Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (57)

Петдесет

— Да! — извика Нейтън. — Дааа! — и скочи върху масата в дневната.

— Слизай долу, глупчо — смееше се Ема.

— Не, ще те издърпам тук и ще танцуваме. Искам да танцувам, Ем. Къде можем да отидем да танцуваме?

— Слизай долу. По това време на нощта няма къде.

— Чувствам се така… Искам да танцувам… — извика той и започна да се поклаща, размахвайки ръце във въздуха.

Ема беше казала „да“. Той знаеше, че ще го каже, но се ужасяваше, че може и да не го каже. Беше сигурен, че тя не желае нищо повече от това да се омъжи за него, а почти беше сигурен, че ще го отреже. Може да почака, мислеше си той, нямаше да я пита сега, току-що се беше прибрала след дълго пътуване, беше изморена, можеше да почака до уикенда. Или до следващия. Или до отпуската.

Тя беше пуснала чантата си и веднага беше влязла в банята. След десет минути беше влязла в кухнята с мокра коса, облечена със стария си анцуг. Той се беше обърнал от мивката, където си миеше ръцете, и беше казал: „Ем, аз наистина, наистина искам да се оженя за теб. Ще се омъжиш ли за мен?“.

— Да — беше казала Ема и бе отишла до хладилника, за да извади бутилката със студена вода.

— Какво?

Тя го беше погледнала.

— Можеш ли да отвориш капачката? Никога не успявам. Казах „да“.

Това стана преди два часа и Нейтън все още не можеше да се отърси от вълнението, изненадата, радостта и удивлението. Той стоеше на масата с протегнати ръце.

— Боже — извика той. — Дааа!

— Слез долу!

Той скочи леко на пода.

— Нат, млъкни, хората под нас спят.

— Откъде знаеш, че спят?

— Защото лягат в десет, а вече минава полунощ.

— Да, вярно.

— Аз също съм капнала.

— О, не си, ти ще се омъжиш за мен. Не можем да оставим това така.

— Аз няма да го оставя така, ще се омъжа за теб, но не тази нощ.

— Да излезем и да намерим някъде… да събудим някого.

— Не ставай глупав.

— Нямаш ли приятелки, които сега излизат от дежурство?

— Не. Те или спят, или работят. Точно като твоите колеги.

— Аха, можем да отидем в участъка. Или в болницата.

— Няма да ни благодарят за това. Можем да кажем на всички утре сутринта.

— Нека тогава просто да отидем някъде да пийнем нещо.

— Къде?

— Ще намерим къде.

— Няма такова законно място.

— Хей, ами онази бутилка шампанско, която ти спечели на лотарията?

— Много е късно за това, утре ще имаш ужасен махмурлук.

— Не и ако пийнем малко, а ще пием малко, защото ще го споделим с друг.

— С кого?

— Ще ти кажа с кого. Знаеш ли кой ме подтикна към това: „Ще се омъжиш ли за мен?“.

— Искаш да кажеш, че идеята не е била твоя?

— Моя е, но просто не бях стигнал дотам.

— Забелязах.

— Не знам кога щях да стигна, честно, а и знаеш колко съм срамежлив.

— Моля?

— Да, наистина, аз всъщност съм много срамежлив човек. Сержант Графхам беше тази, която ме накара да се замисля за това. Не помня как стана въпрос — беше нещо, свързано с изчезналите жени, мисля. Тя каза да го направя, непрекъснато ми говореше, каза ми колко си добра… и колко добър съпруг ще стана, такива неща. Честно, дължиш го на нея, Ем.

— Ще запомня да й благодаря.

— Можеш да го направиш сега, ще отидем у тях. Ще танцуваме пред къщата й и ще вземем бутилката. Хайде.

— Нейтън, не ставай глупав. Не можеш просто да обикаляш около къщата на сержанта ти и да я будиш.

— О, тя няма да си е легнала, тя никога не ляга преди два, казвала ми е, а и тази вечер е пяла на някакъв концерт в катедралата, така че със сигурност ще иска да пийне.

