Мариус Габриел
Маската на времето (19)

Вейл

Залата за банкети изглеждаше зашеметяващо с украсата от цветя и знамена в чест на търговците.

Както и всички други места за забавления в хотел „Граф“, тази зала беше оформена в австрийски стил, като немската ловна тема беше силно застъпена. Огромното огнище беше копие на камина от прочут замък в Залцбург — каменната рамка беше два метра висока и два метра и половина широка. С накладените вътре пънове, камината беше най-ефектното нещо в цялата зала, чиито стени бяха наполовина облицовани с дъбова ламперия; над дървенията висяха лъскави тъмни картини с ловджийски сюжети, а между тях бяха наредени препарирани глави на животни, някои от които бяха наистина прекрасни. Над огнището бе поставен препариран пойнтер, застрелян преди няколко години на няколко километра от хотела. Във всеки ъгъл бе изправена рицарска броня, като всяка празна желязна ръкавица стискаше пика, а високо над картините в сенчестите чупки под тавана в стройни редици бяха наредени древни бойни оръжия.

Не беше трудно за гостите да си представят, че са тевтонски рицари, които се завръщат от кръстоносен поход, или пък че са наперени ловци, които току-що са убили глиган в Тъмната гора. Онези гости, които никога не бяха убивали и муха, или пък живееха на изток от Топика, просто обожаваха тази зала.

Кейт прегледа красиво изписаните с печатен готически шрифт менюта и заключи, че тазвечерното еленско печено, придружено с рейнски вина, напълно пасваше на рицарската измислица. В случая тя бе много подходяща. Търговските сили, поканени тази вечер на пир от работодателите си, с удоволствие щяха да се вживеят в ролята на рицари, гордо развели знамето на корпоративната дейност. Маркетинговата им стратегия използваше понятия като битки и завоевания, завладяване на нови територии, унищожаване на врагове, почетни заслуги. В конкретния случай плячката беше двудневна почивка с каране на ски и пируване във Вейл.

Макар че дълбоко в себе си намираше за смешна връзката между цялата тази образност и тридесет и двамата мъже и две жени, които щяха да вечерят тук тази вечер, те бяха добри клиенти и нейната задача се състоеше в това никой да не долови преднамереността на цялата тази фантазия. Стана й малко мъчно за двете жени.

Менюто определено бе героично — започваше с пушена немска шунка, след това идваше ред на хранителна Linsensuppe^[1], а основните ястия включваха мариновано еленско печено en croute^[2], сервирано със сосове от горски плодове, и десет наниза печени бекаси с плънка от кестени. В завършек ги очакваха няколко вида торти с крем Schwarzwdlder и Kirschtorte^[3], последвани от зашеметяващи плата с всякакви европейски и американски сирена.

Тъкмо утре ще могат, мислеше си тя, да изразходват калориите на пистата или във фитнес залата.

Заедно с газираните напитки, коктейлите, шестте бутилки „Перие-Жуе“, двадесетте бутилки минерална вода и кафето, целият банкет възлизаше на пет хиляди долара, малко под сто и петдесет долара на човек. В сумата се включваше и обслужването, данъка и специалната украса на залата.

Кейт се гордееше с тази добра цена и още повече — с високото качество на обслужването. Плъзна поглед по масата, припомняйки си първите дни в „Граф“, когато задълженията й се изчерпваха с това да проверява дали чиниите и сребърните прибори са поставени както трябва. Протегна ръка и погали снежнобялата покривка, а в съзнанието й нахлу един много отдавнашен спомен.

Застанала до Ивлин Годболд в трапезарията в „Грейт Ло“, малко след смъртта на Дейвид, Кейт слушаше обясненията на стопанката на дома как се сервират ножовете, вилиците, водните и винените чаши, как се подреждат салфетките и чинийките за хляб…

Обзеха я смесени чувства към Ивлин — същите, от които вече тридесет години не можеше да се отърси: страхопочитание, уважение, негодувание, обич. Още не й се бе обадила и тези мисли я подсетиха да свърши това тези дни. През последните години здравето й се бе влошило и Кейт имаше неприятното усещане, че нещата вървят на зле, макар че Ивлин никога не се оплакваше.

