Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (40)

Тридесет и пет

Сержант Фрея Графхам прекара по-голямата част от студения ден с Нейтън Коутс и полицай Гари Уолш, като се сменяха да минават през подлеза на пътя към Бевхам до гимназията „Сър Ерик Андерсън“ и да посещават адреси в двата жилищни района.

През останалото време седяха в паркираните коли, гледаха и чакаха, пиейки кафе от картонени чаши. Операцията с наркотиците продължаваше четвърта седмица и се знаеше, че пласьорите използват подлеза, за да пресрещат учениците от гимназията. Също така, макар че центърът на наркопласьорството на окръга беше в Бевхам, през жилищния район на Лафертън Хартфийлд минаваше основната артерия. В подлеза бяха хванати няколко души, но резултатът беше почти нулев. Трябваше да заловят водещите фигури и някой в Бевхам беше решил, че в района на Хартфийлд има един-двама от тях. Не беше много вероятно. В големите стари къщи на улиците „Флимби“ и „Мил“ живееха тузари, за децата им имаше частни училища, за тях — ягуари, а за жените им — чанти „Гучи“ и благотворителни обеди. Нямаше твърди доказателства, а без такива богаташите с връзки в Лафертън и района нямаше да одобрят да се чука по вратите им и да се размахват полицейски карти пред лицата им.

Фрея зъзнеше, беше ядосана, че един ден отминаваше без никаква полза. Операциите, свързани с наркотици, бяха най-лоши, следващият ден щеше да бъде точно толкова досаден, защото трябваше да прехвърли маса записи, опитвайки се да проследи търговците на бял прах от новопостроените къщи. Някой беше измислил хитър план, но да се мъчиш да разбереш кой е той, като прекараш шест часа пред компютъра си, беше потискаща перспектива.

Децата отдавна си бяха отишли и подлезът беше пуст. Единственият резултат от обикалянето на къщите беше, че прекъсваха вечерята на хората. На повечето адреси никой дори не отваряше вратата.

— Е, това е. Време е да се прибираме. — Нейтън вдигна палци доволен и запали двигателя. Когато тръгнаха, колата, паркирана на няколко метра от тях, също запали фаровете и ги последва.

— За момент си помислих, че ще предложите да работим извънредно, сержант.

— Пилеене на ресурси, полицай.

— Ще ходите ли някъде тази вечер?

— Звучиш като момичето, което ми мие косата при фризьора. — Фрея я изимитира: „Имате ли нещо запланувано за уикенда? Ще ходите на някакво специално място през отпуската си, нали?“.

— Е, ще ходите ли?

— Не. Утре имам репетиция.

— Значи вечер пред телевизора с котката. Трябва повече да излизате, сержант… Елате в клуба с мен и Ем в петък.

— Да бе, много ми прилича да съм третият.

— Не, първо ще ви намерим някого. В болницата на Бевхам има хубави млади лекари. — Нейтън й хвърли бърз поглед. — Освен ако си нямате свои гаджета в запас.

— Стига, полицай Коутс.

— Рус ли е?

— Казах стига, Нейтън.

— Съжалявам, това е малко нередно.

— Много нередно.

— Само че аз ви харесвам, сержант, и не искам да вехнете.

— Аз не вехна.

— Има стихотворение… не знам кой го е написал, не е по моята част, Ем го е чула по радиото. Говори се за два начина да се излекуваш от любовта, разбирате ли?

Нейтън удари спирачките, когато светофарът в центъра на града светна червено.

— Е, и?

Той се обърна към нея, маймунското му лице изглеждаше весело на светлината от уличната лампа. Би се измъкнал и от убийство, помисли си Фрея, със сигурност би се измъкнал.

— Виждате ли, в стихотворението се казва, че има два начина. Можеш да прекараш часове до телефона, да вехнеш, да чакаш и да се надяваш, да броиш минутите… — Той включи на скорост и доволен задмина беемвето от съседното платно. — Йессс.

— Или?

— По-добрият начин е да го опознаеш по-добре.

Фрея се засмя.

— Добре, много добре. Нека сега чуем нещо за теб, полицай.

— За мен, е, вие знаете. Много щастливо си живуркаме с Ем.

— Точно това е.

— Какво?

