Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (46)

Четиридесет

Беше отишъл в бизнес парка в пет и половина тази сутрин, за да погледне истинската Деби, така че образът й беше ясен в съзнанието му, такава, каквато беше сега, и каквато е била. Когато стигна до района на Хълма, те вече бяха там, цели тълпи — полицейски коли, репортери, телевизионни екипи и много зяпачи, като при снимки на филм. Беше рано, но мнозина бяха чули за това и бяха дошли да гледат, главно жени и няколко тийнейджъри, преди да хванат училищните автобуси.

Беше твърдо решил да стои настрана, знаейки отлично какво казваха психолозите, тези, които изготвяха профилите, за хората като него. „Винаги се връщат на местопрестъплението по един или друг начин. Не могат да стоят дълго надалече. Ако има претърсване, те може да предложат услугите си, ако има призив към гражданите, може да дадат фалшива информация, ако има възстановка, ще обикалят, за да гледат.“

Той не изпитваше нужда да го прави. Това, което се беше случило на Хълма, не беше важно, беше просто необходима подготовка. Това, което имаше значение, беше работата му в бизнес парка. Не се интересуваше от преследването, от лова, от убиването. Отлично разбираше защо преди векове бяха наемали крадци на трупове в Единбург. Ако можеше да наеме хора, които да му доставят необходимите тела, щеше да го направи.

Това, което го доведе на Хълма тази сутрин, беше желанието да види как полицията се справя, какви грешки прави, доколко ще сбърка. Разбира се, че няма да има резултати. Колкото и хора да гледат, колкото и хора да се обадят, няма да има никаква полза, защото никой от тях не беше там. Никой не беше там. Той единствен знаеше какво се е случило.

Поколеба се. В групата униформени полицаи около един от вановете видя младата жена, която беше срещнал на вечерното парти, Фрея Графхам. Ако го видеше, трябваше да говори с нея, да даде някакво обяснение за това, че е тук. Отмести се малко от полезрението й и се замисли. Дойде му наум бързо и лесно, както винаги става. Знаеше какво ще каже и дори нямаше търпение да го каже. Но сцената беше подготвена, актьорите чакаха, завесата щеше да се вдигне. Премести се малко вляво от пътеката, за да вижда по-добре.

Веднага видя, че са сбъркали. Момичето не беше достатъчно пълно и косата й беше малко по-светла. Но якето беше същото, както и ужасното акне. Друга млада жена говореше с нея, навела глава, говореше, говореше, жестикулирайки с ръце. Съквартирантката.

Някой извика за тишина. Всички утихнаха. Тогава момичето тръгна и камерите започнаха да бръмчат, телевизионните екипи вървяха заднешком пред нея, мъже с увити в дунапрен микрофони.

Дрехите бяха същите, тя вървеше почти по същия начин. Почти. Той гледаше. Сега тя пресече пътя, насочи се към самия Хълм. Дощя му се да й извика, да й каже да върви по-бързо, да промени изражението си и да тръгне нагоре към Хълма, не напред. Което и да беше момичето, съзнаваше прекалено силно присъствието на камерите пред нея и вървеше твърде нерешително.

Всички гледаха внимателно, някои, включително Фрея Графхам, вървяха на няколко метра отзад. Фрея не го видя, беше напълно сигурен. Така беше по-добре. Историята щеше да му бъде от полза по-късно.

Момичето вече беше на Хълма, другите останаха назад. Времето не беше същото, но като я гледаше как върви сама към мястото, където я беше срещнал, той почувства как вълнението се надига в него. Знаеше какво ще се случи, то се въртеше в главата му като филм, който вече беше гледал и чийто край знаеше. За секунда тя тръгна в грешна посока, но после отново се върна и всичко беше правилно, като че беше Деби, не нейна заместничка, и той почувства прилив на власт. Беше изключително. Тя правеше това, което той искаше. Подчиняваше се на безмълвните му заповеди, като че беше самолет играчка с дистанционно управление, каквито момчетата пускаха над Хълма в неделните сутрини. Всяка нейна крачка беше направлявана. Едва се удържа да не изтича да я пресрещне. Тя беше вече почти там, бедното дебело, лошо облечено, пъпчиво момиче. Как можеше да има две такива на света? Той нямаше нужда от две, но ако беше сам, щеше въпреки всичко да я похити.

