Мариус Габриел
Маската на времето (2)

Италия

Родилните мъки започнаха още снощи. Сега, когато наближаваше втората вечер, момичето беше съсипано и болно. Някога тя бе изключително привлекателна, с блестящи кафяви очи и лъскава черна коса. Но от хубостта й не бе останало почти нищо. Разбърканите коси бяха полепнали по бледото й лице. Очите и бяха хлътнали, а устните — напукани. Наедрялото й тяло се извиваше от конвулсиите, а от гърлото й излизаше само глухо хъркане — не й бяха останали сили дори да вика.

Акушерката внимателно попи изпотеното й лице и се опита да я успокои:

— Почини си сега, Кандида. Почини си малко.

Очите на девойката помътняха.

— Няма да… излезе — прошепна тя.

— Разбира се, че ще излезе. Трябва да излезе, нали? Не се тревожи. Просто се отпусни, докато контракциите започнат отново.

— Пийни това, cara^[1].

От другата страна на леглото се надвеси майката на Кандида и поднесе чаша към устните на дъщеря си. Момичето се опита да преглътне, но едва успя да накваси устни. Отново затвори очи и главата му се отпусна тежко на възглавницата.

За раждането бяха оправили леглото в „най-хубавата“ стая в старото просторно имение, стаята, която се използваше само в тържествени случаи — раждане, смърт или сватби. Но това раждане не бе никак тържествено, а някак самотно. Освен двете жени край леглото, единственият човек в цялата къща беше Тео — братът на Кандида, който се бе свил до печката в задната стая и потръпваше при всеки писък. Наоколо нямаше никой друг.

Акушерката погледна към майката на Кандида и кимна към вратата. Двете жени излязоха в коридора и започнаха тихо да се съвещават.

— Разкритието все още не е достатъчно голямо. Не зная защо. Може би е прекалено дребна.

— Къде е проклетият доктор?

— Ще дойде, Роза. Скоро ще бъде тук. — Акушерката прихвана другата жена над лакътя. — Спрях да чувам и сърчицето на бебето. Мисля, че може би вече е мъртво.

— Така ще бъде най-добре за всички ни.

Лицето на Роза Киприани вече бе придобило каменно изражение и излъчваше сурова сила. Изведнъж то се изкриви от гняв.

— Това дете е прокълнато от Бога — горчиво рече тя.

— Не говори така — пошепна акушерката.

— Всички ни е прокълнал. Тях вече ги прати в ада — изсъска Роза.

Сепна ги глух стон, който долетя от предната стая, а после се изви в дрезгав писък, и те забързаха натам. Кандида се бе изправила на лакти. Контракциите бяха започнали отново. Отметнатата й назад глава откриваше силно изпъкналите вени и вратните й жили.

— О, Боже — задъхваше се тя. — О, Боже. Помогни ми. Помогни ми.

Най-сетне докторът пристигна. Влезе през задната врата — беше нисък, набит мъж с оплешивяваща коса. Привел рамене, той се опитваше да изчисти калта от обувките си, като тропаше нервно. Тео повдигна лице — досега то бе скрито в дланите му. Очите му за миг срещнаха погледа на доктора.

— Този път вече ще извадим малкото копеле — злобно заяви лекарят.

Викаха го в имението за трети път, а той ненавиждаше безкрайното катерене през калта нагоре по хълма. Влезе в предната стая и тресна вратата след себе си.

Тео погледна нагоре към разпятието, което висеше над печката. Бе настанал Страшният съд. През последните месеци на войната, която наскоро свърши, огромни градове се изравниха със земята, многолюдни земи потънаха в кръв и хиляди ужаси се трупаха един връз друг в необозрима грамада. Насред опустошението и смъртта животът на това злочесто място сякаш бе изгубил своята важност. Но Тео още продължаваше да му се удивлява.

— Още ли не си доволен? — пошепна той на разпятието. — И нея ли искаш?

Писъците, които отново започнаха да се чуват от предната стая, го стреснаха. Пронизваха го като нож — ужасни писъци, отвъд всякакво изтощение и слабост.

Вратата на предната стая рязко се отвори и акушерката забързано излезе с изопнато лице. Уви ръце в кърпи и повдигна от печката медния леген с гореща вода, от който се вдигаше пара.

— Идва ли? — настойчиво попита Тео.

Но тя нямаше време да му отговори. Отнесе водата в предната стая, а вратата се хлопна зад гърба й.

Тишината отново царуваше над „Ил Ноче“.

Кандида вече не викаше. От доста време насам не издаваше никакъв звук. Може би най-после всичко бе свършило. Но не се чуваше и бебешки плач. Тео с все сила притисна ръцете си една о друга, като се опитваше да не мисли какво ли е направил в онази стая дребният доктор с Кандида. Трябваше да я заведат да роди в болницата. Не биваше да я крият тук, в планината, с позора и скръбта й.

Чакаше, скован от ужас.

Най-после вратата на предната стая се отвори. Появи се докторът с черната си чанта. Подпухналото му пиянско лице бе уморено, очите му почти се затваряха. След него вървеше Роза Киприани. Лицето й беше с каменно изражение и в миг Тео почувства как сърцето му изтръпва от неизмерима, ужасяваща болка.

Докторът извади от чантата си два листа хартия и седна на масата да пише по тях. Когато попълни двете свидетелства, ги подметна през масата към Роза. Тя нито ги докосна, нито ги погледна.

— Нека акушерката да разчисти — каза лекарят. — Тя знае какво да прави. — Той завинти капачката на писалката си и вдигна поглед към Роза. — Разбирате ли ме?

Тя кимна едва-едва.

— В такъв случай по-добре идете да извикате свещеника.

При тези думи щракна закопчалката на черната си чанта и напусна къщата.

Известно време Роза Киприани изобщо не помръдна. Тео искаше да й каже нещо, но не можеше.

Най-после тя взе стария си шал от закачалката до вратата и тръгна в нощта като сомнамбул.

Тео стана от стола много, много бавно. През 1941 година гръцки куршум надроби на парчета бедрената става на левия му крак. Според лекарите осакатената кост бе развила туберкулоза. Скоро ще може да се придвижва само с инвалидна количка. С голяма мъка се примъкна до масата и погледна двата листа хартия. Смъртни актове. Първият беше на Кандида Киприани. Вторият — на мъртвороденото й дете, Катарина Елеонора.