— Кейт?

Елейн Броди се появи откъм кухнята и прекъсна мислите й. Беше облечена с красив вълнен костюм, а кестенявата й коса бе прихваната с кадифена панделка и така подчертаваше широките й скули на фотомодел. В едната си ръка държеше безжичен телефон и се усмихваше.

— За какво мислиш?

— Изглеждаш невероятно — отвърна Кейт.

— Твоето меню е фантастично, Кейт.

— Те са приятни хора и ще оценят качеството. Мисля, че добре ще се повеселят.

— Ще се постараем. — Елейн понечи да й подаде телефона. — Включили са разговор за теб на тази линия. Някой си господин Филип Уестуърд от Ню Йорк. Не зная кой е, а и не казва защо се обажда. Искаш ли да му кажа, че ти ще го потърсиш по-късно?

— Не. Ще се обадя сега. — Кейт взе телефона и кимна с благодарност на Елейн. После натисна копчето и заговори: — Добро утро. Кейт Кели е на телефона.

— Госпожо Кели, името ми е Филип Уестуърд. — Гласът беше плътен, мъжът говореше бавно и тежко. — Все още не се познаваме. Имам бизнес консултантска фирма, която се нарича „Филип Уестуърд Асошиътс“ тук, в Ню Йорк. Научих името ви от един наш общ познат в Москва, подполковник Борис Южин.

При споменаването на това име мислите на Кейт отново препуснаха към Русия и към разследването, което се бе съгласила да отложи до пролетта. Сърцето й подскочи.

— Да? — напрегнато откликна тя.

— Нямам никакви конкретни новини за вас. — Леко смекченият му тон й подсказа, че е доловил смесицата от ужас и надежда, която я задушаваше. — Искам да кажа, че не съм роднина на човека, когото търсите. Но от онова, което подполковник Южин ми разказа, заключих, че вие и аз се занимаваме с подобни разследвания. Хората, които търсим, са повече или по-малко еднакви. Споделят обща съдба.

— Разбирам.

— Родил съм се, докато баща ми се е биел на фронта през Втората световна война. Не съм го виждал никога, защото той не се върна. Сигурен съм, че се е озовал в затворнически лагер в Сибир. Смятам, че е живял поне докъм 1960 година. Може и още да е жив. Отдавна търся някакви следи от него.

— Разбирам. — Сърцето на Кейт пулсираше бързо. — С какво мога да ви бъда полезна, господин Уестуърд?

— Бих искал да се срещна с вас. — В плътния глас се долавяше дрезгава нотка. — Мисля, че това би било много полезно. Ще можем да обменим полезна информация. Или поне ценен опит.

Кейт не отговори.

— Госпожо Кели? Там ли сте още?

— Да. — Кейт пощипваше върха на носа си, притворила очи. — Да, тук съм.

— В неудобен момент ли се обаждам?

— Да.

— Искате ли да ми се обадите по-късно, когато моментът ще е по-подходящ?

— Имах предвид, че периодът като цяло е неподходящ. Аз не… Аз не мога… — Започваше да пелтечи. — Тук, във Вейл, сезонът тъкмо започва. Не възнамерявах да се занимавам повече с разследването тази година. Бях решила да отложа поне до Великден, а може би и за след това.

— Исках просто да поговорим. Да обменим впечатления.

— Моментът е много напрегнат.

— Да, естествено, разбирам. Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Не, моля ви. Почакайте.

— Да?

— Бих искала…

Кейт хвърли поглед към Елейн, която бе заета да разговаря с Ханс Моузъл, главният готвач. В очите й се четеше чувство за вина. Тя продължи:

— Всъщност не искам да ви отказвам напълно, господин Уестуърд. Държа да се срещнем.

— Радвам се.

— Само че…

— Имам собствен самолет — заяви безизразно той, без капчица самодоволство в гласа си. — Ако снеговалежите позволяват, този уикенд мога да прелетя до Вейл. Например в неделя. Така удобно ли ви е?

— Да — отвърна тя, без въобще да мисли, решението се взе от само себе си.

— Добре тогава.

Той говореше малко напевно, сякаш четеше от лист, макар че гласът му беше приятен и мъжествен.

