Мариус Габриел
Маската на времето (66)

Глава 6

Мътно синкаво сияние възвести идването на зората.

Иззад вратата долитаха шумове — тихият шепот на гласове, от време навреме някоя стъпка. Скоро щяха да дойдат да я отведат.

Часове наред Ана заспива и се събужда, увиснала сякаш в някакво безвремие. Жестоките мъчения бяха парализирали и тялото, и съзнанието й. Прекалено изтормозена, за да може да заспи, и доста замаяна, за да стои будна, Ана сякаш се носеше в океан от болка. Чувстваше се като разглобена на части и мислите й бяха накъсани като нервните окончания по цялото тяло, които все още потръпваха и я боляха. Сякаш бе потънала в дълбините на безкрайната пустота.

Всичко се бе оказало налудничаво. Напразно. Джоузеф Красновски беше измислица. Сякаш лъжлив фар, който бе подмамил майка й да се разбие в скалите, а сега разбива и нея самата.

Вече бе прекалено изтерзана, за да се опитва да разгадае мистерията. Но беше сигурна, че човекът с белега й бе казал истината. Той не беше Джоузеф. Джоузеф бе мъртъв. Джоузеф бе умрял двадесет години, преди тя да се роди. На негово място се бе появило някакво зло чудовище.

Първо майка й, а сега и тя се докосваха до това зло. През цялото време, докато бяха търсили Джоузеф, неотклонно се бяха доближавали към него. То им нанесе предупредителен удар, но те не се бяха отдръпнали. Бяха продължили със сляпа упоритост да го преследват, докато най-сетне не се озоваха право в бърлогата му. Бяха се надявали да открият несъществуващ човек — бащата, дядото, който бе мъртъв от 1944 година.

Но не откриха Джоузеф. А само обвивката му. Черупката му.

Някакъв паразит го бе унищожил.

Нещо могъщо и злокобно го бе убило и бе откраднало всичко негово — името му, собствеността му, живота му. И оттогава насам този паразит го изсмукваше.

Като улулицата в „Кулата на ловеца“, превърнала стаята, обитавана някога от Джоузеф, в костница.

Като насекомото, което бе нападнало кошерите на Ивлин и пируваше с чуждия мед.

Връщайки се назад, Ана откриваше всякакви знаци и поличби, които я предупреждаваха за онова, което се случваше сега, сякаш ням дух се опитваше да й разкрие истината. Бе останала сляпа за тях. Но се бяха появили, стига да бе имала очи да ги разчете.

Най-силното знамение беше Андре Льовек — сам по себе си зловещ като мъжа, който я бе измъчвал тази нощ. И той си бе играл с човешките животи сякаш е Господ, бе решавал кой да живее и кой да умре, отнемайки живот от едни, за да го продаде на други.

Тя не знаеше кой е този човек, който се е настанил в черупката на Джоузеф Красновски. Само знаеше, че такова преобразяване е било възможно само с помощта на безкрайна злина, а безкрайната злина означаваше безкрайна опасност.

И ужасът от това зло не й даваше мира в тъмното. Не й бяха останали сили. Движението й причиняваше прекалено много болка и тя с часове бе останала в една и съща поза — свита на кълбо в ъгъла като зародиш в утробата, а в мислите й витаеха само ужасяващи образи.

Сега само Филип можеше да я спаси.

Ако се досети какво е направила, ако някак чуе безмълвния й вик, отправен към него, и я последва тук…

Филип! — отчаяно крещеше тя в мислите си. — Ела да ме спасиш. Ела да ме спасиш колкото се може по-скоро.

Към пет сутринта навън се разнесе първият колеблив крясък на птица — едно сънливо изчуруликване. Малко по-късно Ана чу ключа в ключалката. Инстинктивно се сгуши още повече в ъгъла. Изведнъж обгорените снощи места пламнаха. Ана можеше смело да посрещне смъртта. Но не и повече болка.

Внушителната фигура на Рамон изпълни касата на вратата. Беше с гащеризон и гумени ботуши, а ниско зад широкото му лице бе нахлупена вълнена шапка. В ръцете си държеше нещо като двойна кучешка каишка. Той пристъпи към нея, нахлузи примката на двете й ръце и ги пристегна пред тялото й.

— Тръгвай — грубо й нареди.

Болезнено бавно се раздвижи и стана от леглото, сякаш беше старица. Стомахът я болеше. Трябваше да върви прегърбена.

Мъжагата я прихвана за ръката и я затика пред себе си. Движението сякаш разбъркваше утаилата се вече болка, която караше Ана да се задъхва. Когато стана, й се зави свят, ушите й забучаха и тя се препъна по коридора неведнъж, чувствайки как всеки миг ще припадне. Всеки път Рамон я дръпваше и я изправяше на крака.

От къщата минаха в тъмен като пещера гараж, изпълнен с дизелови изпарения. Каплан ги чакаше в очукан ланд ровър, чийто двигател работеше. Буйната бяла коса на стареца бе прибрана под вълнена шапка като на Рамон; той й хвърли безразличен поглед. Отдръпвайки се от него, познатите черти на лицето му отново поразиха Ана, но тя не можеше много да улови приликата.

После Рамон я наблъска на задната седалка на ланд ровъра и седна до нея.

— Не прави глупости — нареди й той.

Пръстите му се впиха в лакътя й и тя изстена от болка.

— Без синини, Рамон — остро нареди Каплан, поглеждайки в огледалото.

— Да, господин Каплан — отвърна гигантът и пръстите му се поразхлабиха.

Каплан протегна кокалестата си ръка през прозореца и насочи към вратата на гаража дистанционно управление. Тя се вдигна с грохот и възрастният мъж подкара навън.

Небето бе още тъмно; синкавото сияние на изток започваше да се оцветява в розово. Като излязоха от гаража, през прозорците задуха остър студен вятър. Ана потръпна и се приведе, измъчвана от разбудената болка, която изгаряше тялото й. Двамата мъже бяха добре облечени. Тя беше само по изцапаната фланелка и джинсите.

— На госпожица Кели й е студено — подхвърли Каплан през рамо. — Затвори прозореца, Рамон.

Индианецът се подчини, Каплан заобиколи къщата, пресече двора и отмина конюшните и далечните постройки. Не светеше нито един прозорец. Като минаваха покрай предната част на къщата, Ана хвърли поглед към спрените до скалната градина коли. Крайслерът, с който бе дошла, не беше сред тях. През нощта го бяха преместили.

Каплан заобиколи езерото и с рев запраши по неравните следи в пясъка, които водеха към мътното сияние в пустинята. Ланд ровърът беше непоклатим автомобил — твърдите ресори подмятаха пътниците насам-натам, докато накрая Ана едва не изрева от болка.

Каплан бе пообърнал глава назад, за да може да й говори.

— Приятна собственост, нали? Много голяма „ширинка“, както казват по тези места. Отне ми повече от двадесет години, за да добие сегашния си вид.

Трябваше да извисява глас над рева на дизеловия мотор и „с“-то излизаше още по-съскаво. На устните му се събираше мъничко пяна, която цапаше и брадата му.

— А заради вас може би ще трябва да я напусна завинаги.

