Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (17)

Четиринадесет

Фрея Графхам не ходеше редовно на църква, но през една от първите си свободни вечери в Лафертън отиде в катедралата, защото там щяха да пеят „Месията“ на Хендел. Беше пяла алт в нея повече пъти, отколкото можеше да си спомни, от училищните си години насам, както и много други неща, докато Дон не се възпротиви, и тя, в старанието си да му угоди, напусна хора на Илинг и любителското оперно дружество. Дон не пееше, не обичаше музиката, отказваше да влезе в църква и отхвърляше всичко, заради което Фрея можеше да излезе от къщи без него. Тя престана да играе тенис и бадминтон — две игри, в които беше много добра; единственият спорт, на който й беше разрешено да ходи, беше плуването, защото Дон бе плувец. От друга страна обаче, той ходеше два пъти в годината на ски без нея. Беше с него веднъж в Швейцария и си счупи глезена. След това той ходеше на ски с компания. Изобщо не стана въпрос да се откаже.

Докато седеше в катедралата „Сейнт Майкъл“, наслаждавайки се на мощната хорова музика на Хендел, тя се чудеше отново не само защо се беше омъжила за Дон Балингър, а как изобщо е могла да прекара с него повече от десетина вечери. По време на брака им имаше чувството, че е изчезнала, нейните вкусове и удоволствия се разрушаваха от неговото неодобрение, индивидуалността й едва се проявяваше извън работата й.

Още не можеше да свикне с факта, че е свободна. Докато седеше във великолепната сграда и слушаше така познатата музика, тя осъзна отново, че вече не трябва да се чувства виновна, не трябва да се извинява или да лъже, когато се върне вкъщи, и е отговорна само пред себе си.

Да възвеличаем

всяка долина.

Искаше да се присъедини към това. Знаеше всяка нота, всяко форте и пианисимо, всяка нота от алтовата партия, всяка дума от Библията.

Катедралата беше пълна и макар че не познаваше никого, Фрея се чувстваше у дома си, толкова съпричастна беше към всичко това, като че бе живяла тук десет години. Лондон, бракът й, лондонската полиция изчезваха малко по малко като усмивката от лицето на Чеширския котарак.

В програмата намери подробности за хора на катедралата, в който нямаше професионални солисти, както и адреса на секретарката по прослушването. Когато се прибра вкъщи, запали камината — едно от задължителните неща, когато търсеше къща, беше камината. Твърде дълго беше живяла с удобното, но бездушно централно отопление. Камината беше малка, но теглеше добре, и й отне само няколко минути да запали съчките и цепениците. Зареди диска с „Месията“, напълни си чаша сансер и преди да се върне към книгата, до средата на която беше стигнала, си отбеляза наум да разпита за подробностите около следващото прослушване за хора на „Сейнт Майкъл“.

— Ти си щастлива — каза си тя на глас. — Щастлива си.

 

 

Прослушването се проведе в салона на църквата седмица след Коледа. Имаше още четирима души и двама от тях, мъж и възрастна жена, бяха приети заедно с нея.

Фрея знаеше, че отдавна не е пяла, а и гласът й беше малко груб след простудата. Прослушването не беше лесно — изискванията на хора на „Сейнт Майкъл“ бяха високи — но в момента, в който взе тон от пианото, тя се почувства така, сякаш се издига към тавана, радостна като птица. Пеенето й беше липсвало повече, отколкото предполагаше.

Преди да си тръгнат вечерта, хормайсторът ги записа за следващия сезон, който продължаваше до края на юни. Щяха да пеят „Военен реквием“ на Бритън тук, в катедралата, през май, а преди това щяха да вземат участие в голямото представяне на Месата на Бах със сборни хорове от целия окръг в Бевхам в съботата срещу Великден. Сърцето на Фрея подскочи. Тя знаеше добре Бах, а отдавна имаше желание да пее Бритън.

— Междувременно след две седмици ще имаме светска вечер за хора. С удоволствие ще приемем всеки, който има желание да помогне — знаете как е, всичко пада на плещите на едни и същи хора, така че можете да си предложите услугите…

Фрея пожела да помогне, ако работата й разреши, и записа номера на участничката в хора, която организираше кетъринга на вечерта. Не беше сериозна готвачка, но винаги се радваше на възможността да направи пудинг.

Караше обратно, пеейки заедно с диска, от който се носеше Месата на Бах. Обичаше новата си къща; от самото начало криминалният отдел й предостави предизвикателства, с каквито тя обичаше да се захваща; имаше отново музиката си. А сега установяваше и социални контакти.

Опита да се обади на номера, който хормайсторът Алън Фентън й беше дал, но никой не вдигна, а нямаше телефонен секретар. Щеше да се обади отново. Междувременно се зарови в две от кутиите, които не беше разопаковала, за да търси готварските си книги. Изведнъж се засмя.

