Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mask of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
helyg
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Мариус Габриел

Заглавие: Маската на времето

Преводач: Весела Еленкова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Марияна Василева

ISBN: 954-585-057-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10824

История

  1. — Добавяне

5. „Кулата на ловеца“
1992–1993

Глава 1

Нортъмбърланд, Англия

Облечената в бяло фигура бавно се движеше сред оголялата през зимата английска градина. Беше Коледа. Небето беше бледосиньо и студено. Мъртви листа покриваха пътеките, покрай които тъмночервените стебла на чемериките сърдито се полюшваха.

Огромното було, преметнато през широкополата шапка, придаваше на жената вид на свещеник, зает с тайнствата на своето призвание. Кошерите бяха осмоъгълни, от дъбови дъски, сковани изящно като викториански мебели — каквито всъщност бяха. В едната си ръка, покрита с дълга ръкавица, жената държеше димилница и внимателно изпускаше с нея бели облаци в кошера. Пушекът се виеше на кълба над кошерите, надвиснал над тях като тъмен облак. Пчелите не бяха много раздразнени, но сънливото им бръмчене постепенно се усилваше. После жената вдигна капака, пресегна се със свободната си ръка и внимателно извади дървена рамка, натежала от черното гъмжило пчели, полепнали по нея. Отърси внимателно насекомите, доближи рамката до забуленото си лице и известно време съсредоточено я наблюдава. После се обърна и леко понакуцвайки, я донесе на ливадата, където стояха Ана и Филип Уестуърд и я наблюдаваха.

— Така си и мислех — каза Ивлин Годболд и протегна рамката към тях, за да я видят. — Не се плашете. Не жилят.

Златистокафявата восъчна пита беше осеяна със сиви, нездравословни петна.

— Какво е това, бабо?

— Болест — обясни Ивлин. Подбутна с пръст повредените места и восъкът изпопада по земята. — Това насекомо се промъква в кошера с другите пчели. Снася яйца в питите. Те се излюпват, хранят се с меда и постепенно изяждат целия кошер. Мръсни паразити. Мразя ги. Ще трябва да изгоря заразените пити и веднага да опуша кошера.

— Дали е хубаво да правиш това? — колебливо попита Ана. — Та ти едва започваш да се възстановяваш от операцията.

— След половин час ще свърша, за да пием чай. Не стойте на студа. Камината в дневната гори. Уолас! Ела тук!

Възрастният шофьор тръгна с нея обратно към кошерите. Филип и Ана проследиха с поглед двете забулени фигури, които се суетяха около кошерите и изваждаха заразените пити, чупеха ги на две и ги трупаха на купчина, за да ги изгорят.

— Не е ли възхитителна? — снижи глас и попита Ана.

Филип кимна.

— Да, възхитителна е. Не посреща кротко святата вечер. Ще се бори до последен дъх. Много я харесвам.

Двамата се върнаха в къщата, приведени под ниските клони на величествените ливански кедри. Тя се извисяваше гордо на върха на хълма, обърнала златистата си фасада към градините. Беше красиво здание с прозорци с вертикални колони по средата на първите два етажа и с четири островърхи фронтона, обвити с бръшлян. От покрития с тъмни плочи покрив към зимното небе се издигаха няколко орнаментирани комина.

Ана и Филип влязоха в дневната. Уханието на тази стая както винаги върна младата жена към детството й — същото ухание на опушено дърво, сушени розови листа и полирани с пчелен восък мебели.

— В тази къща винаги витае все същият аромат — мечтателно рече Ана. — Откакто се помня. Сигурно и през 1650-та е ухаела така.

Когато седна на дивана, тя потръпна от болка и изохка.

— Какво става?

— Нищо страшно — гърбът ми.

Гаечният ключ на Карл Бек бе оставил на плешката й синя ивица, която пулсираше болезнено от студа. Диваните не се бяха променили от детските й години — бяха все така целите на бучки и съвсем неподходящи за насиненото й тяло.

Камината бе украсена с коледни венци от чимшир, клонки имел и какви ли не зимни растения, увити с огромни червени панделки. Изглеждаше прекрасно.

Филип взе една възглавница, на която бе избродирано мотото „Едно днес се равнява на две утре“.

— Майка ти сигурно е преживяла истински шок, когато се е преселила от фермата на езерото Гарда в тази къща.

— Искаш да кажеш, че изглежда твърде лъскаво?

— Различно е във всяко едно отношение.

Ана кимна.

— Струва ми се, че така и не свикна с английското време. Човек трябва да е роден тук, за да го обича. — Той разглеждаше друга възглавница, на която бе избродирано „Tempus fugit“[1]. — Баба ги е бродирала. Малко е мрачна.

— По-скоро бих казал сериозна, и майка ми обичаше такива девизи.

— Така ли? — Ана бе заинтригувана. Той почти не говореше за майка си. — Какви?

— „Искаш ли омлет, счупи яйцата.“ Този й беше любим. „Саванът няма джобове.“ Сигурно и тя би ти се сторила доста мрачна.

— Разкажи ми за нея.

— Друг път.

— Все друг път.

Той се усмихна.

— Баба ти е свършила с четенето на дневника.

— Зная. Видях докъде беше стигнала преди обяд. Вътрешно съм толкова напрегната, Филип. Толкова съм нервна.

— Защо? — меко попита той.

— Заради реакцията й. Онова, което ще каже. Защо още нищо не е казала?

Той се приведе напред, протегна ръка и докосна страната й с опакото на дланта си.

— Бъди търпелива. Ще каже, когато е готова.

Решението да дойде в Европа за Коледа беше много трудно. Една от причините бе, че Ана знаеше за близката смърт на Ивлин. Английските лекари й бяха казали, че здравето й ще се крепи едва още няколко месеца. Макар че възнамеряваше да бъде с нея в последните й часове, стига да има възможност, Ана искаше да я види в последните дни нормален живот, които оставаха на баба й.

Майка й, която сега излизаше от кома в „Кар Мемориал“, надали изобщо знаеше, че наближава Коледа. А Ивлин, която е на прага на смъртта, знаеше. На Ана й беше много трудно да вземе решение.

Освен това бе решила, че Ивлин трябва да научи за дневника. Знаеше също, че написаното там ще я покърти дълбоко. То не просто поставяше под въпрос бащинството на Кейт, но и хвърляше безмилостна светлина върху факта, че Дейвид е предал Джоузеф Красновски и семейство Киприани през 1944 година.

Но Ана чувстваше, че Ивлин има право да знае истината и за двете. Дневникът имаше отношение към цялото им семейство. Не можеше да държи Ивлин — най-старшият му член — в неведение.

Всъщност не е невъзможно баба й да знае нещо за тези тайни. Ана жадуваше да узнае истината, дори най-дребните детайли, които баба й би могла да й разкрие. Желанието да открие Джоузеф Красновски започваше да завладява и нея, точно както беше завладяло и майка й.

Но онова, което наклони везните в полза на заминаването, беше предложението на Филип да я придружи. Тя бе изненадана и очарована и прие нетърпеливо, преди да е успял да размисли и да се разколебае.

Бяха решили да останат в Европа две седмици — Коледа щяха да прекарат с Ивлин в Нортъмбърланд, а след Нова година щяха да заминат за Италия. Ана не бе ходила на Гарда от години. Искаше да види езерото отново, този път в светлината на новите неща, които знаеше. Искаше да стъпи на местата, където бяха стъпвали майка й и баба й. Искаше, ако е възможно, да види местата, където Джоузеф Красновски се бе крил от нацистите през лютата зима на 1943–44 година. Като не знаеше друго за мъжа, когото смяташе за свой дядо, й трябваше поне нещо, за което да се хване.

Пътешествието й се струваше по-лесно като знаеше, че майка й се поправя. Беше спокойна — сега Джей Рам Синг и екипът му полагаха големи усилия да помогнат на майка й и бе само въпрос на време Кейт отново да започне да се грижи за живота си сама. Вече говореше и се движеше, и макар че в паметта й като че ли имаше огромна празнина, която обхващаше времето много преди откриването на дневника, тя започваше да изплува от тъмнината. Можеше да дъвче и да преглъща храна, да стои седнала без чужда помощ, да казва какво иска с жестове и думи. След всички тези месеци Ана чувстваше, че най-после може да се откъсне за малко от леглото на майка си.

Потупвайки ръце, в стаята влезе Ивлин. Беше много бледа, но от физическото усилие по страните й бяха избили две кръгли червени петна.

Ана и Филип станаха да я посрещнат.

— Радвам се, че стана така. — На лицето й бе изписано мрачно задоволство. — Знаех си, че има нещо нередно. С мозъка на костите си го усещах. Седнете, моля ви, и двамата. Сали сега ще донесе чай. Сложи още малко дърва в огъня, детето ми.

Трудно можеше човек да повярва, че сянката на смъртта е надвиснала над Ивлин. Аристократичните скули продължаваха да бъдат красиви, веждите бяха запазили ироничната чупка, която предизвикваше целия свят, и както винаги Ивлин ходеше изправена в безупречния си костюм от туид и с тъмни чорапи на елегантните крака.

Ана се подчини и подреди дъбовите цепеници, които бяха сечени в имението и оставени да съхнат пет години, преди да бъдат изгорени.

Възрастната дама се разположи в едно кресло. Доста време й беше необходимо да се наведе и да седне. Те знаеха, че това й причинява доста силна болка, но на слабото й лице нямаше и следа от нея. Едва когато най-после се отпусна на стола, леко въздъхна.

— Пчелите могат да общуват, искам да ви кажа. Умеят да те предупредят какво не е наред в кошера. Съвсем ясно дават да разбереш, че, по дяволите, трябва да направиш нещо по въпроса. Иска ми се и човешкото тяло да беше така добре организирано. Тогава човек би могъл навреме да изтръгне заразените части и да ги хвърли в огъня.

Нито Филип, нито Ана продумаха. През прозореца се виждаше мъгла от сив дим — Уолас беше запалил заразените рамки.

— Мразя паразити — разпалено продължи Ивлин. — Неща, които смучат жизнените сокове на другите. Които изглеждат добронамерени, но не са такива, каквито изглеждат. — Тя отправи към Филип пронизителен поглед. — А ти, Филип?

Той леко помръдна рамене.

— Светът е направен от такива същества, Ивлин. Неща, които смучат жизнените сокове на другите, които не са такива, каквито изглеждат.

Тя го измери със сивите си очи, които не помръдваха. Тишината продължи точно толкова, колкото да накара Ана да се чувства неудобно. Най-сетне Ивлин сведе поглед и потри изящните си ръце. Все още носеше годежния пръстен и венчалната халка, които Дейвид Годболд й бе подарил през 1946-та година.

— Интересуваш ли се от пчеларство, Филип?

— Никога не съм го виждал отблизо — сериозно отговори той.

— А как го намираш?

— Впечатляващо занимание. Техническите подробности са много приятни — такива красиви кошери, медни пити, бялото було. Приличахте на булка.

