо подобно.
Оформителката вдигна глава и се усмихна:
— „Който има, ще му се въздаде, и богатството му ще се увеличи — цитира тя. — Но който няма, ще му се отнеме и туй, дето има.“
— Кой го е казал? — предизвикателно попита Ана.
— Исус Христос — набожно отвърна другата жена.
— Видя ли! — изръмжа Дру Макензи. — На горкия мърльо, дето си няма нищо, всичко ще му вземат, че даже и очите.
Ана не искаше да задълбочава спора, затова сви рамене и отвърна:
— Такъв е животът, предполагам.
— Именно, такъв е животът. Става дума за пригодност за живот. Богатите са по-пригодни от бедните. Силните са по-пригодни от слабите. Става въпрос за самоопределяне, нали разбираш? Който е по-пригоден, става богат и силен.
Ана плъзна поглед настрани към оформителката, която се бе навела над масата си, вдълбочена в работата си. И говорим за по-благородна, по-добра Америка. Винаги си бе задавала въпроса как Макензи успява да помири личния си цинизъм с образа на войнстващ за правдата редактор.
Макензи сложи ръка на рамото й и я поведе навън от отдел „Оформление“.
— Тази статия може да има продължение, Ана. Не си мисли, че всичко е дотук. Сигурно ще искам от теб да се върнеш там и пак да се срещнеш с Льовек.
— О, не! — ужасена възкликна тя. Спомни си неистовия страх, който я бе обзел в градината джунгла на Льовек. — Наистина ли трябва пак да се срещам с него, господин Макензи?
— А защо не?
След всички тези неща, които излизат? — Тя кимна с глава към оформителската стая. — Той ще сложи бомба в колата ми. Или пък ще ме хвърли на акулите да ме изядат.
— Защо пък ще те хвърля на акулите? Вече няма да има какво да губи. Дотогава всичко вече ще е излязло на бял свят.
— Няма ли да търси отмъщение?
— Но за бога, той е хирург!
— Той убива хора, господин Макензи.
— Всички хирурзи убиват хора. Но само в операционната. Пушките и бомбите просто не са в техния стил. И не се тревожи, ще ти пратя як фотограф, за да те пази. Сигурно Пъркинс. Той тренира карате — има черен колан. С оная си работа цепи дъски на две.
Ана не отвърна на тази грубост.
— Но за бога, какво повече мога да кажа за него?
— Той ще иска да говори — заяви убедено Макензи. — Ще иска да представи своята гледна точка. От това ще произлезе фантастичен морален въпрос. При всичките тия новости — трансплантации, генно инженерство — моментът е назрял за голям дебат за етиката в здравеопазването. Льовек е точно на топа на устата. — Той се ухили злорадо. — Така да се каже.
Ана си спомни за предложението на хаитския лекар да съдейства в писането на книга, но премълча пред Макензи.
— Мога да му се обадя по телефона…
— Тц. Трябва лице в лице.
— Но, господин Макензи, тази идея никак не ми харесва…
— Обаче ти харесва да виждаш името си изписано под заглавието, а? — рече той и хитро пресече всичките й протести. — Ти си кръстоносец, детко. Ей това ти харесвам аз на теб. Ти си моето тайно оръжие. Изглеждаш толкова невинна. Докато се усетят, и вече е късно.
Закикоти се и погледна огромния си златен часовник.
— Напред, воини на Христа — рече той и се запъти към кабинета си.
Минаха през новинарската стая, където кипеше бурно оживление. Винаги когато влизаше тук, тръпки я полазваха от вълнение. Целият този странно подреден хаос от бюра, хора, телефони, монитори и бръмчащи принтери — това беше пулсиращото сърце на вестника. Не за първи път Ана се запита дали постъпи правилно, като се вслуша в господин Макензи и стана самотен репортер. В новинарските екипи имаше нещо, което качваше адреналина. Все едно че си пчела работник в кошер, знаеш всичко, намираш се в сърцето на новините, в сърцето на събитията, приятелствата, съперничествата, непрестанната работа. Разбира се, вярно е и това, че от мига, в който дойдеш на работа, непрекъснато се намираш в прединфарктно състояние. Неслучайно алкохолизмът е вечната заплаха за журналистите. Но, боже мили, толкова е вълнуващо.
А животът на криминалния репортер понякога можеше да бъде много самотен. Отначало, когато Макензи се спря на нея, романтичната роля на вълк единак страшно й харесваше. Но когато й се случеше нещо, например когато Андре Льовек й изкара ума в Хаити, тя започваше да хвърля завистливи погледи към новинарската стая.
Шумът позаглъхна, когато Макензи затвори стъклената врата на своята светая светих. Закръглените очертания на редактора потънаха във внушителното, прилично на черен трон, кожено кресло.
— Ти растеш, Ана — рече той, разлиствайки някакви документи. — Гордея се с теб. Виж.
Дебелите му ръце плъзнаха лист хартия по масата към нея. Тя го прочете внимателно. Беше ксерокопие от чек, подписан от Макензи — очевидно бяха превели сумата по нейната сметка тази сутрин. Като видя цифрата, Ана премигна невярващо. Хиляда долара.
— Малка награда — рече той. — Чакай да дойдат парите от синдиката.
Младата жена благодари, а Макензи само кимна и каза:
— Почивай си, детко. Скоро ще ти се обадя. Да не се изгубиш нанякъде!
Ана слезе с асансьора, разписа се на портала и излезе на улицата — лятната топлина я обгърна отвсякъде; ярката слънчева светлина я заслепяваше и тя извади тъмните си очила. Кожата й веднага се овлажни. Крайно време беше да се махне от този град, да помисли за пътешествието сред студовете и снеговете на Вейл.