— Дон Балингър, пукни от злоба!

Малко преди десет часа тя отново се опита да се обади.

— Да? — раздразнен глас на възрастен мъж.

— Добър вечер, казвам се Фрея Графхам, хормайсторът на „Сейнт Майкъл“ ми даде този номер…

— Търсите жена ми.

Още един съпруг, който звучеше така, сякаш щеше да е доволен, ако няма нищо общо с дейностите на жена си.

— Мириъл на телефона.

Фрея започна да обяснява защо се обажда, но беше прекъсната, този път от възторжен възглас.

— Искате да кажете, че предлагате помощта си? Вие сте светица!

— Едва тази вечер преминах прослушването за хора, но разбрах, че както винаги цялата работа се пада на едни и същи хора, и затова има отчаяна нужда от доброволци.

— Добрият стар Алън.

— Мога да направя няколко пудинга. Обичам да ги приготвям. Колко души ще дойдат?

— Някъде между двадесет и сто и петдесет, скъпа — безнадеждни са в отговорите на поканите, а те важат и за партньорите им. Ако са сто и петдесет, Бог да ни е на помощ, защото празненството ще бъде тук. Мъжът ми ще експлодира.

— Ще направя шест-седем различни неща тогава. Може ли да ги донеса същия ден?

— Моля ви, макар че, ако ви е по-лесно да замразите всичко и да го оставите тук предварително…?

— Не, същият ден е добре.

— Надявам се, че ще дойдете на празненството. Толкова е хубаво да срещнеш нови лица — и гласове, разбира се. В Лафертън ли живеете, не съм чувала името ви.

— Преместих се тук едва преди месец. Но съм много доволна, че успях да вляза в хора. Идвах на „Месията“ и това ми припомни колко много ми е липсвало пеенето. Членувах в хоровото дружество в Лондон.

— Чудесно. Ето адреса.

Фрея го записа.

— Намира се на около пет мили извън Лафертън, на миля по пътя от Бевхам към Флимби, след кръчмата завивате вляво. По всяко време. Цял ден ще се занимавам със сладкишите. Наистина нямам търпение да се срещнем… госпожице Графхам… или може би госпожа?

— Всъщност аз върнах моминското си име, разведох се миналото лято.

— Добре, госпожице Графхам… или може би…

— Фрея.

— Чудесно. Довиждане. — Тя бързо затвори.

Топлината и любезността в гласа й накараха Фрея да се почувства така добре, сякаш директорката на училището я бе забелязала в коридора или хормайсторът е похвалил гласа й. О, или пък, сякаш инспекторът бе казал „Добра работа!“, когато тя е успяла някак да напредне в търсенето на Анджела Рандъл.

Върна се към готварската книга, която беше оставила отворена на дивана на страницата с кейк с шоколадов мус и крем капучино.

 

 

Фрея прекара повечето от свободното си време следващата седмица, експериментирайки в кухнята, докато не остана доволна от майсторски изпълнените шест нови рецепти за пудинг. На първата репетиция на „Военен реквием“ уменията й да разчита ноти бяха подложени на изпитание, а гласът й почти изчезна, но цялото преживяване беше освежаващо и след това тя се присъедини към някои от хористите за едно питие в близката кръчма. Бележникът й започна да се пълни с нови имена и телефонни номера. Една от хористките членуваше в клуба по бадминтон и й предложи да я заведе там другата седмица. Прие покана за вечеря от жена на име Шарън Меткалф, чиято кола не можа да запали, и Фрея я закара до дома й. Идването в Лафертън беше едно от най-хубавите неща, които бе правила. Не се беше чувствала толкова сигурна в себе си от няколко години. Но чувството, че получава втори шанс и може да започне живота си отново, беше необикновено. Струваше й се като спасение от смъртта, като след катастрофа или тежка болест. Нов шанс. Започваше да разбира колко потисната е била по време на краткия си брак, как Дон беше успял да унищожи всяка инициатива и вътрешна сила в нея. Беше свикнала винаги да разчита на себе си и сама да прави изводи и преценки, беше импулсивна, но не и безотговорна, разчиташе на инстинкта и предчувствията си и това й помагаше бързо да взема решения. Ако нещата не потръгнеха, държеше сама да поеме отговорността. Затова бе добър полицейски служител и я бяха предложили за повишение.

Но нещастният й личен живот бързо започна да се отразява на работата й. Започна да прави неправилни преценки, колебаеше се за неща, за които преди беше решителна, и когато това се коментираше, изпадаше в самообвинения и плахост.