Затворила очи, Ана се прилепи до плътната седалка, опитвайки се да предпази пребитото си тяло от жестокото подскачане.

— Но несъмнено ще се изненадате, като чуете, че не храня лоши чувства към вас — каза след малко Каплан. — Просто станахме жертви на лош късмет — вие, майка ви и аз. Иронията е еднакво красива и за двете страни. Във всеки случай, аз се приготвям за този ден от години. От много, много години.

Тя отвори с мъка очи.

— Вие бяхте, нали? — попита тихо тя. — Вие пратихте Карл Бек. За да ни попречи да се доберем до вас.

— Бек явно е бил непохватен урод. Помолих едни стари приятели да ми направят услуга. Исках чиста работа. И за да си спестят парите за професионалист, те изпратили всеизвестен престъпник психопат. Това ме вбеси.

— Бек едва не уби майка ми. За малко не уби и мен.

— През 1960-та в Англия пощадих живота на майка ви. Това беше грешка. Ако я бях убил тогава, тези неща нямаше да се случат. Моментна слабост.

— Ако не сте Джоузеф Красновски — тихо попита тя, — тогава защо убихте Дейвид Годболд?

— Това не беше кой знае колко важно. По-скоро генерална репетиция за Левкович.

— Какво искате да кажете?

— Трябваше да разбера мога ли да мина за Красновски. Годболд бе идеалното опитно свинче. Повярва ми. Начинът, по който реагира, ме увери, че ще мога да измамя и Левкович. — Той погледна към небето през предното стъкло. — Мислех, че съм привършил със семейство Красновски и съм ги изкоренил до дъно. Не бях предвидил обаче извънбрачна дъщеря в Италия. И със сигурност не бях предвидил дневник. До вчера така и не можех да отгатна защо майка ви се впусна в тази одисея. Не успях да разбера. Оня глупак Бек не го намери. Още една скъпоплатена грешка.

Ана се почувства изпразнена до дъно.

— Ще ми кажете ли кой сте?

— Не — тихо отвърна той. — Аз съм, който съм. И толкоз.

Оранжевите ивици ставаха все по-ярки и изпълваха със светлина огромния черен купол на небето.

— Между другото — приятелски добави той, — как се случи така, че момчето загина толкова нещастно? Така като ви гледам, не ми изглеждате достатъчно находчива да се справите с психопат изнасилвач.

— Отдолу по хълма неочаквано се зададе камион — уморено отвърна тя. — Аз се дръпнах от пътя. Той се подхлъзна. Имаше много сняг. Не успя да се изправи. Камионът не можа да спре.

Каплан повдигна брадичка и се засмя искрено развеселен.

— Като миеща мечка на магистрала, да?

Тя си припомни тъмната размазана купчина в снега и замълча.

Вече бяха на около десетина километра от ранчото. Беше достатъчно светло и Ана видя, че пътуват към няколко ниски хълма, по които на фона на наближаващата зора се очертаваха стройните стъбла на няколко пало верде^[1].

— Къде ме водите? — попита тя и чу как собственият й глас трепери.

— Да проведем един експеримент. Доста интересен експеримент.

— Ще ме убиете.

— Не ставайте истерична.

Настъпи тишина. Ана гледаше с празен поглед просветляващото небе. Звездите започваха да избледняват и то опустяваше като земята.

Каплан се отклони от пътя и се насочи към малкото възвишение. Ана видя дълга ниска постройка, наполовина скрита от бобовите растения. Сияйното небе се отразяваше в покрития с роса ламаринен покрив.

Каплан спря наблизо и изключи двигателя. Настъпи абсолютна тишина, необятна и величествена. Ана се опита да се задържи за седалката, опъвайки се като дете, но Рамон грабна кожения ремък, който свързваше ръцете й, и я измъкна от ровъра с безцеремонна жестокост, при което тя се просна на земята. Той я дръпна, изправи я на крака, а после я блъсна към сградата.

Бараката беше от готови плоскости. В горния край на картонените стени бяха прорязани тесни прозорчета, които бяха покрити с телена мрежа. Тук-там от вълнистата ламарина стърчаха тръби. На пръв поглед сградата бе като обор, където държаха някакви животни, може би прасета.

Докато Каплан пъхаше ключа в катинара и го превърташе, Рамон не изпускаше Ана. Вратата се отвори. Лъхна ги слаба миризма на амоняк. В този миг тя разбра какви животни отглежда тук старецът.

Обхваната от сляп ужас, тя се опита да се освободи от грамадния индианец. Замята се като луда, пухтейки тежко. Само след миг Рамон я цапардоса с юмрук по главата — ударът беше толкова силен, че тя падна на колене, зави й се свят и й се струваше, че целият й мозък пулсира. В другия край на лабораторията Каплан включваше малък генератор. Той замърка, неоновите лампи на тавана премигнаха и светнаха.

Настана слабо цвъртене и шумолене. Отсреща имаше няколко клетки с мишки, стотици мишки, чиито пухкави телца припкаха насам-натам по стърготините на дъното на клетките. Храната за животните, които гледаше в бараката.

— Не пипайте нищо — спокойно я посъветва Каплан. — Не издавайте глупави звуци. Елате да видите моите любимци.

Рамон блъсна Ана напред и тя се оказа оградена — Каплан отпред, индианецът отзад. На колана на стареца висеше тежък ловджийски нож.

Навътре в постройката въздухът беше топъл и влажен. Навлязоха в нисък, слабо осветен коридор. От двете му страни имаше клетки с дълбочина един метър, покрити с наклонени стъклени капаци. Ана знаеше какво ще види, но въпреки това не можеше да извърне очи.

Клетките бяха постлани с чакъл и пясък. В някои имаше само по една змия, неподвижно навита на кълбо или полузаровена в пясъка. В други имаше по две или три — някои лениво се размърдаха, разтревожени от стъпките на посетителите по дървения под.

Каплан въртеше глава ту насам, ту натам и надничаше във всяка клетка. На слабата светлина Ана различи усмивката на изкълчената му уста.

— Миличките ми — припяваше той. — Милички красиви мои.

От страх нещо като че ли бе станало с гръбначния й стълб — той сякаш бе замръзнал — и тя вървеше вдървено като марионетка, здраво сключила челюсти, прилепила ръце плътно към тялото си, за да не докосне случайно някоя клетка.

Каплан спря и повдигна листа, защипан на една от клетките. Ана забеляза, че над всички клетки има листа за писане.

— Това е много добра моя приятелка — каза той, обръщайки се към нея. — Crotalus tigris. Тигрова гърмяща змия. Една от най-слабо изследваните гърмящи змии. Лаская се от мисълта, че съм допринесъл към естествената история на този вид много повече от всеки друг учен.

Той внимателно повдигна капака. Ана ужасено се отдръпна, като го видя да пъха вътре ръка и да подхваща змията. Тя беше на жълтеникави и сиви ивици и едрото й тяло мързеливо се уви около ръката на Каплан. Той повдигна малката й, добре оформена глава и погледна в черните й очички. Влечугото изсъска и подаде език навън.

— Да — шепнеше Каплан с изражението на влюбен. — Моята близка приятелка. Прекрасната ми тя.

Змията повдигна крайчеца на опашката си и роговите пръстени изтрополиха леко.

Ана се сгуши в Рамон.