Беше на няколко метра. Той притаи дъх, докато гърдите му се напрегнаха. Някой извика. Жената. Фрея Графхам.

— Добре, Керълайн, добре, можеш да спреш там.

Фрея се приближи тичешком и групата я последва. Всичко се развали в последните няколко секунди, последните няколко крачки. Филмът беше прекъснат.

Той гледаше Графхам, ръката й беше на рамото на момичето. Вече не я чуваше. Момичето го беше довело до ръба, а полицайката след това го блъсна обратно.

Искаше да я убие.

 

 

Когато Кет Диърбон мина с колата по околовръстния път към кабинета си, Хълмът беше вече безлюден, но тя нарочно мина оттам, за да се опита да си спомни нещо за Деби Паркър, което би могло да бъде от полза. Тя беше забавно момиче, от една страна сериозно депресирано, загрозено от акнето, с наднормено тегло, но въпреки това, когато дойде в кабинета, Кет не се почувства изцедена и изморена, както я караха да се чувства много пациенти с лошо настроение. Двете се шегуваха, Деби правеше интелигентни забележки на място, под тъжния външен пласт имаше разум и топлота. Къде беше тя сега? Някъде с цигански катун или в хипарска комуна и пътува със стар автобус, без изобщо да се къпе? Или на път към някой гуру в Индия? Едва ли.

Изчезването на госпожа Чатър беше още по-тревожно. Кет помисли за часовете, които прекара в предната им стая с нея и съпруга й. Не, тя не беше жена, която би изчезнала, без да каже и дума. Беше твърда, от типа жени, които биха се борили, независимо колко години им остават, и биха постъпили по най-правилния начин. Айрис беше човек, който остава, а не бяга. Кет си помисли, че това вероятно важи и за Деби.

Влезе в паркинга на поликлиниката и остана за момент в колата, след като изключи двигателя. Една буца в стомаха й я накара да се почувства зле. Мъртви са, помисли си тя. И двете са мъртви. Откъде знам? Защо съм толкова сигурна? Фрея Графхам я беше попитала дали има нещо, което би могла да й каже за двете жени. В известен смисъл имаше много — всичко, което току-що си беше помислила. Но с какво би могло това да помогне на полицейското разследване? С нищо. Смътни, зловещи предчувствия. Не си заслужава да се обажда и да ги описва.

Но тя искаше да говори отново с Фрея. Харесваше я. Приятно й беше, че се срещнаха случайно и обядваха заедно. Много й се искаше Саймън да не присъства в тази картина. Беше разпознала много добре знаците, които излъчваше Фрея. Имаше достатъчно такива в миналото. Сай привличаше жените, естествено. Сай обичаше жените, наслаждаваше се на компанията им, извеждаше ги, говореше им и което беше по-важно, слушаше ги внимателно. След което изпадаше в паника. А освен това вероятно все още имаше връзка с Даяна.

Кет, единствена от семейството, а може би единствена изобщо, знаеше за Даяна Мейсън. Саймън се беше запознал с нея преди пет или шест години, когато беше във Флоренция, както винаги за да рисува. Бяха се заприказвали и открили, че хотелите им са на една улица. Това можеше да е всичко, но по някаква причина не беше така. Когато се върнаха в Англия, Сай й се беше обадил по телефона.