— По-вероятно е да е капнала.

— Не… хайде, ще бутам колелото ти.

— Нямам нужда да ме буташ. Сигурен ли си, Нат? Не знам…

Но Нейтън беше грабнал ръката й и бутилката с шампанско и я дърпаше към вратата.

Улиците бяха празни и тихи. Велосипедите им тихо свистяха по сухия асфалт.

— Също като децата, правиш глупост, все едно бягаш от къщи, когато майка ти и баща ти са заспали.

— Ти правила ли си го, не си ми казвала.

— Има много неща, които не съм ти казвала. А и защо да ти казвам?

— Защото съм ченге. Ти ще си жена на ченге. Това си има отговорности.

Те профучаваха по тесните улици, без да срещнат никого, избягваха котките, които притичваха през пътя, кискаха се.

— Знаеш ли, защо не минем по дългия път покрай Хълма?

— Защо?

— Там е доста призрачно, искам да те изплаша до смърт.

— Трябва ми нещо повече от Хълма през нощта, за да се изплаша, Нейтън Коутс.

— Не и ако ти кажа какво става там. Не и ако ти кажа…

— Добре, стигни ме тогава!

Ема профуча напред и той трябваше да върти бясно педалите, за да я настигне.

 

 

Фрея стигна до кухнята, отключи вратата и се втурна надолу по тесния проход. Беше успяла да го изненада все пак.

Не можа да я хване, когато отваряше резето на страничната врата към улицата, но тогава тя почувства болка в средата на гърба, когато той я удари с юмрук, изкарвайки й въздуха, и още веднъж, когато дръпна китката й от вратата. Не изглеждаше толкова силен.

Фрея започна да крещи. Крещя, докато той затисна устата и гърлото й с ръка, като в същото време силно я блъскаше обратно към кухнята, към дневната. Тя се спъна и падна, удряйки лицето си в пода.

Помни, помни какво трябва да правиш, не му давай да те изненада, спъни го, обърни се и го спъни, не…

Ръката й почти излезе от ставата, когато той я изправи на крака. Болеше я ужасно. Тя видя лицето му, съвсем бяло, с две алени петна на скулите, и очите му — втренчени в нея, а спринцовката — проблясваща нависоко. Очакваше той да се засмее, но не се смееше, лицето му беше намръщено и съсредоточено. Ритна с вдигнато коляно, за да стигне слабините му, но той изви ръката й зад гърба толкова силно, че тя почувства как костта се пука. Доповръща й се.

Не го оставяй, не го оставяй, не…

За част от секундата болката беше толкова силна, че не я почувства като болка, а като диамантена светкавица, която проби черепа й.

Не…

И после нищо.

 

 

Те не спряха край Хълма, състезаваха се, профучавайки в тъмнината, а смехът им се носеше нагоре към камъните Уерн и дърветата, прогонвайки духовете.

— Хей, хей, хей… — извика Нейтън и вдигна крака от педалите.

Ема беше още пред него, когато завиха в улицата на Фрея.

— Ето, казах ти, у тях още свети — извика Нейтън.

Изминаха последните метри покрай паркираните коли и тъмните къщи към единствената, където все още светеше. Нейтън скочи от колелото си и го подпря на ниската стена.

— Какво ще правим, ще пеем ли? Нека й изпеем една песен.

— Млъкни, ще събудиш улицата. Просто почукай на вратата и ако не отвори…

— Разбира се, че ще отвори. — Нейтън отвори вратата на двора и мина по пътеката, вдигнал бутилката с шампанско, дърпайки Ема за ръката.

 

 

В къщата на Графхам беше тихо. Беше почувствал обикновения порив от сила и адреналинът го беше издигнал на гребена на вълнението и силата. Но след това, както очакваше, енергията му пресъхна толкова бързо, че трябваше да седне и дълбоко и бавно да си поеме дъх. Ръцете му трепереха. Знаеше, че не е добре да пие още алкохол, но сипа последната вода в чашата си и бързо я изпи.

