Мариус Габриел
Маската на времето (4)

Нортъмбърланд, Англия

Вече му я бяха представили, но той не прояви видим интерес, предпочитайки да изчака подходящия момент. Извини се хладно и учтиво и се присъедини към друга групичка гости. Съвсем ясно знаеше какво прави.

Знаеше всичко за Ивлин Сандс. Всъщност присъствието й в неговия дом днес бе плод на цяла система от сложни комбинации. Тя беше на двадесет и една години, далечна братовчедка на семейство Чърчил. През последните осемнадесет месеца от войната била член на личния персонал на министър-председателя — пост, който току-що бе загубила. След смъртта на баща си пък щеше да наследи богатство, което възлизаше на около седем милиона лири.

Тя бе застанала в един отдалечен ъгъл на стаята и унило разговаряше с млад, вретеноподобен артилерийски офицер — Фреди — когото Дейвид намираше за ненадминат досадник. Без да показва на двете млади дами, които безкрайно ентусиазирано го разпитваха за преживелиците му по време на войната, че вниманието му е съсредоточено другаде, Дейвид изучаваше младата Сандс.

Не беше некрасива. Беше висока и стройна и носеше дрехите си по начин, който излъчваше стил и я открояваше от повечето жени в стаята — облечени в обикновените си практични дрехи от военно време, те съвсем не се стараеха да изглеждат изискани. Тя имаше аристократично скулесто лице, тънки устни и прекрасни сиви очи. Въпросителната чупка на често извиващите се нагоре вежди като че ли граничеше с ирония. Дейвид съвсем не беше почитател на иронията у жените. Ивлин обаче имаше красива коса — тъмна и лъскава, а и той подсъзнателно усещаше, че интимният контакт с гъвкавото й тяло би могъл да е интересен; интересен, ако не и чувствен. По всичко личеше, че е от сой. „Като чистокръвна кобилка е — рече си той, — несръчна и стеснителна, но благородството е изписано във всяка гънка на тялото й. Не, със сигурност не може да се нарече некрасива.“

Само че бе невероятно скована. Жестовете й бяха отсечени, несръчни и почти без съмнение прикриваха непреодолима стеснителност. Не се държеше естествено в компания. Необичайно за момиче от нейната класа, тя нямаше никакъв талант да води празни, но приятни разговори; не умееше да изразява неуловимите, меки нюанси на думите, които караха всеки светски — и не само светски — разговор да тече леко. Беше девствена; Дейвид не се съмняваше в това. Стеснителна, с много връзки, невероятно богата девственица.

Просто идеалната жена.

Той, разбира се, не смяташе да се ограничи само с нея. Възнамеряваше да продължава да търси, независимо колко време ще му отнеме това. Две или три години, ако се наложи. Не му се вярваше вече да е спечелил шестицата от тотото. От друга страна, цялата му интуиция му подсказваше, че тя е идеалната жена. Подсказваше му още, че трябва да нападне веднага, още сега, преди някой друг ловец да посегне към лъка си.

Двете блестящи млади същества бърбореха ли, бърбореха насреща му, като всяка се стараеше да надмине другата по умело флиртуване — пърхаха с мигли, бърчеха устни. Във военнопленническия лагер бе отслабнал, но това се бе отразило добре на външния му вид. Дори изглеждаше малко изпосталял, което само подчертаваше склонността към напълняване, а той знаеше, че състраданието може да буди и еротични желания.

Той погледна към отсрещния край на стаята и скрито се подсмихна. Вретеноподобният офицер на име Фреди тъкмо се оттегляше към друга групичка гости и оставяше младата Сандс сама. Тя наведе глава към питието си и Дейвид забеляза как по скулите й изби матовата руменина.

Пренебрегната от Фреди! Дотолкова не умееше да води светски разговор, че дори не успя да задържи вниманието на такъв световноизвестен досадник, а седем милиона лири се въртяха около нея! Тя стоеше в средата на стаята стройна, непохватна и самотна и се взираше в чашата си, сякаш в нея се криеше отговорът на някоя велика загадка.

Дейвид изчака още миг, заинтригуван дали някой друг младок няма да пристъпи небрежно към нея. Никой. Сърцето му лекичко потръпваше от въодушевление. Сега ли е моментът? Така ли се натрупват съкровища — изведнъж забелязваш възможност за инвестиция, която абсолютно всички други са пропуснали?

