Метаданни
Данни
- Серия
- Саймън Сърейлър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Various Haunts of Men, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венета Табакова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2022)
Издание:
Автор: Сюзън Хил
Заглавие: Смъртта е моята крепост
Преводач: Венета Табакова
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща ИнфоДАР ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска (не е указано)
Редактор: Боряна Даракчиева
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 954-761-230-1; 978-954-761-230-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15481
История
- — Добавяне
Пет
— Искам да се срещна с някой с по-висок чин. Служител от следствения отдел.
Работата с петнадесет старци във всички степени на деменцията беше научила Каръл Аштън да бъде търпелива и твърда като начална учителка — често си мислеше, че тези две професии имат много общо. Беше се научила и как да накара и най-своенравните да правят това, което тя искаше от тях. Сержантът в приемната разбра това.
— Нали не мислите, че не приемаме сериозно съобщенията за изчезнали хора.
— О, в никакъв случай. Но знам също и че името, придружено с кратко описание, отива в списък, който циркулира из различни служби, след което — освен ако не е изчезнало дете или някой особено уязвим — не се прави нищо.
Тя не грешеше.
— Проблемът, госпожо Аштън, е, че изключително много хора изчезват.
— Знам. Знам и че се оказва, че голяма част от тях са живи и здрави. Също така съм много добре запозната с думата „ресурси“. Въпреки това бих искала да се видя с някой, който ще придвижи случая. Както казах, не се опитвам да подценявам униформените полицаи, като искам да разговарям с детектив.
Тя се отдалечи от бюрото и седна на пейката до стената. Тук-там по тапицерията имаше скъсани нишки и цепнатини, през които се показваше сивият пълнеж.
Каръл Аштън знаеше, че може да й се наложи да чака с часове, затова си носеше книга, но имаше време едва за един абзац. Сержантът на бюрото беше схванал, че е жена, която би се махнала от главата му само когато получи онова, за което е дошла.
— Госпожо Аштън? Аз съм детектив Графхам. Бихте ли дошли с мен?
Макар и да беше глупаво, тя се изненада, че детективът е жена, но в съзнанието й, въпреки че имаше много жени полицайки, детективите винаги бяха мъже. Точно както сестрите бяха жени.
Стаята, където беше въведена, разбира се, не я изненада — малка мизерна кутийка, боядисана в бежово, с метална маса и два стола. Човек би признал всичко, само и само да се махне оттук.
— Разбрах, че сте много загрижена за ваша служителка, която не е идвала на работа от няколко дни.
Беше хубава — елфическа прическа, изострени черти, големи очи.
— Анджела — Анджела Рандъл. Само че „служителка“ не е точната дума.
Детектив Графхам погледна листа пред себе си.
— Съжалявам, сега виждам информацията…
— О, да, тя е служител. Работи за мен, но това звучи малко студено. Поддържам топли отношения с персонала си.
— Разбирам, прозвуча твърде официално. Добре, да започнем отначало. Кажете ми всичко за Анджела Рандъл… Но преди това мога ли да ви предложа нещо топло за пиене? Страхувам се, че ще е от автомат.
Тя ще стигне далеч, мислеше си Каръл Аштън, разбърквайки чая си с пластмасовата бъркалка, която нямаше никаква прилика с лъжичка. Поне се надявам да е така. Надявам се да не я сметнат за твърде загрижена или твърде мека… твърде — да, твърде заинтересована. Детектив Графхам се беше облегнала назад на стола си със скръстени ръце, гледайки я с очакване. Наистина изглеждаше доста заинтригувана.
— Ръководя старчески дом за хора с деменция.
— Болестта на Алцхаймер?
— Нещо такова.
— Надявам се, знаете колко голяма нужда има от хора като вас. Баба ми почина с тази диагноза миналата година. Грижите, които получи, бяха безобразни. Къде е домът?
— Фонтейн стрийт. Нарича се „Четирите пътя“.
— И госпожа Рандъл работи там за вас?
— Госпожица Рандъл. Анджела. Да. С нас е от шест години, но през последните четири дава само нощни дежурства. Тя е от хората, за каквито можеш само да мечтаеш, наистина — работи усърдно, съвестна е, на нея може да се разчита, почти никога не отсъства по болест или по други причини. Тъй като е сама и няма за кого да се грижи, е съгласна да поема всички нощни дежурства. Такива хора са голяма рядкост.