— Вярно. А и всички знаем кой е младоженецът, нали? — Тя зададе въпроса съвсем небрежно, без капчица самосъжаление. — Винаги имаме домашен мед за чая. Ще имате възможност да опитате плодовете на занаята.

В този миг — съвсем навреме — жена на средна възраст докара отрупана количка — на нея имаше пай със сушени плодове и селски хляб, а отдолу — огромен, тъмен на цвят коледен сладкиш. Ана помогна на жената да подреди нещата на масата. Каничката и чашите с изрисувани на ръка рози и лалета беше част от Коулпортския сервиз, който се използваше в „Грейт Ло“ от деветнадесети век насам, а липсата на каквито и да било пукнатини и отчупени ръбчета доказваше, че поколения наред го бяха пазили изключително грижовно.

Медът, който се правеше в „Грейт Ло“, беше прозрачен и лек, с едва доловим аромат от ливадите, които се простираха на километри около имението. Този аромат също отвеждаше Ана в спомените й от детството — към летните ваканции в голямата къща, към страхопочитанието към баба й, от което не можеше да се отърси и до ден-днешен. Сали бе правила всички сладкиши и те бяха наистина фантастични. Знаеше, че феодалното на пръв поглед имение сигурно е изненадало Филип, но той бе твърде резервиран, за да го покаже. По-късно ще трябва да се опита да му обясни, че нещата не са такива, каквито изглеждат и че отдавнашно приятелство и взаимно уважение свързват Ивлин Годболд с всички, които се грижат за имението — тези хора бяха така близки на семейството, сякаш бяха свързани по кръвна линия.

Макар че Ивлин си взе царевична питка и бавно я натроши в чинията си, Ана видя, че тя изобщо не хапна от нея — само пийна малко черен чай, за да преглътне шестте хапчета с най-различна форма, които бяха в чинията й.

Известно време двамата с Филип се хранеха мълчаливо и гледаха как бледите пламъци се разстилат около цепениците, после гальовно облизват решетката на камината, а отблясъците им танцуват в тъмните листенца на чимшировите венци.

— Тази сутрин дочетох дневника — най-после каза Ивлин и на Ана й се стори, че сърцето й пропусна един удар. — Съжалявам, че ми отне толкова време. — Тя остави чашата и недокоснатата питка на масата. — Благодаря ти, че ми го донесе. Това е забележителен документ. Прекарах половината си живот в чудене що за човек е била Кандида Киприани. Мисля, че най-после имам правдива представа. Като че ли най-сетне се запознахме.

Тя потъна в мълчание, което продължи толкова дълго, че Ана се поизправи, неспособна вече да сдържа любопитството си, и попита:

— А събитията, които тя описва, бабо? Нещата, които са се случили?

Ивлин сякаш изплува от мечтанието и наклони глава на една страна — в сивите й коси се плъзна слънчев лъч и ги посребри.

— Да. Разбира се, на теб те ти правят най-силно впечатление. Нещата, които са се случили. Предполагам, винаги съм знаела, че се е случило нещо подобно.

— Знаела си?

— Познавах нрава на Дейвид. Бяхме женени дванадесет години. А той не беше особено талантлив лъжец. За мен никога не е представлявало трудност да чета между редовете.

— Мислиш ли, че е знаел, че мама не е негово дете?

— Може би по различен начин и двамата са го знаели. Майка ти никога не прие Дейвид като баща. Нямаха абсолютно нищо общо. Когато я доведох в Англия за първи път, тя беше като ранено животно, което хапе протегнатите за помощ ръце. Мразеше Дейвид, дълго преди да се запознае с него. Когато дойде в Англия, още от първия момент се нахвърли срещу него, а и той не й остана длъжен. Направих всичко, което можах, но у майка ти се бе насъбрала много омраза. Много гняв. И разбира се, Дейвид почина няколко месеца след това, което задълбочи раната. Та сигурно откриването на този дневник е имало върху Кейт невероятен ефект. — Ивлин докосна с ръка гърдите си, сякаш усилието да говори я напрягаше или й причиняваше болка. — Цял живот чака това обяснение.

— Което не рисува Дейвид в светли краски — колебливо вметна Ана. — Извинявай, ако разкритието е било за теб неприятна изненада.

Ивлин се усмихна малко мрачно.

— Стигнала съм до онзи миг в живота, когато за мен е по-важно какви са хората отвътре, а не толкова какво правят. То е по-важното, разбираш ли. Духът е баща на делото. Природата е майка на действието.

— Говориш в гатанки, бабо.

Ивлин се обърна към Филип.

— В гатанки ли говоря, Филип?

— Мисля, че баба ти има предвид, че да разбираш всичко, значи да прощаваш всичко — меко отвърна той.

— Да. Нещо такова имам предвид. По-голямата част от живота е необяснима, освен ако не разберем какви са хората отвътре. Не съм философ, а бог ми е свидетел, че и психолог не съм, но за мен този дневник обяснява не исторически събития, а една личност. Точно това проникване в душата й малко ме просветли. Сякаш слънчев лъч огря моя собствен живот, точно когато съм на прага на мрака.

Ана погледна снимките в сребърни рамки.

— Дейвид е бил рус, със сини очи, нали? А Джоузеф — мургав, с тъмни очи. Като мама. Като мен.

— Да, като теб.

В изражението на Ивлин все още трепкаше сянка ирония, сякаш тя беше способна да види смута, който цареше в душата на Ана, и той някак я забавляваше.

— Та значи ти, детето ми, вярваш, че Джоузеф Красновски е бил твой дядо?

— Вярвам, че майка ми е го е изтълкувала така — внимателно отвърна Ана и погледна към Филип, който седеше безмълвно и неподвижно и наблюдаваше двете жени със загадъчно изражение.

— Смятала е, че има поне петдесет процента шанс Джоузеф да й е баща. Някак си е стигнала до заключението, че и сега е жив — как, все още нямам представа — и мисълта да го намери не й е давала мира. Искам да кажа, че тя така е смятала, бабо. — Ана напрегнато се наведе напред. — Това я определя като човек. Това е нейната самоличност. Не става въпрос за някаква прашна история в прашна стара книга. Става дума за нейната същност. Веднъж щом въпросът е бил повдигнат, тя просто е трябвало да разкрие истината.

— Точно тук се различаваме в мненията си. — Спокойният глас на Ивлин контрастираше ярко с напрегнатата припряност на Ана. — Аз вярвам, че същността на Кейт няма почти нищо общо с биологичната случайност на произхода й. Но доколкото виждам, сега ти си понесла факлата. Решена си да продължиш издирването на господин Красновски. Решена си да разплетеш тъмната сянка на времето.

— Тези неща определят самоличността и на Ана — тихо каза Филип. — Това е и нейно търсене.

— И затова ти й помагаш? — попита Ивлин и наклони глава към него. — Защото изгаряш от желание тя да разкрие самоличността си?

— Частично да. — Филип се усмихна. — Но имам и свои егоистични подбуди. Както знаете, аз самият цял живот се занимавам с подобно издирване.

— Да, наистина. Но какво общо има между него и това на Ана?

— Всъщност търсим едно и също нещо — небрежно отвърна той. — Моето издирване ме изведе в сляпа улица. Това е временно, надявам се, но нямаше къде другаде да отида. Най-вече затова се и свързах с Кейт Кели. Помагам на Ана, защото е попаднала на прясна следа. Надявам се тя да ме отведе по-близо до баща ми. Според най-ценната информация, която имаме, военнопленниците от Съюзническите войски са преминали през едни и същи лагери ГУЛАГ. Ако открием Джоузеф Красновски, той би могъл да ми даде безценна информация за баща ми. Може дори да го е познавал, да е бил по същите места. Ако баща ми е мъртъв, може би Джоузеф би могъл да ми каже. Ако пък е жив, Джоузеф може да е в състояние да ми помогне да открия къде се намира той днес.

— Виждаш ли? — намеси се Ана. — Ние сме едни и същи. Това е нещо необикновено. То ни събра. Откакто прочетох този дневник, сякаш се пека на огън, бабо. Не мога да спра да мисля за него. Зная точно как се е чувствал Филип цял живот. Как се е чувствала мама.

— И за теб това чак толкова голямо значение ли има?

— Кой е бил дядо ми? Да, разбира се, че има голямо значение!

— Истината няма да промени това, което си сега, Ана. Ти си възрастна жена. Какво очакваш да откриеш?

Ана нервно сви рамене.

— Невъзможно е да се обясни, докато не се случи. Ти си сигурна за произхода си, бабо. Знаеш кои са били родителите ти, техните родители, техните родители. Линията продължава назад. Има приемственост. Но с мама не е така. Нито пък с Филип. Нито с мен. Мама е сираче. Никога не е виждала майка си. Дори нейни снимки не са имали. Ти си я довела в Англия, когато е била на шестнадесет години. Казваш, че намразила Дейвид от пръв поглед. Не е било лесно. Израснала е в чужда страна, откъсната от корените си. Веднъж ми каза, че е била вкарана в калъп. — Видя как сивите очи леко трепнаха. — Извинявай, бабо, но това е вярно. Сигурно цял живот се е питала коя, по дяволите, е тя! Като се върна назад във времето, може би и аз съм усетила нейните лични проблеми, и то от най-ранно детство. Имам предвид чувството й, че не знае коя е. Не можеше да ме насочва по никакъв начин, защото самата тя се бе изгубила.

— Всички сме се изгубили — тихо рече Ивлин.

— Но не толкова отчайващо, бабо! — Тъмните й очи упорито се втренчиха в безизразното лице срещу нея. — Сякаш никога не съм знаела колко съм се изгубила, докато не прочетох дневника. Мислех, че животът ми е съвсем пълноценен. Хубава работа, хармонична натура, цяло тесте кредитни карти — мислех, че притежавам всичко!

— А не е ли така?

— Ако не се бе появил дневникът, сигурно никога нямаше да разбера. Но когато го прочетох, сякаш земята се разтвори под краката ми. Изведнъж разбрах каква голяма част от мен липсва. Разбрах, че… — Тя затърси правилните думи. — Разбрах, че съм жена без корени. О, бабо, извинявай, ако тези думи ти причиняват болка. Но така се чувствам. И съм сигурна, че мама се е чувствала точно по същия начин!

— Не ме боли. Просто се опасявам, че приемаш нещата малко по-навътре, отколкото е здравословно за теб.

— Съдейки по личния си опит — меко се намеси Филип, — бих сравнил това търсене със стремежа на осиновеното дете да открие истинските си родители. Това не означава, че не обича родителите, които са го осиновили, или пък че не им е благодарно за всичко, което са направили. Но човек изпитва някакъв стремеж, има някаква сила, която го тегли да разбере кои са истинските му родители. Извира от дъното на душата. Искаш да се запознаеш с тях, да чуеш гласовете им, да се взреш в лицата им и да откриеш в тях нещо познато. Без това не си завършен човек, Ивлин. Познавам много осиновени деца, които в един или друг момент правят опит да открият родните си майка и баща. Не можеха да устоят на подтика. Ако не направиш това усилие, никога няма да узнаеш кой си всъщност.