Пое дълбоко въздух и се усмихна на двете очарователни млади жени, показвайки им красивите си зъби.

— Адски съжалявам, мили мои — извини се той с едва забележима въздишка, — толкова съм уморен. Ще ме извините ли за момент?

Разтапящите им се погледи го проследиха как се отдалечава и се промъква сред оживените гости, насочвайки се към ъгъла, в който стоеше младата Сандс и се взираше в чашата си.

— За какво мислите? — мило попита той.

Тя вдигна глава. Погледът й беше почти уплашен, а сивите й очи се разшириха. Идващата от прозореца светлина позлатяваше нежната извивка на скулите й и се отразяваше в косата й. За миг цялото й същество излъчваше плахост и тромавост. Но само за миг; после веждите й се извиха предизвикателно нагоре.

— Мислите ми не си струват вниманието, капитан Годболд.

— Моля ви, наричайте ме Дейвид.

— Чудесно — отвърна тя и отново се изчерви. Когато се изчервяваше, не беше красива — отчасти защото не свеждаше смутено глава като ученичка, а продължаваше да гледа право в очите; но скоро гъстата руменина се оттегли от страните й. — Дошли сте да ме избавите от самотата?

— Всъщност дойдох да ви изкажа своето съчувствие.

— О? — Тя изправи рамене още повече и очите й изведнъж станаха студени. — За какво?

— По повод случилото се с министър-председателя.

— А какво се е случило с него?

— Изгуби изборите — рече Дейвид. — Нечуван срам. Последните изстрели още не са стихнали. След всичко, което Уинстън направи за тази страна — нямам предвид само през войната — не мога да повярвам, че британският народ е неблагодарен до такава степен, та да го изрита. — Дейвид се намръщи и сви устни, канейки се да се впусне по-подробно в темата. — Това е най-шокиращото нещо, което някога съм чувал. Национален позор. Бих искал лично да ударя по десетина камшика на всяка мръсна дребна свиня, която е гласувала против него.

— Доста работа ще ви се отвори — каза Ивлин Сандс. — Лейбъристите спечелиха с пълно мнозинство — имат сто четиридесет и шест места в парламента. Двойно повече гласове от Консервативната партия.

— Точно това не разбирам — разпалено отговори Дейвид. — Точно това по никакъв начин не го разбирам.

— Нарича се демокрация — спокойно рече момичето. — Борихме се за нея през последните шест години.

Леко изненадан, той я стрелна с поглед. Запита се дали не му се подиграва. Но скулестото й лице не изглеждаше развълнувано, пък не се и усмихваше.

— Трябва да призная, че приемате поражението много бодро.

— Имам ли друг избор? — Тя отпи от чашата, без да отмества поглед от него. — А защо по-точно искате да ми изкажете съчувствие?

— Ами — започна Дейвид и повдигна рамене, — зная колко близка помощничка бяхте на Уинстън. Вероятно шокът е бил изключително голям за вас. Искам да кажа, че дори изгубихте работата си.

Тя кимна бавно.

— Така е. Но никога не съм смятала, че работя за Уинстън. Работех за правителството. За държавата. Когато вече не ме искат, всичко приключи.

Тя поклащаше празната си чаша и кубчетата лед потракваха на дъното. Дейвид забеляза, че устните й — още влажни от последната глътка — блестяха на идващата от прозореца светлината. Гледката далеч не беше най-еротичната, откакто се бе завърнал в Англия, но желанието плавно изпълни слабините му и го възбуди. Посегна към празната й чаша.

— Имате ли нещо против да ви налея още едно?

Тя се усмихна леко.

— Не, щом вие нямате нищо против.

Дейвид пое чашата.

— Плодов пунш?

— Всъщност джин с тоник.

— Добре. — Дейвид се обърна. — В такъв случай ще излезем ли на терасата? За разнообразие, днес следобед времето е чудесно.

— Нямам нищо против, щом искате — отвърна тя със същата интонация.

Дейвид се усмихна. Изведнъж почувства, че ако реши да се спре на това момиче, много скоро може да спечели. Обичаше да побеждава бързо.

— Не си отивайте.