Юридическата фирма, чиито услуги ползваше майка й — „Морган и Кац“, беше доста голяма и притежаваше внушителна кантора близо до Сивик Сентър Парк в Денвър. От прозорците се виждаха ширналият се парк, позлатеният купол на „Стейт Капитол Билдинг“ и планините на запад. Ана изчака двадесет минути в огромното проветриво фоайе, което обхващаше всички етажи на сградата и беше пълно с растения, наблюдавайки през това време как секретарките бързат насам-натам с купища папки.

Съзнанието й беше изцяло заето от бурни мисли за Филип Уестуърд. Той не само я привличаше; чувстваше се уловена — като сьомга, която е лапнала въдицата. Куката сякаш се бе забила в тялото й.

Като мислеше прекалено дълго за тези целувки, слабините й се изпълваха с топлина. „Само въздух и огън. И никаква земя или вода.“ Снощи го желаеше и то така, както рядко пожелаваше физическа любов.

Но помежду им нямаше никаква равнопоставеност. Тя беше уязвима, а той — не. Той беше ловецът, а тя — дивечът.

Той си имаше вътрешни повели. Искаше документите на майка й, за да изпълни някаква своя, изключително важна лична мисия. Не трябваше да му казва за дневника. Бе забелязала хладния огън в очите му, когато отвори дума за това.

И въпреки това издайническото й сърце беше планирало всичко. Нарочно бе споменала за дневника, защото знаеше, че ще го заинтригува. Искаше да използва документа, за да задържи Филип наоколо. Искаше да му попречи да се качи в частния си самолет и да отлети за Ню Йорк. „О, съществува. Сигурен съм. И е важен, при това.“

Разбира се, че е важен. И не само защото ще разкрие кой е тайнственият мъж, когото е издирвала майка й.

Ако, както каза Кони, е обхващал последната година от живота на Кандида Киприани, не беше трудно човек да се досети защо откритието е подействало на майка й като електрически ток. Това е била съдбоносната година насред войната, когато Кандида е срещнала Дейвид Годболд. Този дневник сигурно е бил безкрайно трогателен и емоционално значим за Кейт, която никога не бе виждала майка си и бе прекарала по-голямата част от детството си като сираче.

Няма начин в него да не са били описвани чувствата, страстите и ужасите на любовта между Кандида Киприани и Дейвид Годболд. Може би е съдържал надеждите и мечтите на една обречена млада жена за детето, което е нямало да види никога. Сигурно е оказал огромно влияние върху Кейт.

А написаното там, каквото и да е било то, я е накарало да започне такова задълбочено проучване на миналото си, че най-близката й приятелка започнала да я смята за луда, а приятелят й е бил обзет от отчаяние.

Дневникът би могъл да предостави на Филип Уестуърд жизненоважна информация за неговия Свещен граал — за изчезналия му баща. А на самата нея може да разкрие истината за последните месеци от живота на майка й.

— Ана?

Беше се появил млад брадат човек в сив копринен костюм. Тя се изправи да му подаде ръка. Той я гледаше внимателно.

— Не ме ли помниш?

Изведнъж разпозна лицето под брадата.

— Нейтан Морган!

Младият мъж кимна.

— Той самият. Радвам се да те видя, макар и при тези не най-радостни обстоятелства.

— Променил си се, Нейт.

— И ти също — отвърна той, така че думите му да прозвучат като недвусмислен комплимент.

Силно си стиснаха ръце. Нейт Морган беше от горния клас във „Вейл Маунтин“ в долината. Бе учила там съвсем за кратко — само последните два класа и половина — и малко хора й останаха приятели задълго. Но помнеше Нейт Морган като жизнерадостно, общително момче и отличен скиор, благодарение на когото училището беше спечелило няколко щатски състезания.

— „Морган и Кац“ — рече Ана. — Не разпознах „Морган“, а трябваше.

Той се усмихна.

— Това е баща ми. Той е един от старшите съдружници. След училище завърших колеж, а след това учих право в Денвър. Когато се дипломирах преди две-три години, баща ми ме взе при себе си. Обикновено не се занимавам с делата на майка ти — баща ми ги движи. Но сега го няма, та затова попадаш на мен. Ела. — Той я въведе любезно в кабинета си. — Кафе? Чай?

— Няма нужда, благодаря.

Изучи я с поглед.

— Как е майка ти?

— Все така.

Разпери ръце, с което или изразяваше съчувствието си, или пък искаше да каже „Животът е толкова жесток“. Ана така и не разбра кое точно.

— Такова ужасно нещо да й се случи! Още не мога да го проумея. Човек някак не свързва Вейл с представата за насилие.

— Всички така казват — съгласи се тя. — Но се е случило.

— Градът сигурно е бръмнал като кошер. Полицията има ли някакви следи?

— Нищо определено. Следователят, който се занимава със случая, казва, че е почти невъзможно да се открие нападателят.

— Е да, бил е искрен, но идеята е доста обезкуражаваща. Ти как се справяш?

— Успявам някак. Срещнах се със застрахователите — оказват ми голямо съдействие. Апартаментът вече придоби почти нормален вид. Ходя да виждам мама всеки ден, но… — Тя замълча.

— Доколкото разбирам, смяташ да останеш във Вейл?

— Да. Не мога да изоставя мама, Нейт.

— Не всички виждат нещата така. Чуваме, че си станала голяма журналистка напоследък. Добре започваш.

— Е, не точно — иронично се подсмихна тя.

— Хайде де — ухили се той. — Недей да скромничиш. Винаги си била много различна от останалите. Като взрив. Никой не е очаквал да се занимаваш с нещо обикновено в живота. Поне е вълнуващо. Предизвикателства, свобода.

— Ще размениш ли срещу тях всичко това? — Тя огледа снобския уютен кабинет.

— Сигурно би ми се искало. Въпросът е, че не мога.

Той се протегна към снимката на бюрото си и я обърна към нея. Ана видя усмихната широколика жена с две деца в скута си.

— Марта, жена ми. Джеймс — тригодишен, и Мелиса — на година и два месеца.

— Поздравления, Нейт. Имаш прекрасно семейство.

— Ти никога ли не си изпитвала желание да се установиш, да отглеждаш деца? — замислено попита той.

Тя поклати глава.

— И слава богу. В така създалите се обстоятелства едно семейство би създавало ужасни трудности.

— Да — съгласи се той и се наведе напред. — Голямо бреме ти легна на плещите, Ана. Някой трябва да движи юридическите дела на майка ти, докато тя… ъ-ъ… не е в състояние. Готова ли си да се заемеш?

— Да, разбира се.

— Ние, естествено, можем да се занимаваме с много неща от нейно име, но ще бъде доста скъпо. А и, честно казано, по-добре е ти да се захванеш с имуществото й.

— Имущество? — Думата изобщо не й хареса.

Той побутна листа хартия към нея.

— Погледни това.

Беше медицинско свидетелство, подписано от д-р Джей Рам Синг и разни други хора, което удостоверяваше, че Катрин Кели е неспособна сама да урежда правни въпроси. От вниманието на Ана не убягна и фактът, че недееспособността е описана като „дългосрочна“.

Мисълта, че може майка й да бъде обявена за недееспособна, й се видя крайно отблъскваща. Мама, а не кой да е, която винаги е била толкова въздържана в живота си…

— Разбираш ли какво означава това? — попита Нейт Морган.

— Да — тъжно отвърна тя.

— Добре. Вече представих този документ на съдията. Ще ти уговоря среща с него през следващите няколко дни. Той може би ще пожелае да ти зададе няколко въпроса, с което официалната процедура приключва. Ще ти даде пълномощия да оперираш с банковата сметка на майка си, а това е основното. Останалите неща следват логически. — Той се поколеба. — Естествено, ще се опитаме да отложим уреждането на нещата с данъчните колкото можем.

Ана вдигна глава.

— Какво общо имат данъчните?

— Данъчната система в този щат е много сложна — притеснено отвърна той. — Ако майка ти беше… ъ-ъ… починала, щеше да е много по-лесно. Не съм специалист по вещно право, Ана, но очевидно във всички случаи ще се наложи целият имот да бъде прехвърлен на твое име. В крайна сметка, искам да кажа. Данъчните ще искат обстойно проучване. Трудно е да се предвиди как ще го класифицират. Може дори да ти изискат солидна сума още преди самото прехвърляне.

— Господи! — въздъхна тя.

Той разпери розовите си длани.

— Не се тревожи за това сега. Когато се върне от почивка, баща ми ще проучи въпроса с подробности. Работим с много добра консултантска фирма по данъчните въпроси. Те може би ще предложат да се основе попечителски фонд, за да се отложи уреждането на данъците. Но както ти казах, не е нужно да се тревожиш за това точно сега.

— Трябва да съсредоточа усилията си в грижи за мама, Нейт.

— Разбира се — успокоително отвърна той. — Виж, би могла да ми дадеш паспорта си и свидетелството си за раждане, ако го носиш.

Брадатият млад юрист прегледа документите и вдигна телефона. След кратък разговор затвори слушалката.

— Съдията може да ни приеме следващия понеделник. В десет сутринта. Удобно ли ти е?

— Да.

— И още едно последно нещо. Като пълномощник на майка си имаш право да получаваш от държавата пенсия в разумен размер. Съдията ще одобри подобен иск. В твоя случай хиляда долара месечно ще бъдат сметнати за достатъчни. Добре ли е?

— Не искам пенсия.

Нейт повдигна вежди.

— Напуснала си работа, Ана.

— Тя ми е майка. Няма да взимам нейните пари.

— Ще имаш чисто лични разходи, да не говорим за загубата на време — предупреди я той. — Моментът не е подходящ да се правиш на стеснителна.

— Не се правя на стеснителна. Просто не я искам.

Той сви рамене, очевидно изненадан.

— Ти решаваш. Имаш ли някакви въпроси, преди да тръгнем?

— Да. В апартамента на майка ми има сейф, който е заключен. Дали е оставила шифъра при вас?

— Ще проверя — каза той и излезе от стаята. След малко се върна с красиво куфарче от крокодилска кожа в ръце.

— Това е всичко, което е оставила в нашия трезор.

Той остави куфарчето на писалището пред своята отдавнашна позната.

— Опасявам се, че майка ти не ни е оставила ключовете.

— Може да са вкъщи — каза тя и го вдигна.

За нейно разочарование беше доста леко. Ако съдържаше някои от мистериите, поглъщали вниманието на майка й толкова време, те не ще да са били много тежки.

Като се върна в Пътейто Пач, Ана затърси ключовете за куфарчето. В ореховото бюро имаше няколко ключа без надпис, но нито един не пасваше в изящните златни ключалки. Най-сетне, с голямо неудоволствие, тя взе от кухнята една отвертка и отвори куфарчето със сила. После го занесе на масата в трапезарията и вдигна капака.

Вътре имаше два жълти плика. Най-напред отвори по-дебелия. В него се криеше дебела пачка нови шумолящи стодоларови банкноти. Всичко на всичко, двадесет хиляди долара. Вторачи се в парите, леко шокирана. Защо толкова много пари в брой? Другият плик съдържаше последното желание и завещанието на майка й. Беше кратко и съдържаше само най-важното. Катрин Кели, по баща Катрин Годболд, родена Катарина Киприани, завещаваше всичките си земни блага и притежания на „обичната си дъщеря Ана“. Никакви други наследници и дарения. В последния параграф Кейт искаше католическо погребение според вярата си.

Ана прибра завещанието в плика и сълзи замъглиха очите й. В гърлото й заседна гореща бучка. Почувства се така, сякаш майка й протегна ръка и я погали по лицето. Беше толкова типично за нея да заявява любовта си така непоколебимо и безрезервно. Винаги бе обичала хората по този начин.

Никога досега Ана не бе помисляла за смъртта на майка си. Кейт бе прехвърлила четиридесет, беше в разцвета на силите си и подобно тъжно събитие доскоро й се струваше твърде далечно. Но някакъв мъж с тежки ботуши бе променил живота им.