— Да — натърти Ана. — Та ако Джоузеф Красновски е оцелял след лагерите и още е жив, бих искала да говоря с него. Дявол да го вземе, наистина искам да говоря с него!

— А ако Джоузеф Красновски не иска да бъде открит?

— Не разбирам.

— През всичките тези години той не се е открил на света, Ана.

— Но той може би дори не знае, че мама го търси.

— Някой знае — остро отговори Ивлин.

— Какво искаш да кажеш?

— Някой е знаел, че Кейт го издирва — мрачно повтори Ивлин. — Някой, който очевидно е бил твърдо решен тя да не го намери. Някой, който е разбил апартамента й във Вейл и се е опитал да я убие, и е искал да открадне документите по издирването. Някой, който те е подмамил в планината и се е опитал да убие и теб, детето ми.

Сякаш леден нож прониза сърцето на Ана.

— Не знаехме, че има някаква връзка.

— Може ти да не знаеш — сопна се Ивлин, — но аз знам. Както и твоят вежлив господин Уестуърд, който седи там като леопард, който мълчаливо си ближе лапите. — Погледът, който отправи на Филип, бе сякаш от сив лед. — Само бих искала да вярвам, че след като те води в горите на нощта, е способен да те защити от тигъра.

Филип не каза нищо, на лицето му не се изписа никакво чувство, но Ана бе потресена и само измърмори:

— О, бабо.

— Е, Филип? Има ли някаква опасност, или няма?

— Може и да има — тихо отговори той.

— От кого?

— Не зная. Но ако има, ще защитя Ана.

— Искрено се надявам. Но може би най-доброто решение е господин Красновски да си остане скрит, не мислите ли?

Ивлин постави ръце на облегалките и болезнено се надигна да стане. Филип й помогна. Тя болезнено впи пръсти в ръката му. Срещна поглед с Ана и продължи:

— А защо Кейт смята, че все още е жив, има обяснение. Или поне заключение, до което има как да е стигнала.

— Какво е то? — нетърпеливо настоя Ана.

— Дай ми малко време да си подредя мислите, дете. — Като се закрепи на крака, пусна ръката на Филип. — Трябва да видя как се справя Уолас с пчелите. После трябва да напиша няколко писма. През останалата част от следобеда ще ви оставя насаме. Ще говорим след вечеря.

И тя отново излезе в градината, ходейки съвсем изправена, въпреки лекото накуцване. Ана се обърна към Филип и направи ядна гримаса, а той само сви леко рамене.

— Вбесява ме! — каза тя.

— Не. Тя просто иска да помисли.

— Какво мислиш, че знае?

— Ще ни каже, когато реши — отвърна той. — Не се терзай.

— Много ти е лесно да ми казваш да не се терзая. Толкова съм нервна, Филип.

— Малък съвет по отношение на баба ти — каза той, докосвайки ръката й. — Не я припирай. Тя знае нещо и ще ти го каже, когато е готова за това. Но само започни да я пришпорваш и ще се свие в черупката си като мида.

Тя унило се засмя.

— Да, прав си. Добре де, няма да се връзвам.

— Хайде, ела да се разходим.

 

 

Небето над „Грейт Ло“ изглеждаше наистина необятно, защото имението беше разположено по хребета на най-високия хълм в околността на километри наоколо. Оттук във всички посоки се спускаха долини, в които се простираха безкрайни акри плодородна обработваема земя и гора, а после пак се издигаха към хоризонта. Насред долината се виеше река Тайн и си проправяше път към далечното море, а на югоизток се забелязваше сиво петно — там се намираше Нюкасъл-ъпон-Тайн.

Вятърът ги брулеше и свистеше в потъмнялата трева като гигантска метла. Кучетата на Ивлин тичаха пред тях и умираха от радост, че са на разходка.

Ана държеше Филип за ръка, докато се спъваха надолу по хълма; настроението й малко се подобри, като видя перестите бели облаци над главите им.

— Мислиш ли, че може наистина още да е жив? — попита тя.

Знаеше за кого пита. Това беше тема, която бяха обсъждали и преди.

— Роден е през 1917-та. Това прави седемдесет и пет години. Много мъже на тази възраст все още са здрави и прави. Да, разбира се, че може още да е жив.

— Знаеш ли кое не ми дава мира? — Трябваше да повиши тон, за да надвика вятъра. — Налудничаво е, знам, но не мога да си го избия от главата.

Обърна се към него, присвила очи срещу вятъра, който развя назад косата й.

— Какво?

— Мисълта, че може да е някъде в болница и да умира, и да не знае, че го търсим.

— Не се впускай в черни мисли — усмихна се той.

— Само се надявам скоро да открием нещо ново. Започвам да си мисля, че никога няма да го открием.

— Впрегнал съм в издирването всички източници, които ми идват наум, Ана.

Бе останала без дъх, докато се изкатери през една ограда в края на ливадата. Той я пое в силните си ръце.

— Ивлин не иска да продължавам да търся Джоузеф.

— Зная.

Подпря се на стената и пъхна ръце в джобовете си.

— Мисли се за мамината майка, а Дейвид смята за маминия баща. Не иска тези отношения да се променят или поне не сега, след всички тези години.

— Не можеш ли да я разбереш?

— Естествено, че я разбирам. Но биологически факт е, че тя не е майка на майка ми, а друг биологически факт е, че вероятно Дейвид пък не е баща на майка ми!

Кучетата нетърпеливо се въртяха наоколо, любопитни да научат защо спират. Филип взе една пръчка и я запрати в един далечен гъсталак. Те се разлаяха и се втурнаха натам.

— Не си сигурна, Ана.

— Е, хайде де! Видя всичките тези обожествявани снимки в сребърни рамки на издайническото копеле! Бил е рус, синеок, с квадратно английско лице. Мама е съвсем различна, има тъмна коса и очи, мургава кожа — като циганка. А аз съм още по-различна. В тоя дневник Кандида описва Джоузеф като мургав мъж със славянски черти. Не можеш да ми кажеш, че няма значение дали баща ти е рус синеок англичанин или тъмноок руски евреин! Не можеш да ми говориш, че е все едно дали баща ти е предател или мъченик!

Този път усмивката грейна и в очите му.

— Успокой се. Сега не се състезаваш за „Пулицър“. Зная точно как се чувстваш.

Кучетата дотърчаха с неистов лай. Ана посегна за пръчката, но бързо се отдръпна ужасено.

— О, не! Филип, направи нещо! Моля те!

Заекът още риташе и се дърпаше в челюстите на ловеца, а очите му лудешки се въртяха. Ана не можеше да понася да гледа страданията на никое същество и когато Филип бързо се наведе към кучето, се извърна със здраво стиснати очи, притискайки длани към ушите си.

Когато отвори очи, се намери пред Филип, който стискаше омекналото телце в ръце. Главата му бе клюмнала настрани и следобедното слънце хвърляше рубинени отблясъци през дългите му уши.

— Бяха го направили на кайма — извини се той. — Просто трябваше да му счупя врата.

Кучетата подскачаха в краката му и си искаха плячката.

— Не им го давай — примоли се тя със същия ужас в гласа.

— А какво да правя? Да го погреба със собствените си ръце?

Но все пак занесе заека в шубрака, докато Ана стискаше синджирите на побеснелите кучета. След малко се върна с празни ръце.

— Още преди да е мръкнало, някоя невестулка или лисица ще си го намери. Добрата стара традиция на следобедния чай — заключи той, имитирайки английски акцент, с което я поразвесели.

— Мислиш ли, че баба е права? — Гласът й бе станал несигурен. — Вярваш ли, че някой се е опитал да попречи на мама да намери Джоузеф Красновски? Мислиш ли, че това е причината за опита да я убият и за тършуването в апартамента й?

— Може би — неопределено отговори той.

— Тогава може би това са същите хора, които пратиха Карл Бек да ме убие. Но кой? Защо?

— Не зная — нежно отвърна той. — Не забравяй, че Бек беше луд, психопат. Не му е трябвала конкретна причина, заради която да убива. Просто му е харесвало.

— Може би. Но не мога да спра да си мисля, че зад това се крие нещо голямо, тъмно и лошо. Нещо, което не иска никой да открива Джоузеф Красновски. Тези мисли ме плашат до смърт. И през ум не ми минава кой и защо би могъл да бъде. Кой е в състояние да направи такова ужасно нещо с една невинна жена, само за да й попречи да намери баща си?

Той я хвана за ръка.

— Аз съм тук, за да те пазя, Ана. Ако има призрак, кълна ти се, че той никога повече няма да се докопа до теб.

Напуши я смях. Толкова беше властен. Закрилнически настроен. С него изпитваше някаква сигурност, която не бе имала никога преди; това бе усещане за нещо ново и все пак изконно познато — сякаш чувство, което бе търсила насън. Любовта й към него се превръщаше в могъща страст и тя се молеше да получи отклик — ако не сега, то съвсем скоро.

— Понякога — пошепна тя, — се питам дали не ме привличаш толкова с това чувство за сигурност, което ми създаваш. Защото си за мен като бащинска фигура.

— Надявам се, че не — каза той и я притегли до себе си.

Протегна ръка и лекичко прекара пръст по смелата извивка на устните му.

— Устата ти изглежда толкова строга, а всъщност устните ти са меки. Меки и топли.

Изведнъж си спомни как я целуваше и потръпна от желание, сякаш я удари електричен ток.

Все още той командваше. А тя продължаваше да се страхува от него. Да се срамува. Беше й любовник и все пак беше някак далечен. Откакто прочете дневника, откри по колко много си приличат — заети с едно и също издирване, подвластни на една и съща обсесия. И въпреки това се чувстваше някак изолирана.

Винаги когато правеха любов, сякаш се пренасяше в друг свят, но толкова често й се струваше, че той сякаш витае другаде. Като че ли някъде дълбоко в страстния любовник се таеше някакво място, самотно и недосегаемо, откъдето Филип Уестуърд управляваше тялото си.

Ана виновно отдръпна ръце от устните му.

— Извинявай.

Той я притегли до себе си и притисна устни към слепоочието й, поемайки дълбоко, сякаш с целите си дробове, аромата на косата й.

— Винаги ухаеш прекрасно — промърмори той.

Затвори очи и той целуна клепачите й; Ана усети как тялото й започва да потръпва. Устните му се плъзнаха надолу по извивката на челюстта й и се насочиха към крайчеца на устните й, където кожата изведнъж омекваше като коприна. Ана извърна лице към него, за да посрещне сладкото мъчение, на което я подлагаха устните му.

