Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (48)

Четиридесет и едно

Телефонът прекъсна странния сън на Кет Диърбон за едно бяло пони. Беше три и половина. Вдигна телефона автоматично, преди да успее да си спомни, че не е на повикване.

— Кет? Карин е… Слушай, съжалявам, че те събудих…

Кет седна. Крис се размърда, промърмори нещо и отново заспа.

— Няма нищо, не се притеснявай, само почакай няколко секунди. Ще затворя и ще вдигна другия телефон.

Тя се измъкна от леглото и слезе тихо долу в кухнята. Котката беше легнала на стария диван до камината. Кет седна до нея.

— Така, готово. Какво има?

Последва мълчание. Кет чакаше. Инстинктивно разбра, че Карин би отговорила по-добре, ако не я подтиква с въпроси.

Миялната машина тихо бръмчеше в края на програмата. Кухнята беше прекрасно уютна.

— Страх ме е. Отдавна съм будна. Не можех да не ти се обадя.

— Радвам се, че се обади. Майк там ли е?

— Не, той е в Ню Йорк. Но аз не мога да говоря с него.

— Добре.

— Знам, че правя каквото трябва, знам това. Няма начин да не успея.

— Не казваш това само от гордост, нали? Ако е така, забрави го. Няма значение.

— Не е от гордост.

— Случило ли се е нещо?

— Не… всъщност не.

— Значи ще приема това за „да“.

— Имам ужасни болки в гърба. Нямам предвид болки след работа в градината.

— Къде?

— По средата и малко по-надолу. Не между раменете.

— Непрекъснато?

— От време на време.

— Но по-често боли?

— От няколко дни.

— Искаш ли да дойда сега?

— Господи, не, моля ти се. Аз просто съм изплашена, Кет, преди не се страхувах. Държах всичко под контрол.

— И това ли е част от проблема?

— Не знам. Но тази нощ… всичко това… смърт… гроб, пръст в устата ми… кислородни маски… болка. Ужасна болка, за която не могат да направят нищо.

— Дай ми половин час.

— Не, слушай…

— И ще имам нужда от двойно еспресо.

Кет затвори телефона.

 

 

Сивото пони се мярна в нощната тъмнина на поляната и я погледна, призрачно бяло, над оградата. „Прекъсна съня ми“ — каза му тя и остави колата да се плъзне по склона няколко метра, преди да запали двигателя и да завие към тъмната улица.

Карин отвори входната врата. Беше облечена в дълъг бял халат, косата й беше вързана. В нея никога нямаше нищо небрежно и раздърпано, помисли си Кет, дори в ранните часове на деня. Но беше отслабнала прекалено много и прекалено бързо и лицето й имаше друг израз — нещо в очите й, нещо в изпъкналите скули.

Кет я целуна по двете бузи и я прегърна продължително. Тялото й беше слабо.

— Ти си ангел — каза Карин.

— Не, просто съм лекар.

— И приятелка.

— Това на първо място.

— Наистина ли искаш двойно еспресо?

— Може би ще е по-добре чай.

— Определено по-добре. — Карин напълни чайника. — Дори не те попитах дали си на повикване, в такова състояние бях.

— Това няма значение.

— Дадох си сметка за истината. Не мисля, че досега го осъзнавах.

— Трябваше да стане.

— Не знам какво да правя. Никога не съм била толкова уплашена. Не съм гледала смъртта в очите така досега. Не знаех как изглежда.

— Освен страховете, как се чувстваш?

— Добре, с изключение на болката. Досадно е. Какво мислиш, че е?

— Трябва да те прегледам за минута, ако искаш. Не знам. Казваш, че болката не е като при работа в градината, но работила ли си? Знаеш как е — първите топли дни в годината всички излизат навън да копаят и се схващат.

— Не съм работила в градината.

Тя остави двете пълни чаши пред тях. Кет забеляза изведнъж, че Карин също пиеше индийски чай, не билков.

— Нещо друго?

— Не, наистина.

— Какво?

Кет сви рамене.

— Уморена съм. Това е нищо. — Кожата й, винаги красива, имаше някакъв прозрачен блясък.

— Ще отидеш ли на скенер?

— О, Кет, какъв е смисълът? И двете знаем какво е, знаем какво става с мен. Защо да го подчертаваме? Предпочитам да не знам.