За първи път младата жена се сблъска с мисълта, че Кейт може и да не се възстанови, и всичко, което е свързвала с образа на майка си, завинаги е напуснало безжизненото тяло в болницата и Кейт никога повече няма да се завърне в него.

А днес в северна Англия Ивлин Годболд ще легне под хирургическия нож. Горката Ивлин! Дали тя също е прекарала последните няколко часа, размишлявайки над тайната на живота и смъртта?

Куфарчето имаше още едно дъно. Ана го отвори и извади няколко листа. Билет за полет с „Аерофлот“ до Москва, издаден в Денвър; етикет за ръчен багаж, пак от „Аерофлот“, и написано на кирилица меню от някакъв московски ресторант. Имаше още две неща. Едното беше бланка, на която майка й бе нахвърляла със стегнатия си почерк следното:

Джоузеф Красновски

Концентрационен лагер „Варга“, Латвия

април 1945 г., лагер за бежанци на Източния фронт

май 1945 г., разпит в НКВД

септември 1945 г., Горки

март 1947 г., „Лубянка“, Москва, предварителен арест. Разпитът воден от Алексей Фьодоров и Михаил Волски

1948 г., затвор „Лефортово“, Москва

1949 г., ГУЛАГ №5431, Тамбов 1952 г., ГУЛАГ №2112, Владивосток 1956 г., транзитен лагер N С-56, Ташкент

1956 г., ГУЛАГ №732, Киев

1957 г., ГУЛАГ №9513, Литва

1959 г., ?

Преди да отгърне втората страница, Ана дълго се взира в написаното, цялата настръхнала. Бланката беше на евтина хартия. В горния й край беше написано „ХОТЕЛ ОДЕСА, МОСКВА“ и бяха посочени адресът и телефонът. Отдолу на ръка бяха написани две думи, едната на кирилица, а другата на латиница:

РТУТЬ — Quecksilber

И двете думи не й говореха нищо. Почеркът не беше на майка й. Сякаш бяха написани от нечия трепереща ръка, със старовремски букви, като кирилските бяха по-уверено изписани, отколкото латинските.

Тя вдигна телефона и избра служебния телефон на Филип в Ню Йорк. Вдигна самият Филип.

— Ана?

— Здравей. Човекът, когото е издирвала майка ми. Вече му знам името.

— Как така?

— Открих нейни документи. Бяха при адвокатите й, в куфарчето, с което е ходила в Русия. Само няколко откъслечни неща. Казва се Джоузеф Красновски. Познато ли ти е? — изпълнена с надежда попита тя.

— Само по себе си не. Но това, че е славянско, е важно. Макар да са били американски граждани, много от изчезналите по произход са били от Съветския съюз. Балтийци, белоруси, литовци, латвийци. Може би първоначално са ги задържали под този претекст.

— Разбирам. Има и списък. Изглежда като изброяване на датите и руските трудови лагери, в които е бил. Свършва с въпросителен знак през 1959-та година. Има и още няколко неща — нахвърляни думи, които не изглежда да имат някакъв смисъл. Какво мислиш?

Настъпи тишина. После Филип каза:

— Имам познати в Американския съвет по човешките права във Вашингтон. Мога да им се обадя и да ги помоля да пуснат името в техните компютри. Ако го има, ликуваме. Те ще бръкнат в правителствените информационни банки. За един ден ще разберем всичко, което се знае за Джоузеф Красновски. И после може би ще разбереш защо майка ти толкова се е интересувала от него.

Сърцето й подскочи.

— Наистина, мислиш ли?

— Наистина.

— Това е прекрасно!

— Прочети ми всичко, което е написано на листовете, които си намерила — нареди той. — Не пропускай нищо.

Тя бавно прочете всичко и му издиктува руската дума колкото се може по-разбираемо. Като приключи с четенето, у нея изведнъж се оформи усещането, че това са следи от одисеята на майка й — може би единствените останки от осеммесечното издирване.

— Важно е, нали? — заключи тя. — Доказателство, че не си е фантазирала или нещо подобно.

— И за миг не съм си помислял, че си е фантазирала.

— Но други хора са си го мислели. А това quecksilber? Знаеш ли какво значи?

— Значи живак на немски. Не зная какво значи руската дума, но мога да проверя. Браво, Ана. Вече имаш две късчета от картинната мозайка.

— Но всички останали липсват. А дори не знам каква е картинката.

— Какъв е този погребален тон? Името е златна мина. Остави на мен.

— Уговорих се с един ключар да дойде да отвори сейфа. В него може също да има някакви документи.

— Браво.

Тя се поколеба, преди да попита:

— Кога… кога се връщаш?

— Утре вечер.

Сърцето й потръпна.

— Ще ти направя вечеря — плахо предложи тя. — Тук, в апартамента на мама.

Той се съгласи:

— Чудесно. Всичко хубаво, Ана — и затвори телефона.

Когато пристигна в болницата, там я чакаше Камбъл Бринкман. Бе застанал пред вратата на реанимацията, сякаш да препречи пътя й.

— Рам Синг има да ти казва нещо — съобщи й той.

— По-добре ли е? — В гласа й проблесна искрица мъчителна надежда.

— Не — натъртено отвърна той. — Не е по-добре. Ела.

Докторът индиец с гладкото лице ги чакаше в кабинета си, а на врата му спретнато висеше лекарска слушалка. Той стана да подаде ръка на Ана.

— Как е майка ми? — попита тя.

— Физически стабилна. В мозъчната дейност, обаче, няма никаква промяна — и Рам Синг й показа руло хартия, на което се виждаше крива линия. — Това е енцефалограмата й. Можете да я сравните с предишните резултати. Няма значителна промяна.

Ана разгледа енцефалограмата с безизразен поглед.

Рам Синг прочисти гърлото си.

— Състоянието й вече позволява да я изпишем от реанимация. Бихме искали да помолим за съгласието ви да я преместим в друга болница.

— Коя болница?

— „Холи Крос“. Те имат по-добра база за лечението, което ще й е необходимо. Мястото е прекрасно; намира се горе в планината, недалеч от Аспен.

— Болница за мозъчни увреждания?

— Не точно. Не е специализирана, но има малко отделение за дългосрочно неврологично лечение.

— Има ли други пациенти в кома?

— Да.

— А във вашата болница няма ли други отделения, където могат да се грижат за нея? Някакви специални болнични стаи, например?

— Да — отвърна той, — имаме такива специални стаи. Но лечението тук ще бъде далеч по-скъпо, отколкото в „Холи Крос“. Тя е специализирана за дългосрочно лечение.

— Което означава, че лечението тук е много по-успешно?

— Това не следва непременно.

— Разбира се, застраховката на майка ми ще покрие разходите, нали?

— До определен момент. Лечението на пациенти като майка ви е много скъпо. В определен момент застрахователната компания ще пожелае да разгледа полезно ли е — как да кажа — удачно ли е лечението.

— Какво, по дяволите, означава това „удачно ли е лечението“?

Камбъл тежко въздъхна.

— Ана, моля те.

— Въпросът е правилен — каза Рам Синг, без да се смущава от надигащия се гняв в гласа на младата жена. — Под удачност разбирам какви са очакванията при даденото лечение пациентът да се възстанови. В настоящия момент мога да кажа, че що се отнася до госпожа Кели, няма почти никакви шансове за възстановяване.

— Не вярвам — остро отвърна Ана. — Така или иначе, много е рано да се каже.

— Виждал съм пациенти в кома, които приличат на астронавти, привързани в космическа совалка. Изразходват се милиони долари за лечението на хора, които просто вече не са в това тяло. Има много по-прости и, бих казал, много по-човечни начини да се лекуват такива пациенти.

На флуоресцентната светлина очите на Ана изведнъж потъмняха и тя въздъхна уморено:

— Много добре зная какво означава „човечни“ — да я оставим да умре.

Камбъл положи ръка върху нейната.

— Успокой се, миличка.

— Засега изобщо не става дума за това — каза Рам Синг. — Да се остави пациента да умре с достойнство, е последната мярка, която се предприема, едва когато е изгубена всякаква надежда за възстановяване.

— „Холи Крос“ е приют, нали? Приятно, спокойно място, където постепенно ще се стопи. А после, след няколко месеца, когато вече ще е сбърчена като листо и изобщо няма да прилича на човек, може и да ме придумат да се съглася да дръпнат контакта и край!

— Новината ви подейства като шок — отбеляза лекарят, а безизразното му лице изобщо не трепна — като на директор, който нарочно не показва раздразнението си пред недосетливия ученик. — Трябва да си починете, преди да направите трезва преценка.

Тя се обърна към Камбъл.

— Могат ли да преместят мама без моето съгласие?

— Ана, не изпадай в истерии.

— Аз съм й най-близката родственица. Решението зависи от мен, нали?

Тя заговори на лекаря:

— Майка ми не е растение. Тя е човешко същество — забележителна, прекрасна жена, която се нуждае от помощ. Не е неизвестен труп, който трябва да се покрие някъде. Чувате ли ме какво ви говоря?

— Чувам ви — въздъхна Рам Синг.

— Няма да получите моето съгласие да я преместите от тази болница. Ще остане тук, докато се възстанови.

— А ако не се възстанови? — попита лекарят.

Ана се изправи.

— Ще се възстанови — сурово заяви тя, гледайки го изотгоре. — Изобщо не допускам друга възможност.

— Чудесно. Но мога да ви кажа, че застрахователната компания скоро ще престане да изплаща сметката й. Ще внесат еднократно плащане и ще откажат да поемат по-нататъшна отговорност. И тогава ще трябва сама да поемете разходите, госпожице Кели. Половин милион долара изглеждат ужасно много пари. А при тази степен на лечение ще плащате болнични такси около десет години.

Ето какво е искал да каже застрахователят. Сто пъти предпочитат да изплатят четири милиона долара, отколкото да поемат таксите за лечение през следващите десет години. Лицето й се навъси.

— Разбирам.

Като излязоха в коридора, веждите й още бяха гневно свъсени.

— Вярваш ли му на този?

Камбъл също се беше разгневил, но на нея.

— Няма смисъл да нападаш лекарите заради нещастието, сполетяло майка ти — тросна се той. — Правят всичко, което могат.

— Може би им е необходима мотивация, за да продължат да го правят.

— „Холи Крос“ е най-подходящото място за нея. Там ще бъде оставена на спокойствие.

— На спокойствие — като на боклука, с две думи?

Той се сгуши в камилското си палто.

— Не се дръж като дете. Трябва да приемеш факта, че тя никога няма да оздравее. — Долавяше отчаянието в гласа му. — Няма да се върне вече.

— Ще оздравее — заяви Ана. — Ще дойде в съзнание.

— Никога — повтори той. — Никога, Ана. Тя е мъртва.

— Не — тихо, но твърдо каза тя. — Ще се възстанови. Не се отчайвай. Тя има нужда от нашата надежда, Камбъл.

Потъмняло от неколкодневна брада, с хлътнали очи, лицето на Камбъл бе изпълнено с мъка и отчаяние.

— На какво да се надяваме?

— Ако ти беше на легло с пробит череп, нямаше ли да очакваш тя да се надява да се оправиш?

Той се усмихна накриво.

— Много си млада — отсече той, сякаш това бе обяснението. — Като всички деца вярваш в чудеса.

— За бога! — Тя го сграбчи за ръката и го дръпна срещу себе си. Лицето й бе сякаш издялано от камък. — Не очаквам от теб чудеса. Просто те моля за малко надежда, за малко търпение. Дори онзи фарисей призна, че има надежда.

— Почти никаква.

— Хората излизат от кома. Възможно е! Но не и ако изгубим надежда!

— Не ми изнасяй лекции — изръмжа той. — За каква, по дяволите, се мислиш, Ана? Втурваш се тук като някоя тиранична бавачка, обиждаш Рам Синг, разпореждаш се, заповядваш на всички какво да правим. Ако ставаше въпрос за пари, мислиш ли, че нямаше да се погрижа майка ти да бъде подложена на най-доброто лечение?

