Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (42)

Тридесет и седем

Фрея купи вечерния вестник на път към къщи.

ЧУДОДЕЕЦ ИЛИ ХИТЪР МОШЕНИК?

От Рейчъл Кар

 

„Това е чудо. Това е всичко, което мога да кажа. Той отново ми върна живота.“

Слушах госпожа Гленда Уолър от Орчард Парк, Лафертън, която възхваляваше човека, за когото вярваше, че я е излекувал от потенциално фатално заболяване, когато ортодоксалната медицина е била безсилна.

Госпожа Уолър е към четиридесетгодишна и от известно време страдала от болки в стомаха. „Бях в агония, превита надве от болка. Не можех да вървя, не можех да ям и бях отслабнала, но когато отидох при личния ми лекар, той каза, че това е просто стомашно разстройство. Ставах по-зле, затова се върнах при него, той ме изпрати в болница, но там никой не можа да разбере какво ми е и аз ставах все по-зле. Имаше дни, в които не можех да ставам и ми беше ужасно трудно да правя дори най-обикновени неща. Това се отрази на брака ми, на семейството, на всичко.“ Госпожа Уолър е омъжена за Боб, шофьор на тир, имат двама сина, тийнейджъри. „Те бяха много добри, но започнаха да губят търпение и аз все повече се отчайвах. Бях сигурна, че е нещо много сериозно, но защо лекарите не успяваха да разберат какво е?“

Когато се срещнах с госпожа Уолър на чаша чай в жизнерадостния й семеен дом, ми беше трудно да повярвам, че е била толкова болна. Беше весела и излъчваше здраве. Бях чула историята й от човек, който твърдеше, че познава „жена, спасена като по чудо“. Такова нещо не се случва всеки ден и аз, естествено, изпитвах подозрения. Всички чуваме тъжни истории за отчаяни болни хора, които вярват, че са излекувани или от лекари, или от алтернативни лечители, но за съжаление откриват, че това е било просто временно подобрение. Но бях заинтригувана от разказа на Гленда Уолър, не на последно място поради факта, че личността, за която тя твърдеше, че е направила чудеса с нея, е, меко казано, странен лечител.

„Отидете и сама го вижте — настояваше госпожа Уолър. — Лесно е да сте недоверчива. Господ знае, че и аз бях скептична и уплашена. Но щом видях господин Орфорд, почувствах, че с мен ще се случи нещо изумително. И то се случи.“

С думите на Гленда Уолър, звучащи в ушите ми, аз се запътих към върха на хълма в Старли на шест мили от Лафертън. Имах определен час при човека, чието истинско име е Антъни Орфорд, но който твърдеше, че е доктор Гроутман.

Старли е красиво компактно село със стръмни улици, водещи към малък площад, на който няколко магазина и кафенета обслужват посетителите, прииждащи със стотици всяка година за консултации при многото лечители и алтернативни терапевти, последователи на движението „Нова епоха“.

Не ме впечатлиха кристалите и ароматните свещи, броениците, съновниците и съмнителните лекове, които се продаваха, и останах откровено безразлична към някои от терапевтите, чиито реклами висяха на всяка витрина. Древнокитайско лечение, сънолечение, връщане в минали животи, цветотерапия… На този фон старата рефлексология и ароматерапията изглеждаха съвсем ортодоксални.

Но ако всички те звучаха малко чалнато, какво да кажем за човека, с когото трябваше да се срещна? Какво, по дяволите, щях да открия? Ако не беше горещата препоръка на Гленда Уолър, щях направо да се върна у дома.

Вместо това аз тръгнах нагоре по една от улиците и позвъних на звънеца на сграда, която приличаше на зъболекарски кабинет, какъвто е била, преди да стане кабинет на господин Орфорд.

Първото ми впечатление беше, че някои зъболекари има какво да научат от светлата и приветлива приемна с огромни прозорци с изглед към приятна градина, свежи цветя, както и от очарователния посрещач, госпожа Есме Кокс, която работи с господин Орфорд, откакто той установил практиката си в Старли в края на миналата година.

