Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (20)

Шестнадесет

Светещите стрелки на часовника на нощното шкафче показваха четири и петнадесет. Фрея лежеше на една страна и гледаше как потрепва секундарната стрелка. Беше й студено.

По дяволите! По дяволите! По дяволите! Мътните да те вземат! По дяволите…

— О, за бога! — Този път тя го каза на глас, докато отмяташе юргана от краката си и той се плъзна на пода.

Имаше нужда от чай и бутилка с гореща вода, а после да прочете няколко глави от книгата, която я беше увлякла, преди съзнанието й да бъде завладяно от онова, което в яда си наричаше „това нещо“.

Докато чакаше да заври чайникът, тя дръпна щорите и погледна навън. Кухнята гледаше към градината й — трева, люляково дърво, няколко рози. Дори и навес. От другата страна на оградата й имаше къщи и само в една от тях светеше прозорец на горния етаж. Фрея се зачуди дали и там имаше някой, който страда от безсъние, грижи и объркани мисли, или е просто някой родител, отишъл да види събудило се дете. Тя отвори леко прозореца и до нея достигна неповторимата миризма на цветни лехи и зелени храсти с лек примес на пушек и автомобилни газове. Напомни й за всички нощни дежурства, които беше давала като униформен полицай. Обичаше ги, винаги имаше нещо особено, другарството в спокойствието на нощта беше различно, по-весело, по-подкрепящо. Казваш на колегата си от нощния патрул неща, които може би не си казал на партньора си в живота, и в отговор чуваш изповед в задушевната обстановка на патрулиращата кола или насред тиха, тъмна улица. Тя не съжаляваше, че се премести в следствения отдел и за повишението, което го последва, както и не съжаляваше, че дойде в Лафертън, но въпреки това миризмата на нощта я развълнува.

Обърна се, за да напълни бутилката с гореща вода, а после наля чай в чашата. Беше спала на пресекулки не повече от час, през останалото време се въртя, докато възглавниците и одеялото се смачкаха. От време на време ругаеше или просто се опитваше да подреди чувствата си и да разбере какво се бе случило.

Саймън Сърейлър не беше дошъл на празненството на хора. Фрея отдели много време, за да подбере дрехите си, да си направи косата и да се гримира, а по пътя натам ръцете й се изпотиха върху волана, а устата й пресъхна. Като някаква тийнейджърка съм, мислеше си гневно тя, докато завиваше към къщата. Вече имаше много коли, светлините гостоприемно блестяха от всички прозорци на приземния етаж. Завесите не бяха пуснати и Фрея видя много силуети в стаите, но не и неговия. Чу внезапен смях и я заля вълна на срам, прииска й се да се върне в колата и да си отиде. Никога не се беше чувствала удобно на обществени събирания, а и бракът й с Дон беше разрушил по-голяма част от самоувереността й. Те и без това рядко излизаха, с изключение на местата, където трябваше да се срещнат с колеги или други хора, с които вече се познаваха. Още една кола зави и спря до нейната. Фрея почака, чудейки се каква кола кара Саймън Сърейлър. Жадуваше отчаяно това да е той и да влезе в къщата с него. Фаровете угаснаха и от колата излезе някаква двойка. Жената беше тази, която Фрея беше закарала до тях след репетицията на хора. Тя я извика по име: „Шарън!“. Ако все пак влезеше вътре с някого, това поне отчасти щеше да направи началото на вечерта по-приятно.

Пудингите й спечелиха похвали и бяха изядени, обеща рецептите на няколко души. Тя се забавляваше, приятелството й с Мириъл Сърейлър продължи; не хареса мъжа й — човек със саркастичен език и изражение, което бе смесица от надменност и неодобрение.

Вечерта беше хубава, но тя я развали, защото не правеше нищо друго, освен да гледа към вратата с надеждата да влезе Саймън, а в следващия миг се ужасяваше, защото не знаеше как трябва да реагира, ако това се случи. Когато разбра, че минава десет и той няма да дойде, почувства толкова остро разочарование, че вече не можеше да изпита удоволствие от нищо, и си тръгна.

