Мариус Габриел
Маската на времето (15)

Вейл, Колорадо

Роден и отрасъл в Колорадо, Трък никога досега не бе ходил във Вейл.

Не бе и виждал подобно нещо, освен на Коледните картички от детството си.

Беше ранна привечер. Високо над града заснежените върхове улавяха последните розови отблясъци на залязващото слънце. Долу в долината сенките бяха пурпурносини. Вейл блестеше целият в светлини и грейнали прозорци. Всички дървета и сгради бяха окичени със светещи гирлянди. Забеляза табела „Добре дошли във Вейл, основан през 1962 г.“. Градът беше само с шест години по-стар от него.

Влязоха в закрит паркинг — наоколо имаше и други коли, все мерцедеси и поршета.

— Във Вейл не се влиза с коли — обясни господин Рей и изключи двигателя. — Не е лесно и за паркиране. Знаеш ли колко ми струва това място? Десет бона на година.

Трък не отвърна.

Господин Рей слезе и отвори вратите. Трък понесе багажа на господин Рей по улицата, която излизаше от паркинга — тежки чанти, чифт ски и огромен овчи кожух, който сигурно тежеше поне двадесет и пет килограма.

В ярко осветените витрини на магазините проблясваха скъпи дрехи. Забеляза няколко магазина специално за кожени палта — загладени кожи, които лъщяха под халогенните лампи. В ресторантите вече имаше клиенти. Снегът се трупаше по тротоарите. От огромни тонколони се лееше коледна музика. Господин Рей вдъхна дълбоко мразовития въздух и изръмжа от задоволство.

— Усещаш ли? Като шампанско.

Трък никога не бе опитвал шампанско, но кимна.

Господин Рей се натъкна на някакви познати, помъкнали ски и щеки на раменете. Богати, щастливи хора, които се забавляваха. Те забелязаха господин Рей и един през друг започнаха да го поздравяват. Той не представи Трък, но някои от тях го погледнаха с любопитство. Той им отвръщаше с неразбиращ поглед.

Господин Рей го заведе да спи в някакъв апартамент с железни перила на балконите, които бяха отрупани с дърва за огрев. За да влязат, трябваше да се изкачат по едни стълби. За разлика от студа навън, в апартамента беше топло — сигурно през цялото време работеше някаква отоплителна инсталация. Миришеше на богаташко място, още преди да си се огледал наоколо.

Подът беше покрит от край до край с толкова дебел мокет, че заглушаваше дори стъпките му. Беше избродиран с виолетови лилии със зелени листа. Мебелите бяха с плътна мека тапицерия и изглеждаха доста удобни. Имаше няколко картини — предимно сняг и върхове, и голяма бронзова статуетка на каубой, яхнал изправен на задните си крака кон.

Всичко беше в дървения — лъскава, с дърворезби и цялата лакирана. Стените бяха облицовани с ламперия. Таванът, по който имаше скрити лампи, също беше от дърво. Огромните прозорци гледаха към ски пистите, които се спускаха от планинските склонове към града от всички страни.

— Този апартамент си го купих през 1972 година — каза господин Рей, с разтапящ се от удоволствие глас. На години беше колкото Контрол. Дори малко си приличаха — имаше същото огромно, тежко телосложение, закривен нос и блестящи подозрителни очи. — Тогава Вейл беше селце. Миналата година правих основен ремонт. Немска кухня, сауна на покрива, ламперията. — Мнението на Трък не го интересуваше. — Остави нещата там.

Трък занесе багажа в спалнята. Това легло беше най-голямото на света — същински океан от пухкави розови сатенени завивки. Над него висеше огромна картина на голо тяло. Но не на жена, а на мускулесто момче, чиято странно изкривена поза говореше за нещо като особен екстаз или мъчение. Картината смущаваше. Трък се питаше къде ли ще го сложат да спи.

Когато се върна, възрастният мъж си бе сипал бърбън и бе разстлал карта на масичката. Посочи с дебелия си показалец към нея и каза:

— Тя е ей тук. Апартамент в „Пътейто Пач“. Можеш да отидеш пеш.

— Да разбивам ли? — попита Трък, взирайки се в картата.

— Не ставай тъпак. Имам ключ.

— Как така?

— На теб какво ти влиза в работата?

— Нищо.

Господин Рей шумно отпи глътка бърбън.

— Тогава си затваряй устата. Ще те преоблечем като спортист, момче. Грейка, ски на рамо, скиорска шапка. Ще идеш до „Пътейто Пач“ и просто ще влезеш в апартамента, все едно че е твой.

— Да, сър.

— Сядай — господин Рей посочи дивана. — И си отвори ушите. Ще ти обясня какво трябва да направиш.

Сърцето му силно туптеше. Никога не се бе чувствал толкова нервен. Въодушевен — да, но не и уплашен. С тези скиорски очила на врата, ските на рамо и неудобните обувки, които скърцаха в снега, се чувстваше направо смешен. Струваше му се, че на всички тези хора мястото им изобщо не е тук, и че те могат да карат ски, колкото той да лети. Но никой не го предизвика и през по-голямата част от дългия път успя да си наложи самодисциплина.

Влизането в апартамента на онази жена бе също тъй лесно, както го бе описал господин Рей. Имаше хора, но никой не му обърна особено внимание. Просто отключи входната врата с ключа, който получи от господин Рей, опитвайки се да диша спокойно и леко, и влезе.

