Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (38)

Тридесет и три

Единственият ден, когато Санди Марш не отиде на работа, беше денят, в който изчезна Деби. Оттогава тя ходеше рано и оставаше до късно, защото не можеше да стои в апартамента и защото така можеше по-дълго да мисли за нещо друго.

Днес влезе в дългия общ офис малко след осем, очаквайки, че няма да има никой още половин час. Но Джейсън Уебстър беше там и слагаше нарциси във вазата на бюрото й. Всички бяха много мили с нея, най-вече Джейсън. Работното й място се беше превърнало в дом, пълен със загрижени роднини. Хората поемаха част от работата й, носеха й кафе, канеха я на обяд в почивката, на вечеря в домовете си почти всеки ден, така че не се налагаше да прекарва вечерта сама в апартамента си.

— Прекрасни са, Джейс. Изглеждат като самата пролет.

— Карат те да се усмихваш.

Санди остави чантата и палтото си и го прегърна. Нарцисите блестяха като корони в сивия, стоманен и безличен офис.

— Кафе?

Санди се обърна към компютъра си и погледна новата папка, която снощи беше оставил на бюрото й секционният директор. Още задлъжнели хора, още фирми, които молят за време, за да се разплатят, още извинения. Преди много време някой беше закачил над работното място на Санди ярък надпис, който гласеше: „Кръчма «Последен шанс».“

Тя харесваше работата си. Беше педантична, обичаше да работи с числа, но числа, зад които стоят хора. Стараеше се да помогне на длъжниците, преди да изпаднат от ръба на бюрото й в съда за банкрут.

— Сложих му захар. — Джейсън постави подноса. Беше донесъл две чаши с кафе и две понички.

— Не, Джейс…

— Ти се топиш, Санди. Това не ми харесва.

Тя наистина беше отслабнала с почти три килограма, откакто Деби изчезна.

Джейсън седна на ръба на бюрото й.

— Някакви новини?

Санди поклати глава. Беше престанала да се обажда в полицията. Те винаги бяха любезни с нея, казваха, че, да, разбира се, ще й се обадят веднага щом… правят всичко възможно… работят по много версии… С други думи, нищо.

— Мислех си… — започна Джейсън. — Те претърсваха Хълма, нали?

— Преораха го целия.

— Но какво са търсили? Имам предвид, те не познават Деби, ти я познаваш. Може да не са обърнали внимание на нещо, което ти би забелязала.

— Какво например?

— Там е проблемът.

— Не мисля, че са пропуснали нещо… Бяха толкова много, Джейсън. Макар че, предполагам… — тя преглътна и продължи — … че са търсили парчета от дрехите й, или кръв, или… други неща.

— Не се разстройвай.

— Но това е ужасно. Съжалявам, не исках да бъда груба, извинявай.

— Не, всичко е наред, не ставай глупава. Но аз продължавам да се чудя дали няма да има някаква полза, ако ти и аз отидем там и потършуваме.

— Така ще имам чувството, че върша нещо. Непрекъснато си припомням какво ми е казала, какво правеше, всичко, което може да има някаква връзка. Но от това само не мога да спя. Не бих посмяла да отида там сама, но ти си прав. Може да почувствам нещо. Макар че звучи глупаво.

— Не е глупаво.

— Снощи си мислех… Знаеш ли, почувствах яд към нея. Ако нарочно си е тръгнала, без да се обади на никого, поради каквато и да е причина, колкото и да е била депресирана или нещо друго — тогава ще ме е яд. Знам, че не съм права, но е така. Но после си мисля, не, не и Деби, това не е в природата й. Тя е много внимателна, наистина е разумна. Никога не би ни причинила това. Щеше да се обади на мен или на баща си, или да изпрати съобщение. Аз съм най-добрата й приятелка, откакто бяхме петгодишни, от първия ден в училище, Джейс. Познавам Деби. Знам, че нещо й се е случило. Но, изглежда, никой не иска да направи нещо повече. Не говорят за продължаване на разследването или за общонационално издирване, но не казват защо. Сега вече разбирам. Много ме е яд. Не се ядосвам на нея, яд ме е на тях.