— Това не е типично за теб.

— Сега е типично.

Тя вдигна чашата си, отпи глътка чай, остави я и погледна към Кет с пълни със сълзи очи.

— Какво ще стане? — каза тя.

— Бях абсолютно честна, когато ти казах, че не знам. Имам нужда от нещо, за да продължа, Карин.

— Компетентно мнение.

— Не.

— Добре, тогава ще ти го дам. Метастази. Вероятно в гръбнака. Също така, кашлям. Значи и в белите дробове. Но аз няма да вляза в болница, няма да отида при онколог. Ако имам нужда от лекар, имам теб и това е достатъчно. Ще продължа с моята терапевтка. Имам час утре. Това наистина ми помага.

— Знам.

— Ще спазвам стриктно диетата си.

— Какво ядеш?

— Сурови, естествени храни.

— Да, но какво?

— Зеленчуци, малко плодове. Препоръчват клизми с кафе.

— Абсолютно, категорично не, Карин. Можеш много да си навредиш. Слушай, най-много ме тревожи не това, което ядеш, а онова, което не ядеш — имаш нужда от питателна храна. Разбира се, че се нуждаеш от пресни плодове и зеленчуци, но също и от мляко, яйца, малко сирене, много риба, малко мая, за да получиш допълнително витамин B, ядки, най-добре овесени.

— Току-що наблъска половин дузина токсични смеси в едно изречение.

Кет изсумтя и си наля втора чаша чай.

— Какво можеш да направиш за гърба ми? За общата отпадналост? Ще живея ли с това, докато стана по-добре? — Очите на Карин бяха широко отворени и пълни с тревога, вперени в лицето на Кет.

— Зависи. Ако отидеш на скенер, така че да знам какво не е наред с гърба ти, ще ми е по-лесно да те лекувам. Мисля, че парацетамол ще е много добре… Може да ти предпиша слаб антидепресант… от един нов вид. Но предполагам, че те са пълни с токсини. Казват, че ароматерапията има ободряващо въздействие, но аз не съм специалист. Обаче е приятно и успокояващо.

— Знам, ходя всяка седмица. Успокояващо е… Но не съм сигурна дали има голяма полза.

— Ако разберем точно какво не е наред с гърба ти, може би ще те изпратя при Ейдън Шарп. Той е много внимателен, имам му голямо доверие… Не би те лекувал изобщо, ако не е сигурен, че ще помогне. Може да направи нещо и за болките в гърба.

— Добре.

— Но и ще иска да минеш на скенер.

— Добре. — Карин звучеше изтощена. Седеше втренчена в празната си чаша.

— Мисля, че трябва да започнеш с антидепресантите. Те действат бързо… След седмица ще се чувстваш по-добре. Ако все още смяташ да продължаваш по твоя начин, а и по моя, ако решиш, трябва да си във форма, а ти не си. Като повдигнем настроението ти, борбеният ти дух ще се върне. Става ли?

Карин замълча за момент.

— Ще мина отново през всичко това.

— Добре. Ела при мен тази сутрин, ще ги накарам да ти назначат час в седем и половина, преди останалите. Ще те прегледам, ще ти предпиша таблетките, така че да започнеш с тях веднага. Ще запиша час за скенер, когато ще мога да дойда с теб. Малко е страшно. Междувременно отиди и поеми двойна доза сладки миризми и след това ела на обяд да те нахраня с малко прилична храна. Не ме гледай така, яйцата са наши, екологично чисти. Да започнем оттам. И не позволявай нещата отново да стигнат дотук. Говори с мен, говори с Крис, обади се на някого. Не стой тук, обсебена от мрачни мисли, особено когато Майк го няма, така страховете нарастват.

— Господи, те нараснаха.

— Има номер и за кошмарите. Записвай ги — дръж лист и молив до леглото си. На сутринта вземи листа и го запали. Гледай как гори и смачкай парчетата на пепел. Така изгаряш кошмарите си и те повече няма да се появят. Стар номер, но е полезен.

Кет завърза шала на врата си и взе ключовете от колата си.

— Ще се видим сутринта.

 

 

Крис беше буден, когато тя си легна отново.

— Добре ли е Карин?

— Не.

— Какво й е?

— Уплашена е.

— Ти си добро момиче.