— Страх ли ви е? — попита я старецът. — Не е необходимо да се страхувате. Тя сега е сънена и доволна. Пък и не принадлежи към лесно раздразнимите видове. Докоснете я.

Той поднесе змията към лицето й. Тя впи пръсти в дрехата на Рамон, сякаш можеше да потъне в него и да се скрие. От ужас стисна очи.

Кожата на змията бе хладна. Люспите й бяха гладки, макар че краищата им бяха леко заострени и малко я поодраскаха, когато Каплан погали бузата й с намотаната на ръката си серпантина. Младата жена замръзна на място — почувства как корените на косата й настръхват и тръпки на панически страх разтърсват цялото й тяло. Точно до ухото си чу бръмчащото потракване на змийската опашка и тихото шумолене на триещите се един о друг пръстени.

— Тя наистина е красиво създание — шепнеше той. — Като вас.

Ана очакваше двата закривени зъба да се забият в тялото й и сърцето й да се пръсне. Най-сетне той отдръпна ръка. Отвори очи навреме, за да го види как поставя змията и спуска капака. Продължиха напред. Краката й вече се подгъваха от слабост и стомахът й сякаш плуваше.

— Вижте.

Той повдигна друг капак и извади кръгло кълбо.

— Crotalus ruber, Диамантеночервена гърмяща змия. Не е ли красива?

Той я повдигна, за да може Ана да я разгледа. По керемиденочервеното й тяло блещукаха бели петънца. Тя недоволно се извиваше в ръцете на Каплан и от време на време опашката й остро изтракваше. Главата й бързо се надигна и се залюля пред лицето на младата жена. Отзад старецът се усмихваше и розовата му долна устна се кривеше. Адреналинът отново я блъсна в ушите — сърцето й затуптя още по-бързо и гърдите й тежко се повдигаха от лудешкото пулсиране на кръвта във вените й.

— Моля ви, махнете я.

Той цъкна с език.

— Ще я обидите, а тя ни е гостенка. Нейният вид не се среща в Ню Мексико. Тя обича прохладата на морския бряг. И затова трябва да я пазим на хладно и влажно.

Той прибра змията и тя се плъзна в ъгъла на клетката, където ядосано се сви на кълбо.

— Посветих им живота си — обясни Каплан, отвеждайки я още по-навътре в бараката. — Те ме чакаха тук. Първо, срам ме е да призная, ги убивах веднага щом ги видех. Бях техен враг. После, един ден, претърпях промяна.

Поспря, облегна се на една рамка и се загледа през стъклото. В клетката имаше три змии и всичките се движеха. Ана се втренчи като омагьосана в навиващите се и развиващите се спирали, полюшващите се глави и съскащите езици. Ясно очертаните им геометрични шарки контрастираха на плавните извивки, при което се получаваше почти хипнотичен ефект.

— Но подробностите покрай моята промяна сигурно няма да са ви интересни — продължи Каплан. — Достатъчно би било да кажем, че от този ден нататък те се превърнаха за мен в предмет на изследване и в призвание. Дори — ако не беше самото понятие толкова мъгляво — в религия. — Той я погледна в лицето. — Имате ли някаква представа колко древни култове са приемали змията за свой идол? — Тихо се засмя. — Лицето ви изразява единствено отвращение и страх. Изпитвате само негативни чувства. Нищо не разбирате.

— Ужасявам се от змии — едва чуто отвърна Ана.

— Защото сте невежа. — В гласа му се таеше нескрито презрение. — Тази млада дама е бременна. Вижте.

Той отвори капака и измъкна голяма, раирана змия. Вдигна я над главата си и заразглежда подутия й корем.

— Тя е животодарителка. Ще има поне десет деца. Погледнете. Можете да видите как се движат вътре. Невероятно, нали? Отровата й е смъртоносна. Може да убие кон. — Той я прибра в клетката. — Но ето я онази, при която сме дошли. Кралицата на това царство.

Той вдигна капака и бръкна вътре. Змията, която извади, беше огромна — метър и половина дълга и дебела колкото ръката му. Имаше ефектна окраска — тъмни ромбове на бял фон, които се преплитаха в блестящи черни и бели райета, подчертаващи острото тракане на опашката й. Старецът я вдигна и тя започна неспокойно да се движи, увивайки дебелото си тяло около ръцете му, а сплесканата й затъпена глава заподскача нагоре-надолу.

— Тежка е — усмихна се той и обгърна с ръце навитото на кълбо тяло. — Малко индивиди от нейното семейство достигат такива размери. Това е Crotalus atrox. Разбирате ли латински?

Ана поклати глава, хипнотизирана от мощта, която се излъчваше от плавните движения на огромното тяло.

— Разбира се, че не. Вие сте дете на модерния век, което не познава корените си. Atrox означава „ужасната“. Това е комплимент за силата на отровата й.

Преди да я сграбчи здраво за врата, той погали нежно масивното й тяло. Главата й имаше формата на асо пика и бе по-голяма от юмрука му, а черният език съскаше в страшната уста без устни. Опашката й затрака толкова силно, че обитателите на другите кафези също се раздвижиха, засъскаха с езици, затракаха и те с опашки и плавно заизвиваха телата си.

Каплан кимна с глава на Рамон.

— Тръгвай.

Грамадният мъж се извърна и задърпа Ана след себе си по обратния път. Възрастният мъж ги следваше, нежно понесъл на ръце гърмящата змия.

В лабораторията Рамон спря. Ана се задъхваше от страх. Той освободи едната й китка и върза свободния край на каиша за стоманения пръстен, завинтен върху една от работните маси. После я блъсна на един стол.

Каплан го последва с шарената змия. Усмихваше се мечтателно.

— Готов ли си? — попита той Рамон.

Индианецът сграбчи свободната ръка на Ана и я изви назад. Тя едва дишаше от страх, чувайки как тракат роговите пръстени. Същевременно Рамон бързо дръпна стола назад. Той се плъзна на колелцата си, а после изведнъж спря — лявата ръка на Ана се стовари с все сила върху масата. Не можеше да се помръдне дори. Макар вече да знаеше какво ще прави Каплан с нея, не можеше да повярва. Опита се да изпищи, но гърлото й беше прекалено пресъхнало.

Той протегна ръка и заби палец в гърлото й, за да премери пулса й.

— Около сто и шейсет — каза той с тих, змийски глас. — Идеално.

Вдигна главата на змията и я притисна лекичко с палец и показалец, докато устата й се отвори. Плътното тяло се извиваше оскърбено, а тракането стана гневно. Но силните му ръце я удържаха.

От бледоморавата уста се подаваха два зъба, дълги по пет сантиметра. С безкрайно съсредоточено изражение Каплан доближи главата на змията до ръката на Ана малко под лакътя, всячески стараейки се да не изпуска останалата част от тялото й изпод здраво сключените си ръце.

Ана също се бореше с все сили да спаси живота си, но не можеше и да помръдне горната част на тялото си. Рамон стискаше дясната й ръка с такава колосална сила, че й призляваше. Другата й ръка беше простряна на масата и тя беше безпомощна. Отметна глава назад, опитвайки се да го блъсне в лицето, но срещна само махагоновата твърдост на гръдния му кош.

