Мариус Габриел
Маската на времето (41)

СССР

За един месец се любиха безброй пъти. Тя беше ненаситна, а той — неуморим. Плътската любов бе сякаш вихрушка, която се изви над пустинята от самотни години и ги понесе на крилете си.

Но на Джоузеф му предстоеше път, който отиваше много, много по-далеч от потната страст на Таниното легло.

— Никога няма да те забравя, Таня.

Видя как едрото й лице, потънало във възглавницата, се промени.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да остана при теб.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— И къде отиваш?

— Трябва да си ида у дома.

Тя се взря напрегнато в лицето му. После тъжно се усмихна. По очите й прочете, че си мисли, че е разбрала.

— Детко, където и да идеш, всички отдавна вече те смятат за умрял. Тя се е оженила за друг, децата имат нов татко. Остави ги на мира. Така е по-добре.

— Трябва да замина, Таня.

— И след двадесет и четири часа КГБ ще те пипне и ще те прати в друг лагер.

— Там, където отивам, няма КГБ.

— А къде точно отиваш?

— На Запад.

Тя се засмя.

— Ти си луд.

— Там съм роден.

Очите й се разшириха, обидени и невярващи.

— Ти си западняк?

— Да.

— И не си руснак?

— Не.

— Лъжеш. Говориш като руснак.

— Но не съм. Трябва да се върна там.

Таня се изправи, както беше гола.

— Как можа да ми причиниш всичко това?

— Съжалявам — вяло отвърна той.

— Съжаляваш!

Тя закрачи из стаята, а едрото й тяло се затресе. Джоузеф я чу да псува, да бълва всички онези мръсотии, с които се успокояваше.

— Аз те обичам! А кой друг ще те обича с това лице?

— Не зная.

Тя се върна при него и заби нос в лицето му.

— Като те видят, ще се съдерат да пищят — изръмжа тя. — Ти си урод. Само някой друг урод като теб може да те гледа, без да повърне.

Когато отново се приближи до него, яростта й вече беше стихнала. Свинските й очички се бяха зачервили, а устата й жално висеше. Носеше бутилка водка и наля една чаша за двамата. Седна до леглото, яхнала стола наопаки.

— Не можеш да се покажеш на семейството си в този вид. Зная, че съм права.

— Да, права си.

— Тогава защо си отиваш? — умолително попита тя.

— За да взема онова, което ми принадлежи.

Таня дрезгаво се засмя.

— Да не би да имаш съкровище, което те чака на Запад?

— Заради това оцелях.

Тя се наведе напред и впи поглед в очите му. Бяха черни като маслини, но не плитки, както са някои тъмни очи. От страданието бяха станали дълбоки като бездна. Дълбоко, дълбоко в тези очи гореше пламък. Таня потръпна.

— Имаш очи на вълк, зек. Но не си вълк. Ти си просто едно дете.

Тя напълни чашата с водка.

— И как ще стигнеш дотам? Ще разпериш крила и ще прехвръкнеш?

— Ако трябва и на четири крака ще пълзя.

— Само че се надяваш моята малка кола да те откара донякъде, а?

Той не отговори.

— Копеле такова. Никога не си ме обичал. Кога ще заминеш?

— Когато дойде пролетта.

Тя изсумтя. Но изглеждаше малко по-весела.

— По тези места пролетта идва късно, вълчо.

Тя се доближи до него и го прегърна — всеки от тях търсеше утеха и даваше утеха на другия. Тя го бутна по гръб и седна върху него, като обхвана слабините му със силните си бедра.

— Ние с теб взаимно се подмладихме. — Тя започна лекичко да се поклаща, търсейки отклик. Той бързо се възбуди и телата им се сляха. Очите й блестяха. — Никога няма да ме забравиш.

— Не, няма.

Тя започна да се движи по-енергично, разклащайки застрашителното си, но нежно туловище.

— Добре ли ти е?

— Прекрасно е — шепнешком отвърна той.

— Ще се използваме докрай, вълчо.

Воден от онази удивителна сила, която се криеше в кльощавото му тяло, той се изви и я преметна настрани. Таня се заливаше от смях, а когато започна да я обладава, закрещя.

— Да — прошепна той, — ще се използваме докрай.