— Живуркате си. За бога, и откога е така?

— От две години.

— Вече е време е да направиш нещо прилично.

— Какво ще е това прилично нещо, сержант?

— Какво би могъл да направи един истински мъж? Ожени се за момичето, полицай Коутс, направи й предложение, падни на колене, купи с парите от извънредните часове един пръстен с диамант. Имаше хубави в магазина на „Дъкхам“ в Бевхам, когато бях там последния път.

— Избрахте ли си?

— Сериозно. Твоята Ема е прекрасна. Заслужава повече от „живуркане“. Ако е достатъчно луда да каже „да“, разбира се.

— Да, да.

— Не искаш ли да се задомиш?

— Аз съм задомен.

Фрея поклати глава.

— Това е различно. — Тя наистина мислеше така. Нейната грешка не я беше накарала да отрече брака изобщо, а хубавата, очарователна и много разумна Ема беше точно това, от което имаше нужда Нейтън.

Нейтън обърна, спря колата пред участъка и те тръгнаха към вратата.

Фрея влезе в празната стая на следствения отдел и се огледа. Както обикновено в края на деня, въздухът беше застоял, кошчетата — претъпкани със смачкана хартия и празни пластмасови чаши от кафе, бюрата бяха затрупани с компютърни разпечатки, а столовете — отместени. Нейното бюро не беше в по-добро състояние и тя прекара пет минути да го почисти и подреди, за да не се ужаси от вида му на сутринта.

Компютърът й все още беше включен и тя за момент се поколеба дали да не прекара още някой час в преглеждане на данните за наркотиците, или пък отново да прехвърли събраната информация за изчезналите жени, колкото и малко да беше.

Но бе изморена, без настроение и гладна, пък и този час вероятно щеше да е загубено време. Хайде у дома, каза си тя, взе велуреното си яке от облегалката на стола и омота кашмирения шал около врата си. У дома, с пържола от филе с гъби и домати, две-три чаши червено вино и половин час с партитурата на литургията на Бах, за да се подготви за утре вечер.

Угаси две от лампите, каза лека нощ на единствения човек, който бе останал в стаята и тракаше по клавишите на компютъра, и тръгна надолу по коридора.

Лампата в кабинета на Саймън Сърейлър светеше, вратата беше леко открехната. Фрея се спря. Не прави това, не го прави, недей. Щом Нейтън е забелязал, колко още други трябва да забележат? Не го прави, къде е гордостта ти?

Тя почука на вратата.

— Влез.

Беше съблякъл сакото си, вратовръзката му беше разхлабена, русата му коса — разрошена. Бюрото му беше отрупано с дебели папки.

— Фрея… Слава богу, имам извинение да спра. Влез, моля те, влез.

— Не ми казвайте, че всичко това е по операцията с наркотиците.

— Цял тон. Някакъв резултат днес?

Тя поклати глава.

— Изобщо няма да има.

— Знам какво си мислиш: не ни трябват дребни риби, а в подлеза към гимназията можем да хванем само такива и пак такива живеят в „Хартфийлд“. Но важното е, че точно дребните риби ще ни отведат до акулите и второ — има много оплаквания от граждани, особено родители, за тормоз над деца от училището и трябва да покажем, че ги приемаме сериозно. А и както знаеш, няма полза да струпаме коли, пълни с униформени полицаи, та пласьорите да се покрият, докато отмине суматохата. Приеми го, Фрея. В последно време нещата станаха много сериозни и трябваше да направим нещо. Половината полиция на окръга е включена в тази операция. — Той я погледна за момент. — Но не за това си тук, нали?

Фрея замълча. Какво имаше предвид, какво щеше да каже? Какво беше забелязал?

Тогава старши инспекторът стана и отмести стола си назад.

— Стига за днес. Абсолютно гроги съм, ти също. Колко кафета от автомат изпи?

После беше лесно.

— Достатъчно за цяла седмица. — Тя се обърна да си върви, спомняйки си за пържолата с чаша вино и партитурата на Бах. Не беше лошо да те чакат такива неща у дома.

— Сандвичи, чипс, кит-кат…?

— Преминах на чипс.

— Е, и двамата имаме нужда от прилична вечеря. Знаеш ли италианския ресторант на „Бретрен“?

