Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (2)

Едно

Четвъртък сутрин през декември. Шест и половина. Още бе тъмно. Мъгливо. Беше мека, влажна есен, която угнетяваше духа.

Анджела Рандъл не се страхуваше от тъмното, но докато караше към дома си в това влажно време, тази ектоплазмена мъгла й се стори обезкуражаваща. В центъра на града вече имаше хора, но светлините там изглеждаха далечни, малки кехлибарени острови, чийто блясък не носеше нито виделина, нито утеха.

Караше бавно. Най-много се страхуваше от колоездачите, които се появяваха изневиделица от мъгливия мрак, обикновено без светлоотразителни ленти или дрехи, а често и без никакви светлини. Тя беше задоволителен, но не и уверен шофьор. Не я напускаше ужасът, но не от сблъсък с друга кола, а че може да връхлети върху колоездач или пешеходец. Трябваше да си наложи да не се страхува, за да се научи изобщо да шофира. Понякога си мислеше, че това е най-смелото нещо, което й се е налагало да направи. Знаеше какъв ужас, шок и тъга предизвиква смъртта на пътя у близките на жертвата. Все още чуваше чукането на входната врата, виждаше очертанията на каските на полицаите през заскреженото стъкло.

Тогава беше на петнадесет. Сега беше на петдесет и три. Трудно й беше да си спомни майка си жива, здрава и весела, защото този образ беше заличен завинаги от онзи, другия — на така обичното лице, покрито с драскотини и шевове, и малкото плоско тяло под чаршафа в студената синьо-бяла светлина на моргата. Нямаше кой друг да разпознае Елза Рандъл. Анджела беше единствената й роднина. Бяха едно цяло, всичко една за друга. Баща й беше умрял, преди тя да навърши година. Нямаше негови снимки. Нито спомени.

На петнадесет беше напълно, ужасно сама, но през следващите четиридесет години успя да постигне най-доброто. Без родители, братя и сестри, лели и братовчеди. Мисълта за голямо семейство й беше чужда.

Допреди две години смяташе не само че се справя твърде добре сама, но и че не иска нищо повече. За нея това беше естественото състояние. Имаше малко приятели, харесваше работата си, беше изкарала първа степен на задочния университет и току-що беше започнала втората. Освен това благославяше деня преди дванадесет години, когато най-накрая напусна Бевхам, като беше спестила достатъчно, за да допълни парите от продадения си апартамент и да купи малка къща на двадесетина мили от Лафертън.

Лафертън я задоволяваше напълно. Беше малък, но не прекалено, имаше широки зелени улици, няколко реда красиви къщи от времето на кралица Виктория и крал Джордж в близост до катедралата. А тя беше разкошна. Анджела посещаваше службите от време на време.

Имаше и изискани магазини и кафенета. Майка й би казала, с особената си, малко свита усмивка, че в Лафертън има „добро общество“.

Анджела Рандъл се чувстваше удобно в Лафертън, спокойна и у дома си. В безопасност. Когато в началото на годината се влюби, първо някак се обърка. Това силно, всепоглъщащо чувство й беше непознато. Но бързо стигна до извода, че преместването й в Лафертън е било част от план, който е водел до тази кулминация. Любовта на Анджела Рандъл беше всеотдайна и всепоглъщаща, беше обсебила живота й. Тя разбра, че любовта ще погълне и неговия живот. Когато той приеме чувствата й към него, щом бъде готова да му ги разкрие, в подходящия момент.

Преди да го срещне, животът й бе започнал да й се струва незначителен и празен. Страхът от бъдещите болести, немощта и старостта се промъкваше в съзнанието й, хилеше й се. Любовта я връхлетя на възраст, до която майка й не беше стигнала. Анджела чувстваше, че няма право на нея. Но след онази среща през април, празнотата беше изместена от силна и страстна увереност, от сигурност в съдбата. Повече не мислеше за самота, старост и болести. Беше спасена. В края на краищата петдесет и три не са шестдесет и три или седемдесет и три, беше в разцвета си. На петдесет майка й беше на границата на старостта. Сега всички бяха по-млади.