„Виждам как хората, които идват тук, са изплашени и напрегнати и, разбира се, често са болни — каза ми тя. — Но ги виждам и когато си тръгват с нова увереност, стъпките им са твърди, в очите им грее светлина. Чувала съм за чудесните неща, които прави господин Орфорд — чудодейно лечение, чудеса, да, аз наистина вярвам понякога в тях… Всичко, което мога да кажа, е, че съм смирено благодарна за това, че работя с такъв забележителен човек.“

Очаква се тя да говори така, нали? Аз започнах да прелиствам едно от лъскавите списания и зачаках доктора.

— Не — каза той веднага, щом се ръкувахме, — не трябва да ме наричате така. Аз не съм лекар.

Антъни Орфорд е мъж на средна възраст с обикновена, приятна външност, с интелигентен глас, облечен в сако от туид. Нямаше нищо тревожно. Въведе ме в кабинета си, който беше полутъмен — капаците на прозорците бяха спуснати. В него имаше само една кушетка, мивка и голяма кофа. Погледнах разтревожено кофата.

— Няма смисъл да стоим тук — каза той. — Помислих, че може би искате да видите къде работя. Напълно земна обстановка, виждате.

Като се върнахме в чакалнята, госпожа Кокс ни донесе чай. Исках да продължим разговора.

— Доктор Гроутман…

— Бил е забележителен човек, невероятно забележителен, диагностик, клиник, хирург…

— Но мъртъв — казах аз.

За пръв път топлата усмивка малко замръзна.

— Няма такова нещо като смърт, госпожице Кар… Не в смисъла, който влагате.

Зачудих се какъв друг смисъл можеше да има.

— Доктор Гроутман е живял и практикувал в Лаймхауз през деветнадесети век. Сега той практикува чрез мен от отвъдното. Той ме води, учи ме, оперира чрез мен.

— Като казвате „оперира“…

— Наистина. Чрез мен.

Попитах го какво точно има предвид, но отговорът му беше малко уклончив. Когато го притиснах, хладната усмивка стана ледена.

В този момент започнах да се чувствам неспокойна. Нищо не ми се беше случило, не беше казано нищо, от което да се стресна, просто седях там с този мъж с порядъчен вид.

— Хората идват при мен болни и уплашени. Може би са били при много лекари, казано им е или че им няма нищо, или че са болни от неизлечима болест. Дори фатална. Чрез мен доктор Гроутман открива какво е заболяването и го лекува — обикновено оперативно, понякога не. Лекува го чрез мен, отстранява тумор или полип, жлъчни камъни, възпаления, обезврежда дълбоки инфекции. Резултатите са забележителни.

— И вие чувствате, че нямате нищо общо с това?

— Изобщо нямам нищо общо с това. Както казах, аз съм просто проводник.

— Добре платен.

Тишината в стаята също стана ледена. Нещо повече. Но аз знаех, че хирургът-медиум взема високи такси. Госпожа Уолър ми беше казала, че му е платила 150 паунда. Струвало си е парите, увери ме тя. Предполагам, че след като се е отървала от месеци болка, си е струвало.

— Ако не сте лекар…

— Изобщо не съм. — Господин Орфорд искаше да е сигурен, че съм разбрала това.

— Тогава как извършвате операции?

— Не ги извършвам.

— Но…

Той въздъхна и аз се почувствах като много глупаво дете.

— Доктор Гроутман оперира. Чрез мен.

— Искате да кажете, че отваря хората?

— Може и така да се каже.

— Чрез вас като медиум?

— Да.

Въртяхме се в кръг.

— Къде сте практикували, преди да дойдете в Лафертън, господин Орфорд?

— В Брайтън.

— Учудена съм, че някой може да поиска да напусне Брайтън. Аз със сигурност не бих. — Надявах се да чуя повече за Брайтън. Исках господин Орфорд да ми каже за лечението, което той — или по-скоро, доктор Гроутман — е провеждал там. В края на краищата нали всичките му нови пациенти са били впечатлени, дори убедени, като са чули за предишните му успешни истории? Но на него като че не му се искаше да навлиза в подробности за това.