Подът под краката на Фрея се разлюля.

— Ако отидем с моята кола, можем да я оставим в затворената улица и да отидем пеша до „Джованис“ за пет минути. Можеш да оставиш твоята тук и да вземеш такси до вас. Така ще можем да се насладим и на бутилка вино. — Саймън беше на вратата, със стегната вратовръзка и сако, преметнато през рамо. Огледа се. — Или… не?

Тези неща се помнят, докато си жив, тези обикновени, непредвидени, удивителни радостни неща, тези спонтанни, неочаквани неща. Помниш всяка дума, всеки жест, цвета на покривките в ресторанта и миризмата на течния сапун в тоалетната и винаги, когато отново я почувстваш, ще бъдеш там и ще бъдеш личността, която си бил в този ден и по това време, ще мислиш това, което си мислил тогава, ще чувстваш това, което си чувствал тогава. Такива бяха тези неща.

— О, съжалявам… Бях се отнесла на мили разстояние. Благодаря, звучи хубаво.

— Ниска кръвна захар. От нея се чувстваш уморен, слаб и сърдит. Да вървим.

Спуснаха се, смеейки се, по бетонните стълби, а после през входната врата към неговата кола. Нека това продължи, бързо си помисли Фрея, моля те, Господи, нека продължи.

В колата се сети, че видът й е като в края на дълъг работен ден, а не като за вечер навън. Кашмиреният шал беше единственото по-елегантно нещо. Следващата й мисъл беше, че той сигурно я харесва, независимо как изглежда, щом я кани да излязат.

 

 

Ресторантът беше греещ топъл оазис, едно от малките старомодни италиански заведения, които не се поддаваха на модата във вътрешния дизайн и храната на двадесет и първи век.

— Харесвам го, защото е напълно в духа на шестдесетте години — каза Саймън, след като собственикът ги поздрави многословно и ги настани на уютна маса в нишата до прозореца. — Виж, свещите наистина са в бутилки от кианти, обвити със слама.

— Надявам се, че има истинска количка със сладкиши.

— Напоени със сметана. — Дадоха им менюто, келнерът им описа специалитета на деня с любов и италиански акцент, какъвто хората използваха на шега. — Но най-важното е, че храната е фантастична. Коктейлът със скариди е пълен с огромни, солени, пресни скариди в най-прекрасната сметанова домашна майонеза, телешкото е тънко като салфетка, а черният дроб се топи в устата.

— Най-добрата и успокояваща храна.

Донесоха им бутилка кианти и наляха рубиненочервеното вино в големи чаши.

— Успокояващо питие. — Саймън й подаде чашата и се усмихна с прекрасната си, изключителна усмивка. Ресторантът беше пълен, но за нея не съществуваше никой друг, нито тук, нито в Лафертън, нито в целия свят. Това е щастието, каза си Фрея, това, този миг. Може би никога не съм го познавала преди тази вечер.

След това говориха, както бяха говорили в неговия апартамент, запълвайки все повече от празнотите, които останаха тогава, разкривайки все повече от живота си. Говориха за последното пътуване на Саймън в Италия и за подготовката на следващата му изложба, малко за хора — той не пееше, не се интересуваше от музика, обичаше тишината; за крикет, който играеше за отбора на полицията в Лафертън и беше играл в селото на майка си като дете; отново за неговото детство, което, както си мислеше Фрея, се опитваше да обясни по-скоро на себе си, отколкото на нея. Животът му като тризнак, който все пак е различен от другите двама, изглежда по-скоро го озадачаваше, отколкото да го тревожи. Преминаха към нейното детство, лондонската полиция, после към брака й, за който тя бегло беше споменала миналия път — беше като детството на Саймън, искаше да го разбере и обясни на себе си и докато му разказваше за него, започна най-после да го разбира. Прехвърлиха се на книгите — имаха сходен вкус към романите, после на храната — той готвеше, но, както каза, не беше запознат с тънкостите. След това говориха за благотворителната дейност на Мириъл. Не споменаха работата. Храната в ресторанта беше точно такава, каквато той я описа, старомодна, от Италия на шестдесетте години, прекрасно приготвена, чудесна и свежа. Гледаха с носталгия няколко минути количката със сладкишите — тирамису, череши с бишкоти, мус с кафе и бренди, крем брюле, шоколадова торта с крем, купички със златист крем — но накрая се отказаха от тях в полза на капучиното.