— Ще ви оставя няколко телефонни номера, на които междувременно можете да се свържете с мен.

Тя си ги записа и се съгласи с евентуалната покана да вечерят заедно във Вейл в неделя вечер. Когато изключи телефона, дланите й бяха овлажнели от пот.

Елейн се приближи със загрижен вид.

— Добре ли си? Изглеждаш малко бледа. Лоши новини?

— О, не. Просто един човек иска да се срещне с мен.

— Иска да ти определи среща?

— Всъщност…

— О, та това е чудесно — ухили се Елейн. — Гласът му беше страхотен. Като топла меласа. Хващам се на бас, че е добро парче.

Кейт успя да докара относително безизразен поглед и връчи телефона на Елейн. Беше потресена до дъното на душата си.

На връщане към кабинета си се замисли за името, с което я беше поздравил Филип Уестуърд. Беше се запознала с полковник Южин в Москва. Петдесетгодишен, бивш служител на КГБ, Южин работел като шпионин в Калифорния в края седемдесетте години, но постепенно се разочаровал от работодателите си, станал двоен агент и работил за ФБР, докато руснаците не го разкрили. През 1986 година в Москва го осъдили за държавна измяна и извадил късмет, че не му наложили смъртна присъда. Следващите пет години прекарал в трудови лагери, но историческите събития го спасили. Борис Елцин го освободил през февруари 1992 година.

Още с излизането си от лагера Южин събрал следователски екип, съставен предимно от бивши обитатели на ГУЛАГ и наречен „Арк Проект“, с цел да бъдат издирени американците, които той твърди, че е срещал лично или е чул за тях по лагерите.

Кейт посети малкия апартамент на Южин в Москва два пъти. Там, затрупани сред рафтовете с материали за издирванията и прекъсвани на всеки три минути от звънящия телефон, той я бе уверил, че в дебрите на руската наказателна система все още са погребани стотици американци, голяма част от които военнопленници от Виетнам, Корея и от Втората световна война.

Макар че Южин вече бе открил един американец — Виктор Хамилтън, който беше настанен в психиатрична клиника към КГБ, Кейт не знаеше до каква степен информацията му е достоверна. Тъй или иначе, той не можа да й помогне. Просто я свърза с други хора и тя продължи нататък.

И ето ти сега — някакъв непознат мъж от Ню Йорк, който издирва изчезнал през 1945 година човек, вероятно потънал в архипелаг ГУЛАГ. Може би на години е горе-долу колкото нея, а и сигурно е преживял подобни неща. Бе обещала на Кони тази зима да не се занимава повече с издирването, но контактът с този човек беше твърде важен, за да го пропусне. Прекалено много неща я свързваха с Филип Уестуърд, за да изпусне връзката с него просто ей така.

Помоли Глория, секретарката си, да донесе телефонните указатели на Ню Йорк и затърси името Филип Уестуърд.

Имаше го. Всъщност бяха дадени седем телефона. Кантора на Парк авеню, наречена „Филип Уестуърд Асошиътс“, и домашен адрес на 870 ООН Плаца. „Имам собствен самолет.“ Какъвто и да беше господин Уестуърд, с положителност не му липсваха пари. На Кейт й стана още по-интересно да се срещне с него.

 

 

— Ето я — каза господин Рей с мек, мазен глас.

Трък се наведе любопитно напред, но пръстите на господин Рей се обвиха около рамото му и така са впиха в мускулите му, че той едва не хлъцна от болка.

— Полека, момче — рече господин Рей.

Трък проследи с поглед Кейт Кели през прозореца на кафенето. Беше по-дребна, отколкото очакваше. Но красива. Много по-красива. Косата й падаше свободно и се вееше като тъмен пламък. Кожата й беше помургавяла от слънцето. Човек никога не би й дал четиридесет години. Изглеждаше толкова млада.

Беше с палто и ботуши. Въпреки че беше плътно опакована, гърдите й и стегнатият й задник се очертаваха през дрехите. Беше грациозна като сърна. А той беше ловецът.

Тя спря и зарови в голямата, явно удобна чанта, която висеше на рамото й. Чантата подразни Трък — трябваше да е по-женствена. Жената откри онова, което търсеше — тъмните си очила. Сложи ги, за да скрие очите си от яркия блясък на снега.

