Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (33)

Двадесет и осем

— Моментът подходящ ли е, или може би храниш децата, пишеш домашни или даваш сено на конете…

— Здрасти, Карин. Децата са нахранени, домашните са написани, конете имат сено. Захванала съм се с документацията си, така че прекъсването е добре дошло. Какво става?

— Докладвам, както ме помоли.

— Добре. С какво се занимаваш?

— Рефлексология.

— Недей, не бих понесла някой да ми боде краката.

— Не бодат, а натискат, и то доста силно. Абсолютно блаженство е, почти заспивам. Палят ароматни свещи. Момичето е симпатично. Не бях й казала нищо, но след известно време ме попита дали имам проблем с гърдите.

— Налучкала е. Жените на твоята възраст често имат такива проблеми.

— Ти си неверник. След сеанс се чувствам страхотно.

— Това го одобрявам.

— Водя си дневник.

— За това, което правиш, или записваш и усещанията си?

— Всичко. Иначе няма смисъл. Трябва да бъда честна със себе си, Кет.

— Какво следва?

— Имам още един сеанс с духовния ми терапевт в сряда сутринта. Това е наистина най-хубавото нещо. Чувствам се така, сякаш мога да изкача Еверест, а съм и много спокойна и позитивна.

— Мога ли да предложа нещо?

— Нали това ти е работата, ти си мой лекар.

— Мисля, че трябва да направиш още една снимка.

— Защо?

— Искам да видя какво всъщност става… щом се чувстваш така.

— Ще си помисля.

Кет въздъхна. Тя се въздържаше, доколкото можеше, стараеше се да бъде отзивчива, да мисли професионално, но с течение на времето лошите й предчувствия се засилваха. Трябваше да разбере какво става с рака.

— Честна ли си?

— С кого?

— Всъщност с мен. Аз ти дадох голяма свобода, Карин.

— Трябва ми още малко.

— От какво се боиш?

— Моля?

— Извинявай, Карин, не мога да повярвам, че го казах.

— Мислиш, че се страхувам да приема това, което ти наричаш „факти“?

— Няма да знам какви са фактите, докато не проверим.

— Не още.

Кет замълча, после реши да не я притиска повече засега.

— Добре, какво следва после? Фън шуй?

— Операция при медиум-хирург.

— Не, Карин, в никакъв случай.

— Слушай, не става въпрос само за мен. Аз не вярвам в това, мисля, че е трик и трябва да се спре, но засега разполагаме само със слухове. Някой трябва да отиде, да разбере и да даде точна информация. Така ще направя услуга на всички.

— Тогава ще дойда с теб. И аз искам да знам какво става. От думите ти разбирам, че ще бъдеш опитно зайче. Но ти си уязвима.

— В четвъртък сутринта е, в десет и петнадесет. Ти си на работа.

— Да, а Крис има лекции. По дяволите. Добре, но ако нещо те разтревожи, веднага си тръгни. Вече не става въпрос само за ароматни свещи.

— Знам.

— Впрочем майка ми обади ли ти се?

— За нейното вечерно парти ли? Да, обади се, ще отидем.

— Чудесно.

— Знаеш ли кой още ще бъде там?

— Ние, Ник Хейдън, Ейдън Шарп и една много привлекателна детективка, която работи със Сай. Може би и Дейвид Лестър, не съм сигурна. Малко е „асорти“, но майка ми обича да събира различни хора.

— И да набира средства за фондове, да организира групи за благотворителни базари.

— Или просто иска да стряска баща ми. На него ще му е неприятно, разбира се.

— Тя като че не забелязва това.

— О, забелязва. Просто се прави, че не я засяга.

— Тогава аз, разбира се, вече ще съм оперирана от медиума.

— Господи, ама че разговор. Карин…

— Знам, знам.

— Снимката. Казвам ти го като лекар.

— Довиждане, Кет.