— Не! — изпищя тя. — Не!

— Този е може би най-отровният вид — обясни Каплан, погълнат от заниманието си. — Вече две години събирам отровата й. Използвам я в експериментите, които провеждам. Смятам, че редовното изпомпване на отровата не само увеличава количеството на отделяния секрет, но и повишава степента на токсичност. Вие ще имате възможността да потвърдите дали съм прав. Готово.

Той изравни острите като бръснач зъби със синята вена, която се спускаше надолу под лакътя по лявата й ръка. На връхчето на всеки от тях имаше мъничка капчица. С рязко движение на китката той заби двата зъба в плътта й.

Писък на ужас и мъка раздра гърдите й.

Каплан внимателно въртеше главата на змията насам-натам и забиваше зъбите още по-навътре във вената. Цялата ръка на Ана пламна от болка, сякаш в тялото й бяха забити два нажежени до бяло гвоздея. Когато зъбите проникнаха на дълбочина сантиметър и половина, той прихвана змията по друг начин. Притисна палец в задната част на приличната й на асо пика глава и присвил очи, започна да я натиска с ритмични движения. Ана осъзна, че изпомпва змийската отрова в тялото й. Паренето се усили — сега вече пламтеше цялата й ръка. Изведнъж започна да й се повдига. Отчаянието победи войнствеността. Ана отмаля, мускулите й се отпуснаха и главата й клюмна напред.

Всичко наоколо стана някак недействително. Сякаш на телевизионен екран тя видя Каплан да пъхва внимателно малкия си пръст в устата на гърмящата змия и да я опипва. После кимна със задоволство.

— Дала е, каквото е имала за даване. Каналите са празни.

След това предпазливо измъкна зъбите от ръката на Ана и внимателно разгледа устата на змията.

— Заболя ли те, сладката ми? — заговори й нежно, галейки огромните пръстени. — Извинявай. Справи се добре. Справи се чудесно, царице моя.

Продължавайки да я гали, той я понесе обратно към клетката й, без дори да хвърли поглед към Ана.

Тялото й бе отпуснато, устата й бе отворена, а страните — мокри от сълзите, които не знаеше, че е изплакала. Чувстваше се замаяна. Там където зъбите бяха пробили кожата й, се бяха събрали две капки тъмна кръв. Около тях вече започваше да се образува жълта подутина.

Най-сетне Рамон освободи и другата й ръка, която безжизнено увисна настрани. Той отстъпи назад и сведе към нея безразличните си очи, в които сега като че ли се криеше слаб интерес.

А тя просто седеше, безразлична към всичко — вече бе прекалено късно да се бори, прекалено късно да направи каквото и да било, за да спаси живота си. Пламтящата топлина пълзеше нагоре по рамото й и към сърцето й.

Каплан се върна от бараката с празни ръце.

— Няма да умрете веднага — заяви той без капка чувство в черните си очи. — Съжалявам, но не мога да ви кажа нищо по-конкретно. Много е субективно. Пък и количеството на впръсканата отрова, мястото на нараняването, видът змия — всички тези факти оказват влияние. Ще бъде интересен научен експеримент да видим за колко време отровата ще подейства върху вас. — Той погледна часовника си. — В подходящия момент ще се справим и с Уестуърд. Но първо трябва да приключим с вас. Вие сте непосредственият враг. Убеден съм, че разбирате за какво говоря.

Той се наведе да разгледа дупчиците и притисна пръсти към ръката й, разтривайки започващата да се образува подутина.

— Нали разбирате, постъпили сте много глупаво. Много глупаво, а и хич не ви е провървяло. Карали сте през нощта. Резервоарът ви се оказал празен насред забутан път. Решили сте да вървите до града пеша. Срещнали сте нашата ужасна приятелка и сте извадили лошия късмет тя да ви ухапе. В паниката сте сглупили и сте хукнали да бягате. Което само помогнало на отровата да се разнесе по-бързо в организма ви. Не след дълго сте се предали. Смъртните случаи вследствие ухапване от змия са толкова трагични. Само подклаждат озлоблението на невежите. — Той й се усмихна. — Освен това гърмящите змии обикновено не споделят един и същи хабитат с човека, нали така? Atrox е пустинен обитател. Обича да се изтяга под столетниците, където хората често се престрашават да стъпят. Колата ви вече е удобно паркирана точно на такова място.

С помрачено от ужас съзнание Ана тихо плачеше. Беше объркана и от време на време загубваше представа къде се намира и какво й се случва. Съскащият глас на Каплан ту потъваше, ту изплуваше в съзнанието й. Той развърза кожения каиш, с който бяха привързали ръката й към масата, и каза:

— Хайде да идем да гледаме изгрева.

Изведоха я от лабораторията. Изтокът пламтеше в розово и оранжево. През пустинята се стрелкаха дълги, странни сенки. Зората разпръсна апатията й и я накара да вдигне глава.

Каплан я пусна и каза:

— А сега, нека видим колко сте находчива.

Беше свободна. Направи няколко несигурни крачки, но краката й бяха прекалено слаби, за да тича. Ухапаното място бе започнало силно да пулсира — сякаш върху костта на ръката й се стоварваха удари с чук.

За миг мисълта й се проясни — впи пръсти във фланелката и несръчно я съблече през глава. Двамата мъже я наблюдаваха мълчаливо. Останала само по джинси и сутиен, тя се свлече на колене и се опита да разкъса блузата. Но трикото само се разтегна, а наранената й ръка вече започваше да изтръпва.

— Добре — одобрително кимна Каплан. — Много добре, госпожице Кели.

Тя задърпа дрехата със зъби, опитвайки се да пробие дупка в нея. Дъхът й свиреше в гърдите. Най-после успя да разкъса плата. Разшири дупката с пръсти и с много мъка успя да отпори долния край, около подгъва. Изведнъж я заля вълна от слабост и силите й секнаха. В паническо отчаяние тя се опитваше да се пребори с ужасната си отпадналост.

Нахлузи лентата плат над лакътя си. Мушна пръст в примката и започна да я стяга, докато не пристегна плътно вената, правейки по този начин груб турникет.

— Браво — похвали я пак Каплан. — Класическият подход.

Усмихвайки се, той се наслаждаваше на представлението. Огромният индианец се бе подпрял на бараката и със скръстени на гърдите ръце наблюдаваше Ана, без да показва каквито и да било чувства. Тя с мъка се изправи на крака и затърси нещо, с което да закрепи турникета неподвижно. Най-сетне намери пръчка. Пъхна я в примката и стегна превръзката още по-силно.

Сега, когато кръвта не можеше да тече по вената, чукът като че ли заудря още по-силно, причинявайки й ужасна болка. Тя вдигна ръка към устата си и засмука ухапаното място колкото можеше по-силно.

— Отлично — промърмори старецът.

Устата й се напълни с изненадващо много течност със солено-горчив вкус. Тя се задави и изплю червената каша, а после отново впи устни в ръката си, и пак, и пак. После течността спря. Беше пресушила раната и отвътре вече не излизаше нищо.

Каплан тихо се смееше.

— Мисля, че за известно време можем да оставим госпожица Кели насаме, Рамон. Нека да приготвим всичко.

— Да, господин Каплан.