Затвори вратата и опря гръб на нея. Бе извършил толкова нападения, че вече не си спомняше точния им брой, дори два пъти бе убивал по поръчение на Контрол. Но нищо не му се бе струвало толкова трудно, колкото тази задача. Из градските улици бе като у дома си. В тази оживяла пощенска картичка сред ухилените богаташи се чувстваше като риба на сухо. Изправи се и се огледа. Апартаментът тънеше в мрак. Долови някаква сладникава миризма. На жената, която го обитаваше. Възбудата започваше да измества страха. Успя. Влезе. Искаше му се тя да си е вкъщи. Да спи в леглото.

Тихо се разходи наоколо и затвори капаците на прозорците, както му бе поръчал господин Рей. Когато затвори всичките, включи осветлението.

Това жилище се различаваше от апартамента на господин Рей. На пръв поглед го обърка. Цветовете не бяха ярки и крещящи, а приглушени и деликатни. Постепенно свикна с обстановката. Жената колекционираше какви ли не индиански боклуци, които бяха гордо наредени из къщата й като истински съкровища. Картините не изобразяваха сняг и планини, а бяха или потъмнели от старост в масивни позлатени рамки, или някакви неясни абстракции, които Трък никак не можеше да разбере. Мебелите не бяха меки и тапицирани, а стари, с орнаменти. Погледът му неспокойно се плъзгаше по инкрустации и дърворезби. На масата имаше порцеланови и сребърни купи. Никога не бе виждал такава порцеланова купа — тя блестеше като меко преливаща дъга. Жената явно харесваше стари работи. Стари, но в идеално състояние. В миг го обзе ненавист към това място, отчасти защото веднага подуши, че то бе резултат от съчетанието на пари, образование и вкус.

Нахлу в спалнята. Двойно легло, по-малко от това на господин Рей. Печка за дърва с розов и зелен емайл, но също в отлично състояние. Нямаше ли поне едно ново нещо? Още индиански боклуци и шантави картини. Тук сладката миризма се усещаше по-силно. Почти като миризмата на гола женска кожа. Трък почувства как се възбужда, адреналинът му се покачи и му притъмня пред очите.

Отвори скрина и започна да издърпва чекмеджетата наред, докато намери бельото й — спретнато наредено в купчинки бикини, сутиени, подплати. Тези неща се докосваха до голото й тяло. Ако беше тук на своя глава щеше да раздере всичко на парченца. Но бе дошъл със задача. Господин Рей го предупреди да не оставя и най-малка следа, че е идвал. С неудоволствие затвори шкафа и се захвана за работа.

Във всеки един от трите телефона в целия апартамент постави по едно миниатюрно електронно устройство, които му бе дал господин Рей. С бижутерска отвертка ги свърза със зелената и червената жица във всяка слушалка. Пръстите му бяха големи и пипаше непохватно, но не му беше за първи път да се занимава с електротехника.

После избра номера, който господин Рей го накара да запомни наизуст. Изчака три позвънявания, после затвори. Седна до апарата и заоглежда жилището. Гореше от желание да докаже себе си, да оправдае доверието, което му бе гласувал Контрол. Тази задача му придаваше особено положение. Не някакъв си там прост бояджия, разбивач на прозорци, убиец на немощни старци и нападател на тийнейджърки. Това беше най-голямата му задача, откакто работеше за Контрол.

Разсеяно вдигна дясната си ръка и засмука татуировката си. Когато беше на седемнадесет години, си бе направил две — на кожичката между палеца и показалеца на всяка ръка. Паяк в мрежа на дясната и свастика на лявата. Стилно.

Телефонът звънна и замлъкна. Това бе сигнал, че електронните устройства работят. Доволен от себе си, Трък нахлузи гумените ръкавици и се захвана да търси документите, които господин Рей му бе поръчал да намери.

Извади късмет от първия път — най-напред провери в голямото инкрустирано писалище. Най-горното отделение беше пълно с папки и документи. Имаше и няколко фотоалбума.

Трък разтвори един и се загледа в снимките. Добре изглеждаща жена към четиридесет, а може би и повече години, застанала насред снега с щеки в ръце. До нея двойник на мъжа от рекламите на „Марлборо“, ухилен до уши, за да се контрастират белите му зъби на зимния му слънчев загар. На всички снимки двамата явно се забавляваха на открито — пиеха на маса навън, караха ски, вървяха уловени под ръка.

След няколко страници попадна на студийна снимка на жената в анфас. На устните й имаше загатната усмивка. Отблизо изглеждаше малко по-възрастна, отколкото на другите снимки. Може би беше към четиридесет и пет години. Край очите й се забелязваха ситни бръчици, а в буйната черна коса имаше сребристи кичури.

Но беше истинска кукличка.

Адски красива.

Хващаше се на бас, че има доста сочно, запазено тяло. Явно полагаше грижи за себе си. Направо подивя от възбуда. После може да ти я пусна.

Вдигна албума, чувствайки как цялото му тяло настръхва. Взря се алчно в снимката, опитвайки се да запечата образа в съзнанието си. Процесът започваше. Сякаш долавяше аромата на кожата й, на косата й. Чувстваше мекия допир на кожата й под пръстите си и вече чуваше звуците, които тя ще издава. Почти почувства металния вкус в устата си.

Знаеше, че ще се случи. Знаеше го с животинска сигурност. Усмихна се на топлите очи на снимката. Когато Контрол му каже да я изведе, ще го направи стилно. Никога досега не бе убивал жена.

Но преди това ще получи наградата, която нямаше нищо общо с получените пари. Знаеше как да го направи, за да не се разбере изобщо. Толкова просто. Използваш презерватив. Така не остават никакви следи. Можеш да го правиш както си искаш, но не остават никакви следи.

— Ти и аз, скъпа — пошепна той на снимката. — Ти и аз.

Трябваше да се насили да остави албума и да завърши задачата, която му бяха възложили господарите му.