Целувките не й се бяха стрували толкова еротични от ученическите й години, когато все още не познаваше нищо друго. Филип я целуваше така, сякаш това беше самият любовен акт, сякаш пиеше нещо от устните й — може би женската й същност, душата й. Езикът му беше хлъзгав и твърд, сякаш изопнат орган на желанието, който приплъзваше по разтапящите се пътеки на възбудата в устата й. Струваше й се, че се задушава от топлината на кръвта във вените си, които пулсираха като негърски барабани.

Събуденото й тяло се изви безпомощно към него. Ръцете му се втурнаха под сакото й, под полото и памучната риза, търсейки допира на топлата й кожа. Нямаше сутиен и потръпна, когато усети как те се плъзват нагоре към наперената извивка на гърдите й. Зърната им набъбнаха до пръсване, още преди пръстите му да ги оплетат в жадна ласка. Изстена, търсейки с тяло близостта му, цялата пламнала в стремежа си към него.

Раздразнените кучета лаеха нетърпеливо. Едно я драскаше по крака, друго завираше нос в коленете й. Тя се отдръпна.

— Не е много романтично — отбеляза с треперещ глас.

— По дяволите, никак дори — изхриптя той, а очите му грееха и зениците им се бяха разширили. Кресна нещо на кучетата, които моментално клекнаха и подвиха опашки. После я придърпа към себе си, настойчиво дирещ устните й.

Ана обгърна с длан слабините му, тръпнеща да усети издутината под ципа на джинсите му. Неговата възбуда я караше да тържествува; фактът, че се възбужда в мига, в който я докосне или целуне, я караше да ликува от радост. Разкопча ципа и пъхна вътре ръка.

— Божичко, толкова си голям и твърд — хрипливо промърмори. — Не мога да ти се наситя.

Сега го обхвана с две ръце и видя как в очите на Филип забушува буря.

— Влюбвам се в теб, Филип — пошепна младата жена. — Знаеш това, нали?

Коленичи пред него и го целуна. Филип се опита да я спре, но тя обви ръце около бедрата му и здраво го притисна, усещайки как напористият орган на мъжествеността изпълва устата й. Долепила обтегнатата му солена извивка към небцето си, тя го боготвореше в безкраен миг на езическа забрава. Усещаше как железните мускули на бедрата му треперят в ръцете й и как пръстите му се вплитат в обърканите й коси. После се отдръпна и приклекна до нея, дишайки тежко.

— Не сега. Не тук.

— А кога? — настойчиво попита тя с подивяло, почти животинско изражение на лицето.

— Довечера. Ще дойда в твоята стая.

— Не. — Тя целуна страстно устните му. — Аз ще дойда при теб. Може да се изгубиш. А и не мисля, че бих могла да изчакам и час повече, отколкото е необходимо.

 

 

Вечеряха в трапезарията — внушителна стая, която винаги се бе струвала на Ана малко клаустрофобична, защото нямаше прозорци и цялата бе облицована в ленени платна от седемнадесети век. Явно цял следобед някой се бе трудил в кухнята, защото на масата бяха подредени най-представителните сребърни прибори, които грееха на светлината на свещите сред блещукащи кристални чаши и скъп порцелан. В средата на коледната маса имаше красива кошничка, в която Ивлин бе подредила чимшир, имел, борови шишарки и червени свещи, от които сякаш струеше празничност.

На вечерята щеше да присъства още един човек — възрастен белокос мъж с глава на римски сенатор, когото Ивлин представи като Родерик Кийн, неин дългогодишен приятел. Кийн бе неврохирург от Харли Стрийт и очевидно Ивлин го бе поканила, за да чуе мнението му за състоянието на Кейт.

Както изискваше традицията в „Грейт Ло“, коледната пуйка се сервираше на вечеря, а не на обяд. Тя бе безупречно приготвена и поднесена и златистата й кожичка блестеше. Беше пълнена, с гарнитура от зимни зеленчуци — печени картофи.

Въпреки че Кийн бе по-възрастен, Ивлин сложи Филип начело на масата и освен това му предостави разрязването на пуйката. Той се справи добре и я раздели на тънки флейки; не носеше фрак като Родерик Кийн, но въпреки това поне създаваше усещането, че е облечен също толкова официално. Ана хем се зарадва, хем се смути от комплимента, който баба й правеше, като го постави начело на коледната трапеза. Посланието, което Филип може би улови или пък не, беше, че те двамата са сгодени, и че той е приет като член на семейството, а не просто като гост.

Ивлин хапваше съвсем малко и едва накваси устни с тъмното бургундско, което бе сервирано заедно с пуйката.

Ана беше облечена в черно — семпло черно поло с дълъг ръкав, къса черна пола и черни чорапи, а косата й падаше свободно по раменете. Беше си сложила платинената верижка, която Филип й подари във Вейл, и трите диаманта пламтяха предизвикателно на фона на черното трико. Чувстваше, че изглежда добре; очите на Филип непрекъснато се обръщаха към нея и от тях струеше загадъчна тревожна сила.

Родерик Кийн зададе на Ана какви ли не въпроси за състоянието на Кейт — до каква степен се движи, кога и как говори.

— Все още само шепне — отговори тя, — но всеки ден казва все повече неща. Не просто „да“ и „не“. Моли за разни неща — да й пуснем музика или да й донесем вода, или да я преместим. Когато ме види, изрича името ми и се усмихва. — В гърлото й заседна парлива бучка.

— Разбира се, мога да се изкажа само най-общо за състоянието на Кейт — каза Кийн. Гласът му беше мелодичен, ораторски и много отиваше на цицероновия му профил. — Фактът, че е проговорила, е много обещаващ знак.

— Когато за пръв път изрече моето име… не мога да ви опиша как се почувствах.

Кийн се усмихна.

— Да присъстваш на събуждането на пациент от кома понякога е велико чудо, като раждането.

— А може би дори още по-велико — тихо добави Филип. — То е като завръщане от оня свят, господин Кийн.

Кийн кимна.

— Така е.

Отпи глътка вино и попи устни с ленената кърпа.

— Според мен няма никакво съмнение, че усилията на Ана са имали изключително голямо значение за крайния резултат — отбеляза той. — Била е невероятно смела и решителна. Не казвам, че специалистите в Колорадо не са били прави — при пациент в подобно състояние, с тежки физически увреждания, аз самият не бих давал на семейството му надежди. Но като я е стимулирала непрекъснато и не е позволила на болничните власти да преместят Кейт в санаториум, и най-вече като е отказала да повярва, че няма никаква надежда, Ана вероятно е успяла да помогне на майка си да изплува от тъмнината. Може би тя е спасила живота й в най-истинския смисъл на думата.

— А какви са изгледите? — попита Ивлин със спокойния си тих глас.

— Изгледите са много обещаващи. Пак ще ви кажа, че говоря най-общо, но според глазгоуската скала за състоянието на коматозните пациенти Кейт би попаднала в групата на пациентите с шансове за възстановяване. Както може да се очаква, разбира се, процесът ще бъде бавен, но в рамките на една година — може би дори осемнадесет месеца — можем да се надяваме, че нормалното й състояние ще се възстанови почти напълно.

— Като се върнем във Вейл, наистина ще съсредоточа всичките си усилия само върху маминото оздравяване — каза Ана. — Решила съм да си взема поне една година отпуск, за да бъда с нея. Никой друг не може да й оказва толкова внимание, колкото аз. Веднага щом излезе от болницата, ще я настаня в апартамента и ще се грижа за нея. Важното е да се ангажира съзнанието й. И най-доброто средство, за което се сещам, е да продължим разследването й. — Ана въртеше чашата си в ръка. — Вече й казах, че смятам да постъпя така, но не зная дали разбира. А когато разбере, това ще й влее нови сили за живот, убедена съм.

— Толкова ли си сигурна? — сухо попита Ивлин. — Като имаме предвид, че разследването за малко не й погуби живота, това лечение ми се струва малко драстично.

— Не бъди толкова мрачна, бабо!

— По-добре да я отведеш от Вейл, Ана. Заведи я в Маями, на слънце. Или в Калифорния — някъде, където е топло и спокойно. Забрави миналото. Миналото е люлка на кошмари.

— Да, мислех да я заведа на някое по-топло място. Може би в края на лятото. Лятно време във Вейл е толкова красиво. Мама винаги е обичала този сезон там. Когато се застуди, може би ще отидем някъде, където е слънчево. Може би на островите Ки[2].

Вечерята бе привършила.

— В дневната гори камина — каза Ивлин. — Ще се преместим ли там за кафето?

 

 

Вечерта приключи рано. Въпреки желязната воля на Ивлин, към десет часа силите видимо започнаха да я напускат, Родерик Кийн любезно се извини и си тръгна.

Известно време тримата останаха край камината. Първа заговори Ивлин.

— Искаше да знаеш защо майка ти смята, че Джоузеф Красновски все още е жив.

Ана вдигна поглед. Характерно за Ивлин бе да поставя въпроса направо.

— Да. А ти каза, че знаеш защо.

— Мисля, че знам защо — поправи я баба й. — Правя предположения за реда, в който са протекли мислите на майка ти. Но смятам, че съм права. Вярвам, че според Кейт човекът с белега е Джоузеф Красновски.

— Човекът с белега?

— Това е свързано със събития, за които никога не сме ти казвали, моето дете. Събитията около смъртта на Дейвид. Ти не знаеш, Ана, но дядо ти беше убит.

— Убит! — Ана подскочи от изненада. — Мислех, че е загинал в злополука по време на стрелба!

— Не.

Ивлин се отпусна назад в стола си. Изглеждаше много уморена. Филип я следеше с напрегнато внимание.

— Не. Беше убит. Майка ти е била свидетел. Онзи следобед бяхме излезли на езда и на коня на Кейт му падна подкова. Тя се върна в конюшните сама да го остави. Така и не разбрахме точно какво е видяла там, защото няколко дни след това беше в истерия. По онова време беше едва на шестнадесет години. Но за някои неща беше напълно сигурна. Край плета покрай алеята видяла мотоциклет. После видяла как мъж с жестоко обезобразено лице насочва пистолет към главата на баща й и го убива.

— Божичко! — неволно възкликна Ана.

— Описа мъжа като висок, с мургава кожа, облечен в кожено яке. Бил с брада, но тя не успявала да прикрие ужасния белег на челюстта му — тя била почти обезобразена. Бил с тъмни, вълчи очи. Полицията преобърна цяла Англия, но така и не откриха този човек. — Тя погледна изуменото пребледняло лице на Ана. — Никога не сме ти казвали. Струваше ни се безпредметно да те обременяваме.

Ана впери поглед във Филип, като се опитваше да осмисли шокиращите новини.

— Това се е случило през 1960-та — бавно продума тя. — Информацията от генерала от КГБ свършва до 59-та с въпросителна накрая. Ами ако Джоузеф е бил освободен — или пък е избягал по някакъв начин? Ами ако е дошъл в Англия да открие Дейвид, защото той го е предал по време на войната?

