Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (23)

Деветнадесет

— Е, Нейтън, кажи ми какво мислиш?

Полицай Нейтън Коутс държеше пред себе си отворен бележник. Той и Фрея бяха единствените хора в стаята на следствения отдел. Седяха на нейното бюро, в кръга светлина от настолната лампа. Бе минало осем часът. Тя го беше запознала със случая на Анджела Рандъл, каза му, че инспекторът не би одобрил да се изразходва повече работно време за случай, който той беше определил като обикновено изчезване.

— Не мога да ти осигуря допълнително работно време за това, Нейтън, не мога да оправдая дори и часовете от редовното ти работно време, което би използвал за този случай.

— Всичко е наред, сержант. Ако мислите, че в това има нещо, аз съм насреща.

— Благодаря, но ще пазиш тайна, нали?

През последния час, откакто бяха останали сами в стаята, те работеха по списъка. Освен Анджела Рандъл и изчезналия планински колоездач — деветнадесетгодишен младеж на име Тим Галоуей, Нейтън беше извадил имената на още трима души, които можеха да имат макар и съвсем слаба връзка с останалите.

Джеймс Бонд („Господи, бедният, представям си какво му е било в училище?“, беше казал Нейтън). Четиридесетгодишен чиновник. Ерген, живеел сам. Изчезнал рано една сутрин край реката. Няма следи, няма намерено тяло. С психично заболяване, избягал от психиатричното отделение и се появил след три дни в Ейлам Мур. Изчезнал отново след две седмици.

Кари дел Санто. На деветнадесет години. Известна като проститутка. Видяна за последен път да пресича улицата при катедралата в ранните часове на Разпети петък 1997 година. Под гаранция за просия и два ареста за кражба на портмоне. Съобщено е за изчезването й след две седмици.

Филис Спинк, на седемдесет и девет години, в неизвестност от 1999 година. Живяла е сама в приюта за бедни към „Сейнт Майкъл“. Страдала от объркване/деменция.

— Добре, да ги разгледаме един по един. Какво общо има всеки от тях с Анджела Рандъл?

— Така, господин 007… Последно видян рано сутринта, пътеката край реката е в района на Хълма.

— Малко е.

— Да, знам. Психичното заболяване плюс това, че е изчезвал и преди, означава, че вероятно е отишъл някъде надалеч и е свършил със себе си. Не всички тела се откриват.

— Не всички, но повечето. И ако се самоубиеш, не знаеш какво ще се случи с тялото ти, след като умреш.

— Но ако си убит, някой друг знае.

— Да. Задръж го засега, но не мисля, че пасва.

— Добре… — Нейтън отпи газирана лимонада от литрова бутилка, избърса устните си с опакото на дланта си и дискретно се оригна, преди да се ухили обезоръжаващо на Фрея.

— А сега момичето. Май е чужденка. Сигурно е имала причина да офейка набързо. Най-вероятно е избягала в чужбина, но я извадих, защото е видяна рано сутринта.

— Да, жена. Запази я. Провери националността й, може и истинското й име, но не губи прекалено много време за това. Сега нашата объркана стара дама.

— Госпожа Спинк. Отново жена.

— Но страда от деменция. Сигурно е тръгнала нанякъде в някой от кошмарите си.

— Няма труп, обаче.

— Добре, задръж и нея. Да се върнем на планинския колоездач.

— Тим Галоуей. Извадих го, защото е видян за последен път много рано сутринта на Хълма и е спортист, макар че кара колело, а не тича.

— Но е мъж.

— Да. Съжалявам, сержант, но при останалите просто нямаше за какво да се хвана. Маса тийнейджъри, скарани с вторите си бащи или малтретирани в училище, бедните деца, или депресирани. Двама мъже очевидно са напуснали жените си, един-двама са заподозрени в дребни престъпления, измама или кражба от работодателите си. Нищо, което да свързва изчезването им с това на госпожица Рандъл. Пък и се е случило преди пет години. Все пак, изненадан съм колко много хора в Лафертън успяват да изчезнат. Съжалявам, че не можах да направя повече за вас.

Младото му смачкано лице изглеждаше потиснато, гласът му беше унил.

— Много добре си се справил, Нейтън. Тази работа винаги е въпрос на случайност.

— Исках да открия идеалното попадение за вас, сержант.

Беше като малко момче, което се старае да угоди на учителя си и да получи похвала.

Тя се засмя.

— Никога не става така. Но и тези ще са от полза. Ще ги прегледам още веднъж вкъщи и ще видя кои си заслужава да разгледаме по-подробно. Хайде… Ще те черпя едно питие.

Лицето на полицая светна. Прозрачността и прямотата, начинът, по който изобщо не се опитваше да прикрива реакциите си, бяха нещо, с което Нейтън Коутс печелеше симпатиите на всички. Когато го хвалеха, изгряваше, когато нещо се получаваше добре, ходеше постоянно ухилен, а когато не ставаше, лицето му беше като на тъжен клоун.