Кет притисна лицето си в топлия му гръб.

— Има онзи израз — каза тя.

Крие разбиращо въздъхна.

 

 

Седмица по-късно тя караше Карин в Бевхам.

Нещо беше станало след последното посещение в ранните часове на онази сутрин. Карин беше загубила жизнената си увереност в пътя, който беше избрала да следва, и на два пъти се обажда на Кет, веднъж за да я пита за скенера и втори път, за да каже, че е съгласна за кръвния тест, който щеше да им каже повече за състоянието й.

— Макар че не разбирам какво може да се види в кръвта ми.

— Ще гледат туморните маркери.

 

 

Резултатите бяха тревожни, а изследванията на кръвта показаха, че Карин е анемична.

— Което обяснява умората ти напоследък. За това можем да помогнем.

Никога не беше лесно да разбереш какво и доколко да кажеш на пациента. Когато дойде за пръв път в кабинета й, Карин беше предпочела да следва собствен план на лечение, да живее ден за ден, инвестирайки прекалено много във физическото си състояние. Твърдата й линия беше, че щом се чувства добре, значи е добре.

Сега не се чувстваше добре.

— Искам да знам. Трябва да видя срещу какво се изправям. Не можеш да се бориш с врага, ако не знаеш колко е силен.

— Добре, ще се опитам да ти помогна, макар че тези неща винаги са относителни. Да видя какво показват резултатите от скенера и кръвните тестове е едно, а да правя прогнози — съвсем друго.

 

 

Сега, когато пътуваха по пътя към Бевхам, Карин изведнъж каза:

— Вярваш ли в духове?

Кет се засмя.

— Не. Не, не мисля.

— Но ти си вярваща…

— Вярвам в Бог. Видяла съм много неща, които ме карат да вярвам, в противен случай нямаше да мога да си върша работата.

— Тогава защо не вярваш в духове?

— Не съм сигурна… Предполагам, защото си мисля, че са безполезни. А и винаги има разумно обяснение на така наречените призрачни видения.

— Значи не мислиш, че ние се връщаме?

— Не като духове в обикновения смисъл. А ти?

Карин не отговори, но след няколко минути каза:

— Ами местата, които имат по-различна атмосфера? Хората обикновено казват, че са обитавани от духове, но има места, които като че са заобиколени от злото.

— Да — каза Кет тихо. — В това вярвам. Не знам защо, но понякога е така. Веднъж, когато бяхме на почивка във Франция, преди да се родят децата, влязохме в една къща — хубава къща, наистина очарователна, вечерта беше приятна. Търсехме стая, където да отседнем през нощта и някой ни изпрати там, защото хотелът беше пълен. Когато влязохме вътре, почувствах ужасен страх… Там имаше нещо лошо, то ме блъсна в лицето в момента, в който влязох. Нищо не се случи, нищо не се виждаше… Но аз не можех да остана там. Нямах търпение да изляза.

— Разбра ли защо?

Кет поклати глава.

— Същото ми се е случвало и с хора. Помня една келнерка в ресторант в Лондон… Едно обикновено, приятно бистро, преди около двадесет години. Всичко започна, когато ни взе поръчката, а после стана още по-лошо… Тя беше вещица. И сега съм сигурна, че в нея се беше вселил самият дявол. Приятелката ми почувства същото. Не знам какво беше. Тя не изглеждаше необикновена, но не бих искала да е около мен.

— Имаш ли още нощни страхове?

— Малко… нищо особено. Идването ти ги прогони.

— Добре. Но ако имаш, говори за тях. Не ги затваряй в себе си.

— Все още ме е страх.

— Какво става с лечителката ти?

— Говорих с нея за това вчера. Усещането ми там е напълно противоположно. Никога не съм била на такова място. Още от градината, преди дори да си влязъл вътре, имаш някакво невероятно чувство, че това място е лековито. Някаква атмосфера на мир и доброта. Когато ходя при нея, просто се опивам. Искам да остана там, обгърната от това усещане. Подобни места… добри вибрации, лоши вибрации… Иска ми се да разбера това.

— Да.

— Има ли нещо общо с това, че съм на крачка от смъртта, Кет?

— Не знам — каза Кет. Завиха към болницата, когато една линейка излезе с включена сирена. — Просто не знам.