Ресторантът беше празен. Те седяха и говореха. По прозорците заудря дъжд.

Саймън Сърейлър улови погледа й и го задържа.

— Благодаря ти — каза той и отново се усмихна.

Фрея чу отново как Шарън Меткалф й казва, че той е разбил повече сърца, отколкото топли вечери тя е изяла, както и жизнерадостния глас на Нейтън, който се тревожи за нея — чукате на погрешна врата, сержант.

Тя погледна през масата. О, не, вратата е точно тази.

Саймън отпи от кафето.

— Харесва ти в Лафертън, нали?

— Харесва ми. Трябваше отдавна да се преместя. Имах късмет бързо да намеря приятели, извадих късмет и с хората, с които работя. Късмет.

— Съжалявам, че помрачих всичко това с операцията с наркотиците.

Тя махна с ръка. Но тогава за момент излезе от унеса си и замаяното очарование, спомняйки си за другите, за това, което им дължеше.

— Само едно нещо, сър… То е за работата, но ако предпочитате…

— Не, няма нищо. Тук съм Саймън.

Тя пламна. Съсредоточи се, каза си, съсредоточи се.

— Не ми харесва, че случаят с изчезналите хора беше изоставен.

Сърейлър въздъхна.

— Знам, разбирам колко много вложи в него, но шефът прегледа документите и каза да спрем. Не бих могъл да оправдая продължаването му. Обръщенията към гражданите донесоха много малко полза, няма доказателства за престъпление. Освен това просто не можем да го държим повече в приоритетните случаи. Знаеш това. Включихме ужасно много хора в него.

— Ами ако тези жени са убити?

— Но ние нямаме причина да предполагаме, че са убити.

— Нещо се е случило. Те не са изчезнали доброволно. Знам това. Нито планинският колоездач, нито кучето на Джим Уилямс.

— Мисля да оставим кучето извън случая.

— Има нещо… Знам, че има нещо. — Тя смачка с дръжката на лъжичката си едно кубче захар върху покривката. — Хайде, и вие сте съгласен с мен, нали?

Саймън поклати глава.

— Може би. Но независимо какво предчувствие имаш, аз не мога…

— … да оправдаете повече ресурси. Господи, мразя тази дума.

— Коя дума, „ресурси“?

— Защо просто не кажем какво означава — пари? Всичко се свежда до парите. Човешкият живот се свежда до пари.

— Не. При най-малкото доказателство, че някой от тези хора е пострадал, ще продължим работата по случая и ще вложим в него всичко, с което разполагаме.

— Тогава по-добре отново да се поровя.

Келнерът демонстративно изтърсваше несъществуващи трохи от покривката на съседната маса.

— Господи, ние сме последни. Колко е часът?

Саймън се засмя.

— Дванадесет и десет.

Фрея се пресегна към чантата си, но той вече беше станал, Джовани се приближи към тях и му подаде сметката. Всичко стана бързо и гладко. Беше го правил много пъти. Беше идвал тук много пъти. С кого? Кога? Колко…?

Спри. Това няма значение. Сега е с теб.

— Ще те изпратя до таксито на площада.

— Не, не е далеч, вие сте си почти вкъщи.

Излязоха на тясната уличка и чуха как веднага заключват вратата на ресторанта.

— Мисля, че злоупотребихме с гостоприемството им — каза Фрея. — Вижте, ще се оправя сама.

— Не и по това време, дори в Лафертън.

— Оправяла съм се в Лондон.

— Забрави, че си ченге. Мисли за себе си като за млада, привлекателна и уязвима жена.

Ето. Това е началото. Това е.

Стигнаха до празния градски площад. На стоянката чакаха две таксита, бяха празни, но щом се приближиха до тях, се появи шофьор.

— Крият се на топло — каза Саймън.

Вятърът се изви по открития площад към тях. Фрея уви по-здраво шала около врата си.