Тя трепереше, усещайки как сърцето й пулсира в гърлото. Погледна към Ивлин.

— Това е бил той! Дошъл е да накаже Дейвид за предателството!

— Ана, спокойно — меко каза Филип.

— Та кой друг би могъл да бъде? — настояваше тя. — Дошъл е да раздаде правосъдие. Не е знаел, че мама е била осиновена, не е знаел, че е тук. А в момента, в който е убил Дейвид, погледът му е попаднал върху нея и той я е познал веднага, защото тя толкова много е приличала на Кандида. А тя го е видяла как извършва убийството. И в този миг е разбрал, че никога повече не може да дойде при нея и да й каже, че е неин баща. Знаел е, че за нея винаги ще си остане убиец! — Младата жена се извърна в стола си, за да погледне към Ивлин, която седеше неподвижно и слушаше с притворени очи. — Затова никога повече не се е появил, бабо! Защото ако отново се появял пред нея, тя щяла да се пръсне от писъци. Тъй че никога не е могъл да й разкаже истината за случилото се през 44-та. Трябвало е тя да продължава да вярва, че Дейвид Годболд й е баща. Боже мой! — За миг Ана похлупи лице в длани, а после отново вдигна глава. — Няма друго обяснение. Сигурно това е истината!

— Добре. — Ивлин преплете пръсти, а на устните й трепкаше най-незабележимата иронична усмивка на света. — Сега си доволна, дете. Явно нишката на мисълта ти съвпада напълно с изводите, до които е стигнала майка ти.

— Но това е истината. Усещам го с цялата си същност, точно както ти усещаш, че в кошера има паразит. Не изпитваш ли и ти същото?

Ивлин Годболд бавно въздъхна. Ироничното изражение бе заменено от почти съчувствено.

— Може би е така, детето ми. Изглежда възможно. Дори вероятно. Но аз продължавам да се съмнявам.

— Съжалявам, бабо. — Ана положи длан върху ръцете й. — Всичко това може би ти звучи ужасяващо. Преди не можех да разбера защо си толкова настроена против това да издирвам Джоузеф. Но сега знам. Ако наистина Джоузеф е човекът с белега, то той е убил съпруга ти. Но не значи ли това, че сега е по-важно от всякога да се опитаме да открием Джоузеф, да се опитаме някак си да се помирим?

— Аз съм се помирила с него — отвърна Ивлин и хладно повдигна вежди. — Отдавна при това. Дори вашият господин Красновски да е убил съпруга ми, не му мисля нищо лошо.

— Ти си изключителна, бабо — изумена заключи Ана. — Никога не съм те разбирала и не мисля, че някога ще успея да те разбера.

— А като не мислите нищо лошо срещу Джоузеф Красновски — тихо попита Филип, — тогава защо не искате Ана да продължи разследването на майка си?

— Защото не виждам какво добро може да произлезе от това — бързо отвърна Ивлин.

— Освен задоволството от утолената жажда да узнаеш истината.

— Което е друга дума за любопитство. А за любопитството има поговорка, Филип.

— Има, наистина — усмихна се той. — Разбирам, че обожавате поговорките, Ивлин.

— Поговорката е много мъдрост в малко думи. Цялата тази работа никак не ми харесва. Стари престъпления, отдавна пролята кръв. Старинна книга, която ни казва, че не сме онези, за които се мислим. Издирване на човек, изчезнал много отдавна. Психопат, който обича да убива жени, в служба на хора, които не желаят Джоузеф Красновски да бъде открит. Не, Филип, не ми харесва. Бих посъветвала Ана да отведе майка си от Вейл, далеч от това злощастно издирване и да се установят на някое безопасно, топло, щастливо място, където пак да заживеят заедно. Някъде, където сенките от миналото не могат да ги досегнат.

Ана потрепери и разтри настръхналите си ръце.

— Звучиш като вещица.

— И с по-лоши имена са ме наричали.

Тя подбутна стола си назад и се приготви да стане. Филип се изправи, заобиколи и застана зад нея да й помогне. Преди да се качи в стаята си, той й целуна ръка — на Ана този жест се стори трогателен и странно европейски. Преди да излезе от стаята, очите им се срещнаха и сякаш стомахът й се обърна.

Помогна на баба си да се качи в стаята си, където я чакаше нощната сестра. Спалнята на Ивлин не се бе променила особено от времето, когато я помнеше Ана. Беше удобна, но просто обзаведена стая, с огън в камината. Единственото луксозно нещо бе пищното легло с кадифен балдахин, което бе наследство от предишни поколения. Сестрата започна да помага на възрастната дама да се съблече и Ана се приготви да си тръгва, но Ивлин я спря.

— Не си отивай още, детето ми. Остани за малко. Толкова се радвам, че си тук.

Ана почувства как в гърлото й засяда бучка. Ивлин много рядко изричаше топли думи. Седна на леглото и проследи с поглед как сестрата разкопчава вечерната рокля на баба й.

— Благодаря ти, че ми каза за мъжа с белега. Мога само да си представям какъв шок е било всичко това за теб, бабо.

— Ти не познаваш дядо си.

Ивлин издърпа ръце от тесните ръкави. Отдолу беше с бежов комбинезон. Имаше младежки рамене, а кожата й бе гладка като слонова кост.

— Може би не трябва вече да го наричам твой дядо.

— Разбира се, че трябва.

— Много ще ми е неприятно да знам, че мислиш, че Дейвид не е имал никакви ценни черти.

— Не мисля така. Ти си го обичала. И Кандида го е обичала, каквото и да се е случило. Сигурно е бил много очарователен мъж.

Беше — въздъхна Ивлин. — Беше толкова хубав. Дори красив. Толкова висок, толкова силен. Можеше да завърти главата на всяка жена. Като млад приличаше на рицар кръстоносец. Човек никога не би се досетил колко е слаб…

Съвсем тихо и дискретно сестрата надяна на слабата ръка на Ивлин апарата за кръвно налягане и започна да го напомпва, притиснала пръсти към китката й, за да следи пулса. Ана виждаше тънката синя вена, която пулсираше на шията на възрастната жена и си мислеше за времето, когато баба й е била красива и е завъртала главите на мъжете.

— Твоят Филип — каза тя, хвърляйки поглед на Ана от другия край на стаята, — и той е изключително красив мъж. Излъчва страхотен магнетизъм. Разбирам защо си толкова влюбена в него.

Ана почувства как кръвта се качва в страните й.

— Толкова ли си личи?

— Познавам те от бебе. Но човек трудно би могъл да си представи жена на твоята възраст в компанията на такъв мъж, която да не е хлътнала по него до уши.

— „Хлътнала до уши“? Надявам се, че не изглеждам чак толкова глупаво.

— Той ли ти купи тези диаманти?

— Да — отвърна Ана и докосна платинената верижка на шията си.

— Царски подарък. Платина и диаманти. Нарочно е избрал два от най-скъпоценните, най-трайните елемента на света.

Това не бе убягнало и на самата Ана.

— Но не зная дали ме обича, бабо. Не зная дали изобщо някога ще ме обича.

— Не това ме тревожи у него.

— А тогава какво?

— Не зная.

Сестрата бавно изпусна въздуха от апарата, провери пулса на Ивлин и прибра устройството.

— Кръвното ви е малко високо, госпожо Годболд. Мисля, че днес се преуморихте. Ще трябва да бъдете по-внимателна.

Жената отбеляза данните, после подаде на Ивлин вечерната порция хапчета — възрастната дама ги преглътна с кисела физиономия. Сестрата й помогна да си облече нощницата. Ана нагласи възглавниците на баба си, която се отпусна с уморена въздишка в леглото и затвори очи. Младата жена затъкна завивките около стройното тяло. Сестрата отново седна в креслото край камината, сложи си очилата и продължи да чете.

Ана хвана баба си за ръката и я погледна в очите.

— Каквото и да се случи — тихо каза тя, — винаги ще те имам за своя баба.

По устните на Ивлин пробяга лека усмивка, стисна ръката на Ана и отвори сънено очи.

— Ако не те обича, тогава защо е дошъл с теб в Европа? Защо толкова иска да откриеш Джоузеф Красновски?

— Има си има свои планове, бабо. До голяма степен се е посветил на това да разбере какво се е случило с баща му. Наистина държи на тези неща ужасно много.

— Човек, когото никога не е виждал.

— Но все пак му е баща. Тази мисъл не му дава мира. Точно както не дава мира и на мама. — Тя се поколеба, преди да продължи: — Както не дава мира и на мен.

Ивлин протегна ръка и докосна диамантите на шията на Ана с връхчетата на пръстите си.

— Прелестни камъни — промърмори тя.

Клепачите й отново се затвориха и Ана разбра, че баба й е на прага на съня.

— Надявам се да достигне онова, към което се стреми — прошепна тя. — Надявам се и ти да достигнеш това, към което се стремиш. Но бъди внимателна. Бъди внимателна.

Когато баба й заспа, Ана я целуна по челото и се изправи. Шепнешком пожела на сестрата лека нощ и тихо се измъкна от спалнята на Ивлин. Старата къща бе тъмна и в коридорите ставаше течение. Зимата в Нортъмбърланд не беше сезон с топли нощи. Нито осветлението, нито отоплението можеха да се мерят със стандартите на двадесети век, въпреки скъпите ремонти, които Ивлин бе извършила в къщата на мъжа си през петдесетте години. Поне стаите бяха винаги топли, защото в камините непрекъснато горяха дърва, които подсилваха слабата топлина на радиаторите, затопляни от казан с твърдо гориво. От долния етаж се чу превъртане на ключ и приглушените гласове на слугите.

Ана се качи до стаята на Филип и преди да влезе, тихо почука. Бяха й необходими няколко секунди да привикне с тъмнината. Единствената светлина идваше от блещукащите пламъци в камината. После видя и Филип, чийто силует се бе очертал върху прозореца. Той се взираше в нощта.

Ана заключи вратата, прекоси стаята и застана до него на прозореца.

— Какво гледаш? — пошепна тя.

— Тъмнината.

— Какво има за гледане в тъмнината?

— Липсата на светлина. В Уайоминг нощите бяха такива. Толкова дълго съм живял в града, че съм забравил как изглежда нощта.

Тя се притисна към него и почувства как ръката му обгръща раменете й и сякаш я приласкава в топлата си сила. Беше се преоблякъл в копринена пижама.

— Прав си. Тъмнината е красива.

— Страхотна вечер прекара ти.

— Да — кимна тя. — Това беше истински шок, а? Представа нямах за Дейвид. Никога не са ми казвали. Но сега всичко си идва на мястото. Майка ми сигурно цял живот е носила в себе си ужаса от това убийство. А когато е прочела дневника, изведнъж всичко се изяснило. Разбрала е кой е човекът с белега и защо е убил Дейвид. Трябвало е да го намери, не само защото й е баща, но и за да му предложи…

— Прошка? — довърши Филип, когато гласът й секна. — Опрощение на греховете?