Когато се върна в топлото и удобно легло, тя вдигна възглавниците, облегна се на тях в кръга светлина от лампата и се опита отново да премисли какво се беше случило, как се беше случило и какво означаваше. Беше сразена внезапно и напълно от погледа, гласа, аурата и личността на един мъж, беше се поддала на очарованието му, в очите й беше капнала любовна отрова — тя си спомни всички литературни сравнения, които знаеше за това съвсем обикновено събитие, каквото обаче тя самата не беше преживявала преди. Беше смутена и объркана, стресната от това, че може да бъде уязвима от нещо, което чувстваше по-скоро като удар, отколкото като емоция. През цялото време, каквото и да правеше, каквото и да мислеше, независимо дали беше сама, или с някой друг, дали караше колата си, или лежеше в леглото, опитвайки се да заспи, или обръщаше страниците на книгата, през цялото време виждаше Саймън Сърейлър — седнал до масата в кухнята в къщата на майка му, с чаша чай пред него и с вдигната ръка, за да натопи сладкиша си. Този образ изобщо не я оставяше, като че беше запечатан върху екран в дъното на очите й. Беше с нея и сега.

Взе книгата си, която до днес намираше за толкова интересна, историята беше тава завладяваща, че тя бързаше да измие съдовете или да вземе душ, за да се върне към нея. Сега препрочиташе отново три абзаца, но те нямаха за нея почти никакво значение, не й направиха никакво впечатление. Часовникът й показваше пет без двадесет. Единственото, което беше сигурна, че може да задържи съзнанието й далеч от мисълта за Саймън Сърейлър, беше работата, а единственият случай, който представляваше някаква загадка и предизвикателство, бе изчезването на Анджела Рандъл. Другите бяха рутинни и, според Фрея, убийствено тъпи — случай на присвояване, множество кражби на коли и вечните наркотици.

Тя взе бележника, който държеше на нощното шкафче до телефона, и започна да записва. Беше си изградила представа за Анджела Рандъл от претърсването на къщата й и от това, което беше казала работодателката й. Изпитваше особено съчувствие към нея. След десет минути, през които направи сбито обобщение на всичко, научено по случая досега, Фрея изведнъж се почувства изтощена. Нямаше да ходи рано в полицейския участък, защото трябваше да провери някои неща в новия бизнес парк в края на града във връзка с обвинението в присвояване, което нямаше търпение да предаде на стопанската полиция. След това обаче, без знанието на инспектора, щеше да отдели още време на Анджела Рандъл, за предпочитане заедно с полицай Нейтън Коутс.

Изгаси лампата и потъна в дълбок сън.

 

 

От осем и половина Нейтън Коутс преглеждаше стриктно базата данни за нарушения, свързани с наркотици. Сега беше единадесет и той се ободряваше с третото си кафе в пластмасова чаша и се подготвяше за нов рунд, когато Фрея застана до бюрото му.

Тя харесваше Нейтън не въпреки, а точно заради лицето му, което беше същинска карикатура на физиономия на негодник и бе като че сплескано от удар — носът му беше смазан, скулите — хлътнали, устата — голяма. Имаше червеникава коса, щръкнала като четина, и много подутини и белези по кожата, които й напомняха за шекспировия Бардолф. Зъбите му бяха криви, с разстояние между предните два. Но имаше усмивка, която озаряваше очите му и която, заедно с веселата му готовност да се включва и в най-скучната работа, от която другите гледаха да се изплъзнат, го правеше симпатичен не само на всички в криминално-следствения отдел, но и на целия участък.

— Добро утро, Нейтън.

Той вдигна поглед и се ухили.

— Идвам да те отърва от всичко това.

— О, не е толкова лошо, сержант, поне съм на топло и близо до крана с кофеин. Освен това мразя тези наркомани, честна дума, мразя ги.