И тогава всичко свърши, двигателят запали, Саймън отвори вратата на таксито и я затвори след нея толкова бързо, че когато тя му благодари, вече бяха тръгнали. Погледна назад и видя как той бързо махна с ръка и тръгна по посока на катедралата, към апартамента си. Тя се приземи рязко на задната седалка на таксито, което миришеше на студена кожа и застоял дим. Той не понечи да я целуне по бузата, нито да я докосне по рамото, да направи нещо друго, освен отново да се усмихне, да каже лека нощ и да я качи в таксито. Но тази нейна реакция продължи до момента, в който влезе в къщата си и светна лампите. Все още беше приятно топло. Тя седна на дивана и премина отново през всяка минута на вечерта, всяка негова дума, всеки поглед, всеки нюанс и когато си легна, не можа да заспи и отново си припомни всичко.

 

 

Чак на сутринта си спомни как беше стояла в тъмното до неговата сграда и го бе видяла да прегръща малката жена.

В „Джованис“, помисли си изведнъж, били са в „Джованис“.

 

 

Отиде на работа пеша. Отне й четиридесет минути, а вятърът беше толкова остър, че тя едва усещаше лицето си, когато влезе. Полицай Нейтън Коутс дойде веднага, щом я видя.

— Мислех, че никога няма да се появите, сержант.

— Какво има?

— Възрастна жена е изчезнала. Съседката й съобщила, че е излязла към шест и половина вчера вечерта, пеша… и не се е прибрала цяла нощ.

Фрея свали палтото и шала си и ги метна на стола си.

— Продължавай.

— Съседката има ключ. Влязла е снощи. Всичко било нормално, но на леглото е имало дрехи, като че е избирала какво да облече.

— Палтото и чантата нямало ли ги е?

— Да, не е отскочила до пощенската кутия.

— А сутринта?

— Ни следа. Всичко си е било същото, когато съседката е влязла. Няма бележка.

— Роднини?

— Не. Вдовица. Няма деца.

— Години?

— Седемдесет и една.

— Имам нужда от кафе.

В бюфета се разнасяше обичайната сутрешна миризма на пържен бекон, обичайният шум. Фрея купи две кафета и с Нейтън седнаха на маса до прозореца.

— Добре. Прилики с другите наши изчезнали жени?

Нейтън разбърка три пакетчета захар в чашата си.

— Сама жена. Няма явна причина да изчезне. Няма бележка. Няма съобщение. Но още е рано, не сме проверили всичко.

— Униформените полицаи трябва да отидат на гарата, автогарата, в болницата и така нататък. Различията?

— Тя не е била близо до Хълма.

— Това е най-важното.

— Била е облечена за излизане.

— И другите също — колоездачът и Анджела Рандъл са били облечени в екипи за колоездене и за тичане, а Деби Паркър е носела дрехи, подходящи за разходка. Имам предвид, че никой не се е измъкнал по нощница и ролки.

— Какво мислите, сержант?

— Мисля, че трябва да се срещнем със съседката. Надявам се тогава старши инспекторът да го приеме сериозно и отново да започнем работа по случая, преди още някой да е изчезнал.

В другия край на помещението група униформени полицаи избухнаха в смях. Винаги беше харесвала другарските отношения в участъка, начините, по които хората се отпускаха и разтоварваха от трудните смени — с шеги, смях, потупване по гърба и шумна взаимна подкрепа. Имаше и несъгласия и търкания, не всичко вървеше гладко, не всички си имаха доверие, но това беше неизбежно на места, където хората работеха под напрежение, редуващо се с дълги периоди на скука. Когато се появеше особено тежък случай — убийство, малтретиране на деца, тежък инцидент — редиците се стягаха, свадите оставаха настрана, всички се събираха в мълчаливо разбирателство. Полицейската работа би била непоносима, ако нямаше случаи за разследване.

Тя пресуши кафето и изчисти пликчетата от захарта на Нейтън.

— Да ви кажа, сержант, добре е да си имаш жена. Питам се как ли ще бъде?

— Правилно ли чух?

Тя го погледна, докато излизаха от бюфета. Пъпчивото му, приятно грозно лице беше зачервено.

— Хей!

— Не, не, чуйте. Нищо не съм казал, почакайте… Просто ме накарахте да се замисля, това е всичко.

— Е, недей да мислиш прекалено дълго. Направи го.

— Като казахте, че мога да загубя Ем… Искам да кажа, не знам какво бих правил, ако я няма. Ами ако й писне да ме чака и си тръгне?