— Кога я видяхте за последен път?
— Е, аз, разбира се, невинаги… различни смени и почивни дни, може да мине цяла седмица, без да се видим. Но, разбира се, знам кога е била дежурна. Има дневник, а и с нея има други от персонала. Всъщност я видях последния път, когато беше на работа. Позвъни ми в полунощ и аз отидох. Живея четири къщи по-надолу. Някои от пациентите бяха хванали гаден вирус и трябваше да отида. Анджела тогава беше там.
— Как изглеждаше?
— Капнала от умора, разбира се, всички бяхме така тази нощ… нямахме много време да говорим. Но тя беше… много спокойна и уверена, както винаги.
— Значи не забелязахте нещо необичайно в нея?
— Не.
— И на следващата нощ тя не дойде?
— Не, тя не беше дежурна тогава. Имаше уикенд и след това четири почивни дни. Понякога става така, че всеки член на персонала взема от време на време хубава дълга почивка. Имат нужда. Анджела беше в почивка една седмица, след това мен ме нямаше няколко дни. Когато се върнах, имаше съобщение, че не е била на работа четири нощи и не се е обаждала. Това беше съвсем необичайно. Имала съм служители, които не се появяваха на работа, без да ми се обадят, но се отървах от тях. Нашите старци не заслужават това. Но Анджела Рандъл никога не би постъпила така.
— И какво направихте?
— Позвъних й няколко пъти. Никой не отговаряше, а тя няма телефонен секретар.
— Ходихте ли до дома й?
— Не. Не, не отидох.
— Защо? — погледна я остро детектив Графхам.
Каръл Аштън се почувства неловко — всъщност виновна, макар да беше сигурна, че не е. Но погледът на младата жена беше така ясен и твърд, сякаш я обискираше, вкопчваше се в нея. Чудеше се колко ли време може да издържи на него някой престъпник.
— Госпожо Аштън, не мога да ви помогна, ако вие не ми помогнете.
Каръл бъркаше ли бъркаше остатъка от чая си.
— Не искам… да ме разберете погрешно.
Детективът чакаше.
— Анджела е много саможива… и много сдържана. Не е семейна, но нямам представа дали е вдовица, разведена или просто неомъжена. Може да изглежда странно, че не съм разбрала това за шест години, но тя просто не е от типа хора, които можеш да разпитваш, а и изобщо не говореше за себе си. Дружелюбна е, но не споделя нищо и лесно може, без да искаш, да прекрачиш границата с нея. Може да зададеш въпрос или да направиш забележка за нещо, на което всеки друг би отговорил, без да се замисли, но тя просто се затваря, разбирате ли? В очите й се вижда… предупреждение. Не преминавай. Все едно се спуска решетка на крепостна стена. Никога не съм била у тях и, доколкото знам, никой от персонала също не е ходил. Не можех просто да отида в дома й. Единственото, което можех да направя, бе да се обадя по телефона. Звучи смешно.
— Всъщност не е. Има такива хора. От опит знам, че водят много самотен живот. Създават впечатление, че крият нещо — може би някаква мрачна тайна, но рядко е така, това е привидност. Знаете ли дали има някакви роднини?
— Не. Никога не е споменавала.
— Била ли е болна от нещо… или депресирана?
— Не. Със сигурност не е боледувала — може би само няколко простуди. В такива случаи предпочитам служителя да си остане вкъщи. Нашите обитатели са много податливи към заболявания.
— Нещо, което би я накарало изведнъж да се почувства зле — диабет или сърдечна криза?
— Не. Щях да знам заради естеството на работата й.
— На колко години е?
— Петдесет и три.
— Сигурно вече сте мислили за това, но има ли нещо, свързано с госпожица Рандъл, което ви се е сторило особено. През последните седмици… или може би два месеца?
Каръл се колебаеше. Имаше нещо. Или може би не? Нещо или нищо. Стаята беше съвсем тиха. Детектив Графхам не помръдваше и не записваше нищо, просто седеше и гледаше твърдо и настойчиво Каръл.
— Наистина е трудно да се обясни…
— Продължавайте.
— Нищо сигурно… трябва да знаете това… Само… подозрение. Впечатление.
— Често това се оказва важно.
