Мариус Габриел
Маската на времето (3)

Латвия

— Аз съм американец.

Толкова пъти бе повтарял тези думи, че те вече започваха да губят значението си дори за самия него. Крещял ги е, шепнал ги е, изричал ги е като разумно човешко същество, ревал ги е като животно.

Бе опитал на всички езици, които знаеше, и на много, които не знаеше: английски, италиански, немски, френски, руски, латвийски, идиш^[1], полски. Но никой не му обърна внимание. Едновременно с него крещяха толкова много други хора, на какви ли не езици, така че думите му се изгубиха сред този невъобразим шум. И макар че пазачите носеха руски униформи, лицата им бяха монголоидни — един бог знае какъв език говореха.

Той се вкопчваше в борещите се тела, които препречваха пътя му, дърпаше, буташе.

— Аз съм американец.

Но тъй или иначе леденият вятър откъм степите отвяваше всичките му думи. В този свят думите нямаха особено значение. Беше минал през много бежански лагери, организирани от Червената армия, които по нищо не се различаваха един от друг. Все същият кален хаос, заграден в бодлива тел; скупчени едно до друго мършави тела в сиви парцали; всяко човешко същество бъкаше от паразити и по нищо не се различаваше от останалите. А зад бодливата тел беше изровената след отстъплението на нацистите земя.

Животът на бежанците беше бездна. Пустинно, забравено от Бога царство на разселените, изгнаниците, осиротелите, бегълците. Имаше милиони такива — войната беше разбила живота им, бяха като прах, разнасян от вихъра, вилнял от единия до другия край на Европа цели шест години.

Беше свят на разруха и глад, свят, в който бруталността се наричаше ред, а нечовешкото безразличие — съчувствие.

Но все пак имаше нещо, което будеше много по-голям ужас. Нямаше нищо по-страшно от това да те вземат от лагера и да те транспортират обратно в Литва, Латвия, Естония, Полша, Чехословакия, Унгария, Югославия или Румъния. Да те върнат в земите, които Сталин извоюва от Хитлер. Да те заключат зад Желязната завеса, която вече бе затворила половин Европа. Такава съдба бе по-ужасна и от бежански лагер. Това означаваше окончателно унищожение.

Ако пропуснеше този момент, такава съдба щеше да последва и него самия. Той знаеше, че е така. Всички знаеха.

— Аз съм американец — изкрещя той и се гмурна сред навалицата от гърчещи се тела. В ребрата му се заби лакът, ръце посегнаха да издерат очите му. Хвърли се напред към камиона. Някой заби с все сила юмрук в зъбите му и устните му станаха на каша. Не пропиля нито миг да защитава тялото си. Вече беше много по-мъдър. Дори не спря да попие кръвта, която струеше от устата му. Очите му бяха приковани в чиновника от Москва, който бе застанал нерешително на стъпалото към кабината и напразно се опитваше да опази стегнатата си униформа от глутницата човекоподобни вълци, които се тълпяха около него.

— Аз съм американец! — за пореден път изпищя той, драпайки по гърбовете на двойка възрастни хора, които, притиснати от блъсканицата, бяха коленичили на земята. — Американец! Американец!

Усети как гръбначният стълб на стареца изпука под ботушите му и се втурна към чиновника с протегнати ръце.

Да, защото притежаваше нещо повече от голи думи. Нещо далеч по-ценно.

Имаше документи.

Документи, които доказваха, че името му е Джоузеф, че е американец, и че мястото му не е тук в преизподнята.

Почти се бе добрал до прозореца на камиона — очите му блестяха гневно и всяко мускулче на отслабналото му тяло се обтягаше до крайност от нечовешкото усилие. С едната си ръка успя да се добере до дръжката на вратата и я сграбчи с едва ли не конвулсивна настойчивост. Успя да изпълзи над гърчещите се тела, а крясъците му се извисяваха над стотиците други гласове.

Чиновникът вече изглеждаше уплашен. Имаше едро градско лице, с грижливо подстригани мустаци между топчестия нос и охранените устни. Беше олицетворение на здравия разум. На спасението. Но вълците го стряскаха. Очите му за миг се спряха върху Джоузеф.

— Аз съм американец! — изкрещя му Джоузеф.

Очите на руснака се плъзнаха встрани. Пълното му лице се разкриви в някаква смесица от отвращение и тревога. Той се тръшна рязко върху седалката и се опита да затвори вратата.