Побъбрихме още няколко минути, но да говориш с Антъни Орфорд беше все едно да говориш с мъглата. Колкото по-директни бяха въпросите ми, толкова по-мъгляви бяха отговорите му, макар и вежливи.

Той се изправи и протегна ръка. Очевидно бях злоупотребила с гостоприемството му. На вратата го помолих отново да ми обясни малко по-подробно как работи доктор Гроутман.

— Ако някога се разболеете — разбира се, аз силно се надявам това да не стане — и вашият личен лекар не може да ви помогне, запишете си час. Тогава сама ще разберете.

Усмивката му отново се появи, когато му казах довиждане, но беше все още ледена.

Напуснах Старли озадачена.

И така, кой е Антъни Орфорд? Кой е бил доктор Гроутман? Някой от „тях“ има ли разрешително да практикува по начина, по който го правят? Очевидно е така. Няма никакви правила за работата на алтернативните терапевти. Като лекари могат да практикуват само напълно правоспособните. Но господин Орфорд настояваше пред мен, че не е лекар.

Това ми се стори много тревожно.

Върнах се отново при Гленда Уолър и я помолих да ми обясни какво точно се е случило при посещението й при Орфорд/Гроутман. Бях изненадана. Защото човекът, когото тя ми описа като „докторът“, определено не беше човекът, когото бях видяла този следобед. Явно, когато Орфорд е обсебен от доктор Гроутман, той се променя. Смалява се, прегърбва се малко, лицето му става скулесто, косата му — по-тънка. Гласът, който Гленда Уолър описа, не беше гласът на Антъни Орфорд.

„Той носи бяла престилка — каза тя, — а вие обличате една от онези нощници в кабината. Всичко е истинско, има и табла с инструменти. Точно като при зъболекар. Първо прокарва ръце над тялото ви, без да го докосва, нали разбирате? Тогава разбира какво не е наред и къде. После взема един от инструментите…“

Това, което после се е случило с госпожа Уолър, звучи съвсем невероятно. Медуимът-хирург явно прави нещо като разрез на пациента и бързо вади болната или инфектирана тъкан, тумора, или каквото казва, че е предизвикало проблема. Гленда Уолър твърди, че е почувствала „нещо“, но не и болка. Казва също, че е видяла „нещо кърваво, смесено с тъкан и памук“, което било извадено от тялото й и хвърлено в кофата под кушетката.

Попитах я как се е чувствала.

— Малко замаяна — каза тя, — малко отмаляла. Но не бях разтревожена или изплашена. Но вие смятате, че е трябвало да бъда, нали?

Наистина мислех така. Разтревожих се и се изплаших само като слушах за това.

— Но аз му вярвах. Знаех, че той знае какво прави и че всичко ще бъде наред. И беше наред.

Трябваше да се съглася с Гленда Уолър. Тя изглеждаше сияеща. Дори нещо да не е било наред с нея, вече беше наред. Тя нямаше болки и не беше потисната. Не би било честно да се съмнявам в нея, жизнеността не може да се симулира.

Въпреки това имаше някои въпроси за този тип „хирургия“, които искаха отговор. Ако терапевтът нямаше какво да крие, защо не искаше да отговори на въпросите ми изчерпателно и честно? Какво точно става в кабинета и на „операционната маса“ на този човек — или трябва да кажа на тези хора? Те наистина знаят, но не казват.

Чудотворец или мошеник? Присъдата предстои.

Статията се простираше на цялата вътрешна страница на „Ехото на Лафертън“ и беше придружена със снимка на хълма на Старли и къщата с кабинета на медуима-хирург. Имаше и снимка на Рейчъл Кар под името й. Самодоволна, помисли си Фрея, самодоволна и арогантна.