— Не искам да преувеличавам… толкова е неясно. Но веднъж или два пъти ми се стори, че тя изглеждаше малко… отнесена. Разсеяна. Не знам… Като че беше на мили разстояние. Не я бях виждала такава. Винаги е на ниво. Вижте, моля ви, не обръщайте голямо внимание на това… Случи се само един-два пъти, не искам да кажа, че се е държала странно, не, разбира се.
— Мислите ли, че нещо я е тревожило?
— Не. Не беше това, или поне аз не смятам така… О, не знам. Забравете. Няма смисъл.
— Аз мисля, че има.
— Май трябваше да отида до къщата й, нали? Ами ако е болна?
— Е, предполага се, че има и съседи. Не бива да се обвинявате.
— Какво ще стане сега?
— Ще изпратим някого да провери. — Тя стана. — Но не се тревожете… Изчезналите хора обикновено са отишли някъде по собствено желание поради различни лични причини. Те или се появяват, като че нищо не се е случило, или се обаждат. С много, много малко от тях се случват неприятни неща. Особено с благоразумни дами на средна възраст.
— Благодаря ви за тези думи.
— Истина е. — Младата жена я докосна по ръката. — И… — Тя изведнъж се усмихна и Каръл видя, че беше не просто хубава, беше направо поразително красива. — Вие дойдохте тук. Направихте каквото трябва.
— Имаш шестдесет секунди да ми обясниш защо този случай да е по-различен, Фрея.
Инспектор Били Камерън се въртеше на стола, облегнат назад, с ръце зад главата. Беше космат, пълен, потен мъж, приличаше на мечка. Позата му казваше: „Впечатли ме, убеди ме“.
Фрея Графхам не беше притеснена. Беше в полицейския участък на Лафертън от няколко седмици, но вече бе разбрала, че инспекторът е от онзи тип полицаи, каквито срещаше в изобилие при първото си назначение в столичната полиция — големи, с груб език, но с добра душа. Когато напускаше, повечето от тях се бяха пенсионирали. Тези, които дойдоха след тях, бяха от съвсем различна порода. Тя знаеше, че няма да може да върти на малкия си пръст инспектор Камерън, но сигурно имаше начин да промени мнението му.
От своя страна, Камерън виждаше една млада жена, която беше много по-твърда, отколкото изглеждаше. Но Фрея Графхам беше напуснала столичната полиция доброволно след дванадесет години служба, за да дойде в катедралното градче, и той се чудеше защо ли не е издържала.
Сега обаче тя трябваше да се доказва отново.
— Анджела Рандъл, на петдесет и три години. Води предсказуем, подреден и методичен живот, както можеш да си представиш. Няма семейство, няма близки приятели… никога не е канила свои колеги вкъщи. Не е била болна, и, доколкото знаем, не е страдала от депресия. Полицаите намерили къщата подредена и светеща от чистота, колата в гаража, масата — приготвена за закуска, яйцата в тигана, хляба в тостера. Направила е кана чай и е изпила една чаша, има обелка от банан в иначе празното кошче за боклук. В пералнята е била униформата й.
— Но без госпожица Рандъл, болна, здрава или…
— Да.
— Съседите?
— Не знаят много. Рядко я виждали. Винаги поздравявала, но се държала настрана. Не е имала посетители. Но има нещо странно, шефе. Полицаят каза, че е почувствал в къщата нещо… особено.
Камерън повдигна вежди.
— Не ми се вярва да са видели призраци.
— Бих искала да огледам.
Камерън я погледна. Тя го притежаваше — допълнителния инстинкт, усет, нюх, както и да се наричаше. Фрея Графхам го имаше и това я открояваше. Би могла да стигне върха, ако можеше да издържи, с вниманието си към детайлите и способността да работи упорито, която я държеше здраво стъпила на земята. Такава комбинация се срещаше рядко и той я забелязваше, когато се изпречеше на пътя му.
— Знаеш много добре, че ако не се докопаш до нещо конкретно веднага и ако няма по-нататъшно развитие, трябва да приберем случая в папката за изчезнали хора.
— Не е приоритет… няма опасност за голяма част от обществото, или, доколкото можем да преценим, за изчезналата личност, чието желание да изчезне трябва да бъде уважено. Да, да.
— Ще се окаже, че някъде има таен любовник и са заминали на почивка… или просто се е покрила.
— Добре, но никое от тези предположения не се потвърждава от нейната работодателка.
Камерън погледна часовника си.
— Повече от три минути — каза той.
— Да приема ли това за „да“?