Фрея знаеше, че Нейтън е живял в квартала с общински жилища в Бевхам, който се е управлявал от наркопласьори през по-голяма част от детството му. Беше гледал как съучениците му стават зависими, някои бяха починали, други сега водеха жалък живот на дребни престъпници и дори още по-лошо. Нейтън беше четвъртото дете на самотна жена, която имаше навика да ражда по едно дете от всяко гадже. По правило такова момче, с такова обкръжение, ученик в училище, наричано любезно „западащо“, би трябвало да тръгне по стъпките на приятелите си и сега да е безработен или може би в затвора и редовно да създава грижи на полицията. Нейтън Коутс беше по-умен от всички в семейството му, взети заедно, находчив и любознателен. Беше се огледал и видял, че го чака мрачно бъдеще, ако не поеме по друг път. От шестгодишен, докато се мотаеше със своята банда из квартала, той наблюдаваше колите на полицейския патрул, които бяха редовни посетители там, и след известно време тайно от другите се промъкваше, за да говори с полицаите. Когато беше на десет, отиде в участъка и попита за условията за постъпване, като междувременно поглъщаше жадно всяка телевизионна програма за престъпления и за работата на полицията, което предизвикваше неодобрение вкъщи, където телевизорът беше винаги включен и някой зяпаше в него, излегнат.

Нейтън Коутс беше в полицията от шест години, в криминално-следствения отдел — от осемнадесет месеца, и все в Лафертън. Той знаеше, че няма да може да се справи с патрулирането в неговия квартал, да арестува бившите си съседи и съученици, а освен това, искаше да излезе оттам, като един вид втора стъпка към новия живот. Работеше упорито и с радост, играеше хокей за регионалния отбор и, за всеобщо учудване, живееше изключително добре с едно момиче, което бе акушерка в болницата на Бевхам.

— Ти си звезда — каза Фрея, — но имам нужда от теб за нещо друго само за около час.

— Добре, сержант. — Нейтън излезе от базата данни и последва Фрея до бюрото й, където тя го запозна със случая на Анджела Рандъл.

— Изглежда странно.

— Мислиш ли?

— Не е от типа хора, които просто се махат. Такива са децата с неприятности вкъщи, мъже, които не могат да понасят заядливите си жени, или хора, които са бъркали в касата и офейкват, щом някой ги усети. Тя не се връзва с това.

— Радвам се, че и ти мислиш така. Аз се захванах с това, но инспекторът смята, че е просто още един случай с изчезнал човек.

— Казал е „забрави“ — ясно ми е, сержант. Ако някой ме попита, ще кажа: „Коя е тази Анджела Рандъл?“.

— Правилно.

— Какво искате да направя?

— Прегледай файла с изчезналите хора през последната година или осемнадесет месеца и виж дали има друг случай, подобен на този… Знаеш как. Не мога да ти кажа подробности, но нещо може да привлече вниманието ти. Първо прочети бележките за случая Рандъл. Разпечатай ги и ги остави на бюрото ми.

— Пак ли излизате?

— Служебно. Отивам в бизнес парка заради присвояванията.

— И?

— Ще прескоча до Бевхам, за да посетя един много скъп бижутерски магазин.

— Е, да не би някое татенце да ви е дало кредитната си карта за един ден?

Фрея взе якето си от облегалката на стола.

— Точно така.

Ако го нямаше случая с измамата, Фрея щеше да измисли нещо. Беше добре да не остава дълго в участъка днес. Защото изгаряше от желание да види Саймън Сърейлър, да се натъкне на него в коридора, да намери извинение, за да отиде в кабинета му, да присъства на някакво заседание, което той можеше да проведе… каквото и да е. Искаше да го гледа — в униформа, по време на работа, когато той беше „сър“, искаше да си докаже, че чувствата й са били временни и смешни, нещо като закъсняла емоция, свързана с края на брака й. Беше погледнала Саймън Сърейлър и за момент бе привлечена от него, както може да се случи с всеки, и бе приела вълната от физическо усещане за влюбване.