— Не — по-меко отвърна тя. — Предполагам, че щеше да се погрижиш. Но ти я смяташ за мъртва, Камбъл. За мен тя е жива. Защо толкова искаш да я пратят в „Холи Крос“? За да престанеш да мислиш за нея като за живо страдащо същество? За да престанеш да понасяш ужаса от това да идваш в болницата?

Той издърпа ръката си от нейната желязна хватка. За миг Ана си помисли, че ще я удари, но той се овладя.

— По-добре да не се виждаме известно време — ледено процеди той. — Ти пое нещата в твои ръце. Така да бъде.

Ана го проследи с поглед как се отдалечава по коридора, пъхнал ръце в джобовете си. Постъпи жестоко с него. Но не съжаляваше. „Който не е с мен, е против мен.“ Чувствата му да вървят по дяволите! Те не бяха най-важни сега. Най-важно беше Кейт да оздравее и Ана ненавиждаше мисълта около леглото на майка й да се излъчва отрицателна енергия.

Тя се върна в отделението и се взря в неподвижното лице на Кейт.

— Няма да те оставя да си отидеш, мамо — произнесе тя със стегнато гърло. — Нито пък ще позволя да те пратят да лежиш на онова място през следващите двадесет години. Имаш още живот пред себе си. Неща, които трябва да свършиш. Не можеш завинаги да се скриеш там долу, в мрака. Няма да ти позволя. Тъй че идвай в съзнание.

За нейно най-голямо задоволство новите дивани, които беше избрала, пристигнаха на следващия ден следобед, преди вечерята с Филип.

Старите мебели на майка й бяха тапицирани в кадифе с цвят охра, който деликатно подхождаше на пастелните розови стени. Ана беше решила да не се опитва да имитира вкуса на Кейт и да се осланя на собствената си преценка. В мига, в който работниците внесоха новите мебели в апартамента, тя разбра, че е направила безпогрешен избор. Бледолимонената дамаска бе свежа като уханието на цитрусова градина. Този цвят направо пееше на фона на розовите стени. Ана обясни на носачите как да разположат мебелите и подписа квитанцията за доставка. Предварително се бе уговорила с тях да отнесат изпотрошените мебели.

Когато носачите си отидоха, Ана се разходи из апартамента, поглаждайки с длан плътната ленена дамаска на новите мебели. Майка й ще ги хареса, сигурна беше в това. Отначало може би ще бъде шокирана. Жилището отдавна плачеше за промяна. Новите кресла и канапета бяха не само с много по-съвременен дизайн — простички, но с класическа линия — а и далеч по-удобни.

Хвърляйки поглед към оцелелите неща в стария цвят — тежките завеси, столовете за маса и няколко табуретки — Ана реши, че и тях ще замени с новата жълта дамаска. Ако парите от застраховката не достигнат, ще плати разходите сама. Е, разбира се, пак я налегна вечното чувство за вина, че окупира къщата на майка си. За да се освободи от това усещане, досега си бе представяла, че майка й е до нея, че Ана прави всичко това по нейна поръка.

Изпита голямо облекчение, когато махна от апартамента старите мебели с дупките, зейнали по тях като рани. А и свежият лимоненожълт цвят развеселяваше обстановката; действаше като противоотрова срещу оскверняването на жилището.

Изведнъж напрежението й се изля навън в тих смях. Протегна ръце, сякаш да прегърне целия апартамент. След толкова дни тежък труд той най-после бе придобил нормален вид — за първи път, откакто бе пристигнала. Беше не просто възстановен. Сега бе станал по-хубав. По-светъл. По-жизнерадостен. Подходящо място за мама, като си дойде от болницата. Ана беше възхитена от ефекта, както и от себе си. Питаше се как ли ще реагира Филип.

Предложението да му сготви нещо като че ли беше малко неразумно. Тук обстановката беше много по-интимна, отколкото в който и да е ресторант. От друга страна, изобщо не я биваше да готви. Така и не разбра тайната на забележителните ястия, на които майка й бе царица. Ивлин бе научила Кейт да бъде класическа домакиня с изключително изискан стил. От шестнадесетгодишна възраст я обучавала неуморно като в най-строг девически пансион: как да си подбира подходящи дрехи и аксесоари; как да улавя безкрайните нюанси на разликата между елегантното и просташкото; как да разграничава забавното от неморалното, правилното от безнадеждно погрешното. Чиракуването на Кейт било дълго и мъчително, но тя никога не бе принуждавала Ана да усвоява каквото и да било от този необятен арсенал на познанието. „Мен ме вкараха в калъп — каза й веднъж тя, — но аз няма да те насилвам в нищо. Ако искаш да научиш нещо, питай.“

И Ана питаше. Но откакто загина баща й, повече не попита. Тръгна по свой път, създаде си свой стил. Знаеше, че не може да се мери с майка си, но такъв бе нейният собствен стил — модерен, прост и строг като лимоненожълтия цвят на прекрасната нова дамаска.

Точно в този миг й се искаше да притежава способността и увереността да създаде обстановка, която би впечатлила Филип Уестуърд — свещи сред изящно подредени цветя, тя без никакво усилие поднася ястие след ястие, от които на човек му потичат лигите и които са така подбрани, че идеално да се съчетават или да си контрастират, а към всяко от тях — най-подходящите вина; правилно подредени прибори, и в заключение — изискано бренди и пури.

Но това не беше по силите й. Тъй че се спря на свещи и елементарно италианско тестено ястие, следвано от пържола. В килера имаше какви ли не вина и вместо да допусне някоя глупава грешка, щеше да предостави на него да избере каквото иска.

Сервира масата за двама. На бюфета имаше два разкошни сребърни свещника, но тя взе само единия и постави розови свещи в петте поставки. Смяташе да направи сос от сьомга за пастата и затова се захвана да задуши рибата, после я почисти от костите, накъса я с вилица на малки парченца и я гарнира с босилек, сол и прясно смлян пипер. В комбинация с пастата щеше да се получи прост, но вкусен ордьовър. Пържоли поне умееше да прави. В кухнята на майка й имаше грил, в известен смисъл като за идиоти.

Ана се сапунисваше под душа и мислеше за Филип Уестуърд.

Не й се вярваше да е Дон Жуан, въпреки физическата си привлекателност. Беше просто мъж, в чийто живот няма място за дълготрайни връзки; мъж с кауза, на която служи предано; мъж толкова отдаден на принципите си, колкото проповедник — на вярата си.

Може би част от силата, с която я привличаше, се криеше именно в това. Като онези жени в Ирландия, които изпитваха несравнима наслада да прелъстяват красиви свещеници. Имаше някакво тъмно, опияняващо очарование в опита да насочиш цялата тази отдаденост, решителност и сила към себе си.

Досега не бе имала връзки с подобни мъже. Филип Уестуърд не бе от типа, който харесваше преди. Въпреки годините си, се смяташе за много опитна. Бе имала връзки с трима мъже. Двама от тях бяха страшно образовани, но и двамата бяха по-възрастни от нея — единият женен, с деца, а другият — разведен. Третият беше колега от Маями, с когото пушеха трева и се любеха на облени в лунна светлина плажове; докато беше с него, Ана бе загърбила всякаква отговорност и задръжки и се бе потопила в сънливо безвремие, докато един ден той си замина най-ненадейно и се захвана на работа като заместник-редактор в един калифорнийски всекидневник.

Сравнени с Филип, тези мъже бяха нежни, миролюбиви. Държаха се като партньори, а не като противници. Тя не бе невинно дете, нито пък от онзи тип жени, чийто смисъл в живота е мъжът. Но интуицията й подсказваше, че ако се изправи срещу Филип по неговите правила, той може да я нарани по-дълбоко, отколкото бе в състояние да понесе.

И все пак всички тези неща като че ли само усилваха теченията, които я влечаха към него и я завихряха във водовъртежа на неговата личност.

Излезе от банята и се подсуши пред огледалото. И майка й бе подвластна на някакви течения. Бе открила призвание, което я влечеше толкова силно, че се бе превърнало едва ли не в болестно състояние. Като Филип. Край Филип Камбъл Бринкман изглеждаше едва ли не безплътна сянка — Камбъл, чиито единствени грижи бяха да избере къде е най-хубаво да се карат ски и каква спортна кола да си купува всяка година. „Не отвръщаше на неща, които бяха важни за мен. Моят живот вече нищо не означаваше за нея.“ Сякаш за първи път от години майка й най-сетне бе открила съществуването на действителността. Ана чувстваше това. Кейт е напипала нещо истинско, което причинява болка, но за нея то бе изпълнено със значение.

Ана заразглежда отражението си — канелена кожа, тъмни зърна на гърдите и тъмен триъгълник под корема. Това беше гъвкавото мургаво тяло на циганка с измамно изящество и стройни извивки, които издаваха криещата се в него сила.

Красива ли е? Взря се в собствените си очи. Всички мъже, с които е била досега, го казваха. Обичаха да я гледат и да галят лицето й. Ако не друго, поне имаше някаква загадка в пухкавите й устни и тъмните й очи. Но дали би могла да се сравнява с жените, с които той е бил? Дали в нея има нещо достатъчно забележително да я отличи сред останалите, които сигурно със зъби и нокти са се опитвали да докопат и задържат Филип?

Отметна черната коса от лицето си и заоглежда в огледалото извивката на стройната си шия, щръкналите малки кръгли гърди, чиито зърна изведнъж се втвърдиха като неузрели жълъди. После рязко обърна гръб на отражението си и започна да отваря чекмеджета.

Последния път се появи с дрехи на майка си. Сега ще се облече в свой стил, ще бъде с червеното дантелено бельо и с червената си копринена рокля с изрязан гръб. Ще сложи и големите изкуствени перли, които толкова обичаше — гердан и обици. Изумруденият пръстен е прекалено скъп и стар за нея. Свали го. Среса косата си назад, но не я върза. Не бе донесла от Маями нито един от своите парфюми и затова използва „Кензо“, който намери на тоалетката на майка си. Веднага съжали — парфюмът беше с прекалено сладникав аромат на цветя. Опита се бързо да изтрие влажното петно от трапчинката между гърдите си, но то вече съхнеше.

Вече съвсем изнервена, Ана се огледа за последен път в огледалото. Мургаво момиче с червена рокля, в чиито тъмносиви очи няма и капчица притеснение.

Отривисто кимна на отражението и се запъти да пусне някаква музика.

Беше почти девет и тя започваше да се притеснява, когато Филип най-сетне се обади от фоайето. Когато му отвори вратата, той беше с бежово-сивото бърбъри, с няколко вестника под мишница, а в другата ръка носеше куфарче.

— Направо от летището ли идваш? — предположи тя.

Той кимна.

— Тази вечер всички полети закъсняха. Времето беше лошо.

Извинявай.

— Не се притеснявай, всичко е наред.

Тя се повдигна на пръсти и докосна страната му с устни. Дрехите му миришеха на дълъг път и на тютюнев дим от чужди цигари. На лицето му бе изписана маската на човек, който е на път — не изразяваше нищо.

— Влизай. Изглеждаш уморен.

Тя пое шлифера му. Под него беше с черен костюм на едва забележими тебеширени райета. Огледа бавно апартамента.

— Сменила си диваните.

— Харесват ли ти?

— Прекрасни са. Цветът е фантастичен.

Тя засия.

— Надявам се и майка ми да ги хареса, като се върне.

— Сигурен съм, че ще ги хареса. Как е тя?

Ана стисна устни.

— Искат да я местят. В някаква друга болница за неизлечимо болни пациенти горе в планината. Таксите там били много по-ниски.

Той поклати глава.

— Шансовете й да се възстанови в такова място са нулеви.

— Зная. Бия се с тях със зъби и нокти. Няма да ме склонят, мога да ти се закълна. Но не искам сега да говоря за това. Може би по-късно. — Тя се насили да се усмихне. — Нещо за пиене?

— Ирландско уиски и малко вода.

В барчето откри „Джеймсън“ и наля в чаша с лед на бучки. Подаде му я и той каза:

— Имам няколко неща за теб.