Щом напусна убежището на градския център, мъгла и мрак обгърнаха колата. Тя зави надолу по шосето със странното име „Страшния съд“, после наляво по Девъншир Драйв. Някои от прозорците на спалните на околните къщи светеха, но тя едва ги различаваше в мъглата. Намали на двадесет, после на петнадесет мили в час.

В такова време беше невъзможно да се види, че това е една от най-атрактивните и желани части на Лафертън. Знаеше, че е имала голям късмет да купи малката къща в квартала „Барн“, една от петте къщи там, на цена, която можеше да си позволи. Този дом бе стоял празен почти година след смъртта на възрастната двойка, живяла в него почти шестдесет години. Тогава районът още не беше обособен и по Девъншир Драйв имаше малко внушителни къщи.

Къщата изобщо не беше модернизирана и беше в окаяно състояние, но още щом пристъпи вътре след младата брокерка на недвижими имоти, Анджела Рандъл пожела да живее в нея.

— Страхувам се, че има нужда от ужасно много работа по нея — каза брокерката.

Но това изобщо нямаше значение, защото къщата я беше завладяла изведнъж, по много странен начин.

— Хората тук са били щастливи — отвърна тя.

Момичето я погледна учудено.

— Искам да я купя.

Бе влязла в студената кухня, боядисана в цвета на водите на Нил, с кремава газова печка и кафяви лакирани шкафове и беше погледнала през прозореца към полето, оттатък плета, към издигащия се зад него хълм. Облаците бяха уловили слънцето, бяха го накъсали и караха склоновете да изглеждат ту светли, ту тъмни, като в детска игра.

За пръв път след онова почукване на вратата преди много години Анджела Рандъл почувства нещо, което след секунда определи като щастие.

Очите й смъдяха от умората и взирането през предното стъкло на колата в стелещата се мъгла. Беше тежка нощ. Понякога старите хора бяха съвсем спокойни и рядко имаше повиквания. Тогава правеха обиколки за проверка на всеки два часа и прибираха бельото или вършеха друга рутинна работа, която им беше оставил дневният персонал. В такива нощи можеше да подготвя курсовите си работи в стаята за персонала в старческия дом. Но тази нощ книгите й останаха неотворени. Петима от обитателите, включително най-слабите и уязвимите, бяха болни от остра вирусна инфекция и в два часа трябваше да повикат доктор Диърбон, която изпрати една от жените в болницата. Наложи се да сменят лекарството за господин Джентли, но от новото той получи кошмари — буйни, ужасни кошмари с крясъци, от които хората в съседните стаи се събудиха изплашени. Госпожица Паркинсън отново беше станала насън и бе успяла да отиде до входната врата, да я отключи и да стигне до средата на алеята, преди някой да се усети сред целия този ужас. Деменцията не беше хубаво нещо. Можеха само да ограничават щетите чрез изолация и, разбира се, като осигурят чиста, светла обстановка, прилична храна и грижи. Тя се чудеше как би се справила, ако майка й беше доживяла да страда от болест, която ограбва самата същност на хората — личността, паметта, духа, достойнството, способността да общуват с другите — всичко, което прави живота достоен за живеене, богат и стойностен.

— Нали ще ме вземеш тук? — шегуваше се неведнъж тя с Каръл Аштън, която управляваше дома „Четирите пътя“. Разсмиваха се и започваха да говорят за друго, но въпросът на Анджела беше като въпрос на дете, което търси защита и сигурност. Е, сега нямаше защо да се тревожи за това. Нямаше да остарее сама, независимо от състоянието си. Знаеше го.