— Още нещо, Фрея… Деветдесет и девет процента от изчезванията са просто загуба на време за полицията… Имай това наум, преди да започнеш да се увличаш.
— Благодаря, шефе. Ще го имам предвид.
Фрея караше право към квартал „Барн“. Беше взела със себе си младия детектив Нейтън Коутс и когато пристигнаха, го изпрати да провери в гаража и градинската барака, а после да обиколи съседите. А тя щеше да се заеме с къщата.
„Нещо особено“, беше казал един от полицаите, дошли първи тук. Когато Фрея затвори леко вратата след себе си и застана в малкото антре, изведнъж разбра какво е имал предвид. Тук нямаше нищо злокобно, беше просто изключително тихо — дълбока тишина, сякаш увиха плътно около нея тежък, дебел, непромокаем плат.
Що за жена живееше — или може би е живяла — тук? Фрея влизаше от стая в стая, опитвайки се да си я представи. Беше ясно, че е спретната, чиста, внимателна и организирана. Това беше малка, празна къща, почти анонимна, като че беше излязъл от мода рекламен интериор, в който никой никога не е живял. Мебелите не бяха грозни, но бяха безлични и можеха да бъдат избрани от всеки. Нямаше следа от индивидуален вкус в подбора или подредбата. Стилът не беше нито старинен, нито много съвременен, цветовете бяха меки и бледи. Фрея отваряше чекмеджетата и шкафовете — порцелан, прибори, лен, благотворителен каталог. В малкото бюро имаше книжа, стриктно подредени — банкови извлечения, квитанции, книжка на строително дружество, където бяха депозирани 1236,98 паунда, сметки — всички платени и отметнати. Върху полиците в предната стая имаше няколко книги — атлас, речник, пълният готварски курс на Дилая Смит, наръчник за диви цветя и два трилъра на Дик Франсис.
— Хайде, хайде — промърмори Фрея, — все трябва да има нещо.
Всъщност важното беше онова, което липсваше. Тук нямаше нищо лично — снимки, писма, ваканционни картички от приятели. Чантата й, която полицаят беше намерил на стола в кухнята, не съдържаше друго, освен портмоне с дребни монети, портфейл с две кредитни карти и дванадесет паунда, очила, аспирин, кърпички и подпечатан плик с чек за компания за търговия по каталог. В бележника до телефона бяха вписани водопроводчик, електротехник, лекар, зъболекар, фризьор, иглотерапевт, старческия дом „Четирите пътя“ с домашния телефон на Каръл Аштън, записан отделно, и „К. Габ — косач“. Анджела Рандъл очевидно нямаше роднини, приятел или някой кръщелник. Как би могъл някой да води толкова сух живот?
Фрея се качи горе.
В банята имаше обикновени тоалетни принадлежности, само най-необходимото, от магазина „Бутс“. Тя вдигна универсалния шампоан и обикновения бял сапун. Нямаше никакви глезотийки. Спалнята за гости, явно, никога не се използваше — леглото беше голо, а в гардероба имаше няколко одеяла и възглавници плюс два празни куфара. Значи Анджела Рандъл не беше заминала. Стаята беше студена. Цялата къща беше студена.
В голямата спалня дрехите, които висяха в гардероба, не носеха по-личен отпечатък от всичко останало — бежово палто, кафява пола, моряшко сако, черен костюм, синя и сива памучна пола. Но имаше два анцуга от добро качество и чифт чисто нови маратонки, още в кутията, скъпи.
Представата на детектив Графхам за Анджела Рандъл все още беше празна, като пъзел, който още не бе започнала да подрежда. Бяха намерили няколко парченца, първите, които трябваше да паснат на местата си. Самотната жена в петдесетте, със средно тегло и ръст, която носи дрехи със семпла кройка и в неутрални цветове, и не би привлякла ничие внимание, се оказа запалена по тичането. Кой друг би похарчил 150 паунда за чифт спортни обувки? Зачуди се как ли ще реагира инспекторът, ако му изтъкне този факт като единствената събрана информация.
Точно щеше да затвори вратата на гардероба и да слезе долу, за да се види с детектив Коутс, когато нещо на дъното му проблесна и привлече погледа й. Тя го извади.
Беше малка кутийка, опакована в златиста хартия, със златна лента и сложна панделка. Към нея беше прикачен малък златист плик. Фрея го отвори.