Даяна Мейсън живееше в Лондон, беше вдовица повече от двадесет години и никога не бе искала да се омъжва отново. Вместо това решила да направи кариера, каквато изобщо още не била започнала, и с парите, оставени от съпруга й, купила първия си малък ресторант в Хампстед. Сега, след толкова години, тя притежаваше верига от девет ресторанта, всички с името „Мейсън“, както в Лондон, така и на приятни, внимателно подбрани места като Бат, Уинчестър, Кеймбридж и Брайтън. Ресторантите „Мейсън“ бяха уютни, с отлична кухня, отворени от десет до десет, сервираха най-доброто кафе, сладолед и салати в американски стил, подходящи за деца, семейства и студенти, с отлична атмосфера, обзавеждане, персонал и питиета. Даяна беше проектирала и избрала сама всичко, всяка подробност беше нейно решение, явно беше открила печелившата формула и се придържаше към нея. Беше работила упорито, непрекъснато пътуваше между ресторантите си и проверяваше подробностите, говореше с персонала, хранеше се във всеки от тях. В резултат на това беше направила много пари. Няколко големи ресторантски вериги й предлагаха да купят нейната, но тя винаги отказваше, казвайки, че когато вече не й е интересно, ще напусне, но засега все още се забавлява. Връзката между Даяна и Саймън беше нестандартна и удобна и за двамата. Кет отдавна беше разбрала, че двамата не са влюбени и затова нещата вървят добре. Харесваха се, забавляваха се в компанията си, виждаха се няколко пъти годишно през почивните дни, един-два пъти отново прекараха заедно ваканцията си. Но и двамата бяха независими хора, които по различни причини предпочитаха да нямат постоянни връзки. И двамата обичаха работата си и личното си пространство, собствените си приятели, своя живот.

В добавка, Даяна беше с десет години по-възрастна от него.

Саймън почти не споменаваше за нея, дори пред Кет, която понякога се чудеше дали някой от двамата би се разстроил, ако другият се влюби в друг. Сигурно не много.

Все пак жени като Фрея Графхам, красиви жени, я тревожеха. Саймън или беше недосетлив, или предпочиташе да не обръща внимание на разбитите сърца, които оставяше след себе си. Той беше различен, дори безсърдечен, а Фрея заслужаваше повече. Но как да я предупреди, как да подхване темата — това беше проблем, който щеше да реши с течение на времето. Освен всичко останало, тя знаеше от опит, че ако Фрея беше влюбена в брат й, не би приела никакви предупреждения.

 

 

Час и нещо по-късно Кет миеше ръцете си, след като беше прегледала дете с гнойно тъпанче. Защо майката не беше дала на детето поне чиста кърпа, с която да притисне ухото си?

Телефонът иззвъня.

— Ще приемете ли обаждане от Ейдън Шарп? Каза, че може да се обади по-късно, ако сте заета.

— Не, ще говоря, свържи ме.

— Чай?

— Четеш мислите ми. Благодаря.

Външната линия се включи с щракване.

— Ейдън? Добро утро.

— Кет, скъпа, много ли е неподходящо времето? Казах, че с удоволствие бих се обадил пак.

Тя се усмихна на старомодния му начин на изразяване, на изключителната му любезност. Крис казваше, че маниерите на Шарп подхождат на папийонките му.

— Всичко е наред. Имам нужда от прекъсване.

— Лоша сутрин?

— Натоварена. А ти?

— Както винаги. Но имам отменен час, а има нещо, което искам да споделя с теб. Тази сутрин се разтревожих. Не знам дали си запозната, но полицията прави възстановка за последните известни действия на онова младо момиче, което изчезна.

— Деби Паркър, да. Минах оттам. Не те видях.

— О, и аз като теб само минавах. Право да ти кажа, първо не разбрах какво става. Помислих, че снимат филм, докато не видях полицейските коли. Но, виждаш ли, точно за това се тревожех и наистина се почувствах ужасно. Трябваше да помисля по-рано, трябваше да направя нещо, но просто не го направих.

— За какво?

— Кет, младата жена беше при мен. Лекувах я.

— Господи. Тя не ми каза.

— Боже, да не би да е твоя пациентка?

— Да. В последно време я виждах няколко пъти.