Обърнаха й гръб и Каплан влезе в лабораторията, а Рамон се запъти към ланд ровъра. Бръмченето на генератора замря. Светлините изгаснаха. Старецът излезе от бараката и сложи катинара. Индианецът се върна и донесе от колата ловджийска пушка и метлата си. Никой от тях не й обръщаше внимание.

Когато поредната вълна сънливост отмина, Ана се обърна и се запъти към малките възвишения. Почти не съзнаваше какво върши — само знаеше, че трябва да се махне от двамата мъже. Но успя да измине едва няколко метра и изведнъж спря — ужасно й се догади и тя се преви надве. В стомаха й не бе останало нищо. И макар че спазмите бяха много силни, тя изплю само няколко слюнки. Не можа да продължи и остана на колене.

Оранжевият връх на слънчевия диск вече се подаваше над хоризонта.

Индианецът старателно замиташе стъпките в пясъка. Унищожаваше всички следи, че някога е била тук. Вървеше заднишком и метеше пред себе си, докато най-после достигна мястото, където бе коленичила. Вдигна към него притъпен поглед. Имаше нещо нередно в дишането й. Тежеше й на гърдите. Диафрагмата й се напрягаше да поеме въздух.

— Елате — каза той.

Протегна й ръка. С последни сили Ана се изплъзна и скочи на крака. Мърморейки нещо под нос, той я сграбчи за ръката и я дръпна до себе си. Започна да се задъхва, чукът вече удряше в гърдите й. Индианецът замиташе внимателно следите им и я тикаше назад към ланд ровъра.

— Готово, господин Каплан.

— Почакай. — Каплан бе застинал.

Бе смъкнал вълнената шапка и бялата коса бе сплескана на една страна.

В същия миг индианецът спря и също се заслуша.

— Джип — тихо каза той.

 

 

Без да разбира значимостта на думите им, Ана се мъчеше да поеме дъх, провесила глава. Сякаш две груби ръце държаха дробовете й и ги стискаха с все сила. Лявата й ръка и лявото й рамо бяха изтръпнали. Вече не можеше да ги движи.

— Донесе ли още една пушка? — попита Каплан.

— Не. Само една.

— Дай жената насам.

Рамон я блъсна към стареца. Той здраво стисна ръката й. Пресегна се към калъфа на колана си и извади ловджийския нож, чието широко, остро като бръснач острие святкаше на хладната светлина.

Индианецът свали пушката и освободи предпазителя.

— Ето го — промърмори той.

Дочу се далечен рев. Ана бавно повдигна глава. Нещо се задаваше към тях по тъмните следи в пясъка. Изпод колелата му се вдигаше облак прах, който проблясваше като аметист сред тихия утринен въздух.

— Какво пък, по дяволите, е това? — тихо се запита Каплан.

Ана бе прекалено зашеметена, за да изпитва каквато и да било надежда, но с приближаването на джипа сърцето й подскочи. Зад предното стъкло се очертаваше само един силует.

Колата рязко спря на двадесетина метра от тях. Вратата се отвори и една висока фигура слезе на пясъка. На Ана й притъмня пред очите.

— Филип — извика тя.

 

 

Филип бавно се приближи.

Рамон стоеше с разкрачени крака, опрял на рамото си пушката, чиято цев сочеше към гърдите му.

— Спрете веднага на място — тихо нареди Каплан.

Филип се подчини. Слънцето вече наполовина се бе издигнало над хоризонта и от кървавочервено полека-лека ставаше оранжево. Наоколо цареше безкрайна тишина, в която като немощен глас в пустиня отекваше само хлипането на Ана. Филип бе дошъл да я спаси. Бе чул безмълвните й викове в нощта. Но изправен пред тази пушка, какво можеше да направи той.

— Защо дойде без мен? — нежно я попита той.

Тя поклати глава, вдигна ръка и му показа турникета. По вените се бяха проточили тъмни ивици и мястото бе силно оттекло. Ръката й бе заприличала на напомпана гумена ръкавица и пръстите стърчаха неподвижно от подпухналата длан.

Лицето му се промени.

— Ухапа… ме… гърмяща… змия.

— Развържи турникета — спокойно каза той.

— Не! — Тя се задъхваше. — Отрова… кръв…

— Ще изгубиш ръката.

Гласът му бе още по-тих. Тъмносините очи срещнаха нейните и тревожно настояваха да го послуша.

— Развържи го.

Тя се подчини — изтръпналите й пръсти се бореха с възлите и гърдите й се повдигнаха тежко.

Каплан не се опита да я спре. Държеше ножа в свободната си ръка и обръщаше острието ту на едната, ту на другата страна.

— И тъй, най-после се появи и господин Филип Уестуърд. Колко интересно.

— Можете да кажете на вашия човек да свали пушката, Каплан. Щатската полиция ще дойде всеки момент.

— Не вярвам. Не сте се свързали с полицията. Не бихте направили подобно нещо, господин Уестуърд. Който и да сте вие, полицията само ще ви пречи.

— Той… не е… Джоузеф… Красновски — изстена Ана.

— Не — потвърди Филип, обръщайки за миг очи към нея. Погледът му беше напрегнат. — Не е Джоузеф Красновски.

— Кой… е… той?

— Името му е Клаус Оскар фон Йена. — Той погледна отново към Каплан. — Син на птицегледач от Ваймар, но с блестяща военна кариера. Бил е начело на специална част в SS Totenkopfoerbande — челните отряди на смъртта. Отговарял специално за издирването и изтребването на еврейските бежанци в Източната зона.

— А, нацист! — ахна Ана.

— Да. Нацистки офицер. През 1943 година станал един от най-младите оберщурмфюрери в SS. И макар че по онова време в SS не им достигали офицери, това било забележително постижение.

— Продължавайте, моля ви — каза Каплан.

Рамон продължаваше да държи пушката насочена към Филип, без да помръдва.

— Отговорен е лично за смъртта на десетки хиляди хора — обяви Филип с безпристрастния тон на съдия. — Особена отличителна черта на Фон Йена била невероятната жестокост, която обезпокоила дори SS. В началото на 1944 година срещу него било заведено разследване, чиито открития били представени пред военния съд на SS. Само че така и не са те съдили, нали Фон Йена?

— Така или иначе, загубих правото да бъда повишен в SS-оберфюрер — ухили се Каплан.

— Но те компенсирали загубата, Ана. Направили го комендант на концлагера във Варга. Ти видя снимката му там. Разбира се, бил е по-млад и не е имал белег.

Ана най-сетне извърна глава към мъжа, който я стискаше за ръката. Устата му се бе сгърчила във ведра усмивка, а сребърната му грива грееше в светлината на утрото. Черните му очи бяха полупритворени. Но пръстите му не охлабваха желязната си хватка.

— Ако руснаците го бяха заловили — продължи Филип, без нито за миг да отклонява поглед от лицето на възрастния мъж, — щели са да го обесят заедно с останалите. Но той бил прекалено умен, за да им се остави. Като наближил краят, заедно с няколко братя офицери сформирали организация за бягство. Нарекли я Quecksilber. Всеки трябвало да си намери по лагерите двойник от американски или английски произход. Щели да използват техните документи и да се представят за военнопленници, защото знаели, че в хаоса на онези дни ще успеят да се измъкнат, стига да избегнат най-щателните проверки. Фон Йена избрал Джоузеф Красновски.