На бюрото си Фрея извади празна пластмасова кутия и пусна в нея няколко монети.

— Така, това е началото.

— Какво?

— Събирам за твоя тостер.

Тя извади маркер и написа с големи черни букви „За сватбен подарък на Нейтън“.

Той грабна кутията и изтри с ръкав надписа.

— Стига, ако някой го види, следващия път, когато вляза, ще ми свалят гащите.

— Добре, но часовникът тиктака, Нейтън. Хайде сега да тръгваме.

 

 

— Харесвам малките улички — каза Фрея, когато завиха по Нелсън стрийт и продължиха по нея, като следяха номерата. — Не са се променили много, откакто са построени от викторианците за работнически жилища. В Лондон има много такива, макар че доста от тях сега са пълни с юпита, а възрастните жени, които всяка сутрин са миели стълбите, вече са умрели. Те подхождат на хората, винаги са подхождали — непретенциозни, с хубави градини отзад, дружелюбни. Просто хубави.

— Сбъркали сте професията си, сержант… Ето го номер 39. Трябвало е да станете агент на недвижими имоти.

Полин Мос ги чакаше на прозореца и дойде до вратата, когато колата спря. Носеше престилка и изглеждаше объркана.

— Не се е прибрала, не се обади, нищо… — каза тя, като ги заведе в претрупаната си дневна и изпъди котката от стола. — Тук, нека само да забърша, преди да седнете, ще станете целите в косми. — Тя започна да търка силно възглавниците с парцал, после огледа внимателно резултата. — Почаках до осем и половина, тогава вече трябваше да ви се обадя, не беше нормално. Цяла нощ не спах, тревожех се за нея. Къде е отишла, тя никога не излиза така, не е прекарвала нощта извън къщи от години, много преди Хари да се разболее, а той беше болен през последните три години.

— Разбирам, че познавате добре госпожа Чатър?

— Много добре, съседи сме почти от тридесет години. Когато Хари и моят Клайв бяха живи, всички бяхме приятели. После Хари боледува дълго и след като умря, аз гледам да я държа под око. Тя е смела, много смела и се опитва да продължава както преди, но е много трудно. Ние все пак не сме чак толкова близки, имаме, както се казва днес, лично пространство, винаги сме се съобразявали с това. Но се виждаме през повечето дни, пием заедно чай или кафе, пазаруваме и или тя идва да гледа любимите си програми по телевизията, или аз ходя у тях да поиграем карти.

— Кога за последен път видяхте госпожа Чатър?

— Вчера сутринта. Тя работеше в градината и аз я викнах на кафе. Бях получила писмо от общината и исках тя да го погледне. После говорихме, че ще отидем на екскурзия другия месец. Еднодневна екскурзия, знаете ги. Някога ходехме четиримата, но когато Хари се разболя, разбира се, спряхме. Опитвам се да я накарам отново да започне да прави някои неща, да се вземе в ръце, човек трябва да се опита, нали? Тя правеше същото за мен, когато Клайв почина.

— Тя хареса ли идеята за екскурзията?

— Да, хареса я, каза, че е време да започне да гледа напред. Много говорихме за това, аз имах брошура. Хареса ни Чатсуърт. Там е красиво, има хубави места, където можеш да седнеш да обядваш. Не е много далече. Щях да направя резервация, трябваше само да уточним деня.

— Значи нищо не подсказваше, че ще замине някъде сама?

— Тя никога не би го направила, за нищо на света. Освен това никой не тръгва, без да се обади, и то вечерта, нали? Разбира се, че не. А и е взела само дамската си чанта.

— Разбрах, че госпожа Чатър няма роднини?

— Не. Нямаха деца. Това беше много тъжно. Хари имаше сестра, но тя почина, преди… пет години. Не мисля, че Айрис беше близка със семейството й, живеят някъде в Шотландия. Абърдийн, да. Остана сама, след като Хари си отиде. При мен е различно. Имам двама сина, които живеят наблизо.

— Тя имаше ли приятели?

— Е, да, не близки, но и двете познаваме много хора тук, макар и не колкото някога, разбира се, всичко се промени. Тя ходеше в катедралата, но спря, когато вече й беше трудно да излиза. Трябваше да се грижи за Хари.