— Това с нищо няма да помогне. Е, ще отидем ли горе?

— Не е ли заградено още?

— Не, всички ленти и надписи са махнати, минах с колата оттам тази сутрин.

— Това означава, че са се отказали.

— Както и да е. Ние не сме се отказали.

— Но какво можем да направим.

Джейсън се изправи.

— Не знам, просто си мисля, че ще се почувстваш по-добре.

— Не. Там ще си мисля ужасни неща. Но ти благодаря.

— Няма нищо.

Той взе кафето си и остатъка от поничката и се отправи през стаята към бюрото си.

Санди кликна върху първия файл за деня и се залови за работа. Това й помагаше. Когато три от момичетата й предложиха бърз обяд в близкото бистро, тя се съгласи с удоволствие.

Тази вечер за пръв път, откакто Деби я нямаше, Санди остана в апартамента сама. Беше избягвала да го прави и за известно време това й помагаше, но не беше човек, който се плаши от трудностите, и след като размисли и реши да отиде на Хълма с Джейсън през почивните дни, вече беше твърдо решена да остане в празния апартамент сама.

Веднага щом влезе, пусна радиото, намери станция със стари хитове и усили песента на Блонди. Взе го в банята, където сипа във водата някаква синя течност, наречена „Енергия“. Тя направи толкова пяна, че преля върху постелката. Миришеше екзотично. Санди се потопи в нея, а по радиото запяха „Уингс“.

Хайде, хайде, не е толкова лошо, справяш се добре.

След банята прекара половин час с маникюра и педикюра си, пробвайки различни лакове, за да убие времето, сложи си маска на лицето, а после подмладяващ крем. Беше го купила в обедната почивка заедно с две нови блузи, които бяха в торбичките си върху леглото, за да ги пробва по-късно. След това си сготви спагети с гъбен сос с пармезан и изпи чаша и половина бяло вино, останало от Коледа, което намери в хладилника. После гледа „Коронейшън стрийт“ и „Законът“, попълни два чека и започна книга на Пени Винченци. Трябваше отдавна да свърши тези неща. Бягството от проблема не носеше никому нищо добро.

Отиде в леглото много след десет с книгата си и чаша чай. Беше сменила чаршафите и те бяха хладни и свежи.

Беше прочела две страници от книгата си, когато внезапно, може би заради някаква мисъл или спомен, започна да плаче. Седна в леглото, взе кърпичка и плака двадесет минути, сълзи на ужас и тревога се стичаха по лицето й, сълзи, придружени със силни вопли, които освобождаваха цялото напрежение от последната седмица. Деби й липсваше, не смееше да си представи какво би могло да й се е случило или къде би могла да бъде, страхуваше се, че е мъртва.

Беше потискала тази мисъл в себе си в продължение на дни, опитваше се да бъде оптимистка, казваше си, че има някакво логично обяснение, може би не просто, или не такова, което тя би одобрила, но все пак някакво обяснение и след като го чуеше от Деби, нещата щяха да се подредят.

Сега разбра, че не е възможно да има друго обяснение, освен най-лошото. Беше права, когато каза на Джейсън, че Деби е последният човек, който би изчезнал без предупреждение. Където и да беше отишла приятелката й, какъвто и проблем да се опитваше да реши, досега щеше да се обади поне на нея. Никога не премълчаваха такива важни неща, още откакто бяха малки момиченца и си играеха. Деби беше мъртва. Някой я беше нападнал и отвлякъл. Някой я беше убил. Някой я беше скрил. Повтаряше си това непрекъснато, плачейки и накрая трябваше да измие лицето си със студена вода, за да се успокои.

Върна се в леглото и лежа, все още плачейки, без да смее да угаси лампата или да чете, объркана и ужасена.