 

 

„Е. Дж. Дъкхам и Син“ имаше звънец на входа и охранителна камера, която заснемаше потенциалните клиенти, преди да бъдат пуснати вътре. Фрея погледна към двойните витрини, диамантените колиета, сапфирените, смарагдови, рубинени и диамантени пръстени, часовниците „Ролекс“ и „Патек Филип“. Зачуди се кой в Бевхам може да си позволи такива неща, както и сребърните купи за масло и хляб и малки перлени гривнички за новородени бебета. В Бевхам имаше и скъп квартал, на юг, около Кранбрук Драйв и хълмовете, където големи къщи с дълги алеи и огромни градини се продаваха за близо милион паунда и повече, а в някои от селата живееха доста богати хора — пенсионирани председатели на банкови бордове или поп звезди, търсещи усамотение — но те едва ли купуваха скъпите си вещи от Бевхам. След като огледа още веднъж фината сребърна филигранна огърлица, тя натисна звънеца на входа. Вратата се отвори безшумно и Фрея показа полицейската си карта.

Мястото притежаваше особената кадифена тишина, характерна за бижутерските магазини и модните къщи. Жената зад щанда беше безупречно облечена и с прическа на придворна дама, а мъжът, който дойде да посрещне Фрея, имаше мек чар, който тя свързваше с Джърмин стрийт, откъдето сигурно бяха купени костюмът му на тънки райета и бледолилавата вратовръзка.

— Надявам се, че ни носите добри новини, сержант.

— Добри новини? — Фрея знаеше за серия нападения по бижутерските магазини миналата година и предположи, че „Е. Дж. Дъкхам“ е един от тях. — За кражбите…

— О, не, не, съмнявам се, че изобщо някога ще хванете тези нападатели, те сигурно са от Бирмингам или Манчестър и бързо са изчезнали по магистралата. Не, имам предвид госпожица Рандъл. Един от вашите служители беше тук преди около седмица и пита за нея. Разбрах, че внезапно е изчезнала?

— Работим по няколко версии, господин Дъкхам.

— Искате да кажете, че все още я няма?

— Познавате ли я добре?

— Не, изобщо, но тя беше наш много добър клиент от — колко — осемнадесет месеца, а ние сме горди с доброто си обслужване и индивидуално внимание към всеки.

— Униформеният служител трябва да ви е питал за копчетата за ръкавели, които госпожица Рандъл е купила в началото на декември.

— Да, наистина. Необикновено красиви. Лапис лазули. Прекрасна изработка.

— Бихте ли ми казали колко струваха?

Той я погледна с неодобрение.

— Разбирам, че това не е информация, каквато обикновено давате, но може да е важно.

— В какъв точно смисъл?

Когато няма добър отговор за някой законен въпрос, може да се скриеш зад професионалния жаргон.

— Може да се окаже свързано с една от версиите, по които работим.

Нейтън би описал изражението на мъжа като „кокоше дупе“. След известно колебание обаче бижутерът въздъхна и отиде в остъкления офис в задната част на магазина и започна да пише на клавиатурата на компютъра. Гордостта им, че са старомодни, явно не се простираше чак до отричане на компютрите. Зад стъклото в другия край на магазина жената с безупречно фризираната коса лъскаше кристална купа за рози, която красиво отразяваше светлината. Тя вдигна поглед, но не отвърна на усмивката на Фрея, а продължи да лъска. Много ти здраве, помисли си Фрея.

— Копчетата за ръкавели са 275 паунда.

— Явно, че са подарък за някой, когото госпожица Рандъл е познавала добре.

— Наистина не бих могъл да кажа.

— Но нали е била ваш редовен клиент… Колко редовен? Колко пъти е идвала през последната година?

— Шест пъти. Да, най-малко толкова, нали, госпожо Кампиън?