Когато стигна края на Девъншир Драйв, мъглата изтъня и се промени от плътна маса в прозрачна тъкан, която се разкъсваше пред колата. В нея вече имаше кръпки тъмнина, през които лампите в къщите и на улицата блестяха в оранжево и златно. Като зави към квартала „Барн“, Анджела различи собствената си боядисана в бяло врата в далечния край. Въздъхна дълбоко, освобождавайки напрежението във врата и раменете си. Ръцете й бяха влажни на волана. Но вече си беше вкъщи. Чакаше я дълъг сън и четири дни почивка.

Щом излезе от колата, почувства вкуса на мъглата, която се провлачваше като влажна паяжина по кожата й. От Хълма към нея духаше лек вятър. Може би по-късно, когато се наложеше да излезе отново, той щеше да е разпръснал и последната мъгла. Беше по-изморена от обикновено след тежката нощ и неприятното шофиране, но изобщо не й мина през ум да промени навиците си. Анджела Рандъл беше жена на реда и рутината. Само едно нещо, случило се наскоро, бе на път да разкъса сигурния й пашкул и заплашваше с безредие и хаос, но за своя изненада тя ги чакаше с радост.

И все пак, засега се придържаше към рутината и ако пропуснеше тичането дори един ден, би забелязала разликата следващия път, когато излезе — би се почувствала по-малко гъвкава, дишането й нямаше да бъде така леко. Докторът й беше казал, че трябва да започне да спортува, а тя му се доверяваше безрезервно. Ако й беше казал да виси надолу с главата от клон цяла седмица, щеше да го направи. Но никой спорт не я привличаше, така че започна да тича — първо ходеше, после ускори темпото и удължи разстоянието, докато стигна до три мили дневно.

— Хармоничен живот — беше казал той, когато му каза, че започва следващата степен в задочния университет. — Грижи се и за ума, и за тялото. Това е стар съвет, но не е лош.

Тя влезе в спретнатата си, чиста къща. Завесите — един задоволен каприз, за който беше пестила грижливо — бяха дебели и плътно спуснати. Когато затвори входната врата, почувства тишината, на която толкова се наслаждаваше — мека, дълбока тишина, пухкава и успокояваща.

Всяко нещо беше на мястото си. Доскоро тази къща беше нейният живот, повече, отколкото би могло да бъде семейството, някое човешко същество или домашен любимец. Анджела Рандъл се уповаваше на къщата на „Барн“ №4 и тя никога не я беше предала.

През следващия половин час изяде малка купичка накълцан банан с мюсли и изпи чаша чай. Яйцето, препеченият хляб, крехкият бекон, доматите и още чай бяха за по-късно, след тичането. Засега покри с кърпа храната, тигана, хляба и маслото, напълни чайника и изплакна чашата. Всичко беше готово за след тичането и душа.

Чу новините по радиото и прочете първата страница на вестника, който момчето току-що беше донесло, после се качи в бледосинята си спалня, съблече работното си облекло, хвърли го в коша за пране и облече чиста, изгладена тениска, бледосив анцуг, бели чорапи и маратонки. Среса косата си и я опъна назад с ластична лента. Пъхна три гликозени бонбона в джоба си и окачи на врата си под горнището на анцуга ластик с резервния ключ от входната врата.

Когато излезе от къщата, в някои от околните къщи вече светеха лампи, а бледият белезникав изгрев се прокрадваше над Хълма. Мъглата все още се стелеше, обвивайки дърветата и храстите по склона, виеше се и се напластяваше, а после се раздвижваше и разнасяше отново.

Но завесите още не бяха дръпнати. Никой не поглеждаше навън с желание да започне деня, да види какво става или кой е излязъл. Не беше такава сутрин. В края на „Барн“, на няколко метра от нейната къща, в началото на пътеката, която водеше към полето, Анджела Рандъл леко се затича. Няколко минути по-късно вече тичаше отмерено, целенасочено и напълно незабелязана през откритото поле към Хълма и след няколко метра изведнъж сякаш се стопи сред валмата на гъстата лепкава мъгла.