Последва мълчание, после слаб звук, който можеше да е въздишка или поемане на въздух.

— Ейдън, за какво точно става въпрос? Каза, че си я лекувал.

— Да, само веднъж. Помолих я да си определи още часове, но тя не го направи. Не съм сигурен, че хареса иглите, казано честно. Но акнето й наистина беше доста сериозно и понякога ние постигаме резултати, макар че подозирам по-скоро, че тя имаше нужда и от окситетрациклин.

— Предписах й го. Дойде при мен за това… Трябвало е да дойде по-рано, но Деби предпочиташе… алтернативно лечение. Започна да ходи в Старли при лечител от движението „Нова епоха“.

Ейдън изпъшка.

— При кого? Боже, бедните малки момичета.

— Доста вятърничав човек в синя роба, наричан Дейва. Беше й дал някакъв опасен крем за лице и билкова смес, към която тя беше развила сериозна алергична реакция. Трябваше да отида у тях спешно.

— Точно за такива неща говореше ти, нали?

— Да. Но, Ейдън, не виждам защо трябва да се тревожиш за Деби. Какво общо има това с теб?

— Е, сигурно трябва да съобщя в полицията? Това е информация.

— Не мисля, че има връзка с изчезването й. А ти?

— Не, но те искат да чуят всичко… Аз просто забравих и съм разтревожен. Явно паметта ми отслабва.

Кет се засмя.

— Не, не отслабва. Имам няколко упорити артритни болки за теб, а ти винаги успяваш да помогнеш.

— Скъпа, много си любезна. Не мога да ти опиша какво означава за мен доверието ти.

— Наистина. Между другото, не се тревожи за Деби Паркър.

— Страхувам се, че се тревожа. Просто се тревожа. Имам лошо предчувствие.

— И аз, между нас казано.

— Наистина мисля, че трябва да отида в полицията.

— Ако това ще те успокои, отиди. Може би трябва да отидеш, Ейдън.

Кет затвори телефона. Ейдън Шарп беше бабичка, но тя го харесваше и уважаваше. Типично за него беше да се тормози, защото беше забравил за момент, че е лекувал Деби Паркър. Докато натискаше бутона за следващия си пациент си мислеше какво ли го беше отвело при иглотерапията. Не приличаше на колегите си. Някой ден щеше да го помоли да й разкаже историята си.

Вратата се отвори и влезе млада жена в напреднала бременност, която стискаше здраво три-четири годишно дете с едната си ръка, а в другата носеше едногодишно бебе. Ето каква е ползата от часовете, прекарани в клиниката за семейно планиране, помисли си с досада Кет.

— Здравей, Трейси. Ела и седни. — Тя се усмихна на измореното момиче. — Не остана много. Как си?

Трейси седна, нагласи някак бебето в скута си, издърпа другото дете с крак и избухна в сълзи.

Сутрешните посещения продължиха.

 

 

Дежурният служител на пропуска тъкмо щеше да звънне, когато Фрея Графхам излезе във фоайето и спря.

— Господин Шарп? Здравейте. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ейдън, моля ви.

— Мислех, че сте тук официално.

— Радвам се да ви видя, но се страхувам, че наистина съм тук официално. Във връзка с изчезналото момиче, Деби Паркър.

— Да влезем.

Той я последва в малката стая за интервюта.

— Седнете, моля. Съжалявам за обстановката. Мога ли да ви предложа чаша кафе?

— Искате да кажете чаша отрова.

— Ако говорим за кафето тук, съгласна съм с вас.

— Е, напомнете ми някой ден да ви кажа какви ужасни неща прави кафето на цялата ви система, и физическа, и психическа.

Той седна. Тя беше по-хубава, отколкото си я спомняше, с остър поглед, с блестящ ореол от коса. Той, разбира се, беше прав, че дойде направо, без да телефонира, а и времето беше съвпаднало. Дойде точно когато тя се канеше да напусне сградата. Той седна и я загледа с удоволствие. Тя щеше да го слуша, това което кажеше, нямаше да бъде пропуснато, дори само защото се бяха срещали извън полицията и тя имаше добри обноски.