За Теб, с цялата ми любов и преданост. От Мен
Фрея претегли пакета в ръка. Не беше тежък, не се усещаше аромат, не подрънкваше.
Дали беше „от“ или „за“ Анджела Рандъл?
Слезе долу и излезе през входната врата. Детективът се приближаваше по пътеката.
— Има ли нещо?
— Не много. Съседите, които си бяха вкъщи, казаха, че винаги е била любезна, държала се резервирано, не се сещат за никакви посетители… само жената от ъгъла, госпожа Савидж каза, че през последните шест месеца Анджела Рандъл е започнала да тича.
— Да, в гардероба има анцузи и чифт чисто нови скъпи маратонки… Връзва се.
— Излизала от дома си всяка сутрин по едно и също време, независимо дали се е прибрала току-що от нощно дежурство, или е станала от сън.
— Къде е отивала?
— Обикновено нагоре по Хълма, освен когато е било много влажно, тогава е тичала надолу по пътя.
— Кога за последен път я е видяла госпожа Савидж?
— Сигурна е за сутринта, за която госпожа Аштън съобщи, че за последен път е била на работа… Оттогава не я е виждала, нито е забелязала някой в къщата. Решила е, че е заминала.
— Видяла ли я е да се връща от тичането онази сутрин?
— Не помни, но казва, че невинаги… Три пъти в седмицата госпожа Савидж излиза да хване ранния автобус, за да отиде при дъщеря си или на пазара във вторник… Така че Рандъл може да се е върнала, без да я забележи.
— Може и да не се е върнала. Нещо друго?
— Нищо.
— Добре, да се връщаме. Трябва да отворя един подарък.
Час по-късно златистият пакет стоеше на бюрото на Фрея Графхам, проблясвайки като реквизит на някой от тримата влъхви в коледна пиеса.
Беше проверила последните съобщения. Подробностите за Анджела Рандъл бяха въведени в базата данни за изчезнали хора, а описанието й беше разпратено на болниците.
Едно от нещата, които Фрея беше търсила в къщата, бе някаква сравнително нова снимка, която евентуално да се приложи в сайта на окръжната полиция. Нямаше никаква снимка, нямаше също и новини.
— Е, значи няма тяло — каза инспекторът, като поспря пред бюрото й.
— Ще има.
— Предчувствие?
— Изглежда е водила доста самотен живот… Ако аз живеех в такава стерилна кутия, без нито един приятел или любовник, щях да полудея.
— Е, може и така да е станало.
Фрея отново придърпа пакета към себе си.
За Теб, с цялата ми любов и преданост. От Мен
— Ами ще те оставя да го отвориш тогава.
Фрея се колебаеше. Да отиде в къщата на Анджела Рандъл, дори да претърсва гардеробите и чекмеджетата й, си беше просто работа — не се чувстваше натрапник, защото там нямаше нищо лично или съкровено, което да й създава усещането, че любопитства. Търсенето на някакъв адрес, име за контакт или намек за това къде би могла да е отишла изчезналата жена беше рутинна работа. Но отварянето на този прилежно опакован пакет приличаше на нахлуване в личния живот, нещо, което Рандъл изобщо не би приела.
Фрея продължаваше да се двоуми, като плъзгаше пръст по огледалната хартия. Накрая прекара ножа по равните ръбове. Златистата хартия се разтвори, разкривайки златиста кутия. А вътре, сред крепирана хартия, в дълбоко легло от синьо кадифе имаше чифт златни копчета за ръкавели, инкрустирани с тъмносин лапис лазули.
Значи не за Анджела Рандъл, а от нея. „За Теб“, някой неназован мъж, „с цялата ми любов“.
Фрея гледаше копчетата, кутията, копринения капак, хартията… Една интимна тайна стоеше на показ върху бюрото й. Тъжна тайна, екстравагантен подарък от самотна жена в късната средна възраст… За кого? Не е роднина. Любовник? Очевидно. Но, ако е така, защо нямаше никаква друга следа от мъж в живота на Анджела Рандъл?
Тя отиде да си вземе кафе от автомата. Знаеше много добре, че без следа от Анджела, без съобщения, че е била видяна някъде, без предсмъртно писмо и тяло няма да може да оправдае работата по този случай… И без това вече бе загубила доста време за него. Анджела Рандъл беше изчезнала и докато не се появеше отново, жива или мъртва, щеше да бъде просто номер в каталога с изчезнали лица… ВИ40076/СТ.