— Видяхте ли я да излиза?

— Не, бях в банята. Чух как входната й врата се затвори и стъпките й… Това е всичко. Не се замислих много за това, само дето тя не бе споменала, че ще излиза, но ние не сме чак толкова близки, нали ви казах.

— Значи нямате представа къде е отишла?

Полин имаше представа, но не искаше да споменава за това. Дали Айрис не беше отишла пак при медиума? Беше толкова разочарована, че Хари не се беше появил. Дали не бе опитала отново? Е, това си беше нейна лична работа и тя изобщо не искаше да говори за това. Не беше редно да го споменава пред двама непознати без разрешението на Айрис, дори и да са от полицията, а не виждаше с какво ще им помогне. Но тя все пак имаше едно наум. Може би по-късно, ако Айрис не се върнеше. Но тя щеше да се върне, разбира се, че ще се върне.

— Как изглеждаше тя напоследък? Беше ли депресирана след смъртта на мъжа си?

Полин погледна сурово младия мъж. Имаше лице, което само майка му можеше да харесва.

— Не мисля, че това е точната дума — каза тя твърдо. — Много се говори за хора в депресия. Тя беше претърпяла тежка загуба, мъжът й, с когото живя четиридесет и една години, почина. Не беше депресирана, това не е депресия, тя страдаше, беше тъжна, но това е нормално, нали? Що за човек не би страдал? Но не беше депресирана, както когато се вземат хапчета.

— Съжалявам, мила. — Той можеше да беше с такова лице, но имаше подкупваща усмивка.

Полин стана.

— Ще ви направя чай.

— Мислех, че никога няма да предложите. Нека ви помогна.

Фрея се усмихна и остана в дневната. Нейтън можеше да очарова както птиците по дърветата, така и дамите, което неизменно му помагаше да разбере някои дребни неща, които те бяха „забравили“.

Тя огледа стаята на Полин. Жалко, че оригиналната камина беше съборена и заменена с отвратителен електрически радиатор. На мястото на някогашен прозорец с дървена дограма сега имаше противно алуминиево чудовище.

Чу смях от кухнята и тракане на порцелан.

Каната с чай беше придружена от домашни кифли и джинджифилов кекс, които ухиленият Нейтън донесе на голям поднос. Фрея завъртя очи, но той конспиративно й намигна. Значи беше изкопчил нещо полезно, докато си е бъбрил с госпожа Мос. Фрея го остави да продължи, след като чаят беше сервиран, кифлите намазани с масло и Нейтън беше захапал една от тях, явно наваксвайки си за пропуснатата закуска и в аванс за обяда.

Фрея взе една кифла и поведе общ разговор за промените в тези приятни улици и какъв е бил животът преди тридесет години, когато Полин Мос и мъжът й за пръв път дошли тук с малките си момчета, за добрите съседски отношения и упадъка им, за работещите жени и самотата на тези, които оставаха, пенсионираха се и изпадаха извън живота.

— Ние с Айрис имахме голям късмет — каза Полин Мос. — Живеехме в същите къщи, на същата улица, имахме същите магазини, бяхме една до друга… Това помага, знаете ли? Това, че нещата са същите, помага, когато останеш сам. Опираш се на тях. Аз направих така, Айрис също. Съчувствам на самотниците, които не знаят кой живее до тях, всичко е различно или пък общината ги мести в нов дом. Това, слава богу, не се случва тук, но в Бевхам местят толкова много хора заради новото строителство. Това убива много старци. — Тя бъбреше свободно, като от време на време посягаше да напълни отново чашата на Нейтън, да му подаде още една кифла или още кекс. Фрея чакаше.

На прозореца висеше хранилка, от която синигери кълвяха с малки резки движения, преди отново да литнат. Градината беше добре поддържана, с алпинеум и малък водопад, който падаше в езерце. Извоюван живот, помисли си Фрея, старомоден живот, какъвто все още водеха много хора из цялата страна… Домашна храна, градинарство, съседски отношения, пазаруване, еднодневни екскурзии с автобус до величествени сгради, понякога бинго, а иначе вечери с телевизия и книги от библиотеката. Полин Мос и Айрис Чатър бяха играли карти заедно.