— Какви?

— Като начало, това. — Той й подаде плик. — Твоят господин Красновски. Бил е много интересен човек.

Ана посегна нетърпеливо към плика и го отвори. Вътре имаше две компютърни разпечатки, които съдържаха стегнати бележки. Като заглавие в началото на първата страница се мъдреше логото на нещо, което се наричаше „Американски съвет за човешките права“.

Джоузеф Ейбрахам Красновски (също Красновский и Кразновски); води се изчезнал по време на бойни действия през септември 1943 г.

Роден в Латвия, декември 1916 г. Син на Александър Красновски, род. 1884 г. в Латвия, и Джъстин Рапопорт, род. 1897 г.

1934 г. Чуждестранен/военен кореспондент на „Ню Йорк Таймс“; отразява политическите събития в Европа, особено германската агресия, довела до Втората световна война (няколко статии на микрофиш КРАС 564/В).

1935–36 г. Чуждестранен кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ в Европа. Отразява Испанската гражданска война; пише и статии за фашистка Италия и нацистка Германия. Коментари за статиите: „свободолюбиви“, „демократични“, „резки“, „блестящо написани“. Силно антинацистко звучене.

1937 г. Политическа монография „Сянката на фашизма“, публикувана в Ню Йорк. Откъс на микрофиш КРАС 565/В.

1938–39 г. Посещава Австрия, присъединена от Хитлер през март; съобщава за антисемитски зверства. Изгонен от нацистите след инвазията в Чехословакия. Скоро след това се завръща в САЩ; после се записва доброволец в Британската армия, когато Чембърлейн обявява война на Германия след нападението над Полша.

1940 г. Служи в Осма британска армия. Повишен в чин лейтенант (в Британската армия — един чин под капитан).

1941–42 г. Участва в акция в западна Сахара.

20–21 юни 1942 г. Джоузеф Красновски заловен при Тобрук; изпратен в лагер за интернирани N 307 в Брешия, Ломбардия, северна Италия (вж. показалеца); комендант полковник Пиерлуиджи Ровито (вж. показалеца). В списъците на Червения кръст фигурира до юли 1943 г.

1943 г. На 8 септември е обявено примирието с Италия. Италиански офицери отварят лагер N 307 край Брешия. 74 британски военнопленници избягват. За 4 дни са заловени 37 от тях. Впоследствие полк. Ровито изпратен в Аушвиц, където е разстрелян.

Януари 1945 г. Александър и Джъстин Красновски, родителите на Джоузеф Красновски, загиват при автомобилна катастрофа в Ню Джърси. Не са известни други оцелели членове на семейството.

1945 г. Непотвърдени сведения на оцелели, че „Джоузеф Кразновски“, американски войник, е пребивавал известно време в концентрационния лагер Варга край Рига, Латвия (вж. показалеца). Лагерът е освободен от Червената армия, но съветските власти последователно отказват, че притежават каквито и да било сведения за Джоузеф Красновски.

Отдолу беше написано на ръка:

РТУТЬ е руската дума за живак.

Ана вдигна поглед.

— Каква изключителна история!

Филип кимна:

— Да, така е. Значи твоят Джоузеф Красновски е журналист като теб.

— Да! Такова съвпадение, не мога да повярвам! Сигурно е бил невероятно храбър мъж.

— Истински герой — доста тъжно се усмихна Филип. — Но не е спечелил много от това. Бил е евреин, отявлен антинацист, който е нападал Хитлер в американските вестници. Освен това се е записал доброволец в Британската армия, преди Америка да се включи във войната. На всичкото отгоре избягал от италиански военнопленнически лагер. Нищо чудно, че когато са го заловили, са го пратили във Варга. Извадил е късмет, че не са го застреляли на място.

— С удоволствие бих прочела статиите, които е написал за „Ню Йорк Таймс“.

— Ако искаш, мога да се опитам да намеря откъси от тях.

— Но защо майка ми е била толкова заинтересувана от съдбата на този човек, Филип? Само защото е бил герой?

— Може би не е само това. Ходила е в Русия да събира сведения за него и от онова, което ми каза по телефона, личи, че явно е успяла.

— Значи е жив?

— Може би — внимателно отвърна Филип.

— Но щом е щяла да продължи търсенето следващата година, значи сигурно са й дали някаква надежда, нали? Информация от сигурен източник, че този човек, който и да е той, все още е жив някъде по света?

— Вероятно.

— Всичко това е дяволски интересно! — възкликна Ана. — Да имах само някаква представа кой е този човек, поне бегла идея…

Той й подаде един от вестниците.

— Това е днешният „Таймс“. Разгледай го.

Статията беше на първата страница. Беше в една колона със заглавие: „БРИТАНЦИ В ТРУДОВИ ЛАГЕРИ ПРЕЗ СТУДЕНАТА ВОЙНА“ и беше от кореспондент в Москва. Прочете материала на глас:

— „На бял свят започват да излизат първите откъслечни сведения за най-тъмните глави от историята на Студената война — принудителното задържане на десетки хиляди американци, а може би и британци в трудовите лагери ГУЛАГ в Сибир.

Генерал Дмитри Волкогонов — либерално настроеният военен историк — заяви пред седмичното бизнес издание «Комерсант», че е изровил четири папки документи на КГБ, свързани с американските затворници, задържани в Русия след края на Втората световна война. Освен това получил «сензационна», но все още непотвърдена информация, че американци са били държани като заложници в Колима в Сибир и в Тамбов в Русия.

По молба на президента Буш руският лидер Борис Елцин е възложил на генерал Волкогонов да разследва съдбата на изчезналите американци. Американско лоби, наречено «Национално съглашение на семействата» е предложило 2,4 милиона долара (1,3 милиона лири) за издирване на информация за съдбата на американците, изчезнали в бившия Съветски съюз.“

Ана вдигна очи към Филип, който се бе отпуснал в едно от новите кресла с чашата уиски в ръка.

— Елцин има нужда от подкрепата на Америка — каза той. — От солидна подкрепа. От помощи за милиарди долари. В замяна може да предложи много малко. Това обаче може да използва. Той е умен стратег. Ще изиграе тази карта докрай. Година-две ще подава всякаква възможна информация, докато нещата не се изчерпат. Успял е с правителството на Буш, ще успее и с това на Клинтън. Наскоро Клинтън е заявил публично, че обещава „пълно и окончателно разкриване на истината за военнопленниците и изчезналите войници“.

— Прочетох — кимна Ана. — Явно влиятелни хора в Конгреса се противопоставят на помощите за Русия само заради изчезналите. Елцин се надява да надвие съпротивата им с този ход.

— Именно.

Ана стоеше до прозореца, скръстила ръце, а Филип я следеше с очи.

— Изглеждаш добре в тази рокля — тихо каза той и тя се изчерви — не толкова заради лаконичния комплимент, колкото заради погледа в очите му.

— Ела да избереш две-три бутилки вино.

Той запали свещите. Ана изгаси лампата в другата стая и меките отблясъци изпълниха стаята с уют.

Той похвали ястието съвсем премерено, показвайки, че е искрен, и не остави нищо в чинията си. Обсъждаха разпечатките за Красновски от всички възможни ъгли. Но Ана пак не можеше да намери и една причина, която би накарала майка й да се вълнува толкова живо от този човек.

Освен една.

— Брешия се намира недалеч от Гарда, където е родена майка ми. Може би има някаква връзка.

— Като отвориш сейфа, може би ще научим повече.

Докато печеше пържолите на грила, той изчака с нея в кухнята, опрян на касата на вратата.

— Знам, че не са кой знае какви — извиняваше се тя. — Майка ми такава вечеря би ти направила, че да я запомниш за цял живот.

— Ще запомня тази — нежно каза той. — Престани да се извиняваш, Ана. Няма от какво да се срамуваш.

— Просто ми прави впечатление, че вкусовете ти са по-близки до тези на майка ми.

— Защо го казваш?

— Ами, да започнем от дрехите ти — усмихна се тя. — Костюмът ти е от „Савил Роу“^[1], нали?

— Да.

— Ако аз трябваше да ти избирам костюм — в случай че изобщо те оставя да носиш костюм — щеше да е италиански. Например „Версаче“. И връзката нямаше да е толкова тъмна. Може би светлосиня. Или розова.

— Костюм на „Версаче“ и розова връзка? — сухо повтори той. — Веднъж да се появя така и ще изгубя половината си клиенти. Не харесваш ли дрехите ми?

— Прекрасни са. Но са толкова строги. — Ана изведнъж усети как се изчервява. — Сигурно ме мислиш за много груба. Просто се ядосвам, че не мога да правя засукани френски сосове като майка си. Винаги съм се чувствала непълноценна покрай нея — призна тя. — Мама никога не е играла на надмощие с мен — просто се справяше толкова добре с всичко. Обзавеждаше прекрасно, беше страхотна домакиня, винаги знаеше какво да облече и какво да каже. До шестнадесетгодишна възраст само се влачех след нея, изпълнена с благоговение.

— И тогава загина баща ти.

— Да.

— Искаш ли да ми разкажеш? — ненастоятелно попита Филип.

Тя обърна пържолите.

— В Северна Ирландия това е нещо обикновено — каза Ана, опитвайки се да не прозвучи много патетично.

— Белфаст?

Тя кимна.

— Белфаст. Вече и самото име звучи ужасяващо, нали? Потискащо, страшно. Смешното е, че градът е толкова приятен. До шестнадесетгодишна възраст никога не съм си мислила подобни неща за него. Там съм родена. Там израснах и той беше за мен прекрасно място. Не съм се връщала от десет години.

Когато пържолите станаха готови, тя ги занесе оттатък, а той отвори бутилката кадифено калифорнийско бургундско, което беше избрал. Вдигнаха мълчалива наздравица и започнаха с пържолите. Филип мълчеше. Ана усети, че я чака да започне и след малко се разсмя.

— Е хайде, наистина ли искаш да ти разкажа?

— Да — сериозно отвърна той. — Наистина искам.

— Добре. Ще карам накратко. Баща ми бил адвокат, когато се срещнали с майка ми. Казваше се Патрик О’Конъл Кели. Бил издънка на богат северноирландски род. Протестанти и лоялисти до мозъка на костите си, разбира се. Странна смесица — гордеят се с ирландското си наследство, но същевременно са пламенно пробритански настроени. Представят си обединението на Ирландия като край на цивилизацията такава, каквато я познават. Все едно културата им ще бъде пометена от ордите на дивите келти от юг, нещо такова. Разбираш ли?

— Разбирам. — Той я слушаше внимателно.

— Семейството на баща ми имало огромно влияние върху ирландската юриспруденция. Баща ми беше честен и много умен. Доста строг. Когато срещнал майка ми, бил талантлив млад адвокат с блестяща кариера пред себе си. Мисля, че го е запленила нейната чуждоземност. Искам да кажа, че като полуиталианка, тя е била физически много различна от него. Разбира се, била много красива и може би малко тайнствена.

— Като теб.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Е, с много по-уравновесен и класически стил от мен. Баща ми не беше най-романтичният човек на света, но мисля, че тя го е обикнала заради интелекта и самообладанието му. Беше от онзи тип, които винаги казват истината. До болка честен. Не можеше да криви мислите си или да скалъпва врели-некипели. Когато са били млади, това сигурно е будело възхищение. А майка ми била съвсем млада — на двадесет и една. Неговото семейство не се възхитило особено, защото тя била с леви убеждения.

— Леви убеждения?

— В Ирландия това означава католичка. Но все пак италианска католичка, което не било чак толкова лошо. Така или иначе не одобрявали идеята за смесен брак. — Тя направи физиономия. — В Белфаст смесен брак означава протестанти да се женят за католици. И така те се оженили през 1965 година. През 66-та съм се родила аз. Това показва на колко години съм.

— Знам на колко години си.

— И аз знам ти на колко си.

— Болезнена тема. Говорехме за сватбата на родителите ти.

Тя се усмихна.