— Физическата прилика беше доста голяма — просъска Каплан през обезобразените си устни. — Това беше необходимото условие.

Ана се взря в стария човек, изпитвайки нещо далеч по-силно от ужас. Бе доловила, че тук се крие някакво ужасно зло. Само че се бе оказала прекалено глупава и наивна, за да отгатне името му.

Изведнъж се сети за картините, които видя вчера. Сега разпозна стила — стерилният високопарен стил на Третия райх. Стилът, който бележеше всичко, извършено от този мъж.

Каплан подхвърляше в ръка масивния нож, сякаш мереше тежестта му.

— Много умно от ваша страна, господин Уестуърд. Макар че при по-нормални обстоятелства, никога не бих се осмелил да играя толкова цялостно ролята на Джоузеф Красновски. Целта беше да се представяме за двойниците си само докато прекосим руските фронтови линии и се доберем до Швейцария или Ватикана. Аз имах лош късмет.

— Руснаците не повярвали на историята ти. Подозирали, че не си Джоузеф Красновски. Вече били чули за Quecksilber.

— Изтезаваха ме с месеци — тихо отвърна Каплан. — Но не можаха да ме пречупят.

— И затова просто те задържали. А после те забравили.

Черните очи се присвиха.

— Руснаците ме забравиха, както казвате вие, за петнадесет години. Петнадесет години ад, господин Уестуърд. Не можете да си представите какво беше. Дори аз самият, в най-тъмните часове на нощта, не осъзнавам напълно какво съм преживял. Това е нещо извън границите на разума.

— Но си оцелял.

Рамон пристъпи от крак на крак, без да помръдва пушката.

— О, да. Оцелях. Роден съм да оцелявам. Но пристигнах в Швейцария с петнадесет години закъснение. Фондовете в Цюрих бяха изчерпани. Другите отдавна вече ме смятаха за умрял и бяха започнали нов живот в Южна Америка. Бяха взели всичко със себе си — златото, акциите, всичко. Бяха ми оставили пистолет и шепа диаманти. Нищо повече. Пред мен имаше само един път.

— Да отидеш в Америка и да предявиш иск към наследството на Джоузеф Красновски.

— Моето наследство — малко остро натърти той. — Вярвах, че съм го заслужил. — Докосна с ножа белега на челюстта. — Руснаците ми оставиха това, преди да избягам. Много ми помогна. Отвличаше очите, които иначе биха се взирали далеч по-внимателно. Всяко зло за добро. Животът ми бе изпълнен с такива злини, господин Уестуърд. Съдбата ме бе белязала. Баща ми — когото вие презрително наричате птицегледач — разбра това, още докато бях момче. Затова и бях отличен в SS. В онова подземие в Цюрих трябваше да реша съдбата си. Отне ми не повече от миг. Пътят ми към Америка беше вече добре постлан. Родителите на Красновски бяха елиминирани. Бях се погрижил за това много преди края на войната. Задачата бе изпълнена от професионалистите от Американската нацистка партия. Бяха добри другари. Без тях каналите на Quecksilber никога нямаше да бъдат толкова надеждни. Единственото сериозно препятствие бе да убедя настойниците на наследството.

— Сол Левкович.

— Именно. Старият еврейски адвокат.

— Главозамайващо постижение — тихо изрече Филип. — Така го нарече Дейвид Левкович.

Каплан наклони побелялата си глава в знак на благодарност за комплимента.

— Да блъфирам пред некадърната и хаотична бюрокрация беше едно. А да мамя хора, които наистина са познавали Джоузеф Красновски — нещо съвсем друго. Разбира се, най-напред експериментирах с дядото на госпожица Кели. Това бе жизненоважно. По време на разпита Красновски ми бе разказал за Дейвид Годболд. Както се досещате, беше важно да се измъкнат от човека всякакви възможни подробности за живота му. Естествено, по-голямата част бе неимоверно досадна. По онова време смятах, че Дейвид Годболд е просто поредният страничен детайл. Но си го отбелязах. И той се оказа един от онези изключителни подаръци на съдбата. Годболд бе идеалният човек, към когото да се обърна, преди да се изправя пред Левкович. Заминах за Англия, за да се срещна с него. Представих му се като Джоузеф Красновски. Реакцията му беше напълно удовлетворителна. Ни на йота не ме заподозря, че не съм Красновски. Избухна в сълзи на разкаяние и срам. Дори коленичи да ме моли за прошка. Което много ме улесни да го застрелям. — Той погледна към Ана. — Между другото, застрелях Красновски по същия начин. Един изстрел в тила. Беше ми благодарен, че го избавих от мъките.

Ана се задави от храчки. Гръдният й кош се надигаше още по-тежко. Диафрагмата й сякаш се беше сковала и Ана поемаше всеки следващ дъх все по-трудно. Змийската отрова парализираше дробовете й.

— А Сол Левкович?

— О, и той се разплака. — Каплан се засмя тихичко. — Тогава вече бях насъбрал увереност. Знаех, че щом съм могъл да измамя бойния другар на Красновски, един дърт изкуфял евреин, който не го е виждал от двайсет години, изобщо няма да ми се опре. Добре си изиграх ролята. О, да, старият евреин се разплака. — Той впери поглед в празния хоризонт. — Вашите приятели от полицията малко се забавиха с пристигането си, господин Уестуърд. Не ги виждам да се задават.

— Убил си и Сол Левкович — каза Филип, — нали? След като си го убедил, че си Джоузеф Красновски и си прибрал парите, си го убил за всеки случай, за да не вземе да размисли.

— Слънцето се издига — каза Рамон и потри буза в приклада на пушката. — Трябва веднага да потегляме, господин Каплан.

— След малко, Рамон. Не бързаме.

— Всеки момент ще намерят колата. Ще почнат и нея да търсят.

— Имаме достатъчно време да се справим с това. Ще трябва обаче да уредим нещо и за новия контингент. — Той се загледа замислено във Филип. — Много жалко, че вече не притежавам цианидния спрей, който използвах за Левкович. Но може би най-доброто нещо ще бъде просто да го застреляме и веднага да потегляме за Южна Америка. Вече се погрижих да прехвърля значителна сума там, за да се наредим в новото си убежище удобно, пък макар и не толкова великолепно… Но господин Уестуърд първо има да ни каже нещо. — Вече трябваше да крепи Ана на краката й, защото тя изцяло се бе отпуснала на ръката му. — Защо това нещастно дете се е забъркало в историята е ясно. Замесила се е в неблагоразумното издирване на горкия покойник Красновски. Но вие? Каква е вашата мотивация, господин Уестуърд?

— Търся те цял живот — каза Филип със странен, сух глас.

— Нима? И кой ви изпраща? Мосад? Симон Визентал?

— Никой не ме е изпращал.

— Тогава може би принадлежите към някоя доброволна еврейска организация?

— Не. Аз съм твой син.

Настъпи пълна тишина. Железните пръсти се отпуснаха и Ана се свлече на колене. Задъхвайки се отчаяно за глътка въздух, тя втренчи невиждащ, неразбиращ поглед в изопнатото лице на Филип. Той гледаше стареца.