Придворната дама промърмори нещо.

— Само разглеждаше ли?

Това не беше магазин, в който влизаш в дъждовен следобед, за да убиеш времето.

— Не точно… Безспорно тя винаги внимателно разглеждаше това, което й се показваше, преди да направи избора си.

— И винаги купуваше нещо?

— Да, мисля, че да… Имаше един случай, когато не намери точно това, което търсеше… един часовник, но междувременно ние успяхме да го набавим.

— Какъв часовник?

— Такъв, който показва фазите на луната. Всъщност е „Омега“, от петдесетте години.

— Значи е скъп.

— Зависи какво разбирате под скъп. Имаме часовници, които струват двадесет и пет хиляди паунда.

— А този?

— По-малко от две хиляди.

— Останахте ли с впечатление, че парите не са проблем за нея?

— Страхувам се, че не съм мислил за това. Не е моя работа.

Фрея стана.

— Имате ли снимка на часовника?

— Не. Но го купихме от „Голдщайн и Кроу“ в Бирмингам. Можете да ги питате.

— Имате ли датата, на която е продаден?

— Ще погледна и ще ви кажа.

— Бих искала също пълен списък на всички предмети, които е купила Анджела Рандъл от вас през времето, когато, както казахте, е била ваш редовен клиент. Също и точно описание, цена и дата на покупката. Ще бъде ли възможно?

Той отново наподоби кокошето дупе и погледна към жената, която остави купата за рози и извади комплект рамки за снимки и парцал за сребро. Домакинска работа, иначе казано.

— Предполагам, мога да направя това, ако наистина мислите, че ще бъде от полза.

— Ще бъде.

— Но искам да подчертая, че ние се отнасяме към покупките на клиентите си с конфиденциалност.

— Колко време ще ви отнеме?

— Ако нямаме много клиенти… около час може би?

— Нека са четиридесет минути.

Фрея излезе, оставяйки ги да говорят за нея зад гърба й.

 

 

Час по-късно тя беше в паркираната си кола с капучино в ръка и четеше списъка на господин Дъкхам. Горката Анджела Рандъл — заради кого е било всичко това? Някой, по когото, явно, е била толкова увлечена, че да похарчи голяма част от скромната си заплата, като му купува скъпи подаръци.

Тя довърши капучиното си, изтри пяната от устата си и се отправи обратно към Лафертън и старческия дом „Четирите пътя“.

 

 

Каръл Аштън беше със собственика на погребалното бюро, така каза момичето. През нощта имало смъртен случай и тя нямало да се освободи през следващите десет минути. Фрея остана да чака в офиса, отказвайки предложеното второ кафе, и отново се зачете в списъка.

1 златна карфица за вратовръзка.

        14 април 2000. 145 паунда

1 мъжки часовник „Омега“.

        5 юни 2000. 1 350 паунда

1 сребърна кутия за визитки.

        16 август 2000. 240 паунда

1 мъжки пръстен, златен, с един диамант.

        4 октомври 2000. 1 225 паунда

1 сребърен нож за писма.

        27 октомври 2000. 150 паунда

1 чифт златни копчета за ръкавели с лапис лазули.

        4 декември 2000. 275 паунда

Нищо за себе си, нищо за друга жена, всичко за някакъв мъж, подаръци на обща стойност повече от три хиляди паунда, за една година.

Когато Каръл Аштън влезе, извинявайки се за закъснението, Фрея веднага й каза:

— Страхувам се, че нямаме новини, но работим по две следи.

— Някой виждал ли е Анджела?

— Не.

— Тогава какви следи имате предвид?

— Линии на разследване.

— Значи мислите, че нещо й се е случило, и се отнасяте сериозно?

— Аз се отнасям сериозно към този случай от самото начало, госпожо Аштън.

— Кажете ми само какво мислите, че се е случило?

— Не знам какво се е случило, но явно колкото повече време минава и госпожица Рандъл не се връща, трябва да се спрем на някои неща. — Тя й подаде списъка. — Бих искала да погледнете това.