 

 

Карин беше в Старли към девет часа сутринта в четвъртък. Денят може да накара всички да се чувстват по-добре, мислеше си тя, карайки по улиците покрай живите плетове, изпъстрени с бели трънки. Беше решена сама да се грижи за здравето си, да бъде решителна и позитивно настроена. Вярваше в това, което прави. И все пак в тъмните часове на нощта я обземаха лоши предчувствия, представяше си как челюстите на рака ядат части от нея. Тогава се упрекваше, че бе отхвърлила съветите на Кет и доказаното лечение и се ужасяваше, че закъснението можеше да е фатално. Но през деня, когато четеше книгите, пълни с чудеса и благополучни истории, бликащи от оптимизъм и увереност, слушаше записите и чрез тях се пренасяше в свят на красота, спокойствие и искрящо здраве, всичко се променяше — нощните й кошмари се свиваха в дупките си и тя се чувстваше отново силна и сигурна в себе си.

Така се чувстваше и сега, когато зави към паркинга на пазарния площад на Старли. Беше тихо, слънцето огряваше стволовете на дърветата с лимоненожълта светлина, една майка със смеещо се дете и малко бебе в кенгуру минаха край нея. Размениха си няколко думи за времето, а детето издуха сапунени мехури през пластмасова тръбичка. Мехурите се понесоха нагоре, блеснали в цветовете на дъгата.

Карин тръгна надолу по хълма, гледайки във витрините на магазините, към бурканите с естествен мед и кристалните топки. Една от тях, розов кварц като къс втвърдени цветове на роза, прикова погледа й — почувства как излъчва към нея магнетична сила. Купи я за пет паунда и когато я сложи в чантата си, духът й сякаш се повдигна.

Купи си вестник и го остави на масата от борово дърво в кафенето за естествена храна, за да го чете, докато изпие чашата с домашна лимонада. „Ако животът ти изглежда като лимон, направи си лимонада.“ Беше прочела това, както и много други кратки оптимистични фрази, в една от американските книги, тази, в която се казваше, че трябва да се обвие в бяла светлина, да изплете свое собствено платно от злато и всяка сутрин да се протяга, за да докосне собствената си дъга. Но съветът за лимонадата й хареса.

Гледаше през прозореца на кафенето и се чувстваше добре. Каза си го наум. Чувстваше се добре, щастлива и позитивна. Беше сигурна в това. Беше изпълнена с добри предчувствия за предстоящата среща. Рефлексологът и ароматерапевтът бяха едно, но медиумът-хирург — съвсем друго. Стисна в ръка мобилния си телефон за по-голяма сигурност.

В десет и десет влезе в къщата в подножието на хълма. На стъклото с черни букви беше написано „Хирургия“, а думата „Зъбна“ беше грубо заличена. Карин имаше фобия от зъболекари и се почувства несигурна.

— Добро утро. Имате ли час?

Жената на средна възраст със сако с цвят на камилска вълна би могла да бъде администратор и на някой частен лекар на Харли стрийт. Карин каза името си.

— Да, благодаря, госпожо Маккафърти. Бихте ли седнали? Доктор Гроутман скоро ще ви приеме.

— Моля?

Жената се усмихна.

— Доктор Гроутман. Така се казва лекарят, който лекува пациенти чрез Антъни.

— Разбирам. И този лекар…

— Е живял през тридесетте години на деветнадесети век в Лондон.

— Аха.

Жената се усмихна и погледна в компютъра си.

— Много хора ли идват тук?

— О, да, графикът на доктора е пълен за седмици напред. Хората идват отдалече за преглед.

Карин взе един брой на „Световно лечение“, но щом погледна корицата, вътрешната врата се отвори и оттам излезе възрастна жена, която изглеждаше бледа и много объркана.

— Госпожо Корнуел? Моля, елате и седнете за момент, за да се съвземете. Ще ви донеса вода. — Администраторката отиде към килера в далечния край на стаята. — Важно е да изпиете това, госпожо Корнуел. Как се чувствате?

Жената извади носна кърпа и избърса лицето си.