— Мой син?

Изведнъж Каплан се засмя и смехът му прозвуча като пронизителен кучешки лай.

— Вие сте малоумен. Вие сте мръсен евреин!

Филип поклати глава. Тъмносините му очи бяха съвсем спокойни.

— Не. Германец съм. Роден съм под името Филип Ман през 1945 година в Берлин. Майка ми се казваше Лорелай Ман.

Изведнъж Каплан се смали буквално физически.

— Лори — пошепна той.

— Да — отвърна Филип. — Лори. Помниш я, сигурен съм. Теб тя така и не те забрави никога. Разказваше ми за тебе, още когато бях малък. Безкрайни истории. За романтичната ви любов под сянката на войната. За последното лято преди края. За слънчевите лъчи в клоните на дърветата. За хладния източен вятър. Ти и тя на одеяло в тревата. За мъката й, когато си се върнал на фронта. Непрестанно ми разказваше за героизма ти. За това какъв смел и галантен германски войник си бил. — За първи път на лицето му се изписа дълбока горчивина. — Горката ми майка. Кан плачеше за тебе! Така и не разбра докрай какъв си бил всъщност. Беше прекалено невинна. Прекалено добра. Като толкова много други германци от своето поколение, тя просто не можеше да повярва, че офицер и благородник като теб е бил способен на онова, което ти си извършил. Не вярваше, че човек с авторитет би я излъгал. А ти си имал доста голям авторитет, нали — с черната униформа, медалите и ордените за храброст? Казал си й, че си герой, и тя вярва в думите ти до смъртта си. Разбира се, казваше ми, че са те убили през войната. По-късно, като станах по-голям, научих други неща за тебе. Изчетох всичко написано за военната ти кариера. Истинската ти военна кариера. Няма да се опитвам да описвам чувствата, които изпитвах, Клаус. Оставям на теб да си представяш. Едно момче, което иска да разбере какво е правил баща му през войната, никога не страда от недостиг на информация. Присъстваш във всички книги за SS. Името ти се споменава и в по-голямата част от проучванията за изтреблението на евреите. Дори в енциклопедията на Холокоста има статия за теб. Знам я наизуст. Но най-важно от всичко — разбрах, че в крайна сметка не си мъртъв.

Лицето на Каплан бе увиснало и пребледняло, а черните му очи направо изпиваха Филип.

— Синът на Лори — с мъка издума той, а по устните му се насъбра слюнка.

— Твоят син.

— Лори? Жива ли е тя?

— Почина, когато бях на шестнадесет години.

Каплан издаде гърлен звук и лицето му се сгърчи.

— Погребах майка ми в нашето селце в Германия и дойдох в Америка. Исках да загърбя миналото. Да загърбя тебе. Да започна нов живот, над който не витаят сенки. Но ти не ме оставяше. Години наред ме навестяваше всяка нощ в кошмарни сънища. Независимо какво правех, независимо какви успехи постигах, твоят образ все ги тровеше, все ги удавяше в кръв.

На лицето му бе изписано онова леденостудено изражение, което Ана бе виждала веднъж — сякаш се взираше в черна космическа дупка.

— Сигурен съм, Клаус, че няма как да си мислил за жертвите си и наполовина толкова много, колкото аз. Понякога си мисля, че заради тебе съм изживял смъртта на всеки един от тях, предсмъртната агония на всяка твоя жертва. Казваш, че си прекарал петнадесет години в ада. А аз съм прекарал целия си живот в такъв ужасен ад, какъвто не можеш дори да си представиш. Споделяйки вината ти. Знаейки, че съм син на зъл човек като теб. Знаейки, че в моите вени тече твоята кръв. Питайки се дали злото не ме е заразило, дали и аз няма да стана като теб. А когато не можех повече да издържам, разбрах, че трябва да те намеря.

През тъмните облаци, които замъгляваха съзнанието й, Ана най-после проумя странната прилика на чертите на стареца с нечие друго лице, която не й даваше мира. Но не с нейното лице. А с лицето на Филип. Високото чело на Филип. Неговата красива уста, само че обезобразена до неузнаваемост от белега. Дори тялото — високо, с широки рамене и със същите стремителни движения.

Изпълни я силна мъка и ужас, когато разбра. Прозря сянката на злото, която бе преследвала Филип през целия му живот. Най-сетне проумя защо я е излъгал; най-сетне съзираше страхотната рана, която го бе принудила да издири този човек.

Тази вина не тежи на твоята съвест — искаше да изкрещи. — Ти не си отговорен за това. Но не можеше да говори.

Очите на Филип срещнаха нейните и той бавно кимна.

— Излъгах те, Ана. Извинявай. Не зная какво друго бих могъл да направя. Положението беше трагично. Майка ти търсеше Красновски, аз търсех Фон Йена. Знаех за Quecksilber и че е вероятно Фон Йена да е използвал този канал, за да се измъкне. Но не откривах и следа от него нито в Южна Америка, нито някъде другаде. Когато архивът на КГБ най-после бе отворен, започнах да се догаждам какво може да се е случило — че може би изобщо не е успял да се добере до Запада, че е възможно руснаците да са го задържали. — Той отново отмести поглед към стареца. — Но има още нещо, което не си пресметнал, нали? Мислел си, че руснаците ще изпаднат в благоговение пред американските ти документи и отлично заучената ти история. Отне ми няколко месеца да свържа Фон Йена с името Джоузеф Красновски. Миналата година в Москва най-сетне се срещнах с Алексей Фьодоров, който провеждал първоначалните разпити през 1945-та и 46-та година. Фьодоров винаги е бил убеден, че „Джоузеф Красновски“ е всъщност старши чин офицер от SS, макар че никога не успял да го докаже. Затова и руснаците не го пуснали. Каза ми, че няколко седмици преди мен майка ти също е говорила с него — обърна се към Ана той. — Той не споделил подозренията си с нея, но все пак й намекнал. Дал й името Quecksilber, надявайки се, че тя сама ще достигне до истината. Насочих се към майка ти колкото се може по-бързо. Трябваше да говоря с нея. Трябваше да знае каква ужасна възможност е надвиснала над нея. С цялата си глупост, дори и през ум не ми мина, че може да е в опасност. Както и се оказа. Но вече беше прекалено късно. — Той махна към стареца. — Паякът беше усетил, че някой му подръпва мрежата. А неонацистките организации много бързо разбират кога някой от култовите им герои е заплашен от разкриване. Предупредили го, а той на мига използвал връзките си с тези психопати, за да я нападнат и да преровят книжата й. Трябваше да продължа разследването заедно с теб. Знаех, че може би и теб те заплашва същата опасност и мой дълг беше да те защитя. Но не можех да ти разкрия ужасната истина, без да съм сигурен…

Каплан го прекъсна с треперещи устни:

— Ist das Gottes Wahrheit? Bist du Lori’s Sohn?^[2]

— Ja. Ich bin dein Sohn.^[3]

Рамон бе свалил пушката от рамото си и зяпаше двамата мъже с увиснала уста. Дробовете на Ана пламтяха и тя вече почти не дишаше, а само се давеше мъчително. Едва успяваше да се държи изправена. Отвори уста да извика Филип, но дори не можа да изрече думите. Инстинктивно понечи да тръгне напред, но Каплан рязко я сряза.