Тя лежеше на пода на няколко крачки от него, единият й крак беше странно извит назад, а лицето й бе обърнато към килима. Кръвта беше започнала да се стича под нея, образувайки голямо петно. Той не обичаше да има кръв, не и сега. Избягваше кръвта и го беше яд на собственото му невнимание.

Нещата се бяха развили много бързо, беше го принудила да действа, преди да е готов. Вината беше нейна. Но не за нея се притесняваше. Той трябваше да е в безопасност. Не бяха вдигнали почти никакъв шум, с изключение на няколкото секунди на пътеката. Никой не се беше появил, никъде не светнаха лампите.

Не се приближи, не я докосна. Беше сигурен, че няма нужда да го прави. След няколко минути, когато е спокоен и уверен, ще излезе през входната врата и ще мине по тъмната тиха улица до колата си в другия й край. Знаеше, че ще има моменти, когато опасността ще е голяма, докато я пренесе от къщата и я сложи на задната седалка, но хората спяха, по пътя вече повече от час не се движеха никакви коли и беше прекалено късно някой да се прибира след кръчма или кино.

Тогава чу шум отвън. В началото не успя да разбере какво става. Нямаше кола. Гласове. Гласове и потиснат смях. Зачака, дори задържа дъха си. Пияни, които блъскат по случайни врати? Деца?

За кратко настъпи тишина. Помисли, че са си отишли. Ще почака още десет минути, може и повече. Трябва да е сигурен, че е в безопасност.

— Сержант? Ехо… Сержант… Нейтън е.

Проклетото полицайче с грозната физиономия. Дишането му се ускори бързо. Сърцето му заби лудо. Трябваше да помисли, да състави план, да остане спокоен и да помисли, а нямаше време за план, не беше спокоен.

Бързо огледа стаята, после отиде при задната врата, която водеше от кухнята към пътеката. Беше все още отключена и той я отвори безшумно. Отново чу гласовете им отпред. Спря се. Ако излезе през вратата на улицата, щяха да го чуят и да го видят. Дръпна се назад и погледна зад себе си. Ограда отделяше къщата от съседния двор. Градината беше потънала в тъмнина, но тя беше единственият му път за бягство, а ако не можеше да излезе, поне щеше да се скрие тук, в тъмнината.

Промъкна се встрани, спря и зачака. Раздвижи се леко. Чувстваше тревата под краката си. Градината беше доста дълга, в дъното имаше шубрак, а след това — навес. Сега вече можеше да вижда по малко. От едната страна оградата беше по-ниска, но нямаше начин да я прескочи, без да вдигне шум.

Продължи напред. Тогава, в самия край на градината, стигна до тъмна, ниска тухлена стена с някакво дърво отстрани. Откъм улицата отново се чуха гласове и чукане.

Ейдън Шарп опря единия си крак на ниската стена. Тя не поддаде. След секунда той бързо се изкачи на нея с помощта на един клон и после се спусна на земята, в дъното на градината на съседната къща.

Беше лесно. Беше толкова лесно, че чак се усмихна в тъмнината. Искаше да се махне. Беше действал разумно, беше останал спокоен и сега просто тръгна по дългата ивица трева между двете къщи и излезе на улицата. Тук също беше тъмно. Нямаше светлини в никоя от къщите. Нищо. Свали ръкавиците и внимателно ги напъха в джоба си.

Разбира се, сега не можеше да вземе колата си и затова вървя пеша, спокойно и уверено, по нощните улици на Лафертън две-три мили до къщата си. Съжаляваше единствено за това, че макар Фрея Графхам да трябваше да умре, сега тя щеше да е непотребна. Беше жалко, мислеше си той, докато вървеше. Беше убита, за да мълчи, но ако не го бяха обезпокоили, това нямаше да бъде краят. От нея щеше да има полза.