— Така, за Деби Паркър. Рано тази сутрин правихме възстановка на последното й известно появяване.

— Наистина ли? Последното й известно появяване? Значи се знае къде е била видяна за последен път?

Фрея се намръщи.

— Не точно. Сигурни сме, че е излязла на разходка, а също, че е била в района на Хълма. Разхождала се е там през последните седмици, а от това, което можахме да сглобим, смятаме, че се е случило рано сутринта. Надяваме се, че някой може да я е видял… Спомените се появяват изненадващо дълго след събитието.

— Имате ли много обаждания?

Фрея сви рамене.

— Горе-долу. Винаги има някои чудаци, разбира се… хора, които биха видели как луната порозовява, ако ги помолим да ни се обадят за това.

Изглеждаше толкова чаровна, спокойна, любезна, но беше умна, нищо не казваше, пускаше обичайните димки. Той нито за момент не се заблуди. Възстановката не беше довела до нищо полезно за тях. Но все пак щеше да има разследване.

— Аз съм водещ сержант детектив в момента, така че, ако мислите, че има нещо, което може да ни помогне, на мен можете да го кажете.

Той се облегна назад в неудобния стол и въздъхна.

— Не знам, просто не знам. Просто съм разтревожен. Ще ви прозвучи много посредствено и емоционално, ако ви кажа, че не дойдох тук преди просто защото забравих. Нямам извинение. Забравих.

— Какво сте забравили?

— Това, че Деби Паркър е идвала при мен.

— Искате да кажете като пациент?

— Да. Дойде само веднъж. Имаше много лошо акне, бедното момиче… ужасна кожа и беше депресирана, отчасти заради вида си. Беше доста пълна, също. Не знам дали знаете това?

Фрея само кимна.

— Иглотерапията има доказан ефект върху състоянието на кожата. Това е една от областите, където наистина виждаме подобрение от лечението с времето.

— Искате да кажете, че не при всичко дава резултати?

— В никакъв случай. Имаме силни области… Както Ник Хейдън, помните ли, и той беше на вечерята при Мириъл?

— Остеопатологът, да. Нямах възможност да говоря с него.

— Неговата специалност има огромни успехи в някои области, но в други е неподходяща. Не бихте изпратили при него човек с акне.

— Кога дойде при вас Деби Паркър?

— Погледнах в базата данни. Беше през октомври. Имаше първоначална консултация, която е доста дълга, и един сеанс. Посъветвах я да дойде още поне три пъти, но тя повече не се появи.

— Обади ли ви се, за да обясни защо?

— Не. Но аз не бях изненадан.

— Защо?

— Изглеждаше неспокойна. Нервна. — Той си помисли за изражението на дебелото, непривлекателно лице на Деби. — Някои хора просто не приемат иглите. От тях не боли, но хората ги е страх. Не могат да се отпуснат. Деби беше нещастно момиче.

— Достатъчно нещастно, че да отнеме собствения си живот?

Той замълча.

— Този въпрос винаги е бил много труден.

— Просто мнението ви. Може да е важно.

— Тогава… според професионалното ми мнение, да. Мисля, че беше от типа млади жени, които биха го сторили.

Той погледна лицето на Фрея Графхам, но не получи отговор. Вярваше ли му? Не можеше да определи, а този факт го ядосваше.

— Тя спомена ли, че й минават мисли за самоубийство?

— О, не. Нищо такова. Доколкото си спомням, каза, че понякога се чувства „малко скапана“, но това казват много пациенти.

— Мислите ли, че е имало непосредствен риск да извърши самоубийство?

Той въздъхна отново и поклати глава.

— Сега разбирате защо се обвинявам, нали?

— Нямаме повод да предполагаме, че Деби е отнела живота си, дори че изобщо е мъртва.