Сега бързо се издигаше. Тя беше една много потискана жена, решена да изгради новия си живот. Намираше приятели, възобновяваше стари интереси, направи къщата си точно както й харесваше, без да се съобразява с никой друг, отново печелеше пари за себе си. Преоткри професионалните си амбиции. Криминално-следственият отдел й харесваше и беше решена да стигне до повишение през следващите три години.

Никой повече няма да ме тегли надолу, помисли си тя, нито да ме обезкуражава.

 

 

Прекара следващия следобед в покупки на нови дрехи в Бевхам. Дори гардеробът й, който далеч не беше скъп и официален, трябваше да отразява новата Фрея Графхам. Върна се вкъщи с нов ленен костюм с панталон, две сака и две нови ежедневни якета — едно велурено и едно джинсово, както и три шала, защото не можа да реши кой да избере, и червен памучен пуловер от Маргарет Хауъл. Дон не обичаше тя да носи дрехи, които, според неговия израз, бяха крещящи. Страхуваше се, че ако се отличава от тълпата, ако я харесват и й правят комплименти, може да се отдалечи от него, да се върне към старата си идентичност и затова я караше да носи незабележими дрехи в сиво и бежово и с бледи шарки. Тя го беше обичала. Опитваше се да му угоди. Беше се обезличила почти напълно и едва успя да избяга.

В Бевхам, когато излизаше от един бутик, Фрея видя името „Дъкхам“ на прозореца на елегантен бутик в съседство. На вътрешната страна на капака на кутията с елегантни копчета за ръкавели с лапис лазули беше отпечатано същото име.

Един от униформените полицаи беше направил обичайната проверка, но не бе съобщил нищо ново. Сега, докато се връщаше към паркинга с пакетите си, тя си каза, че трябва да провери рапорта, преди сама да посети магазина. Някой в малкия скъп бижутериен магазин със сигурност би трябвало да си спомня нещо за покупката на такива копчета.

 

 

Прекара съботната сутрин в последни приготовления на готовите пайове, сладкиши и пудинги, опакова ги в подноси, взети назаем от столовата на участъка.

Лесно намери къщата. Имаше каменни колони и път, който извиваше между дървета, под които растяха кокичета и кукуряци. Къщата вероятно беше от епохата на крал Едуард, с червени тухли и високи комини. Тук, под множеството дървета на широката ливада, имаше още кокичета, кукуряци и ранни сини минзухари.

— Вие сте Фрея? Добре дошли. Много мило от ваша страна.

Мириъл беше висока и слаба, с умно, интелигентно лице. Носеше джинси и тениска, косата й беше сива, вдигната на върха на главата. Можеше да бъде на възраст от петдесет и пет до седемдесет и пет.

Протегна ръка.

— Мириъл Сърейлър.

— Господи, вие да не сте…

— Коя? — Щом домакинята се обърна, Фрея веднага забеляза приликата. Беше в носа.

— Сърейлър. Моят старши инспектор се казва Саймън Сърейлър.

— Синът ми. Господи, вие сте полицай!

— Детектив-сержант Фрея Графхам от криминално-следствения отдел на Лафертън.

— Е, обещавам, че няма да има шеги за пеещата полицайка.

Започнаха да внасят подносите в къщата. Подът беше с лакиран паркет, извитата стълба, която водеше нагоре към дървената галерия на горния етаж, беше резбована, по стените имаше картини в рамки. Кухнята беше смесица от стари дървени маси и бюфети, излъскани плотове, цветя и очукано канапе, на което спяха две огромни, червено-кафяви котки. Направиха три курса, за да донесат всички подноси, след което Мириъл Сърейлър махна покривките и възхитено огледа шоколадовия фондан, мусовете, целувките с лешници и крем и мекия пудинг с ябълки.

— Боже, какво пиршество! Защо, по дяволите, сте станали полицай, защо не основете своя империя на пудингите?

 

 

Половин час по-късно те седяха на масата с чаши чай и парчета сладкиш от маслено тесто и Фрея вече знаеше много за Лафертън, катедралата, певците на „Сейнт Майкъл“, болницата на Бевхам и многото лекари Сърейлър. Имаше чувството, че познава тази жена от години. Мириъл Сърейлър явно бе била красавица, но както при повечето много слаби жени, възрастта я беше направила костелива и сбръчкана.

Това обаче, мислеше си Фрея, нямаше никакво значение. Красотата си беше отишла, но се открояваха интелигентността, чарът и приятното и внимателно отношение към хората.

— Сега е ваш ред. Искам да знам откъде сте дошли и защо, с кого се запознахте в Лафертън, смятате ли да останете и на какви места ходите.

