Мариус Габриел
Маската на времето (32)

СССР

Ако поеме в другата посока, към гората, до утре сутринта ще е мъртъв. Имаше само едно спасение — да се върне към лагера. Трябваше да насилва треперещите си крайници да му се подчинят — толкова се страхуваше от онова място.

Пое по пътеката, по която ги доведоха пазачите — вече му се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност. Движеше се встрани от самата следа, промъквайки се като сянка сред дънерите на дърветата, като постоянно затаяваше дъх. Но през повечето време гората тънеше в мъртвешка тишина. Може би разстрелите са свършили. Може би не е останал никой. Все пак лагерът не беше толкова голям.

Сред леката мъгла дърветата приличаха на черни изкривени фигурки от японска графика с туш. Сред стволовете им, на около половин километър навътре в долината, се виждаше лагерът. Беше осветен — сякаш по върховете на призрачните наблюдателни кули, разположени край оградата от бодлива тел, грееше по една бледа жълта звезда. Ниските дълги бараки бяха тъмни. По двора не се виждаше никой. До отворения портал бе спрян жълт булдозер, чиято лопата беше насочена към телената ограда.

Най-сетне Хрушчов се бе смилил. Разваляха лагера. Отсега нататък ще се преструват, че целият този ад никога не е съществувал.

А той се бе измъкнал — полужив и тежко ранен, но все пак жив. Сякаш за първи път усещаше, че съществува.

Вдигна очи към смрачаващото се небе. Отвори уста и от дълбините на душата му се откъсна нещо — може би вик, а може би нещо друго, което изобщо не беше звук. То се стрелна над елите и се понесе с вятъра. Най-сетне оживя.

Обърна се с мъка. Селото беше отвъд лагера. Ще трябва да опише широка дъга около изоставените бараки и да удължи пътя си с много часове. Но нямаше избор. Селото беше единствената му надежда да оцелее. Да доведе до край начинанието, заради чийто завършек толкова бе искал да оцелее.

От умората, от болката, от загубата на кръв мислите му започнаха да се оплитат. Всяка следваща стъпка изискваше огромно усилие. „Няма да умреш! — заповядваше си той. — Няма да приемаш смъртта.“

Разбитата му челюст вече пулсираше от болка. Не знаеше дали е много обезобразен. Пръстите му бяха толкова безчувствени, че нямаше смисъл да опипва раната. От студа тъканта ще измръзне и лицето му ще стане още по-ужасно. Залиташе от изтощение, главата му бучеше, крайниците му вече бяха съвършено изтръпнали. Спъна се в нещо, може би скрит под снега клон. Краката му потънаха в преспата и той се стовари тежко на земята. Струваше му се, че снегът приковава ръцете и краката му с оловни тежести. Студът преминаваше тънката му дреха и сковаваше тялото му. Като муха в буре с мед, той немощно се опитваше да се изправи и всяко движение му причиняваше болка.

После чу женски глас, който го викаше на руски по име.

Успя да повдигне глава и се огледа с мътен поглед. Тя се спускаше с мъка по преспата към него — масивна фигура, която размахваше ръце, за да пази равновесие в дълбокия сняг.

Отначало не я позна. После, когато тя приклекна край него, пламнала от напрежение, разбра коя е. Казваше се Таня, идваше в лагера всеки ден и работеше в медицинското звено, където Джоузеф отговаряше за лекарствата — тази работа го спаси от смъртта. Присъствието на Таня тук го изненада. Тя го бе хванала за ръцете и се опитваше да го изправи, като дрезгаво го подканяше:

— Стани, стани де!

Хем го дърпаше, хем го убеждаваше да стане на крака. Той политна напред, но тя подпря ръце на гърдите му и го задържа. Прасешките й очички се взряха в лицето му. Ръката в пухкавата ръкавица се пресегна и почисти замръзналата кръв.

— Таня — промърмори той, — моля те, помогни ми.

— Точно затова съм дошла — отвърна тя.

Преметна ръката му на широките си рамене. Стори му се яка като тюлен и също толкова силна.

— Хайде — повтаряше настоятелно тя и го дърпаше напред. — Хайде!

Селото беше малко и порутено, погребано насред безкрайната гора — наоколо се виждаха ели, брези, борове и трепетлики; през зимата го затрупваше снегът, през лятото пък се превръщаше в кално блато. Къщите представляваха мръсни дървени колиби, а комините им бълваха вонлив пушек от евтини въглища. С настъпването на вечерта тук-там проблясваха светлинки.

До последно се криеха сред дърветата. Увиснал на раменете на жената, Джоузеф вече наближаваше края. Селото изглеждаше изоставено. И тук като в лагера бе надвиснало усещане за катаклизъм. Ако закрият лагера, селото също бе обречено на загиване. То бе неотлъчно свързано с лагера. Лагерът бе единственият източник на работни места. В радиус от сто километра наоколо това беше единственото село. Удобства като работа, храна, водка и женска плът се разменяха в пълна симбиоза без радост и надежда.

На улицата имаше и други къщи, но можеше да се влезе по пътечката през задния двор. Таня пъхтеше като тюлен и се опитваше да накара Джоузеф да поускори крачка. Олюлявайки се на краката си, които вече не го държаха, той се остави на решимостта й да го води. Нагазиха в снега пред задната врата. Тя посегна със замах и силно я блъсна. Не беше заключено. Таня бутна Джоузеф пред себе си и погледна през рамо дали някой не ги е видял.

Блъсна го топла вълна — миришеше на зеле, алкохол и пот. Жената тресна вратата и я заключи. Смъкна кожената си шапка и развърза дебелия шал от главата си. Замъглените очи на Джоузеф различиха следи от сълзи на изтощение и болка по подутите й зачервени бузи.

В този миг пред очите му падна тъмна пелена и той се строполи тежко на пода.