— Извън протокола, не мислите ли, че това е най-вероятното обяснение? — Кажи ми, помисли си той, кажи ми какво мислиш, кажи ми какво ще е официалното мнение на полицията, кажи ми.

Но Фрея Графхам само поклати леко глава.

— Благодаря ви, че дойдохте. Никога не е прекалено късно. Това добави още една част към пъзела. Благодаря ви. И не се тревожете, че не сте си спомнили по-рано.

Изпълнителна. Хладнокръвна. Професионалистка. Но не е безчувствена, помисли си той, със сигурност не е безчувствена.

Тя излезе от участъка с него и заедно слязоха по стълбите.

— Мислите ли, че бихте си спомнили дали някоя от другите две изчезнали жени е идвала при вас?

Беше типичен трик, да оставиш един последен въпрос и после да го подхвърлиш като между другото, но… Той изобщо не се изненада, не се сепна, не се поколеба.

— Четох за другата жена. Страхувам се, че не мога да си спомня името й, обаче.

— Анджела Рандъл.

Той се спря замислен за момент, после поклати глава.

— Ще проверя, разбира се, но не мисля. Но вие споменахте за две други жени, освен Деби. Това не е ли доста тревожно? Колко жени изчезват обикновено в малък град като Лафертън за една година, дори за няколко седмици?

— Не много. Имаше съобщение за тях по местното радио и телевизия.

— Значи съм го пропуснал.

— Третата не е виждана от няколко дни.

— О, в такъв случай…

— Да?

Тя ме гледа. Гледа ме и се опитва да открие нещо.

— Колко време ще мине, докато изпаднете в паника?

Но тя не се усмихна.

— Не сме изпаднали в паника. Приемаме всичко сериозно в зависимост от конкретните обстоятелства.

— А последният случай какъв е?

— Различен от другите два.

Да. Различен. Непредвиден. Грешка.

— Съмнявам се, че ще открия вашите изчезнали хора сред пациентите си, но кажете ми името.

— Чатър. Госпожа Айрис Чатър.

— Възраст?

— Седемдесет и една.

— Ще проверя записите си внимателно… Колко време назад предполагате?

— Зависи от вас… Опитайте няколко години като начало. Пазите ли записите си дълго?

Той натисна дистанционния контрол на колата си и фаровете проблеснаха. Той отиде до шофьорската врата, отвори я и едва тогава се обърна усмихнат към нея.

— Никога не изтривам никакви записи. Ще проверя и ще ви се обадя. Може ли да ми дадете номера?

— Ако не съм тук, в участъка, ще ми предадат съобщението ви.

Тя стоеше на най-долното стъпало и гледаше как колата му се отдалечава. Когато завиваше към главния път, Ейдън Шарп помаха с ръка.

 

 

— Можеш ли да провериш дали имаме нещо за мъж на име Ейдън Шарп?

— Почакайте, сержант… Нека си взема химикалката.

— Ш-а-р-п… Иглотерапевт е. В Лафертън е от няколко години, но не знам къде е бил преди това. Провери в националния регистър, провери и каква е квалификацията му… Едва ли има нещо, сигурна съм, че няма досие, но все пак виж.

— Какво да търся?

— Не знам. Нещо. Вероятно няма нищо.

— О, много благодаря. Спешно ли е? Старши инспекторът е полудял, за двадесет и четири часа трябва да открием всеки пласьор и наркоман в радиус от петдесет мили, да претърсим всеки гараж и мазе, да прибираме всеки, който е просрочил с десет минути времето за паркиране. Не знам кой го е подгонил.

— Бевхам. Нещата са извън контрол, те знаят това и се опитват да изместят фокуса. Отдели ми все пак пет минути.

— Що за човек е този Шарп?

— Носи папийонка.

— Значи някакъв женчо.

 

 

Телефонът на Фрея иззвъня.

— Сержант? Вашата папийонка.

— Има ли нещо?

— Не. Напълно квалифициран, има всички документи.

— Къде е учил?

— Лондон и Китай. Има ли плитка?