 

 

В момента съзнанието й беше заето с други неща. Изкъпа се, изми и изсуши внимателно косата си, избра какво да облече, после промени решението си и избра други дрехи, накрая отхвърли и тях в полза на черния панталон, черното сатенено сако и късата, яркорозова копринена блуза.

В последно време Фрея все повече вярваше на интуицията си и сега тя й казваше, че Саймън Сърейлър почти сигурно ще бъде на вечерното тържество на майка си.

Но когато Мириъл я въведе в салона, където гостите пиеха питиетата си, тя не видя Саймън. Там беше слабата, крехка жена, с която Саймън беше дошъл до своя дом вечерта, когато Фрея чакаше навън в тъмното.

Почувства как стомахът й се свива като в бърз асансьор. Значи Саймън беше тук, в някоя друга стая, щеше да дойде, при жената, която беше облечена в обикновен сив кашмирен джемпър и дълга тъмносива пола. Зачуди се как да си отиде сега, дали може да се оправдае с внезапно прилошаване — което не би било симулация — и да си тръгне, без да се срещне с него.

Мириъл я хвана за ръката.

— Фрея, мисля, че не си виждала Кет.

Жената се усмихна. Беше широка, топла, дружелюбна усмивка. Фрея я мразеше. Жената протегна ръка.

— Здравейте. Много съм слушала за вас.

Фрея не можеше да говори, усмихна се и стисна ръката на жената.

Жената се засмя.

— О, не се тревожете… нищо лошо, само хубави неща.

— Извинете — успя да каже нещо все пак. Звучеше особено. Сякаш говореше на чужд език.

— Чувам много неща за вас от Саймън.

Можеше да си представи колко глупаво гледа, като риба в аквариум.

Жената я докосна по рамото.

— Вие работите с него, нали?

Не беше забравила как се кима и тогава като по чудо думите излязоха от устата й.

— Откъде знаете?

— Господи, това семейство е безнадеждно… Майка ми дори не ни представи както трябва. Аз съм Кет Диърбон. Диърбон, бивша Сърейлър. Саймън ми е брат.

Стаята отново застана на мястото си.

Фрея беше представена на съпруга на Кет, на едър остеопатолог с дебел врат и на висока и много красива жена със завидно дълго палто от щамповано кадифе. Кет Диърбон каза, че групата е в разгара на обсъждането на статията във вечерния вестник.

— Да не би случайно да е за медуима-хирург?

— Да. Значи ли това, че полицията се е заинтересувала?

— Не, не… поне официално не. Все пак ми направи впечатление.

Когато тръгнаха за вечеря, вече беше ясно, че компанията се е събрала. Саймън го нямаше. Тя беше отново като дете — горчиво разочаровано от забраната на някакво удоволствие, като тийнейджър, който изведнъж е покрусен от рязка дума на любим учител… и също така изведнъж отново извисен. Не тази вечер, помисли си тя, вземайки с вилицата от рибата в глинения съд, в който бяха красиво пръснати мидени черупки. Тази вечер се забавлявай с тези, които са тук, недей да вехнеш по онзи, когото го няма. Тази вечер е за създаване на нови приятелства. Кет, помисли си тя, поглеждайки през масата. Да, определено Кет, и не защото беше сестра на Саймън, макар че изобщо не приличаше на него, а защото беше топла и мила, интелигентна и жива, беше от хората, които веднага допадаха на Фрея. За момента обаче трябваше да обърне внимание на мъжа, който седеше до нея. Бяха й определили място от дясната страна на домакина, но в момента Ричард Сърейлър минаваше около масата и наливаше вино. Фрея се обърна надясно.

— Не ни представиха както трябва — каза тя.

Той беше вероятно на около петдесет години, с безупречно ушит сив костюм и, както тя забеляза, изненадващо елегантни ръце с добре оформени нокти. Хирург, реши тя, истински, не медиум.

— Ейдън Шарп, приятно ми е. Разбрах, че пеете в хора с Мириъл.

— Да. Тя ме взе под крилото си…

— Мириъл някак си грабва хората и ги включва в нейните дела. Завива ги с прекрасното одеяло на своя свят и преди да са разбрали, са заети на някой щанд на благотворителен базар.