Средна Англия, традиционни ценности. Нека не изчезват, никога да не изчезнат, помисли си тя. От тях е дошло всичко, те са основата, това сме ние и трябва да го ценим и защитаваме.

Нейтън обра няколко трохи от чинията си и погледна признателно Полин.

Фрея почака още няколко секунди. Погледна към Нейтън. Той не каза нищо.

— Госпожо Мос, много ни помогнахте. Чудя се, имате ли ключ от къщата на госпожа Чатър? Бих искала да хвърля един бърз поглед.

— Не мисля, че трябва да ровите в нещата й.

— Разбира се. Но може да има нещо, което вие не сте забелязали или не сте сметнали за важно. Искаме да открием госпожа Чатър колкото е възможно по-бързо.

Полин стана.

— Е, вършите си работата. Ще ви заведа.

— Благодаря ви.

Фрея погледна как синигерите отлетяха от хранилката, уплашени от движението през прозореца. Представи си какво е да изживееш целия си живот на ръба, да не можеш да се нахраниш спокойно. Споменът за вечерята, на която тя се беше наслаждавала със Саймън, беше нейният сигурен кораб, с който се плъзгаше през тихите води на деня.

Последваха Полин Мос в къщата на Нелсън стрийт 39. Още една празна къща, която принадлежеше на изчезнала жена, още стаи, пълни с чужд живот и лични неща. Но тук имаше топлина и удобство, които отсъстваха в малката, стерилна къща на Анджела Рандъл. Стаите на Айрис Чатър бяха претъпкани с мебели, украшения, картини, часовници, дрънкулки, гоблени, решетки, цветя в саксии, стандартни лампи, плетени неща, картинни пъзели, килими, черджета, покривки за всичко. Всичко беше на мястото си, макар че се усещаше приятен безпорядък.

Огледаха се. Фрея прегледа палтата и шаловете в коридора, обувките, ботушите, прахосмукачката и куфарите в шкафа под стълбите. Леглото беше спретнато оправено и покрито с бродиран сатенен юрган, на тоалетката имаше пухкава лилава покривка. Върху леглото бяха оставени дрехи.

Айрис Чатър е била домошарка. Не е обичала да излиза. Смятала е да се върне. Цялата къща внушаваше това и Фрея го разбра. Освен това беше уверена, че изчезването на тази жена е свързано по някакъв начин с изчезването на другите. Нямаше нужда да разглежда повече този малък, уютен и удобен дом.

— Благодаря ви, госпожо Мос. Нямаме повече работа тук. Ако си спомните нещо, което смятате, че има връзка с изчезването, моля ви, обадете си. Това е номерът на полицейския участък, попитайте за някой от нас. Сержант Графхам, полицай Коутс.

Излязоха на слънце. Полин Мос затвори вратата на къщата на №39, убеди се, че е добре заключена, и се обърна към тях, но заговори на Нейтън:

— Не искам да питам за това, но не мога да се стърпя, цяла нощ е в главата ми.

Нейтън сложи ръка върху нейната.

— Какво е то, скъпа?

— Онова изчезнало момиче, заради което претърсваха Хълма…

— Нищо не показва, че съседката ви е била горе, така че не се тревожете. — Гласът на Нейтън беше успокояващ.

— Благодаря ви — каза тя.

Нейтън погали отново ръката й.

Фрея излезе на улицата.

— Сбъркал си професията си, полицай Коутс. Щеше да бъдеш чудесен викарий. С това отношение към жените.

— Върши работа. Има нещо, което Полин Мос още не ни е казала.

— Още?

— О, ще го каже. Ще намина пак при нея.

— Сигурно точно когато изпече нова тава с кифли.

 

 

Саймън Сърейлър слушаше внимателно, както винаги слушаше всички от екипа си. Едно от най-добрите му качества беше, че никога не се отнасяше пренебрежително и високомерно, дори ако накрая вземеше друго решение. Седеше облегнат на стола си, докато Фрея го запознаваше със случая.

— Няма очевидна връзка наистина, но вече станаха много.

— Съгласен съм. Госпожа Чатър е страдала и това понякога е причина хората да изчезват… Но не споря с теб. Добре, случаят е приоритетен… От врата на врата, болници и гари, съобщения по радиото, включете и пресата.