— Според мен бракът им никога не е бил бог знае колко щастлив. Може би баща ми не е успявал да накара майка ми да откликне физически, но не искам да навлизам във всичко това. Цял живот съм знаела, че между тях има някаква резервираност, хладина. За нея бракът може би е бил разочароващо изпитание. Така или иначе, уважаваха се и никога не съм ги чувала да се карат или да си разменят остри думи. Нито веднъж. Установили се в Белфаст. Баща ми купил къща от джорджианско време в един стар квартал — наистина прекрасна стара къща. Възстановили я заедно. Ирландия омагьосала майка ми. Ирландците, особено на юг, не са като италианците. Инстинктивно симпатизирала на републиканската идея. Но нищо политическо. Никога не е била политически активна, макар че католическата религия има нещо общо. Католиците й се стрували по-близки от протестантите. Представата й за Ирландия била по-скоро като магичен сън за това каква би могла да бъде страната ни. Не зная дали си бил в Северна Ирландия, но понякога това е една много тъжна страна.

— Всички разделени държави са тъжни — тихо отвърна той.

— Да. Значи, баща ми станал държавен прокурор. Захванал нещо като кръстоносен поход срещу ИРА, която тогава ставала все по-активна. Отново започвали вълнения. Знаеш ли за Вълненията?

— Зная онова, което съм прочел — кимна Филип.

Бе спрял да се храни. Тя също; стомахът й сякаш се бе свил на топка и тя бързо губеше апетит.

— През 72-ра в правителството бе внесен проектът за самоуправление. Всъщност тогава всичко започна отначало. Омразата, насилието. Демонстрациите. Бомбените атентати и убийствата. — Тя потръпна. — В Белфаст човек научава какво означава омраза. Виждаш я изписана по лицата на хората. Правят демонстрации, бият барабани, пеят песни, които просто побъркват другите. Мъже, жени, деца. Всички. Жените удрят по капаци от боклукчийски кофи. Децата хвърлят камъни. Мъжете просто се мотаят наоколо на групички и чакат с ръце в джобовете. После полицията се опитва да разпръсне множеството и в миг политат тухли. После започва боят с палки. Следват счупени глави, разбити носове и пребити хора, които се въргалят в уличните канавки. На следващата вечер петролни бомби и гумени куршуми — и още разкървавени носове. После барикади по улиците и стрелящи войници, и умират хора.

Тя погледна Филип. Той се взираше в пламъка на свещта. Оранжевите отблясъци се отразяваха в зениците му. Погледът му беше тревожен — сякаш виждаше горящите коли насред пустите белфастки улици.

— Изведнъж всичко утихва — продължи Ана. — Започват погребенията. Огромни процесии, безкраен поток от хора в черни дрехи, а над града бучат хеликоптери и имената на мъчениците се изписват с блажна боя по фасадите на къщите.

— Спокойно — нежно каза той и докосна ръката й.

— Всичко е наред.

— Трепериш.

— Винаги треперя, когато говоря за това. Не трябваше да ме караш да ти разказвам, ако не си искал да ме гледаш как треперя.

— Добре — каза той и отдръпна ръката си. — Но не е необходимо да ми разказваш как е в Белфаст. Бил съм на подобни места.

— Тогава знаеш какво става с жените. Майка ми се страхуваше и се потискаше от насилието. Не издържаше цялата тази омраза. Не можеше да понесе трагедията, сполетяла тази прекрасна страна. Искаше да ме отведе нанякъде, но баща ми не можеше или не искаше да замине. Беше много смел. Издаваше най-тежките присъди, които можеше, но не защото искаше да отмъщава, а защото смяташе, че така трябва. Казват, че си затварял очите за зверствата над заподозрените, но аз не вярвам на тези приказки. Може и да е вярно. Не искам да знам. Изведнъж се превърна в политически деец. Изказваше се срещу републиканците в съда, в пресата, по телевизията — от всяка възможна трибуна. Това привлече общественото внимание. Някои хора го смятаха за светец. Други го наричаха сатана. Превърна се в противоречива фигура. Един ден разбрах, че е част от всичко това — от омразата, от насилието. Осъзнах, че хората го ненавиждат. Хвърляха камъни по прозорците ни, пишеха със спрей „убиец“ на вратата ни. Понякога на връщане от училище децата на католиците ме гонеха. Ако ме хванеха, ме биеха. Веднъж ми избиха два зъба.

Отвори уста и му показа кучешкия си зъб.

— Това е мост. След този случай ме водеха и ме прибираха с кола от училище.

Филип отново протегна ръка към нея, но този път тя я пое и пръстите й конвулсивно се впиха в кокалчетата му. И преди бе говорила за тези неща, но никога толкова лично, с толкова чувство.

— Горката ми майка, разбира се, приемаше тези неща по-тежко. Заплюваха я и я блъскаха по улиците. Веднъж в супермаркета я наобиколиха група католички и закрещяха: „Уличница, убийца“. Фактът, че мама и аз сме католички, ги караше да ни мразят още повече. Татко ходеше навсякъде придружен от цивилен полицай или пък с колата на Държавна сигурност. Трябваше да се учим да живеем под полицейска охрана. Бракът им просто се стопи и загина. Като се има предвид и личното напрежение помежду им, той просто не можеше да оцелее. Майка ми беше безкрайно нещастна и зная, че като се е връщала назад във времето, е чувствала, че бракът с баща ми е бил фатална грешка. Но изведнъж всичко свърши. Една сутрин татко се качи в колата си и тя се взриви. Съседите казват, че го видели да се навежда и да я оглежда отдолу, но вече се използваха нови експлозиви и бомбата е била достатъчно малка, за да не се забелязва.

Ноктите й конвулсивно се впиха в ръката на Филип. Знаеше, че му причинява болка, но не можеше да спре дотук.

— Изтичах на улицата — продължи с треперещ глас — и видях горящата кола. Прозорците по цялата улица бяха изпотрошени. Хукнах към колата. Исках да измъкна баща си. Но той не беше там. Намерихме го на стотина метра надолу по улицата, в една чужда градина. Още същата година напуснахме Ирландия и дойдохме във Вейл. Мама се запозна с Кони Граф и започна работа при нея. До завършването си учех във „Вейл Маунтин“. После излетях на свобода.

Възцари се дълго мълчание. Филип не изказа нито съчувствие, нито съболезнования — просто седеше на стола си и я гледаше. Полека-лека тя се овладя и престана да трепери. Издърпа ръката си от неговата и видя червените дъги, които ноктите й бяха оставили по кокалчетата му. Вдигна ръката му към устните си и целуна следите.

— Нараних те. Съжалявам.

— Недей.

Опита се да пийне вино и разля малко на покривката. Изправи се на стола и срещна очите му.

— Ето. Приказките ми напълно успяха да съсипят вечерта.

— Да, бяха горе-долу смъртоносни. — Той се усмихна. — Ти си се справила изключително добре, Ана.

— Всичко това е вече зад гърба ми. Просто от време на време тези настроения се връщат. Не се справям много добре с насилието. Цялото това нещо… — Тя посочи с ръка наоколо, имайки предвид нападението над майка й и всичко останало. — Просто ми се повдига. Не мога да го преодолея.

— Справила си се блестящо — мило каза Филип. — Продължаваш да се справяш.

— Изгубих апетит. Сигурна съм, че и ти.

Той остави салфетката на масата и се изправи.

— Купих ти нещо от Ню Йорк.

После отвори куфарчето си и извади продълговата кадифена кутийка. Подаде й я.

Тя стана.

— Какво е това?

— Подарък.

Тя пое нерешително кутийката и отвори капака. На меката светлина на свещите върху черното кадифе грееха три звезди. Тя ги извади слисана — семпла платинена верижка с три огнени бели камъка по средата. Те сякаш излъчваха, а не отразяваха светлината. Почувства се така, сякаш бе престъпила ръба на висока скала и сега пада бавно, безмълвно.

— Какво, за бога…

Той докосна с пръст устните й, пристъпи към нея и посегна да разкопчее гердана от изкуствени перли.

— Красивата жена е като гола без бижута. А мургавите жени винаги трябва да носят диаманти.

Той закопча диамантеното колие на врата й и намести трите камъка на шията й, където пулсът й биеше учестено. После я извърна към огледалото със златна рамка, което висеше над ниския скрин. Тя се взря в отражението си. Трите звезди изпъкваха на фона на канелената й кожа.

— Боже! — промълви тя.

— Мисля, че ти стоят по-добре от изкуствените перли.

Тя се обърна към него все още изумена и едновременно с това трогната.

— Боже мили, защо трябваше да правиш това? Сега право в леглото ли трябва да скоча?

Той мълчаливо я изучи с поглед.

— Трябваше да преценя. Ако най-напред ти бях дал диамантите, това би ти прозвучало като подкуп. Ако пък ти ги бях дал след това, щеше да изглежда като че ли си плащам.

Ръцете на Ана трепереха.

— Божичко — тихо рече тя, — знаеш как да подбираш момента! Знаеш ли какво е това? Казва се психологическо карате.

Очите му блеснаха.

— Всеки ден ще ти подарявам диаманти, ако можеха да те накарат да ме гледаш така.

Пристъпи към него и той изведнъж я сграбчи в обятията си с дрезгав стон. Устните й вече бяха разтворени, когато неговите се впиха в устата й. Езикът му имаше вкус на вино и гладно се впусна към нейния. Така силно я притисна към себе си, че дъхът й спря. Обливаше я нечовешка топлина, сякаш врата на пещ бе зейнала пред нея и ревящите пламъци поглъщаха тялото й. Пещта беше неговото желание и Ана се устреми към него, остави се да потъне в него — то беше по-могъщо и по-важно от всичко друго на света.

Виеше й се свят. Струваше й се, че се издига сред пламъците, понесена на крилете на топлината им.

Пръстите й се впиваха в железните мускули на ръцете и раменете му и тя се прилепи плътно към него. Плавно и еротично като пантера се заизвива в ръцете му, а той откликна с дрезгав сподавен вой.

После я отблъсна. Тя загуби равновесие и едва не падна. Повали я на съвсем новия лимоненожълт диван и разтвори коленете й. Червената копринена рокля грозно се набра по вдигнатите и бедра. Зарови лице в триъгълника от червена коприна между тях с такъв дивашки, животински устрем, че цялото й тяло пламна. Желанието пламна във вените й като запалена клечка кибрит, хвърлена върху разлян бензин.

— Чакай — пошепна тя, опитвайки се да възстанови благоприличието, да наложи собствената си воля над разбушувалия се пожар. — Чакай.

Той като че ли не я чуваше. Не се колебаеше, не я питаше. Знаеше точно какво иска да направи с нея и не й оставаше нищо друго, освен да се остави в ръцете му. Свлече презрамките на роклята й и най-безцеремонно оголи стегнатите й гърди от червения копринен сутиен. Пъхна ръце под нея, повдигна я с лекота и рязко дръпна дантелените бикини, които ожулиха бедрата й. Докосна с устни тялото й — този път голо — тя се изви назад и езикът му се вряза дълбоко в нея. Ръцете му обхванаха алчно гърдите й, пръстите мачкаха зърната й, дърпаха ги и ги извиваха.

— Филип! — задъхваше се Ана, обзета от някакъв див ужас.

Удоволствието се разливаше в утробата й като прекрасен, убийствен наркотик. Не бе и подозирала, че сексът може да поражда подобни усещания. През ум не й бе минавало, че това може да означава такова яростно нападение, такава безжалостна атака, такава канибалска любов.

Засмукваше листенцата на най-скришната й плът и ги разделяше с език, който танцуваше върху набъбналата цветна пъпка, заровена под тях. Тя повдигна лявото си бедро и плъзна крак на гърба му, привличайки го по-близо до себе си.

Боже, жива я изяждаше. Или това е някакъв странен култ? Страните й пламтяха. Вдигна ръка към лицето си, сякаш да прикрие от някой невидим наблюдател разюзданата страст.