— Да. Може би.

— Но той е убил Дейвид Годболд. Пръснал му е мозъка.

— Хмм. Това може би обяснява защо се крие.

Филип я погледна заинтригуван.

— Това не променя ли отношението ти към него?

— Да — отговори тя и кимна бавно. — Да, променя го.

— Ако Джоузеф е убил Дейвид, не го е сторил в пристъп на лудост, Ана. Това е била хладнокръвна екзекуция петнадесет години след края на войната.

— Петнадесет години за Дейвид — разпалено отвърна тя. — Не забравяй, че Джоузеф тъкмо се е бил измъкнал от Русия. Може би не е бил толкова хладнокръвен.

— Но не те ли разстройва цялата тази история?

— Ужасно съм разочарована — призна тя. — Не искам още да говоря за това, Филип. Нужно ми е време, за да се опитам да разбера.

— Добре. — Той докосна косата й. — Тази вечер ти беше толкова красива, Ана. Като циганче. Тия свещи сякаш блестяха в очите ти. Със сигурност не приличаш на англичанка.

— Може би съм четвърт еврейка. А майка ми вероятно е полуеврейка. Не мислиш ли, че за една католичка е странно да открие подобно нещо за себе си? Искам да кажа, освен всичко друго, което трябваше да преглътна, това направо ме довърши!

— Чувстваш ли се по-различна? — тихо попита той.

Тя се замисли.

— Да. Да, чувствам се много по-различна.

— В какъв смисъл?

— Ще ми се смееш.

— Я опитай.

— Ами… — Тя склони глава на рамото му и косата й се разпиля по гърдите му. — Чувствам се така, сякаш съм открила, че съм издънка на друг корен. Че имам друг произход. В Бостън взех магистърска степен по история на Европа и станах журналистка. Винаги съм знаела за ужасните неща, които са се случили. Всички останали знаеха. Виждала съм откъсите от филми, книгите, архивите. Но не ме засягаше пряко. Не беше част от мен. Разбираш ли какво искам да кажа? — Тя вдигна поглед към него, опитвайки се да намери подходящи думи. — Евреите бяха различни. Не защото аз страдам от предразсъдъци. Бяха загадка за мен. Не можех някак си да се поставя на тяхно място. А сега изведнъж всичко това засяга и моя живот. Концлагерите. Ужасът. Може би това е част от мен, а аз никога не съм знаела. Искам да зная повече и все пак се страхувам до смърт от онова, което ще изпитам.

— Ако откриеш, че си имала дядо евреин, това не означава, че трябва да промениш цялата си представа за себе си, Ана.

— Зная. Просто мисълта, че у мен има някаква еврейска кръв…

— Еврейска кръв? — прекъсна я той. — Почваш да говориш като доктор Гьобелс. Ти си ирландска католичка, дете. И винаги ще бъдеш. Разрови семейните тайни и намери труп под леглото. Хем си ужасена, хем си възхитена от дълбините на католическата си душа. Иска ти се да търчиш наоколо и да повикаш всички да видят трупа. А после ми разправяш, че не страдаш от предразсъдъци.

Тя нервно се засмя.

— Това е жестоко, Филип. Добре де. Може би си прав. Но говоря съвсем искрено. Искам да узная още. Още много неща.

Той помълча.

— Лагерът „Варга“ сега е мемориален паметник — безизразно обяви той. — Не е много далеч от Рига. За Рига има полети от Стокхолм, а за Стокхолм има полети от Лондон. — Той пак замълча. — Докато не се срещнеш с Джоузеф Красновски на живо, няма как повече да се доближиш до началата му. До живота му.

Не каза нищо повече, но сърцето на Ана изведнъж заби лудешки. Тя вдигна глава и разпалено отвърна:

— Да. Да. Искам да отида. Хайде да отидем, Филип!

— Сигурна ли си? — меко попита той. — Никога не си била на такова място, нали?

— Не. Но искам да го видя. Трябва да го видя. — Тя сграбчи ръката му. — Имаме достатъчно време да прекараме там два дни, преди да заминем за Италия. Моля те!

Той кимна в тъмнината.

— Чудесно. Щом искаш. Пък и на такава разглезена малка богаташка като теб добре ще й се отрази да види малко Източна Европа.

— Не съм разглезена малка богаташка — възмутено отвърна тя.

— О, хайде сега — присмя й се той. — Я погледни как се поддържа тази къща. Икономи и градинари. Камериерки. Това си е чисто Средновековие.

— Тази къща е на Ивлин, а не моя. Кълна ти се, ние с мама никога не сме живели така!

— Но откак си се родила, си свикнала да се радваш на привилегии и богатство.

Знаеше, че нарочно я дразни, но можеше да устои на провокацията.

— А ти? Частни самолети и лимузини? Едва ли си само на социална помощ.

— Всичко до последната стотинка съм спечелил сам.

— И аз доста съм се потрудила — сопна се в отговор тя. — И никога не приемам пари от мама или Ивлин. Всичко, което имам сега, е мое!

Той обви с ръка талията й и с лекота я завъртя наоколо, избутвайки я към леглото.

— Цвете в саксия си ти — рече той. — Горделива и разглезена донемайкъде.

Ненадейно за самата себе си, Ана усети как в стомаха й припламва гняв.

— Това не е вярно.

— Капризна малка лигла — безмилостно продължаваше той.

Коленете й се блъснаха в леглото и Ана се строполи по гръб върху старинната покривка. Изрита обувките си и ги чу как падат някъде в тъмното.

— Прасе.

Той отметна косата от лицето й.

Пламъците хвърляха червени отблясъци в очите му.

— Ти си богаташче — пошепна той. — Държиш се като богаташче, говориш като богаташче, даже се чукаш като богаташче.

— По дяволите, вече прекаляваш!

Полузасмяна, полуядосана, тя заудря с юмруци мускулестите му гърди, докато най-после той хвана китките й и сякаш ги окова.

— Какво, по дяволите, означава това, че се чукам като богаташче? Как се чукат богаташките деца?

— Все едно играят тенис на открито. — Той изимитира злобно английския й акцент. — Сервиз, воле, висока топка. О, какъв добър удар. Добре изигра тази топка, скъпа. Ще пийнем ли сега по един коктейл, или пък ще си вземем гореща вана?

— Ах, мръсник такъв!

До известна степен думите му жилеха и поради факта че сексът с него бе нещо изключително.

— През живота си не съм взимала гореща вана. Какво, по дяволите, очакваш от мен? Кама Сутра?

Той обгърна с длани гърдите й, меки и свободни под еластичното поло.

— Не вярвам да си усвоила Кама Сутра от конните състезания.

— Та какво, значи, искаш? Да пропадна дотам да се държа мръснишки?

Той се разсмя.

— И как точно смяташ да го направиш?

Той галеше гърдите й и тя се извиваше под нежните му ласки.

— Не знам — тихо отвърна. — Май нямам голям опит в това отношение. Можеш да ми покажеш как да се държа мръснишки.

Устните му, топли и кадифени, докоснаха лекичко нейните.

— Някак си ми харесваш такава, каквато си.

— Тогава от какво се оплакваш?

— Не съм се оплаквал. Само отбелязах, че се чукаш като малка богаташка.

— С което искаш да кажеш, че оставям теб да вършиш всичко? — Тя рязко се изправи и се подпря на лакти, доближавайки лице до неговото. — Не зная по какъв друг начин да се държа. Плашиш ме до смърт. Не знаеш ли?

Той замълча. После подхвана долния край на полото й. Тя вдигна ръце, за да издърпа дрехата през главата й, после разтърси буйните си коси; на светлината от камината гърдите й приличаха на два малки островърхи вулкана. Той нежно целуна всяко зърно.

— Обожавам аромата на кожата ти — измърмори си под нос. — Ухаеш на слънце. Като праскова.

Изпълни я желание.

— О, Филип, ужасно съжалявам, ако те разочаровам в леглото.

— Не ме разочароваш. Побъркваш ме.

Разкопча колана й и отвори ципа на полата й, а после я смъкна по извивките на хълбоците й.

— Имаш формата на гръцка амфора. Извивката на талията ти е толкова изящна. Зряла, но нежна. Сякаш си изваяна от някой майстор-грънчар…

Изведнъж млъкна. Под полата си наместо обичайния чорапогащник, Ана бе с черни жартиери, които придържаха черните й чорапи. Дантелените й бикини бяха съвсем тесни и едва покриваха тъмния триъгълник, където бедрата й се срещаха.

— Облякох се за теб — пошепна тя.

— За мен?

— Това е коледният ти подарък. — В тъмното не можеше да различи изражението му. Изведнъж я досрамя. — Не ти ли харесват? Всички мъже си падат по жартиери, нали?

— Ммм-хмм.

Той се приведе и целуна белега от гаечния ключ на бедрото. Още изглеждаше ужасно, но лекарите бяха казали, че с течение на времето ще се заличи. Както и споменът за ужасната нощ в Джипсъм.

— Поне доколкото съдя по собствения си опит, си падат по жартиери — продължи Ана и повдигна едното си коляно, а чорапите прошумоляха.

— О, така ли?

Зъбите му проблеснаха в тъмното. Той разкопча единия чорап.

— Колко любовници си имала?

— Много.

— Много?

— Да!

Той навиваше бавно чорапа надолу по бедрото й и пръстите му галеха кожата й.

— Колко много?

— Трима — предизвикателно отвърна тя.

— Разкажи ми за тях — заповяда той, прокарвайки чорапа между пръстите си.

— Какво искаш да знаеш?

— Разкажи ми за първия. Онзи, който ти отне девствеността.

— Това какво е, „Отговорете на въпросите“ ли?

— По-скоро нещо като Великата инквизиция.

Той надяна чорапа на китката й и го стегна в примка. После се наведе и завърза другия му край за един от стълбовете, които подпираха балдахина.

— Какво правиш? — прошепна Ана.

— Обожавам легла с балдахин. А ти? Разкажи ми за него. Как се казваше?

— Дан. Даниел.

За Ана това бе странно усещане — да лежи така в тъмното, с вързана ръка. Той вече разкопчаваше втория чорап и върховете на пръстите му уж случайно галеха най-горната част на бедрата й.

— Занимаваше се с кино в Белфаст. Режисьор. Женен, с две деца.

— Ти на колко години беше тогава?

— Бях прекалено малка.

— Кой кого прелъсти?

— О, той мен. Бях много невинна. Чак много по-късно ми каза, че е женен.

— И първият път как ти се стори?

— Доста добре — отвърна тя и се разкикоти нервно. — Това е налудничаво, Филип. Да ти правя признания в тъмното…

— Получи ли оргазъм?

— Не помня.

Ласката на ръцете му я подлудяваше. Гърлото и устата й започваха да пресъхват.

— Не може да не помниш.

