Мариус Габриел
Маската на времето (37)

СССР

Днес успя да седне на ръба на леглото.

Вече почти не изпитваше болка. Зарастващата кожа на раните му взе да се опъва и той усещаше как лицето му променя формата си като обелената кора на дърво, която израства наново.

Таня още не му позволяваше да се види в огледало.

— Почакай да ти порасне брада, зек. Не се тревожи. Още си хубав младеж.

Но не можеше да говори. Усещаше езика си като дървена закачалка и през изпочупените зъби от устата му излизаха само шипящи звуци. Гласът му беше станал като на кретен, като на пълен идиот. Мразеше да се слуша, затова повече мълчеше.

Изправи се колебливо на крака и му се зави свят. Таня протегна ръка да му помогне, но той поклати глава.

— Добре съм.

Тя проследи с тревожен поглед няколкото несигурни стъпки, които той направи. Боляха го всички стави; изведнъж го налегна умора. Подпря се на стената и отправи неясен поглед през прозореца. Снегът продължаваше да вали; снежинките танцуваха зад мръсните стъкла на прозорците.

— Хайде, стига ти толкова — загълча Таня. — Не си ли доволен вече? Лягай бързо в леглото.

— Искам да видя.

Тя започна под нос да нарежда цветисти руски псувни.

— Ох, това дете и суетата му. Иска да види дали е още хубаво момченце. Глупаво хлапе. Забрави лицето! Ела веднага в леглото!

Тя се опита да го задържи, но той издърпа ръка и се заклатушка през единствената стая в къщата. В ъгъла над чешмата имаше огледало. Доближавайки го, Джоузеф бе обзет от панически страх. Докопа се до мивката и се подпря на нея, силно задъхан от усилието. После вдигна лице и погледна в огледалото.

— Боже Господи!

Таня захлупи очи и издаде остър стон.

Това не е неговото лице. Това е маска, при вида на която децата да пищят от страх. Брадата нямаше да скрие ужасните наранявания. Дясната страна бе дълбоко хлътнала. Челюстта беше изкривена на една страна, от което устата му бе заприличала на озъбена мечешка муцуна. Долната устна, разкъсана от куршума и закърпена от Таня, не покриваше зъбите. Отвори уста. От дясната страна венецът му беше почти оголен. Разкъсаният език като че ли нямаше връхче. Ето защо не може да изрича думите както трябва.

Шевовете още синееха. Белезите бяха обезобразили лицето му до такава степен, че носът му се бе извил на една страна. Джоузеф имаше измъчен вид, а косата му, толкова години бръсната до кожа, растеше на всички посоки в странни форми и се бе прошарила от слепоочията до брадичката.

Само очите — тъмни и тревожни — бяха такива, каквито ги помнеше.

Дълго време не проговори; стоеше и гледаше гротескната маска, зад която ще трябва да живее до гроб. Най-сетне изпъна гръб и се обърна към Таня.

— Права беше — рече той, като се стараеше да изрича думите ясно. — Правиш прекрасни шевове.

Таня отхвърли длани от лицето си, което беше зачервено и обляно в сълзи.

— Направих, каквото можах, зек.

— Зная, Таня.

— Лицето ти беше на пихтия. Не можех да извикам лекар, а и в болницата не можех да те заведа…

— Зная.

Той протегна ръце към нея и я прегърна.

— Справила си се чудесно. Благодаря ти.

Тя се засмя през сълзи.

— Какво любезно момче си ти. Аз му закърпвам лицето като чорап, а той ми благодари.

— Ти ми спаси живота. Мога да живея с такова лице.

Кръстът й беше широк, силен. Тя също го прегърна. После го отблъсна и отри очите си.

— Ще трябва да свикнеш с него, зек. Нямаш друг избор.