Хапеше я, смучеше я, галеше я и я водеше към неизбежната кулминация. Вече не мислеше за скръбта и болката, не мислеше за нищо друго, освен за плътта. Само Филип имаше значение. Зовеше името му с дрезгав глас, който се извисяваше в плач. Напрежението сякаш се изцеждаше от нея в дълга екстатична тръпка. Удоволствието се надигаше като вълна от дълбините на някакво тъмно море и избухваше с тътен.

Тя се плъзна от дивана и падна на пода до него.

— Филип…

Той я пое в обятията си и зацелува устните й с яростна нежност, изпълнен с преклонение. По устните му тя вкусваше солта от собственото си тяло и долавяше неговата миризма по лицето му. Знаеше, че връщане назад няма, никога.

Изправи се отмаляла, хвана го за ръката и му помогна да стане.

— Ела — нареди тя и го заведе в спалнята.

Просна се на леглото, а косата й се разпиля като мастилено море; роклята, навита на кръста й, грееше като ален флаг и разкриваше оголените гърди и слабините й. Едното й бедро бе леко повдигнато, колкото да открива тъмния триъгълник. Застина така, в очакване страстта й да го подлуди.

Докато се събличаше, очите му не се отделяха от нея. Тялото му беше прекрасно — мургаво като нейното, но масивно и силно, а сухожилията му изпъкваха и се обтягаха при всяко движение. Беше красиво сложен, с огромни железни мускули, развити от физически упражнения, с тъмни косми по гърдите, под мишниците и по слабините.

Ана бе сигурна, че никога няма да забрави този миг. Гледаше го как съблича дрехите си, как се движи и знаеше, че никога повече няма да срещне такъв мъж през живота си.

Той остави дрехите си на един стол и се обърна към нея, без да се срамува.

Приближи се до нея — изражението му беше сериозно, но очите се усмихваха. Нетърпеливо протегна ръце към нея. Мускулите му пламтяха обтегнати до крайност под дланите й и цялото му тяло бе напрегнато в очакване.

Тя потърси слабините му — в едната си ръка притисна огромната твърда плът, а с другата обхвана натежалите му тестиси; сега държеше цялата му мъжка сила в двете си ръце и го притежаваше напълно. Видя как лицето му се променя. Тялото му се изви доволно назад и мускулите му изпъкнаха.

— Когато ме докосваш така, ми се струва, че ще умра — дрезгаво прошепна той.

Очите му се бяха превърнали в две тъмни цепки, а през отворената уста проблясваха белите му зъби.

Целуваше я както тогава в колата — топлите му устни галеха клепачите, шията, извитите като крилца ключици, дъхавата трапчинка между гърдите й, от която не успя да изтрие „Кензо“-то. Още усещаше слабия аромат на парфюма, който се смесваше с миризмата на собствените им тела.

Искаше да го притежава така безкрайно, да притежава очарователната му голота. Беше точно такъв, какъвто тя очакваше — безкрайно красив, безкрайно мъжествен. Плъзгаше длани по широките му гърди и от допира им зърната се втвърдяваха като бронз.

Ласките му бяха опитни, неповторими. Не бяха колебливи или питащи. Пръстите му разбираха всичко, улавяха всяко безмълвно желание и го удовлетворяваха в мига, в който се породеше.

— Толкова си прекрасна — дрезгаво ръмжеше той, впивайки очи в лицето й, в тялото й. — Като богиня.

Тя се наведе над слабините му и започна да го целува. Пенисът му беше гигантски, корав и необикновено възбуждащ. Вече се научи от Филип. Досега бе смятала френската любов за нежна милувка на трепкащи езици и галещи устни. Сега знаеше какво да прави с уста — да хапе и да смуче като него.

Неговият отклик дойде светкавично. Той се задъхваше и шепнеше името й както тя одеве бе шепнала неговото. По небцето си вкусваше хлъзгавия солен нектар на безкрайната му мъжка възбуда и цялата тръпнеше.

Вдигна глава и го погледна в очите.

— Желая те от мига, в който те видях — каза му Ана, дишайки тежко. — Никога не съм искала мъж така, както искам теб.

Той се засмя хрипливо и се понадигна, така че членът му да докосне отново кадифените й устни.

— Аз пък никога не съм искал никоя жена така, както искам теб. Ти си нещо изключително.

— А ти си великолепен.

Той зарови пръсти в тъмната й коса и привлече лицето й към зажаднелите си устни. В целувките му по невероятен начин се примесваха груба бруталност и нежност. Придърпа тялото й и то се сля с него, обгърнато в крепка прегръдка.

Сега гласът му я галеше медено, нежно. Едва чуваше думите му, но знаеше какво означават, усещаше болезнената наслада и двойния стремеж да защитава и да властва. И всичко започна отново, този път по-нежно — докосвания, целувки и ласки, които капеха като мед върху пламналата кожа. Бавно, полека телата се откриваха взаимно, докосвайки скритите нежни места.

Усети как пръстът му се плъзга в нея, потъва в тайната на утробата й — влажна, подпухнала и напрегната. Галеше я нежно, докосвайки най-чувствителните места, от които изведнъж избухваше диво желание и нервните окончания се опъваха до скъсване.

— Красива моя Ана — шепнеше той. — Красива, красива, красива Ана…

Мускулите в стомаха й подскачаха и се гърчеха неудържимо. Долната част на тялото й сякаш се топеше, бедрата и слабините й омекваха и се превръщаха в горещ сироп без форма и очертания, изпълнени единствено от непоносимо удовлетворение.

Допря чело до нейното и впи очи в очите й, сякаш пиеше радостта й, а дъхът му пареше устните й. После пръстите докоснаха онова място в нея, което преобърна света надолу с главата. Вече не издържаше.

— Сега! — дрезгаво заповяда тя.

Търколи се по гръб — краката й недвусмислено го викаха. Горещото му тяло прилепна към нея. Облада я с властна сила, тялото й се заизвива, Ана извика. Лицето му бе решително, очите му сякаш потъваха в душата й.

— Ти знаеше, че това ще се случи. Още от самото начало — пошепна тя.

— Не. Разбрах го едва днес, когато видях диамантите в Ню Йорк.

Той сякаш танцуваше в нея все по-настойчиво, нечуваната наслада растеше и се разливаше в тялото й, докато накрая вече й се струваше, че язди черен жребец сред необятна червена равнина и в целия свят има само скорост, зной и страст.

Сякаш се зарея някъде високо, когато започна новият оргазъм — още по-дълбок и по-могъщ от преди. В кратък объркан миг се уплаши, че ще дойде прекалено бързо и няма да съвпадне с Филип; но още с първите тласъци усети как мускулите в нея го обгръщат с неочаквана сила, притискайки го вътре в себе си толкова силно, че той веднага престана да се движи.

После усети, дълбоко в себе си, почти в самата си утроба, как парещото му семе я облива. Гласът му зовеше нейното име, ръцете му я смазваха в прегръдката си, а тялото му неистово се гърчеше.

В някакъв неземен миг времето сякаш спря. Светът вече не се въртеше. Планетите застинаха на небето. Ни звук, ни движение, ни усещане — съществуваше само познанието за единението.

Полека-лека по вените й се разля опияняващият екстаз на удовлетворението, отпусна всеки мускул и вселената пак тръгна по своя път. Вече нямаше сълзи. Само почуда, удовлетворение и радост.

Дълго след това, докато той покриваше телата им със завивките и я приласкаваше в обятията си, Ана шепна името му. После сякаш потъна в него — в тъмната романтика на първите си мечти.

Изплува от дълбокия сън и вече знаеше, че е сама в леглото. Затърси часовника и с ужас установи, че вече е единадесет сутринта.

Може би бяха минали часове, откакто Филип се бе измъкнал от прегръдката й, беше се облякъл и си беше тръгнал, без да я буди. Натъжена, Ана стана, пъхна се в нощницата и затърси следи от него.

На кухненската маса имаше бележка:

Трябва да се върна в Ню Йорк. Ще се обадя. Филип

— По дяволите! — пошепна тя, почти разплакала.

Това ли намери да напише? Беше едва първият ден от връзката им и нещата вече се изплъзваха от ръцете й.

Докосна бележката. Е, какво ли пък очаквам? — кисело се запита тя. — Една-единствена съвършена роза? Искаше да правят любов и той не възрази. Какво повече иска?

В утробата й живо пулсираше нежност — сякаш той все още бе там, в нея. При спомена за снощи мускулите й се свиха конвулсивно, сякаш почваше нов оргазъм. Тя се преви на две и сякаш се сгуши в някаква странна паника — не искаше това да се случи. Усещането обаче стана по-силно и се разля по цялото й тяло. Цялата пламнала, Ана се задъхваше, слисана от номерата, които собственото й тяло й погаждаше. Споменът за лицето му, за допира му изникваше пред очите й и й действаше като опиат.

Когато всичко свърши, младата жена се опря немощно на стената, обвила с ръце стройните си рамене. Какво, за бога, става с нея?

Това просто секс ли е? Или нещо друго?

Снощи нямаше нищо такова. Нито пък преди. До снощи смяташе секса за нещо прекрасно — нежен секс, или секс, когато си друсан; непозволени ласки в откраднати мигове. Но не и с Филип. С Филип интимната близост беше като огнен водопад.

Когато седна да закусва с круша и парченце сирене, пламенните мисли за него изведнъж се стопиха. Спомни си за онзи миг в планината, за свирепата решителност в очите му, за ледената му самота. Тогава разбра колко безкрайно глупаво е било от нейна страна да му позволи да й замае главата. Той не е мъж, който се нуждае от жените по начина, по който те се нуждаят от него. Ана усещаше това интуитивно. На физическо равнище, когато ставаше дума за опияняващи забавления, сюблимен секс и щедри подаръци, беше неотразим любовник. Но не би задълбочил повече никоя връзка. Емоционално се отдаваше малко, а в отговор очакваше още по-малко.

Не искаше усложнения. Предпочиташе да не влачи със себе си никакъв емоционален товар, който би го възпирал по така решително поетия път, където и да отвеждаше той. Доставяше си удоволствие и очакваше жените да правят същото, без да оставя на нито една от страните възможност за обвързване.

Преди си задаваше въпроса какво ли би станало, ако цялата му енергия се насочи към нея, а сега се питаше дали би могла да се справи с подобно нещо. Най-бързата кола, най-силният опиат, най-бурните морета — бе потеглила на път с нещо, което вече не можеше да бъде спряно и върнато назад.

Може би изобщо няма да й остави никаква възможност да се справя с енергията му. Може би вече е взел своето и доволен, е изчезнал при първа възможност. Без намерение да се връща.

Тази мисъл й причини достатъчно болка, за да й се доповръща от оскъдната закуска.

Изми съдовете, а после се обади в болницата в Нюкасъл-ъпон-Тайн, където бяха оперирали Ивлин. Гласът, който й отговори, имаше северен акцент и звучеше хладно и сладникаво.

— Главна сестра, какво обичате?

— Казвам се Ана Кели, обаждам се от Съединените щати. Става дума за баба ми, Ивлин Годболд. Можете ли да ми кажете как е минала операцията?

— Господин Уиър, хирургът, точно сега е в отделението. Ще видя дали мога да ви свържа с него. Той ще ви обясни по-добре от мен. Моля, почакайте.

След малко в слушалката се чу мъжки глас.

— Госпожице Кели? Аз съм Клейтън Уиър. Оперирах баба ви във вторник. Опасявам се, че операцията не мина толкова добре, колкото очаквах.

Пръстите на Ана се впиха в слушалката.

— Защо?

— Направихме сондаж и решихме да не отстраняваме никаква тъкан.

В ума й се загнезди ужасяваща догадка.

— Искате да кажете, че туморът вече има прекалено много разсейки, за да бъде опериран?

— Знаете, че баба ви е болна от рак от няколко години. Досега успявахме да контролираме развитието на туморите с хирургична намеса, радиотерапия и лекарства. За нея не беше никак приятно, но почти със сигурност това лечение удължи живота й. Във вторник бях подготвен да отстраня заболелите части на червата, но за съжаление трябва да призная, че заразата се е разпространила прекалено много и това се оказа невъзможно. Засегнат е черният дроб. От операция вече няма смисъл.