Каръл Аштън го прегледа бързо и объркана погледна към Фрея.

— Тези предмети са купени от госпожица Рандъл от бижутерския магазин „Дъкхам“ през последната година.

— Какво?

— Мога ли да ви попитам колко получаваше тя при вас, госпожо Аштън?

— Момент, ще ви кажа точно. — Тя отиде до бюрото си и набра нещо на компютъра.

— Да, ето. Анджела получава 13 500 паунда годишно.

— Не е много.

— Заплатите в старческите домове са ниски. Аз плащам стандартната заплата. Има и добавки, разбира се, храна по време на дежурство, работно облекло… давам и бонус за Коледа.

— Не ви упреквам.

— Не бих могла да поддържам дома, никой не би могъл, ако плащахме заплати, каквито хората вземат дори в държавната здравна система. Това невинаги е известно. Всички мислят, че в частния сектор заплатите са по-високи.

— Знаете ли дали Анджела е имала други доходи?

— Нямаше друга работа, сигурна съм в това… Не би могла да издържи физически. Да се работи в такъв дом през нощта е изтощително.

— Частни доходи?

— Нямам представа. Предполагам, не. Всъщност не знам нищо. Както ви казах, тя беше много затворен човек и аз наистина не знам нищо за живота й извън дома.

— Имате ли представа за кого може да е купувала всички тези скъпи неща?

— Страхувам се, че нямам понятие.

— Изненадана ли сте?

Каръл Аштън се замисли за момент, почуквайки с пръсти по бюрото.

— Трябва да кажа, че да, много съм изненадана. Имам предвид, че това не са неща, които човек може да купи за една година, например за брат си или за друг роднина, ако предположим, че има такъв. Би могла да купи едно от нещата за — о, не знам, за юбилей, за кръщелник… нещо такова. Но другите… Да, това много ме изненада. Изглежда, че са купени за…

— Любовник?

Каръл Аштън поклати глава.

— Не мога да повярвам. Анджела беше — о, как можах да го кажа… — е твърде морална личност. Не бих се изненадала, ако изобщо никога не е имала сериозна връзка. Беше винаги чиста, спретната и добре облечена, но изобщо не изглеждаше модерна. Прилични дрехи, разбирате ли, добре поддържани, но не много елегантни. Поне това, което съм виждала.

— Като стара мома?

— Звучи ужасно, нали? Пренебрежително. Но, да, така е.

Фрея стана и взе списъка.

— Ако си спомните нещо, което ви е направило впечатление, особено във връзка с това, моля ви, обадете ми се.

— Какво нещо?

— Просто нещо, за което изведнъж си спомните, нещо, което е споменала… Някаква случайна забележка.

— Анджела не беше… не е човек, който подмята забележки. Тя е много предпазлива.

— Все пак.

— Ще се обадя, разбира се… Но се съмнявам, че ще съм ви полезна. Просто съм учудена от това, което ми показахте. То доказва, как да кажа… колко малко познаваме хората, с които сме всеки ден.

 

 

В участъка Фрея завари Нейтън Коутс отново пред компютъра да работи по случая с наркотиците.

— Прегледа ли изчезналите хора?

— Да, сержант, две години назад.

— Има ли нещо?

— Оставих няколко неща на бюрото ви. Нищо особено. Една тийнейджърка, но е било преди осемнадесет месеца, видяна е за последен път на гарата. Другият е мъж.

— Добре. Все пак благодаря.

— Няма проблеми. Беше разнообразие.

Ухили се както обикновено.

Двамата изчезнали, информацията за които той беше извадил от файловете, на пръв поглед нямаха нищо общо с Анджела Рандъл, както предполагаше Нейтън. А и случаят с момичето, Джени О’Дауд, изглеждаше типично бягство поради нещастни домашни обстоятелства.

Фрея погледна подробностите за изчезналия мъж и почти щеше да отхвърли и този случай, когато забеляза реда, който Нейтън беше подчертал с червен молив.