— Интересно го казахте.

Фрея довърши рибата си. Съседът й режеше своята на фини резени, преди внимателно да я поднесе към устата си. Хирург, определено.

— Вие лекар ли сте? — попита той.

Това беше моментът. Фрея колекционираше реакции на хора, които за пръв път чуваха с какво се занимава. Някои бяха шокирани, някои стреснати, някои веднага започваха агресивно да й се оплакват от нарастването на престъпността или от липсата на полицаи в техния район, от нечестността на пътната полиция. Други бяха жадни за вътрешна информация, за почти всичко, което се отнасяше до полицията като цяло и за следствения отдел в частност.

Сега тя погледна Ейдън Шарп право в очите и каза:

— Не, сержант детектив съм.

Очите му малко се разшириха, но иначе изражението му ни най-малко не се промени. Изглеждаше добре, би изглеждал още по-добре, ако не беше козята брадичка, реши Фрея.

— Мога ли да позная вашата професия?

Той се усмихна.

— Винаги се забавлявам с това.

— О?

— Помните ли — не, разбира се, че не помните, твърде млада сте — имаше телевизионна програма, наречена „Каква е професията ми?“. Хора с необичайна работа бяха разпитвани от други участници. Мисля, че можеха да отговарят само с „да“ или „не“. Трябваше да се открие каква е професията им. Изпълняваха пантомима в началото, но това беше единствената следа.

— Добре. Направете пантомимата си.

— Господи… Не мисля, че ще мога.

— Трябва да можете.

— Вие бихте ли могли? Може би ако закопчаете чифт белезници, предполагам.

Едно момиче с бяла престилка минаваше около масата и прибираше чиниите. Мириъл донесе голям съд и го постави на помощната маса.

Фрея огледа лицата на хората, които говореха и се смееха на топлата светлина на свещите. Хубаво е, помисли си тя, хубава компания, хубава храна. Приятно е. Да, но Саймън… Тя се обърна отново към съседа си.

— Хайде…

Той за момент замълча, после внимателно събра заедно палеца и показалеца си и направи просто, внимателно, почти изящно движение с тях. Фрея го гледаше. Не означаваше абсолютно нищо за нея и тя му го каза.

— Всъщност ви помислих за хирург. Но ако наистина сте, не разбирам какво направихте.

Той отново се усмихна.

— Хирург ли сте?

— Не.

— По дяволите.

И така продължи — леко, забавно общуване, което я накара да се отпусне. След няколко минути и малка пауза, в която чиниите им бяха напълнени с патица в гъст прасковен сос, Фрея каза:

— Е, предавам се.

— Сигурна ли сте?

— Сигурно ще се чудя как не съм се сетила.

— Мисля, че няма.

— Казвайте.

Ейдън Шарп й отправи почти флиртуващ поглед.

— Аз съм иглотерапевт.

И двамата се засмяха, Фрея с учудване, Шарп със задоволство.

— Никой не е познавал. Никога.

— Не схванах пантомимата.

— Страхувам се, че не може да се направи добре.

— Е, добре, кажете ми какво мислите за онзи човек Орфорд… за медуима-хирург. Чухте ли за него?

Ейдън остави ножа и вилицата си.

— О, чух, разбира се — каза той, — и съм гневен. Простете ми, ако ставам донякъде ирационален в такъв момент.

Разговорът продължи още малко. Донесоха зеленчуците и Фрея се обърна да подаде чинията на Ричард Сърейлър.

— Благодаря, сержант. — Нямаше съмнение за острия сарказъм. Той рязко се извърна, за да подаде нататък зеленчуците и взе ножа и вилицата си.

— Не съм на работа — каза безгрижно Фрея. — Фрея ще бъде добре.

Той само изръмжа.

Ричард Сърейлър беше хубав като сина си, със същия нос и вежди, същата падаща напред коса, само че сива. Но на слабото му лице като че постоянно имаше подигравателна усмивка, а очите му бяха студени.