На Ана й призля.

— Нищо ли не може да се направи?

— На теория можем да продължим с радиотерапия и още лекарства. Обсъдихме обаче въпроса с баба ви и тя е твърдо убедена, че й стига толкова. Ще я пуснем да се прибере вкъщи в най-скоро време, за да изживее оставащите й дни, доколкото е възможно по-нормално.

Дълбоко в себе си знаеше, че ще чуе точно тези думи. Не й оставаше нищо друго, освен да попита.

— Колко й остава?

— Много е трудно да се каже. Състоянието й е напълно неспасяемо.

— Ще изпитва ли болка?

— Ще я облекчаваме, разбира се. Тя има лична сестра вкъщи, която ще й инжектира морфин, когато се наложи. В последната фаза ще я приемем отново тук или пък в някой санаториум за раковоболни.

Ана замълча за миг, но нямаше какво повече да каже.

— Благодаря ви, че бяхте толкова откровен. Мога ли да говоря с нея?

— Сега тя спи. Може би по-късно.

— Тогава дали бихте й предали нещо от мен? Тя знае, че майка ми е в кома, и е много разстроена от това. Моля ви, бихте ли й казали, че има решителни признаци за подобрение.

— Естествено.

— Кажете й, че всички са изпълнени с надежда за майка ми.

— Разбира се.

— И й предайте, че много я обичам.

Болести и смърт, помисли си тя, затваряйки телефона. Жизнеността и животът бяха мъгляви образи. Докато тя е в разцвета на силите си, влюбена до уши, други хора потъват в сенки.

Не бе и предполагала, че Ивлин е толкова тежко болна. Възрастната дама криеше дори от дъщеря си, а сега Кейт може и никога да не научи.

Ана си спомни бродираните възглавници в къщата на Ивлин в Нортъмбърланд. На тях бяха избродирани думи като „Никога не се оплаквай“, „Никога не обяснявай“ и „Избягвай съвети на всяка цена“. Ивлин бе избродирала сама тези строги афоризми и цял живот се бе ръководила от тях.

Именно там Кейт бе усвоила безмълвния си кураж и изкуството да бъде независима личност. Ана се замисли за красноречивите мълчания, които си разменяха майка й и Ивлин — безмълвното общуване, което тя никога не разбираше. Не можеше да понесе мисълта Ивлин да умре в самота, докато през това време Кейт е в кома. Очите й се изпълниха с горчиви сълзи за Ивлин Годболд и Катрин Кели.

Ана се приготви да отиде в „Кар Мемориал“.

Вече бяха преместили Кейт в новата й стая два етажа по-долу. Ана бе посрещната от мила сестра, която й обясни, че сега майка й се намира в специално отделение за пациенти в кома.

Като видя стаята, Ана едва не изпадна в шок.

Леглото представляваше огромна моторизирана измишльотина. Майка й лежеше в мрежа, закрепена на метална рамка. Конструкцията се движеше непрекъснато — завърташе се на няколко градуса, щракваше, после пак се завърташе. Както й обясни сестрата, това движение в мрежата са предназначени да предпазват пациента от ненадейно покачване на налягането. Облечена в зелена болнична дреха, майка й лежеше с разперени крайници. От тялото й излизаха тръбички и жици, които водеха към уредите наоколо. Над леглото висяха поне сто монитора, на които се изчертаваха зелени вълнообразни линии и пулсираха какви ли не графики.

Ана се опита да прикрие от сестрата ужаса, който изпитваше, и й благодари. Когато остана сама, бавно заобиколи леглото. На пръв поглед подвижното легло изглеждаше нечовешко и плашещо. Изглеждаше като поредната фаза в процеса на обезчовечаването на майка й. Но очевидно бе гениално проектирано за пациенти като майка й. Тази стая имаше прозорец и несъмнено бе далеч по-жизнерадостна от полумрака, който цареше в другата стая в реанимацията.

На стената, точно до кислородната инсталация, имаше малка табелка, която предупреждаваше, че не трябва да се обсъжда състоянието на пациента в стаята, в случай че той чува какво се говори. Това я зарадва повече от всичко.

Бяха донесли и касетофона и Ана пусна една касета — концертите за пиано от Брамс. Седна край майка си и взе безжизнената й ръка в своята.

— Открихме кой е Джоузеф Красновски. Бил е вестникар, точно като мен! Само дето не знам защо е бил толкова важен за теб. Парченцата от мозайката започват да се нареждат. Ще идвам всеки ден да ти разказвам докъде сме стигнали. Така ще има нещо, заради което да живееш, нали, мамо? Неща, които тепърва трябва да откриваш. Не можеш да изоставиш всичко, щом си стигнала чак дотук. Нещата не могат да приключат просто ей така. Трябва да се събудиш, трябва!

Сети се за думите на Андре Льовек: „Изгубено дете, което трябва да бъде изведено от тъмнината на светло“.

— Има още нещо. Филип и аз станахме близки — добави тя. — Виж.

Тя свали диамантите от шията си и докосна с тях страната на майка си. Скъпоценностите искряха на силната светлина. Не разбираше от камъни, но и не беше необходимо, за да разбере, че нямат примес, шлифовани са идеално и са много скъпи.

— Диаманти, мамо. Случи се. Знаех, че така ще стане. О, мамо… — въздъхна тя и пак закопча верижката на врата си. — Толкова го желая. Искам завинаги да бъда с него. — Тя прехапа устни до болка. — Не е ли това най-егоистичното нещо на света, което си чувала? Ти лежиш тук, а аз се влюбвам. Но не мога да направя нищо. Това не означава, че не ме е грижа за теб, мамо. Но никога досега не съм се влюбвала. Обичам го.

Взря се в неподвижното лице, заслуша се в бавното равномерно дишане, придружено от прещракването на въртящото се легло. Превръзката вече я нямаше и сега стегнатите шевове на местата, където бяха отваряли черепа й, ясно личаха. Тъмната коса бавно започваше да пониква отново.

Гърлото на Ана изведнъж се стегна. Тя стана и отиде до прозореца.

— Трудно ми е да понеса всичко, мамо — сподавено каза тя.

Над покривите на къщите се виждаха неясните сини очертания на планините. Ана се обърна към огромната машинария.

— Животът си играе с нас. Ти тук, Ивлин умира сама в Англия, а аз съм влюбена в най-прекрасния мъж, който някога съм срещала. И съм толкова щастлива, толкова тъжна, толкова объркана. — Ана преглътна яростно сълзите си. — Ужасно е. Как можа да се случи така!

Вратата се отвори и в стаята влезе Рам Синг с гладкото си като крем карамел лице.

— Казаха ми, че сте тук. Как намирате това отделение?

— Изключително впечатляващо — призна Ана, прикривайки бурните си чувства.

— Как ви се струва майка ви днес?

— Малко по-добре — твърдоглаво отвърна тя.

Той се усмихна.

— Добре. Между другото, тази музика е прекрасна идея. Един от любимите ми концерти.

— И на нея.

— Сестрата обясни ли ви как работи всичко това? Тези сензори са прикрепени към гръдния кош и в случай на нарушаване на дишането ще сигнализират веднага. Кръвта й се следи автоматично. Нарушаването на налягането се компенсира автоматично. Високотехнологична апаратура.

— Отново ли ще се опитвате да ме придумвате? — предизвикателно попита младата жена.

— Не. Засега не. Радвам се, че остава тук. — Той прегледа зениците на майка й със специален уред. — Изобщо не съм се опитвал да упражнявам натиск върху вас — внимателно добави той.

— Наистина ли?

Внимателно прегледа графиките и записките, закачени на таблото до леглото — така демонстрираше, кисело отбеляза наум Ана, безкрайното си внимание към пациента. Като приключи, се обърна с доволно изражение.

— Тези диаманти са прекрасни.

— Подарък са.

— От истински ценител. Тези камъни са много редки. — Той вдигна поглед от колието и я погледна в очите. — Когато влязох, ви чух да говорите на майка си.

— Да.

— Вярвате, че тя е някъде тук, нали? Мислите, че ви чува, макар че мозъкът й практически е спрял да функционира?

— Да, така мисля. — Тя срещна погледа му. — Кажете ми, доктор Рам Синг, интересувате ли се от проблема за дуализма съзнание-мозък?

— Като абстрактно понятие — уклончиво отвърна той. — Защо?

— Напоследък чета много за болните от кома. Така попаднах и на този проблем. Невероятно интересен от философска гледна точка. Представлява ли съзнанието нещо отделно от електрохимичната дейност на мозъка? Престава ли то да съществува, когато мозъкът спира да функционира? Или е нещо отделно от всички тези непрекъснато пулсиращи неврони — душа, някакво присъствие, дух в машината?

— Въпросът е непонятен за мен — отвърна Рам Синг. — Бих предпочел да се огранича с чисто медицинската страна на правилното лечение.

— И все пак това остава най-интригуващият философски проблем — тихо продължи тя. — Аз имам ясно изградено мнение по въпроса. Вярвам в душата. Вярвам, че душата на майка ми още не е напуснала тялото й. И за мен това е далеч по-важно от случилото се с механичната част от тялото й.

Говореше тихо, но пламенно. Отначало той се стресна, но после се усмихна.

— Изпълвате ме с уважение, госпожице Кели.

После посегна към дръжката на вратата.

Вратата се плъзна зад гърба му. Ана бавно се върна до леглото. Застана край него със скръстени ръце и прехапа устни.

— Той си мисли, че си счупена машина. Иска да те прати на човешкото гробище за ламарина да изгниеш в мир. — Тя погали майка си по челото. — Но ти няма да умираш — нито в мир, нито никак.

Следобед пристигнаха ключарите от Денвър.

Бяха двама — приятни мъже в зелени гащеризони и носеха делови на вид чанти с инструменти. Заведе ги в спалнята на майка си. Те разгледаха сейфа и се посъвещаваха на професионален жаргон.

После издърпаха килима и на мястото му разстлаха платнище. Единият започна да откача масленото платно от пантите, докато другият разопаковаше внушителен комплект бормашини.

Тя си бе представяла нисичък тайнствен човечец със слушалка, който сръчно развърта шайбата с шифъра.

— Не можете ли да разгадаете комбинацията?

По-възрастният от двамата беше оплешивяващ човек с прошарена брада. Той се усмихна и поклати глава.

— Ако можехме, щяхме да сме в другия бранш. Тази каса е много добра. Ще трябва да пробием ключалката.

— Трудно ли ще бъде?

— Просто малко шумничко. Това е калена стомана и около шайбата е може би два-три сантиметра дебела. Не се притеснявайте за сейфа. После ще му сложим нова, с друг шифър.

Те старателно направиха два-три белега по маслиненозелената емайлирана повърхност, после надянаха предпазни очила и маски и втъкнаха запушалки в ушите си. Ана побърза да излезе от стаята, преди да са започнали да пробиват дупките, и затвори вратата.

Шумът беше оглушителен — стържещ писък, който ужасяващо напомняше зъболекарска машина. Целият апартамент се тресеше, дори паркетът под краката й. Затвори се в кухнята с документите на майка си, надявайки се ключарите да свършат бързо.

На фона на тази адска симфония едва чу телефона. Вдигна го, запушила свободното си ухо с ръка.

— Ана Кели — викайте, ако обичате.

Изобщо не й беше трудно да различи хрипливия глас на Дру Макензи.

— О, здравейте, господин Макензи!

— Искам да те зарадвам с малко новини за Андре Льовек.

— Да? — хладно отвърна тя.

— Миналата седмица се върна в Маями, Арестуваха го. Задържан е за нарушение на визовия режим — влязъл е в страната незаконно, но ченгетата му готвят цял лакът списък с обвинения.

— Разбирам — каза тя и почувства как по гръбначния й стълб премина странна ледена тръпка. Значи в крайна сметка Льовек все пак ще си плати.