Забелязан за последен път в 6:30, вторник, 7 март 2000, докато карал планински велосипед на Хълма, съобщено от Алън Джон Търнър, на 57 години, апартамент 6, Брюър стрийт 57, Лафертън, докато е разхождал кучето си.

Заслужаваше ли си да изпрати Нейтън да провери историята на господин Алън Джон Търнър? Вероятно не, а и инспекторът щеше да побеснее, ако разбере, че го е отклонила от случая с наркотиците, за да разследва нещо, което е преценено като маловажен случай за изчезнал човек. Чуваше го как говори за „ресурси“. Но Брюър стрийт беше само на две минути от нейната къща и нищо нямаше да й коства да се отклони малко по пътя на връщане. Тя пусна бележките на Нейтън в чантата си и точно щеше да се върне към отегчаващия случай с присвояването, когато полицай Хайди Уолш подаде глава през вратата.

— Съвещание при инспектор Форд в един и половина. А, Фрея, старши инспекторът би искал да те види.

Фрея почувства как през нея преминава нещо като електрически ток.

— Старши инспектор Сърейлър? Кога?

— Веднага, предполагам.

— За какво?

Хайди сви рамене. Вратата се захлопна след нея.

 

 

— Фрея… влез.

Той не седеше, стоеше прав до прозореца и в момента, в който го видя, тя разбра с абсолютна увереност, че онова, което изпитваше, не беше никакво отклонение, никакъв номер на подсъзнанието й, нито нетрайно привличане, плод само на настроението й и нямащо нищо общо с реалността.

Не желая това, мислеше си тя, и паниката я обзе дотолкова, че щеше да се обърне и да избяга от стаята. Разбра, че няма контрол над чувствата си и че ще се спаси единствено като напусне, като подаде оставката си под някакъв претекст и никога не се върне отново. Това чувство нямаше бъдеще, то беше преобърнало и дори развалило всичко.

Ще се отрази на работата ми, на свободното ми време, на съня, на удоволствията, на всеки момент от живота ми, на щастието ми от това, че напуснах Лондон и дойдох тук. Аз съм в плен и не искам това.

— Моля, седни. Съжалявам, че нямах възможност да се видим по-рано, но след отпуската се захванах с този случай за присвояването, с обикновените проблеми с наркотиците, които от ден на ден стават все по-големи… Е, знаеш как е. Но исках само да разбера как се чувстваш, тук си вече няколко седмици.

Тя го погледна и бързо отклони погледа си, приковавайки очи върху нещо друго — гърба на компютъра на бюрото му, спиралата на телефонния кабел. Мислеше си, че няма да може да издаде звук, езикът й беше надебелял.

— Добре съм, благодаря, сър. Много ми харесва.

— Добре ли се разбираш с всички?

— Мисля, че да.

— Дори с Били Камерън?

Той се усмихна и усмивката му беше повече, отколкото би могла да понесе. Погледна надолу към дясната си обувка. Беше леко ожулена на носа. Трябваше да ги лъсне.

— Може би не съм справедлив. Били е от старата школа… прям и рязък, но е добър детектив.

— Добре се разбирам с него. — Стига си казвала „добре“. Помисли за друга дума. Звучиш глупаво.

— Той ще ти помага, Фрея, той е най-лоялният човек, с когото съм работил. Можеш да ми вярваш.

— Добре.

— С какво се занимаваш в момента?

Искаше да му разкаже всичко за Анджела Рандъл, че само тя се интересува от това, че няма време за случая с присвояването, отегчена е от работата с наркотиците, с каквато бе затрупана и в Лондон. Искаше той да се съгласи, да й каже да работи през цялото време по случая с изчезналата жена, искаше да има свой случай, с който да се захване и когато го приключи, да отиде при него, да му каже и той да я похвали.

Много си емоционална. Вдетиняваш се, като четиринадесетгодишна си.