Трък усети как разливащата се по лицето му усмивка опъва старите белези от акне. Тъмните очила бяха идеални. Правеха я още по-далечна, по-недостъпна. Дано когато му изпратят заповедите и трябва да действа, тя да е с очилата. За да може да ги смъкне от носа й и да я гледа в очите, докато й показва с какво ще го направи.

Усети горещия дъх на господин Рей в ухото си, а острият шепот направо прониза ухото му.

— Харесва ли ти как изглежда?

— Да — каза Трък.

— Нямаш търпение, а?

Младият мъж само кимна, не можейки да каже нищо.

Господин Рей стана и плати кафето и сладкишите. Излязоха на улицата. На Трък все му се струваше, че както е облечен в яркия скиорски екип и с ниско нахлупена на остриганата глава шапка, всички го гледат. Чувстваше се като кретен в този костюм. Но си даваше сметка, че дегизировката е добра. Никой не се заглеждаше в него.

Когато се върнаха в апартамента на господин Рей, Трък смъкна якето и се протегна да разкърши рамене — прешлените му изпукаха. Другият отвори кутия бира.

— Чувстваш се като затворен в клетка, а?

— Да, сър — призна Трък. — Обикновено почти всеки ден излизам на работа.

— Май ти липсва физкултурата.

— Да, сър.

Тежките клепачи на възрастния мъж се спуснаха над стъклено безизразните му очи.

— Какви упражнения правиш?

Трък бе толкова поласкан, че чак се изчерви от удоволствие.

— Напоследък работя над делтовидните мускули. — Стегна рамене, за да покаже на стареца масивната мускулна маса от рамото до врата. — Тези тук.

— А-ха.

— Важни са при юмручен бой — продължи да обяснява Трък, плъзгайки поглед към издутата плът. Тези мускули карат хората на улицата да се дърпат настрана, а при вида им по-дребните риби отстъпват назад със страх в очите. — Най-добре се развиват на тренажора с големите дискове с поне петдесет килограма. — После замлъкна, опасявайки се, че се е разприказвал твърде много.

Но господин Рей продължаваше да го гледа.

— А няма ли упражнения без уреди?

— Да, сър. Лицеви опори и от тоя род.

— Давай.

— А?

— Почвай да ги правиш. Упражненията. Не искам да излезеш от форма.

Това беше заповед, а не покана, но Трък все пак попита:

— Не възразявате ли?

— Не. Ще седя тук и ще гледам. Свали си блузата.

Това също не беше покана. Трък свали фланелата си и отдолу се показа бялото му тяло с огромни мускули. Между гърдите му, по които нямаше нито един косъм, бяха избили гнойни пъпки. По гърба му те бяха още повече.

— Свали си и джинсите.

Трък се чувстваше много странно, докато събуваше панталона си. Застана пред господин Рей по бельо, прикривайки с ръце слабините си. Възрастният мъж започна да го изучава, отпивайки глътка по глътка бирата си. В очите му се таеше нещо, което едновременно дразнеше и малко плашеше Трък. Той се облегна на дивана и изпружи крака.

— Действай, синко, не ми обръщай внимание. Аз само ще гледам.

Трък се поколеба за миг, опитвайки се да разбере какво иска от него шефът му. После коленичи и започна да прави лицеви опори. Стисна зъби и започна да брои под нос.

По мускулите му веднага се разля енергия, която изличи цялото му притеснение. Тялото му благодарно отвръщаше на напрежението, кръвта изпълваше вените и издуваше изпъкналите мускули. Трък бързо забрави за присъствието на господин Рей. Мислите му се свиха и се концентрираха изцяло върху заниманието му. Каквото и да му наредят да прави, той ще си вземе своето. Обеща си. Никой нямаше да узнае. Нито ченгетата, нито господин Рей, нито Контрол — никой. Ще има на свое разположение поне час. За един час можеше да направи много неща с една жена.

А после ще я направи на пюре с ботушите си.

По кожата му изби пот — правеше лицевите опори все по-бързо и по-бързо, забравил за присъствието на възрастния мъж, излегнат на канапето, който го гледаше втренчено.