— Работя със Саймън — каза тя.

— Щеше ми се да не работехте заедно, разбира се. Той сигурно ви е казал.

Фрея реши да се направи на глупава и очарователна и го погледна с широко отворени очи.

— Искате да кажете, че не ме одобрявате? Моля ви, обяснете ми защо. Сигурно сте чули нещо нередно.

— Това няма нищо общо с вас.

— Сега аз съм много смутена. Обяснете ми, доктор Сърейлър.

Той не й предложи да го нарича по име, само каза:

— Синът ми трябваше да стане лекар. Щеше да бъде приличен лекар.

— Той е много повече от приличен старши инспектор.

— Странна професия.

— Не. Вълнуваща, предизвикателна, опасна, важна.

— Имате високо мнение за себе си.

Ако този мъж не беше баща на Сърейлър, тя щеше да го попита дали се забавлява, като е груб, независимо че беше гостенка на трапезата му. Вместо това бавно изяде хапка от патицата, преди да му каже:

— Колко точно лекари има в семейството ви?

— Седмина живи, четирима пенсионирани. Две поколения назад.

— В такъв случай можете да си позволите да спестите единия си син.

— Това решавам аз.

— Не той?

Но Ричард Сърейлър вече се беше обърнал демонстративно към мъжа от другата му страна, остеопатолога Ник Хейдън. Фрея се хранеше, потискайки гнева си. Чудеше се какво караше Сърейлър да бъде толкова остър, толкова рязък, толкова открито нелюбезен.

— Труден е — тихо каза Ейдън.

Тя направи гримаса.

— Не се тревожете, мила, не е само с вас, с всички е такъв. Забравете.

Той се усмихна и понечи да й налее още вино, но тя покри чашата си с ръка.

— Вода?

— Мога…

Но той беше вече на крака и й донесе една бутилка от другата страна на масата. Иглотерапевтът може и да не привличаше от пръв поглед, дори ако тя търсеше привлекателен мъж, но маниерите и любезността му бяха очевидни след търканията й със Сърейлър. В края на вечерята тя тръгна с Шарп към салона, където се присъединиха към Ник Хейдън и Кет Диърбон. Кафето беше сервирано на две малки маси.

— Исках да ви попитам за медиума-хирург — каза Фрея. — Отчасти от любопитство, след като прочетох днешната статия, макар че трябва да кажа, че има и полицейски елемент, все пак.

— Човекът, с когото трябва да говорите, е Карин — каза Кет, кимайки към красивата жена с Мириъл Сърейлър до прозореца. — Тя беше при него.

— Какво? — Ейдън погледна ужасен.

— Попитайте я. Но всичко изглежда като изключително хитър магически номер… Нещо, което те кара да премигваш, ефектно е. Не мисля, че човекът наистина прави нещо, освен че мами хората.

— Това е повече от достатъчно, нали? Лековерни, уязвими хора… Отново всичко ще се размине.

— Аз не бих се съгласила.

Кет погледна към Фрея.

— Това има ли нещо общо с изчезналата ми пациентка?

— Коя от всички? — попита Фрея със спокоен тон.

 

 

Беше един без десет, когато тържеството свърши.

— Фрея, ето ви моя телефонен номер. — Кет беше излязла от колата си. — Нека се срещнем. Нямам много време с тази работа, децата и семейството, но имам по ден и половина почивка, а и неделите… Може би ще можете да дойдете на обяд?

Фрея взе визитката очарована. Имаше още нещо, още някой, който я приближаваше по-близо до Саймън, член от семейството му, канеха я при тях.

Тя зави в тъмната улица. Мириъл я беше целунала по двете бузи и я беше прегърнала топло. Ричард Сърейлър се беше ръкувал, без да каже нищо, абсолютно нищо.

 

 

На телефонния й секретар имаше съобщение от Нейтън.

— Добър вечер, сержант… съобщение от полицая. Събрание по случая за изчезналите жени. Приоритетен случай. Точно в девет. Чао.