— Работила ли си с Нейтън Коутс?

— Да, сър, няколко пъти… Мисля, че е страхотен, истинско богатство. Добросъвестен е, не спира да работи, умен и амбициозен.

— И излъчва щастие, знам. Съгласен съм. Нейтън Коутс опровергава всичко, което човек би предположил за момче от неговата среда, за живота, който е имал и от който е успял да избяга. Има едно нещо обаче, което си струва да се помни. Той е лоялен към своята среда. Ще му бъде трудно, ако изпадне в положение, когато трябва да я предаде. Би го направил, разбира се, той е ченге. Но това е причината да бъде тук, а не в Бевхам. Не бих искал да се изкушава.

— Разбирам, сър.

— Благодаря. Е, радвам се, че си доволна. Ако има проблеми, аз съм насреща.

Тя искаше да каже още нещо, каквото и да е, да зададе въпрос, да изрази мнение. Използвай момента. Искаше да стане и да избяга, да излезе на въздух, да обмисли всичко, всяка негова дума, всяка подробност от вида му.

По дяволите! По дяволите! По дяволите! Не желая това!

— Благодаря, сър.

Краката не я държаха. Не би могла да се изправи и да тръгне към вратата.

— Фрея…

Тя се обърна.

— Благодаря за помощта, която оказа на майка ми миналата седмица. Тя поема прекалено много отговорности, а баща ми не обича многото хора и всички социални ангажименти, които му налага, така че тя прави повечето неща сама. Наистина е благодарна за подкрепата ти.

— Радвам се, че открих нови хора. Намерих няколко добри приятели.

— И не са от службата. Това винаги е предимство. Не знаех, че си певица.

— Хористка съм още от училище… е, през повечето време оттогава. Не съм се занимавала с това през последните две години в Лондон, но хорът на „Сейнт Майкъл“ е добър и имах късмет, че ме приеха.

— Майка ми е очарована от теб. Но внимавай, тя е безмилостна. Трябва да се научиш да отказваш.

— Вие не пеете ли?

— Не — каза Саймън Сърейлър. Не „не мога да пея“, не „не обичам да пея“, не „вместо това играя футбол“, не „нямам време“. А просто „не“.

Той я погледна спокойно и равнодушно. Смутена, Фрея промърмори нещо и си тръгна. Стигна бавно до стаята на следствения отдел и, без да погледне никого, взе якето и чантата си и излезе.

 

 

Отне й почти петдесет минути, за да открие моста над реката, до който беше спряла в деня, когато всичко това започна.

Днес слънцето грееше, макар че земята беше заскрежена и въздухът — студен. Фрея заключи колата и отиде оттатък моста, откъдето можеше да тръгне по хлъзгавия тревист бряг и да застане на тясната пътека до водата.

Не можеше да подреди чувствата си, които се въртяха в кръг като водовъртежа около камъните няколко метра надолу, и когато погледна нататък, неизбежно видя отражението на Саймън Сърейлър, чисто и неразкъсано от течението на водата.

 

 

Прекара дълъг глупав следобед в бизнес парка и пред компютъра, опитвайки се да навлезе в случая с присвояването. Напусна последна стаята на следствения отдел.

За пръв път, откакто беше дошла в Лафертън, не й се искаше да се прибере вкъщи и да бъде сама. Помисли си, че може да се обади на една от хористките, за да се срещнат за вечеря или поне за по едно питие. Но преди да направи това, зави по Брюър стрийт към паркинга. Беше толкова затънала в случая с присвояването, че не можа да прочете всичко за изчезналия колоездач, а и забрави да вземе бележките за вкъщи. Но помнеше името и адреса на мъжа, който беше съобщил, че го е видял последен.

Дребна жена с ориенталски черти отвори след позвъняването на входната врата на апартамент 6 и каза на Фрея с усмивка и чар, че господин Търнър е напуснал апартамента след пенсионирането си и е заминал в Коста дел Сол.