Обгърнала с пръсти чашата с втория си чай, Фрея беше готова да се впусне да разказва за себе си, виждайки в Мириъл Сърейлър жена, която обича да споделят с нея, беше се поддала на обаянието й. Но в този миг навън спря кола и някой се запъти към къщата.

— Всеки може да е сега… Кет с децата… макар че се надявам да не са те, с тези пудинги наоколо. Наистина не ми се ще Хана и Сам да дойдат точно сега… Не може да е Робърт, той отиде при Марта…

Но вратата се отвори и през нея мина шефът на Фрея.

— Господи!

Фрея понечи да стане.

— Добър ден, сър.

— О, недейте, за бога, не сте на работа. Здрасти, скъпи, надявам се, че нямаш намерение да останеш дълго, тази вечер е празненството на „Сейнт Майкъл“, виж всичко това, не е ли чудесно? Точно казвах на Фрея, че си губи времето като детектив.

— Изобщо не си го губи.

Саймън Сърейлър седна до майка си и посегна към каната. Тогава погледна към Фрея, усмихна се и потопи сладкиша в чая си.

След това Фрея си мислеше, че не е запомнила подробностите, а само цялата картина, защото всичко се сля — зимната светлина през зарешетените прозорци, топлината в кухнята, тихото похъркване на котките на канапето, аромата на горещия чай и саксията с тъмнолилавите минзухари на перваза на прозореца. Виждаше Мириъл Сърейлър, с изправен гръб, в профил, косата й, която беше паднала от шнолата, и чувстваше очарованието на това внезапно приятелство. В същото време в съзнанието й беше цялостният вид на къщата — червените тухли, високите комини, лакираният под, резбованата стълба, водеща към галерията. Всичко се сля в едно в момента на невероятна увереност и яснота.

Няколко секунди не смееше да вдигне поглед. Котката продължаваше тихо да похърква. Някъде навън лаеше куче. Тя погледна нагоре.

Той не гледаше към нея, а към майка си. Видя приликата в костната им структура и пълната липса на прилика в цвета на косата и кожата им. Погледна пръстите на Саймън Сърейлър, тези на дясната му ръка, хванали дръжката на чашата, и тези на лявата, прострени върху плота на масата от борово дърво.

Той казваше:

— Обещавам да дойда другата седмица.

„Това се нарича гръм от ясно небе — помисли си тя. — Внезапно и ужасно влюбване. Това е.“

 

 

Изпи остатъка от чая си и стана. Трябваше бързо да излезе, да остане сама в колата. Трябваше да помисли. Доколкото успя набързо да подреди чувствата си, тя разбра, че е ядосана, ядосана и изплашена. Не искам това, каза си, не съм готова и не е редно. Не желая нищо такова.

Мириъл Сърейлър дойде с нея до вратата.

— Толкова сте любезна! Не мога да ви опиша колко по-различно е с вас. Е, ще се видим по-късно.

По дяволите, мислеше си Фрея, по дяволите, по дяволите, по дяволите.

Той й каза довиждане от кухнята, но тя излезе бързо и почти се затича към колата, пръстите й се объркаха с ключа и ключалката.

По дяволите!

Чу как под колелата изхвърча чакъл и как гумите изсвистяха при поднасянето.

Няколко мили кара бързо, преди да стигне до едно село с малък мост. Спря и излезе. Беше студено. Мостът се извиваше над реката. Фрея стоеше в края му, гледаше към водата и тихо си говореше, за да се успокои сама.

Беше шокирана от случилото се с нея. Когато видя старши инспектора на семинара в Бевхам, си помисли, че е приятен, че е млад за поста си и че е с необикновена външност. А днес, няколко минути след като той седна на масата в кухнята и й се усмихна, тя го погледна и се влюби напълно естествено, както би заспала или би се засмяла на някоя шега. Беше чувала за такива неща, беше чела за тях, но не им бе обръщала внимание.

Лицето на Саймън Сърейлър я гледаше от студената вода. Формата на ръцете му и кичурите на невероятно светлата му коса, движението на главата му, когато се обърна към нея и после погледна надолу, се бяха запечатали в паметта й и изместваха всеки друг образ, всяка мисъл.

Фрея потръпна.

За Теб, с цялата ми любов и преданост. От Мен.

В тази част от секундата тя разбра какво означаваше бележката на Анджела Рандъл, помисли си, че прониква в съзнанието й, че я разбира. Анджела Рандъл, жена на средна възраст, която е водила скучен, самотен живот, се е влюбила. Любовта сигурно е била несподелена, вероятно неподходяща и Анджела Рандъл е станала робиня на тази любов. В такова положение жените купуват неразумно скъпи подаръци, без да мислят дали могат да си го позволят, дори не се интересуват дали ще бъдат добре приети.

Фрея почувства искрена симпатия към Анджела и увереност, че е била права.