— Май не помня. Бях много нервна. И той беше много нервен. Пък и цялата тая история с вината…

— Вина? — Той впримчи и другата й ръка. — Защо вина?

— Възпитаваха ме в католически дух. А и това се случи в Ирландия. В известен смисъл така цялата работа беше още по-вълнуваща, но уби нещо в мен. Особено онзи първи път.

Той върза възела и изправи ръката й, за да върже другия край на чорапа за леглото.

— Но после. После вече си стигала до оргазъм.

— Аз съм здрава жена. Знаеш това.

Само по бикини, сега Ана лежеше с разперени ръце, вързани за леглото.

— Филип, това е доста чудато.

— Разстройва ли те?

— Като че ли малко се паникьосвам.

— Не, не се паникьосваш — тихо отговори той. — Чувстваш се безумно секси. — Той докосна устните й с пръсти. — Вързах те на панделка. Ако дръпнеш по-силничко, ще се освободиш.

— Ааа.

Тя раздвижи дясната си ръка, изследвайки копринените си окови.

— Но ти не искаш да се освободиш, нали?

Тя отново се засмя — гърлото й беше прегракнало.

— Някак си ми се иска да видя какво следва.

Той се изправи и изхлузи пижамата си. Коприната прошумоля на пода. Знаеше, че е гол в тъмното, но не виждаше тялото му. Седна край нея.

— Разказваше ми колко виновна си се чувствала, че спиш с женен мъж.

— Наистина се чувствах виновна. Първо беше вълнуващо, но после той се влюби в мен. Искам да кажа, наистина се побърка по мен. Започна да говори как ще напуска жена си и децата си. Тогава ми просветна какво всъщност правя. Моето малко приключение щеше да разбие щастието на друга жена, щеше да разруши едно семейство. Много се стреснах.

— И избяга.

— Да.

Галеше копринените гънки на гърдите й, проследяваше с пръст извивките на коремните й мускули и целият й корем подскачаше от нерви.

— Избягах. И оттогава се пазя от женени мъже.

— Разкажи ми за номер две.

— Уилям.

— Уилям. Той също ли беше по-възрастен от теб?

— Да. Беше се разделил с жена си. Нямаше деца. Той беше по-… опитен.

— Опитен.

Дланите на Филип се плъзнаха по тялото й нежно, сякаш с възхищение, и обгърнаха гърдите й.

— Това какво значи?

— Отнасяше се с мен като с жена. Дан се държеше като бавачка. Обичаше да ме нарича „малкото ми момиченце“.

Затвори очи, докато той галеше извивката на гърдите й, която сега бе много по-плавна, защото ръцете й бяха протегнати назад.

— Бил беше по-…

Тя изстена, усещайки как устните му — топли и властни, обхващат зърното й.

— Продължавай — нареди той и топлият му дъх погали кожата й.

— Не мога да мисля, като правиш така.

— Можеш, можеш. — Зъбите му се сключиха върху зърното й, тя изохка и тялото й се изви нагоре.

— Кажи ми за Бил, който се отнасяше с теб като с жена. Той довеждаше ли те докрай?

— Да — пошепна тя.

— Винаги ли?

— Понякога. Не като теб. Това ли искаше да чуеш?

— Искам да чуя истината.

Тя плъзна крака си по голия му хълбок, след това по гърба му.

— Никой досега не е бил като теб. Онзи първи път, във Вейл… това беше нещо повече от всички други преди това, взети заедно. Предполагам това искаше да ти кажа.

— Не.

Той целуваше шията й, трапчинката между гърдите й и езикът му се плъзгаше по кожата й.

— Няма нужда да ми го казваш. Това го знам.

Тя се усмихна.

— Арогантен нахалник такъв. Обичам те, Филип.

Беше си дала дума никога да не изрича тези думи, а днес ги повтаряше за втори път. Засрамена от слабостта си, тя се опита да дръпне ръцете си, но те бяха здраво вързани.

— Каза, че мога да се освободя, ако поискам.

— Ще трябва да дърпаш по-силно.

Приплъзна по-надолу, между бедрата й, и целуна крайчеца на бикините.

— Разкажи за номер три. Как се казваше?

— Кърт. Работехме заедно във вестника в Маями. Всъщност той ми беше шеф.

Гласът й бе станал мечтателен. Усещаше как езикът му проследява ръба на бикините, надолу под корема, между бедрата й, още по-надолу — там, където под дантелата плътта й бе гореща и хлъзгаво мокра.

— Колко време ходи с него?

— Само едно лято. Миналата година. Ходехме нощем на плажа. Той все носеше бутилка вино и се любехме под звездите. Понякога носеше джойнт. Научи ме да пуша трева.

— И хареса ли ти да пушиш трева?

— Понякога направо ми се повръщаше. Друг път беше много чувствено.

— Много помага на посредствени любовници.

— Развържи ме.

— Казах ти. Трябва сама да се освободиш.

Подпъхна палци под ластика на бикините и ги смъкна надолу. Тя се надигна, за да му е по-лесно, и безсилно промълви:

— Не мога да си издърпам ръцете. Искам да те докосвам…

Целуна разголения венерин хълм, после езикът му потъна дълбоко в нея, точно както първия път — тази ласка стряскаше с интимността си и упойваше сетивата с нежността си. Задъхвайки се, Ана се бореше с оковите си. Езикът му се отдръпна, после пак се втурна в нея, плъзна се нагоре във влажния цвят на утробата й, дивашки триейки островърхата кула на възбудата. Ана кръстоса глезени на гърба на Филип, извила тяло нагоре, за да бъде удоволствието й по-дълго, по-силно, по-близо до него.

Копринените чорапи се впиваха в китките й почти болезнено. Отчаяна във възбудата си, тя рязко дръпна ръка, забравила за болката. Възелът най-после се охлаби и дясната й ръка беше свободна. Пресегна се да развърже и другата. После впи пръсти в косата му и го дръпна с все сила.

— Ела тук — простена тя с глас, който много-много не приличаше на нейния.

Той се смееше.

— Казах ти, че ако искаш, можеш да се освободиш.

Претърколи се към него и страстно го целуна.

— Не ме поучавай — викна му разпалено. — И да не си посмял повече да ме връзваш!

— Не ти ли беше хубаво?

— Ти си болен човек, Филип Уестуърд.

Той се обърна по гръб, а тя се метна отгоре му и на оранжевите отблясъци от камината се взря в лицето му. Сърцето й биеше като парен чук. Чувстваше се като в горяща клада.

— Ама ти наистина обожаваш да ме целуваш там, нали?

Той се усмихна.

— Ммм.

— Защо?

— Първо, защото дяволски те възбужда. И второ, защото дяволски възбужда мен. Там си най-женствена.

— Винаги съм смятала, че оралният секс е налудничава работа. Това безнадеждно буржоазна ли ме прави?

— Прави те ирландска католичка. — Той прокара пръсти през косата й и отметна тежките копринени кичури от очите й. — Толкова си красива, Ана. Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.

— О, хайде сега — отговори тя, но в гласа й се криеше и нещо друго.

Той се изви под нея, обгърна кръста й и я обърна с гръб към себе си. Знаеше какво иска и пошепна:

— О, боже!

Обърна се и се приведе към слабините му. Изведнъж коремът й се сви. Преди да поеме настръхналия му пенис в тръпнещата си уста, тя го обхвана с длани. В същия миг коремът и бедрата й се отпуснаха и пламналата сърцевина на възбудата й докосна устните му. Той сграбчи тънката й талия, за да не му се изплъзне отново.

Дълбоко в нея всичко плуваше. Усещанията й танцуваха между двете еротични точки — неговият език, който изследваше тайните на нейното тяло, и неговата мъжка гордост, която пулсираше в устата й. Не чуваше нищо друго, освен шумоленето на пламъка в камината и тупкането на кръвта в ушите си. За миг сякаш се парализира. Не знаеше какво да прави. Устата му бе жадна, умела. В удоволствието, което се надигаше между бедрата й, се криеше такова сексуално удовлетворение, каквото изобщо не бе предполагала, че съществува. Хълбоците й неволно се раздвижиха и се залюляха в някакъв ритъм, който я влечеше застрашително близо към края. После двете точки престанаха да съществуват поотделно и се сляха в една. Цялото й тяло пламна от топлина и стана леко, сякаш безтегловно. В този миг изпитваше чувство за единение с Филип, което омаловажаваше всичко останало в живота й. Вече нищо друго нямаше значение. Друг извън този свят не съществуваше. Нищо освен тях и този странен танц на любовта нямаше значение.

Когато в тялото й се разля върховната наслада, продължаваше да го целува и не издаде нито звук. Езикът му не престана да се движи и заливаше душата й с такова удовлетворение, че накрая не издържа и се изтръгна от ръцете му.

— Моля те — задъхваше се тя. — Ела.

Той бързо се обърна върху нея, смазвайки я без дъх под огромното си тяло. Вече не й се присмиваше най-спокойно, а се задъхваше и бе станал властен — кожата му бе леко навлажнена, а мускулите тръпнеха от настойчивост.

Втурна се в нея с единствен безкраен тласък и тя изпита сливането, което винаги бе търсила, но никога не бе намирала, преди да срещне Филип. Удовлетворението беше толкова могъщо, че граничеше с болка и разкъсваше предубежденията й така решително, сякаш за втори път й отнемаше девствеността.

Бяха създадени един за друг — тялото й се разтваряше пред него и той достигаше до най-съкровеното му кътче, сякаш огромен кораб хвърляше котва на своето място на кея. Струваше й се, че докосва утробата й, душата й.

— Моля те, Филип, сега.

Този път знаеше, че е при нея. Не се криеше на самотното скрито местенце, а беше в прегръдките й, вътре в тялото й и споделяше чудния огън на единението им. Шепнеше задъхана името му, докато се поклащаха заедно, и в тялото й се надигаше ритмична, сладостна тръпка, докато най-сетне той я изпълваше цялата, цялото й тяло, цялата й душа.

Тук нямаше изкуство, нямаше определен стил или техника. Това бе първично по своята простота единение, нещо чисто и сурово. Последните тласъци потъваха дълбоко, дълбоко навътре и бяха сякаш някакво преобразяване. Разливаше в нея огнена буря и най-сетне дойде и гръмотевицата. Тя отглъхна в тялото й, което се извиваше като скоклива пъстърва в планински поток. После спазмите утихнаха и тя се отпусна на леглото, обездвижена и изтощена.

Филип целуваше влажните й клепачи и шептеше името й:

— Скъпа моя Ана, скъпа моя…

Галеше мокрия му гръб и усещаше по устните си соления вкус на пот и сълзи. Той дишаше учестено. Усещаше го в себе си, силен и могъщ, притиснат в самата й утроба.

— Този път беше при мен — прошепна тя, притиснала устни в гърлото му.

— Да. При теб бях.

— Отдаде се на мен. Не се скри.

— Не.

— Никога повече не се крий от мен, Филип. Няма да го понеса.