— Малко ми е лошо.

— Това е напълно нормално. Изпийте водата бавно и не ставайте. Имате ли други неприятни усещания?

Жената я погледна изненадано.

— Не, нямам. Никакви. Това необичайно ли е?

Администраторката се усмихна.

— Нормално е.

Тогава вратата се отвори отново, един мъж излезе и се отправи направо към бюрото, без да поглежда към никоя от жените. Беше слаб, със светла коса и безлично лице. Той написа нещо на компютъра с два пръста, после бързо погледна в папката на бюрото, върна се и затвори вътрешната врата след себе си. Беше тихо. Госпожа Корнуел отпиваше от водата, бършеше лицето си и продължаваше да изглежда замаяна, администраторката се върна към работата си. Карин отново отвори списанието.

Чу се бръмчене.

— Бихте ли влезли, госпожо Маккафърти?

Краката на Карин омекнаха, гърлото й беше пресъхнало. Беше точно като при зъболекар. Не искаше да влезе. Искаше да се обърне и да си тръгне, докато все още можеше.

Администраторката се усмихваше. Карин погледна към другата пациентка. Искаше й се да я пита какво става, какво прави той, тя за какво е тук.

— Влезте направо. Доктор Гроутман чака.

„О, господи, сигурно съм луда.“

Искаше й се Кет да беше дошла с нея.

Бавно влезе в стаята.

 

 

Мъжът беше много прегърбен и силно куцаше. Носеше калипер, едното му рамо беше малко по-високо от другото. Косата му беше със същия светъл цвят като на мъжа, който беше дошъл в приемната, но бе разрошена и стърчеше нагоре. Беше облечен с бяла риза и стоеше до кушетката за прегледи. Стаята беше слабо осветена, със спуснати капаци на прозорците. Имаше мивка с чешма. Гол под, покрит с линолеум. Нищо повече.

— На кушетката, моля. Какво име използвате? — Гласът му беше дрезгав, с лек акцент, който тя не можеше да определи.

— Карин.

— Легнете, моля.

Карин легна. Той застана над нея и прокара ръце над тялото й, без да го докосва.

— Имате рак. Чувствам вашия рак в гърдата, лимфните възли и стомаха. Моля ви, разкопчайте блузата си, но не сваляйте дрехите и бельото си.

Акцентът му определено беше чужд. Немски или холандски. Докато тя разкопчаваше блузата си, той гледаше встрани.

— Ще отстраня тумора в лимфния възел на шията. Той е основният. Ще се отървем от него, а другите ще се свият и ще изчезнат. Те се хранят от основния тумор.

Изпита непреодолимо желание да се махне от него. Той имаше нужда от бръснене, макар че кожата и ръцете му изглеждаха чисти. Посегна под кушетката и измъкна поставка с инструменти. Тя чу звук от преместване на кофа. Карин си наложи да гледа, да запомни лицето му, ръцете му, тялото му. Той взе инструмент от поставката и го стисна.

После посегна към шията й.

— Няма защо да се страхувате, няма страшно. Пулсът ви е много бърз. Успокойте се. Аз ви правя добро. Туморът ще си отиде, вие ще сте добре, от какво има да ви е страх?

Ръката му бързо се стрелна, тя почувства как той стиска плът от шията й, дърпа, а после изпита странно усещане, като че нещо проникна през кожата й, а ръката му сякаш се въртеше в самата й шия. Очите му бяха полузатворени, но тя знаеше, че той осъзнава, че тя го гледа. Въртящото движение стана по-силно, тя почувства пареща болка и издърпване.

— Ах. Готово. Добре.

Ръката му бързо се отдръпна от нея. Нещо падна в кофата в краката му. Когато ръката му се издигна нагоре, тя видя, че по пръстите му има кръв. Ръцете му отново се движеха над нея и той мърмореше нещо, което приличаше на заклинание.