Но Джоузеф бе сграбчил дръжката така, сякаш животът му зависеше от нея. Възрастната двойка не бе устояла под напора на тълпата, която ги прегази; Джоузеф висеше на вратата на кабината като наполовина разпънат Христос, с протегната ръка, в която стискаше документите.

Дизеловият мотор на камиона заработи и избълва облак изгорели газове. Паниката растеше. Останалите деряха Джоузеф с нокти и се опитваха да го смъкнат от вратата. Той ги риташе с все сила, размахвайки документите си.

В следващия миг някой му нанесе професионален двоен удар с палка в бъбреците. Беше се появила охраната. Само човек от охраната може да удря така. Ужасната болка го смазваше — ударът му изкара дъха. Вече не можеше да крещи. Притъмня му пред очите. Но все пак успя да се задържи някак за дръжката на вратата и, напрягайки последни сили, запрати документите през отворения прозорец.

Хвърли ги вътре, знаейки, че може би се разделя с най-важната част от съществуванието си, с единствените доказателства за неясната си идентичност, които можеха да го спасят от ада. Хвърли ги с ясното съзнание, че това е последният му шанс да оцелее.

Отново получи удар от палката, която този път просто размаза врата му. Край. Джоузеф падна на земята и запълзя в калта, защото знаеше, че ако не се махне веднага, ребрата му ще станат на сол под руските ботуши и ще умре.

Жребият беше хвърлен. Той загуби. Не изпитваше никакви чувства. Вече се бе изчерпал.

— Чакай.

Гласът говореше на руски и долиташе едва доловимо някъде отгоре.

— Онзи мъж. Донесете го тук.

Нечии ръце сграбчиха Джоузеф под мишниците и го повлякоха за краката. Той се опита да надигне глава, но очите му останаха безжизнени.

— Ти. Твои ли са тези документи?

Чиновникът от Москва отново бе отворил вратата на камиона и стоеше на стъпалото на кабината, подмятайки в ръце мръсните окъсани документи. Той скочи на земята пред Джоузеф. Охраната бе подкарала едноцветната сива маса назад през портала с бодливата тел.

— Твои ли са тези документи? — отново попита чиновникът.

Джоузеф кимна; все още не можеше да говори.

— Ти си американски войник, така ли?

Мъжът кимна отново, а изпосталялото му лице се изкриви от нещо средно между болка и радост. Чиновникът разбра. Разбра!

— Джоузеф Красновски!

— Да! — едва промълви той.

Чиновникът завря топчестия си нос в лицето на Джоузеф, изучавайки го подозрително с подпухналите си очи.

— Кажи нещо на английски — нареди той.

— Аз съм американец. О, кажи, нима не виждаш на зората в утринната светлина…

Джоузеф се закашля силно, превивайки се на две. Войниците го дръпнаха да се изправи. От неочаквания пристъп вените по лицето и врата му се бяха издули. Инфекцията се развиваше от седмици. Дори вече сигурно се е превърнала в пневмония. Чиновникът се отдръпна, като отри с погнуса храчката от шинела си. Неговият колебаещ се поглед се местеше ту към окъсаната връзка документи, ту към озверения мъж пред себе си; той явно не знаеше как трябва да постъпи.

Кашлицата на Джоузеф беше толкова силна, че той не можеше да промълви и дума. Толкова неща искаше да каже. Но не можеше, дори животът му да зависеше от това.

Чиновникът най-после взе решение. Хвърли документите на Джоузеф и каза на войниците:

— Добре. Сложете го отзад при останалите. — После тромаво се качи в кабината — непохватен цивилен човек, комуто нито военното облекло, нито войнишкият живот подхождаха. Ангел без криле.

Войниците заблъскаха Джоузеф към задната част на камиона и нетърпеливо захлопаха по вратата.

— Ето още един.

Някакви ръце се протегнаха и сграбчиха мъжа, наречен Джоузеф Красновски. Той плачеше. Но не с безмълвни сълзи. Издаваше дълбоки, почти истерични ридания, в които се смесваха облекчение и страдание. Докато го качваха в камиона, здраво стискаше безценните документи в кльощавите си ръце.

Преди да се хлопне вратата, зърна за последен път дългите, приличащи на тунели, ламаринени бараки, които напускаше; сивите фигури, увиснали по бодливата тел; опустошения пейзаж. За последен път зърна ада.

После вратата се хлопна с трясък, а камионът изръмжа и потегли.