— Не.

Рамон се размърда и с нежелание вдигна пушката.

Филип застина и заследи с напрегнат поглед агонията на Ана.

— Дихателно смущение — едва ли не разсеяно отбеляза Каплан. — Характерен симптом за отровата на crotalus. На внучката на Красновски не й остава да живее дълго.

— Не можеш да я оставиш да умре така — грубо кресна Филип.

Старецът го погледна с празни очи.

— И защо не?

— Не може да нямаш противоотрова — дрезгаво продължи той. — Ти си специалист. Можеш да я спасиш!

— Тя е еврейка. Какво значение има?

— Аз я обичам. И съм твой син.

Двамата мъже дълго се взираха един в друг, без да отделят очи. Слънцето вече се бе издигнало над хоризонта като алена огнена топка. На тази червена светлина възрастният мъж, чието истинско име бе Клаус фон Йена изведнъж й се стори съвсем стар. Ножът трепереше в ръцете му. Острият блясък на черните очи бе помътнял.

— Моят син — прошепна той. — През всичките тези години. А аз не знаех. И най-сетне идваш при мен, предрешен като обвинител. От устата ти се сипят еврейски мръсотии. Очите ти са слепи за истината.

— Истината?

— Истината за националсоциализма.

— В националсоциализма няма никаква истина — каза Филип, а очите му се местеха неспокойно ту към баща му, ту към Ана. — Зная това. Изучавах го двадесет години, опитвайки се разгадая смисъла му. Накрая разбрах, че няма никакъв смисъл. А само злина.

Фон Йена бавно изправи рамене и вирна брадичка.

— Es machts nichts^[4] — с достойнство изрече той. Лицето му застина в неумолимо изражение.

— Няма значение. Какво си ти за мен?

— Нищо — почти уморено отвърна Филип. — Както и ти за мен. Точно това дойдох да разбера.

Без да бърза, Фон Йена просъска:

— Убий го, Рамон.

Филип внезапно посегна към гърба си и светкавично се наведе. Когато отново протегна ръце напред, те стискаха черен пистолет. Ана видя жълтия пламък и през грохота в ушите си дочу глухите изстрели.

Рамон седеше на земята със слисана физиономия, пушката се изплъзваше от пръстите му, а гащеризонът му бе изцапан с тъмни петна. Сведе за миг поглед към гърдите си. После по брадичката му рукна кръв, той се прекатури тежко настрани и повече не помръдна.

Фон Йена издаде хриплив писък като на орел. Сграбчи Ана за косата и дръпна главата й назад. Допря острието на ловджийския нож до гърлото й, вторачил пламналите си вълчи очи в сина си.

— Не — извика Филип и веднага отпусна пистолета. — Недей!

— За какво си дошъл?

В гласа на стареца се долавяше мъка. Острието на ножа трепереше на шията на Ана.

— За какво си дошъл, момче?

— Не я наранявай!

— Отговори ми! — изкрещя Фон Йена.

— Дойдох, защото трябваше да дойда!

— Но защо? За да ме убиеш?

— Свали ножа. — Филип трепереше; дулото на пистолета сочеше земята.

— Тя е моят живот. Не й причинявай болка.

По лицето на Фон Йена премина сянка неверие.

— Отдаваш живота си на една еврейка?

— Тя е моят живот! — Гласът му трепереше. — Хвърли ножа.

С неочаквана сила Фон Йена помъкна Ана към трупа на Рамон, а ножът драскаше шията й.

— Не трябваше… да идваш — задъхваше се той.

Сега Ана долавяше немските съгласни зад книжния му акцент.

— Допусна… голяма… грешка.

— Спри — заповяда Филип и пристъпи напред.

— Дошъл си… да ме убиеш… заради една еврейка. — Той пръхтеше от усилието, което се изискваше, за да влачи Ана. — Сега… ще си… платиш.

— Спри!

Фон Йена изведнъж пусна Ана и сграбчи пушката, която лежеше до Рамон.

— Копеле! — кресна му на немски той.

Вдигна пушката и стреля. Трясъкът бе оглушителен и от дулото изскочиха искри. Сякаш нокти раздраха ризата на Филип и той политна назад с разперени ръце. Падна на коляно, а главата му увисна напред. Гърдите му потъмняха от внезапно рукналата кръв.

Фон Йена продължаваше да държи оръжието насочено към него и пухтеше като вълк.

— Стани! — задъхваше се той. — Стани!

Филип бавно изправи глава. Очите му бяха помътнели, а лицето му бе оцапано от собствената му кръв. Той погледна Фон Йена. Вдигна револвера в мократа си червена ръка и дръпна спусъка.

Тялото на Фон Йена се сгърчи и падна. Пушката изтрополи на камъните. Втората гилза гръмна с оглушителен рев и сачмите се посипаха по чакъла. Ехото отекна между хълмовете като гръм и полека заглъхна в тишината.

Филип залитна напред и хвърли пистолета настрана. Приведе се над Ана и обхвана лицето й с длани.

— Ана — отчаяно проплака той. — Ана!

Тя се опита да проговори, но успя да изрече само една дума:

— Филип…

Той изтича към Фон Йена, който се бе свил на една страна като вързоп парцали. Претърколи стареца по гръб. Черните очи бяха отворени и се взираха във Филип.

— Противоотровата — кресна му той. — Къде я държиш?

Гърдите на фон Йена се повдигаха тежко и той бе извил глава назад. Обърна се, за да погледне Ана. Очите им се срещнаха — и двамата знаеха, че умират.

— Къде? — изстена Филип, сграбчи Фон Йена за ризата и го изправи. — Къде държиш противоотровата?

Старецът вдигна очи към лицето му. Пресегна се, улови го за косата и го дръпна напред. Дълго време се взира в очите му, сякаш нещо търсеше, поглъщаше. Най-сетне пръстите му пуснаха косата на сина му и се свлякоха надолу по бузата му, оставяйки алени следи. Лицето му се изкриви, а обезобразената уста се отвори и изрече с гърлен глас:

— Ganz echt^[5]…

— Татко, моля те — пошепна Филип, — къде е?

— В… лабораторията — каза Фон Йена. — Жълта кутия.

Филип отново пусна главата му на пясъка, скочи и хукна към бараката. Краката на стареца потръпнаха сякаш в предсмъртен танц.

Ана извърна глава и застина, а гърдите й вече не се повдигаха. Небето над тях бе ясно, прозрачно синьо. Цветът на чистотата. Младата жена усещаше допира на слънцето като топла ласка.

Дочу как Филип разбива вратата с ритник. Всичко свърши. Страшните пътеки на живота ги доведоха дотук. В крайна сметка обърканите нишки бяха изтъкали мрежа. Най-сетне истината беше разголена. Вече нямаше къде да отидат — пътищата бяха извървени; нямаше и сенки, от които да се крият.

В дробовете й не бе останал въздух, а страните й бяха мокри.

По тях безмълвно се стичаха бездънните сълзи на мъката; Ана скърбеше за майка си, за Ивлин и Дейвид Годболд; за себе си; за Филип Уестуърд; и за Джоузеф Красновски.