— Вие сте в Божиите ръце, Карин. В безопасност сте вече. Ще бъдете съвсем добре. Трябва да почивате и да се храните, не гладувайте, не отказвайте нищо на тялото си. Давайте му това, което иска, когато поиска. Пийте вода, много вода. Почивайте. Довиждане.

Той стоеше неподвижно. Карин лежеше, леко замаяна и объркана, но след няколко секунди спусна краката си от кушетката и несигурно се изправи. Доктор Гроутман нито й помогна, нито каза нещо, а безизразното му лице не трепваше. Стори й се, че той е мъжът със спортното яке, който беше дошъл в приемната, само че се е прегърбил, изкривил е рамото и гърба си и е разрошил косата си — но не беше сигурна.

Когато стигна до вратата, която водеше към приемната, той каза тихо:

— Неверието и подозрението са опасна компания. Дръжте разума си открит и сърцето щедро, Карин, или ще обезсмислите лечебната ми работа. — Гласът му беше неприятен и вече без никакъв акцент.

Карин почти се втурна в другата стая.

Чакаха още двама души.

— Моля, седнете и изпийте чаша вода, госпожо Маккафърти.

— Не, трябва да вървя, съжалявам…

— Наистина трябва да седнете. Трябва да се съвземете. Моля ви.

Треперейки, тя седна и отпи от картонената чаша. Жената беше права, имаше нужда от това, беше жадна и нестабилна. Звънецът избръмча за следващия пациент.

— Сега ли да платя?

— Да, ако обичате. Постойте малко, почакайте, докато се успокоите напълно.

— Добре съм. Благодаря. — Карин се изправи. Не залитна. Отиде до бюрото и усмихнатата жена й подаде малка картичка. Госпожа К. Маккафърти. За лечение: 100 паунда. Моля, изпратете чека в „Съдбъри и Ко.“.

Тя излезе навън, на чист въздух, пресмятайки гневно. Беше прекарала в кабинета може би десет минути, не повече. Но да кажем, ако за всеки пациент трябваше по половин час, заедно с чакането, от девет до пет — шестнадесет пациенти на ден, един час обедна почивка, четиринадесет пациенти по 100 паунда прави 1 400 паунда.

Отново в кафенето за естествена храна, тя седеше на масата до прозореца, на слънце, с чаша чай и кейк от моркови, който беше плътен и вкусен, и пишеше в бележника си, докато подробностите от посещението още бяха ясни в главата й — миризмите, гледките, звуците, какво беше казал той, какво бе почувствала.

Когато се върна в колата, позвъни на Кет.

— Доктор Диърбон е на спешно повикване. Да й предам ли нещо?

Карин каза името си и помоли Кет да й се обади вечерта вкъщи.

 

 

Караше бавно към Лафертън, още по-очарована от слънцето, чувствайки се освободена и отпусната, и се опитваше да не мисли за случилото се сутринта. Беше решила да прекара следобеда в градината и да разчисти пространство, за да посади картофи. Влезе в къщата, взе пощата от пода зад вратата и отиде в кухнята, за да включи чайника, преди да облече старите си джинси, якето и ботушите. Слънцето огряваше голямата ваза с нарциси на масата, карайки ги да блестят. Карин взе чашата с чай и писмата на дивана. След пет минути спеше. Не помръдваше и не сънуваше и когато се събуди след около два часа, остана да лежи спокойно, изпитвайки необикновено чувство на спокойствие и свежест. Слънцето беше се преместило през стаята и рисуваше продълговати ромбове върху бялата стена. Карин се загледа в тях. Те като че излъчваха енергия и красота, които не можеха да се опишат с думи.

Спомни си сутринта — Старли, странния кабинет, мъжа с извития гръб и куция крак, странния му акцент, острите му забележки. Колко нервна и недоверчива беше, доволна, че си тръгва. Сега обаче, докато лежеше и гледаше бялата стена, се чувстваше изпълнена със сила и здраве, като че нещо в нея наистина се беше променило и духът й беше възроден. Чудеше се какво да каже на Кет.