Кръчмата „Крос Кийс“ беше на няколко метра от участъка, на отсрещната страна на улицата. Когато излязоха, черният полицейски ровър на старши инспектор Саймън Сърейлър спря на неговото място на паркинга. Фрея почувства как стомахът й се свива. По дяволите! Щеше да я види с младия полицай Коутс и да си помисли, че между тях има нещо, че имат връзка, че…

О, за бога, жено!

Сърейлър мина покрай тях, вземайки по две стъпала наведнъж, и леко им кимна. Фрея погледна назад и зърна русата му коса нагоре към вътрешните стълби.

— Нещо става — каза Фрея.

— Операция „Мерлин“.

— Моля?

— Голяма акция, свързана с наркотици… униформени полицаи и отряда за борба с наркотиците.

— Как успяваш да разбереш всичко, Нейтън?

Той потупа с пръст носа си и се ухили.

Не, мислеше си тя, когато влязоха в пълната кръчма, не искаше да знае за операцията с наркотиците. Такива имаше предостатъчно в полицията в Лондон.

— Какво ще пиеш?

— Не, сержант, аз ще черпя.

— В никакъв случай. Освен това така ще ти платя извънредния труд, Нейтън, така че възползвай се.

— Добре, благодаря. Искам лимонада.

— О, моля ти се.

— С глътка уиски.

— Ако пия бавно и изям пакет чипс, мога да си позволя малко бяло вино.

Нейтън се обърна рязко, когато двама мъже станаха от една маса в ъгъла, и се спусна да я заеме, докато Фрея купуваше питиетата.

— Предполагам, че ако акцията е успешна, сутринта ще се разбере.

Нейтън поклати глава.

— Няма да свърши, едва сега започва.

— Дявол да го вземе, да не би да имаш гореща линия с кабинета на старши инспектора?

— Просто си държа очите отворени, това е всичко. — Той отпи глътка лимонада, а после глътна уискито си наведнъж.

— Как ви се струва Сърейлър? — попита той толкова неочаквано, че Фрея нямаше време да се предпази и пламна. Бързо се наведе и тършува няколко секунди в чантата си, но когато се изправи, Нейтън Коутс я гледаше над чашата си.

Тя каза:

— Извинявай. Старши инспекторът? Изглежда добър. Малко съм говорила с него. А Камерън… Господи, все още има такива като него в полицията в Лондон… груби наглед, всички пълни, всички пушат като комини, но ако са на твоя страна и имаш нужда някой да ти пази гърба, няма по-добри. Камерън е от този тип.

Нейтън сви рамене.

— Какво?

— Мисля, че просто се мотае, докато стане време да се пенсионира. Но е страшно честен.

— Което е много важно.

— Сърейлър е различен.

— Нали не намекваш, че не е честен…?

— Господи, не. Искам да кажа, че е различен. Не е средностатистическо ченге.

Фрея стана.

— Още една глътка и малко от тази газирана глупост? Чипс, кренвирши, свински кожички… Да гуляем.

— Не, Ема ще готви вечеря, неин ред е. Има два свободни дни и е в настроение да готви. Черен дроб с лук. Трябва да тръгвам. Благодаря все пак. — Той пресуши чашата си. — Но вие останете.

— Нямам желание да пия сама в „Крос Кийс“. Хората може да почнат да говорят.

— Разбира се, че ще говорят, за хубава жена като вас, сержант. — Нейтън отвори вратата на кръчмата и я задържа за нея, ухилен и с поклон.

Фрея тръгна към колата си, паркирана пред участъка, а Нейтън — към стойката за велосипеди. Той и Ема живееха в апартамент няколко преки по-надолу.

— Благодаря за питието, сержант. Ще се видим утре.

— Лека нощ, Нейтън.

Фрея погледна колите, паркирани на предните места. Ровърът на Саймън Сърейлър още беше тук и лампите в кабинета му на втория етаж светеха. Искаше й се да почака, да обикаля тъмния двор на участъка с надеждата, че той ще се появи отново, че тя може да мине през вратата, когато той излиза, и може да си разменят някоя дума, може…

По дяволите! По дяволите! По дяволите! Майната ти! По дяволите!

По дяволите!

Нейтън мина с колелото си, гледайки към нея. Спря и стъпи с единия крак на земята. Фрея се обърна.

— Е?

Той не каза нищо, докато тя не се приближи няколко крачки към него. Помисли, че иска да й каже нещо за някой от изчезналите и знаеше, че не би искал да вика, дори и да бяха сами в двора. Той си беше сложил каската, светеща, електриковосиня, под която грубото му лице и червената коса изглеждаха още по-странно. Лицето му беше загрижено.

— Сърейлър — каза той.

Тя се отдръпна крачка назад, по-близо до сянката.

— Няма нищо срамно, сержант. Разбирате ли?

После той потегли.