— Може би ще искат да говорят с теб.

— Разбирам — повтори тя. После притисна с длан ухото си, опитвайки се да се скрие от пискливия контрапункт в бормашинената симфония. — Защо се е върнал?

— Като че ли е имал скрити мангизи в Палм Бийч, които е дошъл да прибере. Бил е достатъчно тъп, за да се върне лично с фалшив паспорт. — Макензи въздъхна тежко. — Това е краят на историята, детко. Информираха ме, че отсега нататък целият случай става sub judice^[2].

— Съжалявам, господин Макензи — извини се младата жена.

— Пипна го ти твоя човек, Ана. Как се чувстваш?

— Не особено добре — нещастно промърмори тя.

— А? Как така?

— Ами… Предполагам, че се чувствам отговорна за случилото се.

— Разбира се, че ти си отговорна. Може и медал да ти дадат. Как е майка ти?

Сега вече стана съвсем ясно, че Макензи се обажда, за да предложи мир.

— Все така.

— Кога да те очакваме на работа?

— Може би ще минат месеци, господин Макензи. Тя изобщо не се поправя. Съжалявам.

— Да-а. — Чуваше как дъвче пурата си. — Е, не се тревожи за работата си, нали разбираш какво искам да кажа? Тук винаги има място за теб.

Затвори телефона, без да дочака отговора й.

Когато бръмченето най-сетне стихна, слепоочията й пулсираха от болка. По-възрастният мъж дойде да я повика.

— Отворихме го, госпожице.

Поведе я към спалнята, където зелената врата на сейфа зееше. В ключалката имаше няколко дупки, а на пода — купчина метални стърготини, които другият мъж внимателно почистваше с малка прахосмукачка. Още от вратата видя пакетите и кутиите в сейфа.

— Чудесно — със задоволство отбеляза тя. По неизвестни причини се бе страхувала, че касата ще бъде празна.

— Ще вземем ключалката в работилницата — рече брадатият. — Може би ще ни отнеме седмица да намерим същата. — Той махна към сейфа. — Ако искате, през това време бихте могли да съхранявате тези неща в банка.

— Прав сте — съгласи се тя.

— Повикайте някоя охранителна фирма — посъветва я той. — Не ги разнасяйте наоколо. В наше време човек не знае какво може да се случи.

Изчака ги да почистят и да си тръгнат, едвам прикривайки нетърпението си. Когато най-после си отидоха, отвори цялата врата и извади съдържанието на пакетите на леглото.

Имаше няколко неща. Най-напред прегледа пликовете. Съдържаха акции и други финансови документи; резервни ключове от жилището и колата; нотариалния акт на апартамента; оригиналите на застрахователните полици; акта за раждане и брачното свидетелство на Кейт; британския и италианския й паспорт. Нито едно от тези неща не й трябваше.

Имаше десетина кадифени сандъчета. Отвори ги нетърпеливо и откри перлен наниз, изумрудени обици в тон с пръстена, диамантена закопчалка и разни други скъпоценности. Някои от тях бе включила като липсващи в списъка, който даде на Джоргенсън, и сега ще трябва да му се обажда, за да го осведоми, че все пак не са изчезнали. Майка й беше натрупала сума бижута, за които Ана не знаеше или пък отдавна беше забравила.

И тогава откри подплатен плик, в който имаше малка книга с черна кожена подвързия, не по-голяма от католически молитвеник. Отгърна първата страница и прочете ръкописното заглавие:

Diario di Candida Cipriani

1944

Nell’ quinto anno della guerra Mondiale

Взря се в думите и я побиха ледени тръпки. Дневникът на Кандида Киприани. 1944-та, петата година от Световната война.

Като се поокопити, Ана седна в един стол и запрелиства дневника.

Беше толкова малък и лек, толкова крехък за тайните, които криеше. Страниците бяха тънки и деликатни, гъсто изписани отгоре до долу. Мастилото бе пожълтяло от времето, а буквите — ситни и четливи. Развълнува се от приликата в почерците на майка си и нейната майка, макар никога да не се бяха виждали. Не може и Кейт да не го е забелязала.

Без да знае защо, младата жена вдигна дневника към устните си и го целуна. Миришеше на плесен и на отдавна отминали времена. На нищо човешко. Баба ми — тъжно си помисли Ана. Нямаше дори снимка на Кандида Киприани. Питаше се дали такава съществува изобщо.

1944-та. Кандида ще да е била около осемнадесетгодишна, когато е започнала този дневник — много по-млада, отколкото беше Ана сега.

Година и половина след като бе поставила това странно начало на дневника си, бе починала при раждане. Ана можеше единствено да гадае как се е чувствала майка й, четейки тези редове. Самата тя бе дълбоко развълнувана.

Разлистваше страниците безкрайно грижливо. Беше почти изписан — до края оставаха едва няколко страници. Нямаше постскриптум. Това беше трагична метафора на младия й живот, прекъснат така ненадейно.

По някакъв начин всички те бяха обвързани във фатален възел. Кандида Киприани, починала през 1945-та, давайки живот на детето си. Ивлин в северна Англия, която се топеше от рака. Майка й, просната на стоманената решетка като бездушна машина.

Две поколения жени, чийто живот все завършваше трагично.

И най-сетне тя — третото поколение, която спъвана от незнанието и младостта си, се опитва да събере всички парченца в едно.

Зачете, опитвайки се да разшифрова избледнелия ръкопис. Знаеше само няколко думи на италиански и единственото, което разбра, май се отнасяше за някакво прасе, което угояваха за колене. Имаше и други, по-разбираеми отправки към развитието на войната, но тя не знаеше достатъчно езика, за да разбере точно какво означават. Ще трябва да занесе дневника да й го преведат на английски.

Вдигна телефона и избра номера на Филип в Ню Йорк. Секретарката, която вдигна телефона, не прояви голямо желание да я свърже с владетеля и господаря, но Ана й се примоли.

Чуха се няколко прещраквания и най-сетне отсреща беше Филип.

— Ана?

— Аз съм, Филип.

— Извинявай, че трябваше да те оставя така. — Той снижи глас и тя разбра, че наоколо има други хора.

— Кога се връщаш?

— Не мога преди петък.

— Но дотогава има три дни!

— Зная. Много съжалявам. Всичко наред ли е?

— Днес идваха ключари. Отвориха сейфа.

— И?

— Намерих го, Филип. Намерих дневника на баба ми.

Ана стоеше край леглото на майка си.

Тъкмо се бе върнала от Денвър, където заедно с Нейт Морган бе на среща със съдията. Цялата церемония беше простичка и не продължи дълго, в резултат на което тя напълно пое юридическите дела на майка си в свои ръце. Тръгна си със сълзи на очи. Беше странен миг, изпълнен с тъга и усещане за бреме.

Освен това занесе дневника в преводаческа агенция. Не беше голям и те обещаха да го преведат на чист английски език за два дни. Тогава може би ще прозре някои от тайните около майка си.

Вгледа се в спокойно отпуснатото лице. Рам Синг я бе попитал дали е мислила върху възможността животът на майка й да приключи дотук. Тя му отвърна с красиво звучаща реч за дуализма съзнание-мозък. Но ако жената на това легло наистина има душа, къде е тя сега? Престанала ли е да съществува? Или вече е преминала на друго равнище? А може би духът й е все още тук, впримчен в повредената машина, която, тя, Ана, от криворазбрано съчувствие не позволяваше да оставят така?

Ако беше най-примитивната дивачка в най-забитата джунгла, щеше да знае отговора, кисело размишляваше тя. Но тя е високо образована, просветена жена от двадесети век и затова знае точно нищо. Единственото, в което е сигурна, беше, че обича мъж, когото не разбира, а без него е изгубена.

Красотата на Кейт вече започваше да чезне. Под скулите и на слепоочията й се бяха вкопали страшни ями. Плътта й се топеше едва ли не видимо и очертанията на черепа започваха да изпъкват. Сърцето й се късаше при тази гледка.

— Божичко, мамо — разпалено възкликна тя, — не можеш просто ей така, както си лежиш, да си отидеш! Трябва да започнеш да се пробуждаш! Трябва!

Най-напред й се стори, че шумът идва от някой апарат. Но после го чу отново. Напрегнато се наведе над майка си — тръпки полазиха главата й и косъмчетата на ръцете й настръхнаха. Ето пак — дихание, най-тиха въздишка.

Замръзнала като истукана, тя чу въздишката още три пъти. После дъхът замря и отново се превърна в шепот.

— Мамо? — каза Ана и собственият й глас трепереше.

Устните на майка й се раздвижиха и от тях долетя шепот. С лудешки разтуптяно сърце Ана отвори със замах вратата и изхвърча в коридора. Не можеше да чака асансьора. Прескачаше по три стъпала наведнъж и едвам се разминаваше с персонала. Когато стигна до кабинета на Рам Синг, едва дишаше. Влетя вътре, без да почука, вече отворила уста да заговори.

Разположен зад писалището, Рам Синг разговаряше с възрастна двойка, които бяха седнали срещу него. Жената притискаше кърпичка към устните си и тихо плачеше. И тримата впериха поглед в нея.

— Извинете — запъхтяно рече Ана. — Извинете. Много съжалявам.

Излезе, затвори вратата и се подпря на стената, опитвайки се да си поеме дъх. Не си измисли шепота. Чу го. Най-сетне.

Появи се Рам Синг и изпрати възрастната двойка до асансьора. Раменете на дамата бяха приведени съкрушено, а господинът ходеше изправен, изпълнен с достойнство. Когато си отидоха, Рам Синг се върна при нея, смръщил безизразното си лице.

— Безкрайно се извинявам — бързо заговори Ана. — Беше непростимо от моя страна. Но съм толкова развълнувана. Току-що бях при майка ми и тя издаде звук!

Той я погледна замислено. За миг й се строи, че ще я упрекне, но той само каза:

— Да идем да я видим.

Провери показанията на всички монитори и прегледа Кейт най-подробно, а после се изправи край леглото със скръстени ръце, докато Ана за пореден път разказваше случилото се.

— Устните й движеха ли се?

— Да!

— Но изрече ли нещо? Каза ли нещо? Не беше просто стон, така ли?

— Да!

— Какво каза?

— Не можах да чуя. — Тя го погледна умолително. — Това означава, че идва в съзнание, нали? Нали?

— От време навреме издава звуци — каза той деликатно, както обикновено. — Стене или пък въздиша. Дори отваря очи и тялото й се помръдва. Свива се на кълбо или протяга някой от крайниците си. Диша, сърцето й тупти, в организма й протича метаболизъм с глюкозата. Механиката се движи. Само че това не значи, че идва в съзнание.

— По дяволите! — Тя се обърна, а очите й бяха пълни със сълзи. — Знаех си, че така ще кажете.

— Следобед пак ще й направя всички изследвания — каза той. — Ще ви известя за резултатите в момента, в който ги получим.

Тя кимна мълчаливо.

— Възхищавам ви се — каза той. — Възхищавам се на отношението ви. Не искам да ви отнемам надеждата. Но понякога тя причинява повече болка от примирението.

— И Филип така каза.

— Моля?

— Няма значение.

— Госпожице Кели, трябва да…

Той замлъкна. На лицето му се бе изписало странно изражение.

— Какво има?

В следващия миг го чуха и двамата. Шепотът от дъха на жената на леглото. Ана се втурна към майка си и се приведе над нея. Клепачите й трепкаха, а устата й беше увиснала.

Младата жена се втренчи в лицето като вкаменена — клепачите се повдигнаха и очите на майка й се срещнаха с нейните.

Сухите устни се раздвижиха. Чу се само тихо дихание, но Ана знаеше какво изричат майчините й устни.

— Ана — мълвяха те.

Бележки

[1] Улица в Лондон, известна с магазините за висококачествена мъжка конфекция и най-вече костюми. — Б.пр. ↑

[2] В компетенцията на съда (лат.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мариус Габриел Маската на времето (54)

Метаданни

Данни

Маската на времето

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 4

Мариус Габриел
Маската на времето (54)