В отговор той я целуна, смазвайки вече насинените й устни.

Сякаш кулминацията изобщо не бе утихвала, толкова прекрасно бе да усеща как той е вътре в нея, как обсебва душата й и екстазът продължава. Тялото му отново започна да се движи на бавни, нежни тласъци.

— О, боже, не си ли доволен? — попита тя и се засмя на пресекулки.

— Не. Никога не мога да ти се наситя.

— Много бързаш — промърмори тя, сякаш пронизана от новото усещане, което бе прекалено силно, за да го понесе.

— Не, не бързам.

Тя безпомощно протегна ръце към него, изцяло подвластна на заповедите му.

 

 

Намерили са го. Намерили са Джоузеф Красновски.

Сънуваше, че тича в някакъв бял коридор, а сърцето й пулсира в гърлото. Намира се в болница, която малко прилича на „Кар Мемориал“, но е по-голяма, по-светла, с хиляди врати. Той е тук, някъде наоколо, в една от тези стаи, зад една от тези врати.

Вълнението и ужасът сякаш я следват по петите като сенки. Тя завива зад ъглите, тича надолу по стълбите, крещи с все сила, но лицата на хората с бели престилки, които среща, са все каменни и безизразни. Като чуят настойчивите й въпроси, те просто свиват рамене с безразличие и отминават. Но той е тук. Тя знае, че е тук.

После вижда бяла врата, на която е написано името му: Джоузеф Красновски. Най-сетне го намери!

Блъсва вратата и се втурва вътре. Стаята е голяма, светла и проветрива. Прозорецът е отворен и перденцето леко се поклаща от ветреца. Изведнъж й се свива сърцето. Знае какво означава отвореният прозорец.

Сякаш на забавен кадър се доближава до леглото. На него лежи тялото на възрастен мъж, чиито ръце са скръстени спокойно на гърдите.

— Джоузеф! — пищи тя. Но писъкът е мълчалив, отекнал е само в мислите й.

Край леглото са скупчени хора — медицински персонал в бели престилки. На лицата им е изписано любезно съболезнование. Те клатят леко глави.

— Не може! — пак пищи Ана. — Не може вече да е мъртъв!

Една от сестрите бавно се обръща и сочи монитор, поставен край леглото. Тъничка зелена линия през средата на черния екран показва, че сърцето е спряло да бие. Душата е отлетяла през замрежения прозорец към вечността.

— Не — отчаяно стене Ана. — Не! Филип!

Голям и силен, той бе до нея и ръцете му я обвиха във властната си прегръдка. Тя отвори очи и надникна през рамото му към дрезгавата синя светлина, не знаейки къде се намира. Премигна срещу цветните тапети, високият орнаментиран таван, извитата рамка на камината.

— Филип! — прошепна тя, припомняйки си всичко. — Сънувах кошмар…

Той я приласка успокоително за миг, а после промърмори:

— Време е за ставане. Вече е почти седем и половина.

— Кой се интересува от времето? Няма да ходиш никъде.

— Зная. Това е моята стая. Ти си тръгваш.

— Филип! — изуми се тя. — Нали няма да ме изриташ?

— Камериерките скоро ще донесат сутрешния чай. Не искаш да заварят младата господарка с госта на семейството в леглото, нали? — Той дръпна завивките от голото й тяло. — Изчезвай.

— По дяволите!

През нощта огънят бе угаснал и леденият въздух сякаш пронизваше затоплената й кожа. Тя бързо се изтърколи от леглото, намери на пода неговия халат и го намъкна.

— Ти си ужасно безсърдечен — треперейки, промърмори младата жена.

Затърси разхвърляните си дрехи, нави ги на кълбо и ги притисна до гърдите си.

— Бях забравила колко дяволски студено е тук!

Повдигнат на лакът, Филип я гледаше. На бледата утринна светлина бе толкова красив с тъмната си присмехулна усмивка и веселите си очи.

— Не си забравяй жартиерите. Не искам долу да стават скандали.

Когато си прибра всичко, тя коленичи край него и силно го целуна.

— Никога през живота си не съм изпитвала такова нещо, Филип — тихо, но напрегнато рече тя. — А ти?

Той кимна лекичко в отговор.

— И аз.

Тя се взря в очите му, а сърцето й се късаше от болка.

— Боже, как искам да мога да ти повярвам.

— Можеш.

На вратата се обърна и му прати въздушна целувка. Той само се усмихна. Вдигна резето и излезе в студения коридор, където ставаше течение.

 

 

Заминаха от „Грейт Ло“ на втори януари. Раздялата с Ивлин бе за Ана по-болезнена от всякога. Не само защото знаеше, че може да не види повече баба си. А защото през последната седмица сякаш за първи път се бе докоснала до възрастната жена. Ана съумя да види в нейно лице тръпнеща, жива личност, а не просто далечна страховита фигура. И за първи път Ивлин се бе държала с нея като с възрастна, бе й разкрила част от любовта, която таеше в себе си.

Ана се опитваше да преглъща сълзите си, но не се справяше много добре.

— Всяка седмица ще ти се обаждам, бабо — обеща тя. — Ще ти казвам какво става с мама. А в мига, в който тя закрепне достатъчно, за да пътува, ще я доведа в Англия да те види.

— Да — съгласи се Ивлин. — Доведи я, преди да замина. — Говореше така все едно се кани да ходи до близкото село. — Довиждане, детето ми.

Ана бе прекалено разстроена, за да отговори. Тя прегърна крехкото тяло на баба си, усещайки как стройните й ръце обгръщат раменете й.

Ивлин се отдръпна — в прекрасните й сиви очи блестяха скрити сълзи.

— Върви, Ана. Остави миналото зад себе си. Отиди някъде, където сенките му няма да могат да те достигнат.

— Няма място, до което да не достигат — задави се Ана.

— Има, има. Слънчевите планини. Слънчевите хълмове на бъдещето. Иди там. Вземи майка си и своя прекрасен мъж и идете там.

Качиха се в остаряващото бентли. Уолас седна отпред, нагласявайки шапката с козирка малко настрани върху посивялата си коса.

— Готова ли сте, госпожице Ана?

Тя кимна. Лимузината се плъзна по настланата с чакъл алея. Ана махаше на слабия силует на стълбите на къщата, докато се изгуби от поглед. После зарови лице на гърдите на Филип и го остави да я успокоява.

Дълго време не можа да се съвземе. Най-после се изправи, отвори чантата си и затърси огледало, за да заличи следите от плача.

— Боже, толкова ми е мъчно за нея. Тя е тъй смела. — Ана си сложи червило и почисти размазаната спирала. — Какво искаше да каже с това „слънчевите хълмове на бъдещето“?

— Струва ми се, че това е израз на Уинстън Чърчил — отвърна Филип. — Нали, Уолас?

Уолас леко се извърна назад.

— Да, сър, точно така. През войната, когато господин Чърчил се обръщаше към хората по радиото и се опитваше да ни вдъхне кураж, все говореше за слънчевите хълмове на бъдещето. Имаше предвид времената след войната, сър. Така и не научих точно къде се намират тези слънчеви хълмове. Но изразът беше хубав. Не плачете, госпожице Ана.

Младата жена уморено се усмихна.

— Дори не зная дали ще я видя пак, Уолас.

— Ще я видите, госпожице Ана. Нали сама казахте, че ще доведете майка си. И то скоро.

— Прав си — кимна тя.

— Всички толкова се радваме, че майка ви вече се възстановява. Много се разстроихме от новините за ужасната злополука. Ужасно.

— Благодаря ти.

— Карах госпожица Кейт на училище, когато беше малка, и то със същата тази кола — след кратко мълчание заяви Уолас. — Имаше силен дух. Все се бунтуваше. Толкова приличаше на баща си.

Ана погледна Филип многозначително.

— Ще й кажа, че си питал за нея, Уолас. Тя ще се радва.

— И не се тревожете за госпожа Годболд, госпожице Ана. Ние ще се погрижим за нея. Може да е зле, но още не се е предала. Много време има дотогава.

След четиридесет минути пристигнаха на летището в Нюкасъл, купиха си билети и регистрираха багажа. Ана прегърна Уолас, от което страните на възрастния мъж за миг се покриха с руменина.

— Грижете се за майка си, госпожице — кратко рече той. — Довиждане, госпожице Ана. Довиждане, сър.

Проследиха го с поглед — гърбът му бе съвсем изправен в униформата; той се качи пак в бентлито и бавно го подкара покрай терминала.

Летището беше натоварено, претъпкано с летовници, които бягаха от наближаващата зима към по-слънчеви места за първата за тази година доза ултравиолетови лъчи. Ана се мотаеше малко безцелно покрай Филип. Купиха си вестници и седнаха да пият кафе в бюфета.

Младата жена си повтаряше, че не вижда Ивлин за последен път. Ще се видят пак. Още много пъти. Когато ще са по-щастливи, когато тъмнината ще се е стопила.

Лека-полека тъгата започна да се разсейва и настроението й се пооправи. Гледаше как Филип чете вестника си и така се е съсредоточил, че тъмните му вежди малко са се сключили. Беше толкова красив. Толкова властен, толкова сигурен. Ана знаеше, че всяка жена, която ги забележи, ще й завиди. Ще й завиди и ще се замисли за този невероятен мъж с тъмносини очи.

Като си спомни за миналата нощ, сякаш ток премина през мускулите й. Съкровеният пулс вътре в нея й нашепваше, че той иска да я притежава, че изгаря в жаждата си, която не може да утоли, независимо от това колко пъти ще влезе в тялото й и ще тръпне в захлас.

Изведнъж й се стори, че не й достига въздух и трябваше да поеме дълбоко дъх, за да се отърси от тази унесеност. Искаше й се отметне глава назад и да се разсмее ей така насред целия този цигарен дим, пищящи деца и разтревожени родители. Това бе някакво усещане, което изпълваше цялата й душа, и което едва ли можеше да се опише с думи. Сякаш беше по-жива, по-красива и по-женствена от всякога. Сякаш цялата бе изпълнена със светлина, с топлина, със сила. Сякаш животът й се бе променил завинаги и пред нея се чертаеха само розови пътеки. Беше влюбена жена.

Положи ръка върху неговата.

Той вдигна поглед.

— Какво има?

— Ти.

Филип я погледна в очите и се усмихна. Почувства как гърлото й се стяга. Сърцето й подскочи и като че пропусна един удар.

— И ти — тихо отвърна той.

Прехапа долната си устна и леко поклати глава.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За всичко.

— Не бъди глупава. — Той погледна навън. — Надявам се, че полетът ни няма да се забави.

Ана проследи погледа му. Не бе забелязала, че времето се е развалило. Внезапен порив на дъжда бръснеше пътната настилка. В далечината небето се бе прихлупило, тъмно като нощта.

Бележки

[1] Времето тече (лат.). — Б.пр.

[2] Острови в Карибско море, близо до крайбрежието на Флорида. — Б.пр.