Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (51)

Четиридесет и четири

Фрея се колебаеше дали да не прескочи до вкъщи, за да се преоблече, не беше сигурна дали костюмът, с който беше на работа, би подхождал на бар „Ембаси“, но когато влезе малко преди шест и четиридесет и пет, се успокои. Мястото беше стилно и съвременно, което означаваше, че всичко беше подходящо за него — от джинси и якета до блестящи малки черни рокли и обикновени всекидневни ленени костюми. Цареше същото оживление, което тя толкова харесваше в кафенето, където се бяха засекли с Кет Диърбон. И двете места имаха модна лондонска атмосфера, макар че бяха в Лафертън.

Бар „Ембаси“ не беше от хром и неон, както тя очакваше, а бе обзаведен с дървени мебели и светлорозова дамаска, атрактивни и удобни. Това й напомни за няколко места в Барселона, където бяха ходили с Дон през един от уикендите си там. Беше пълно, млади хора, дошли тук след работа, си пробиваха път с лакти, имаше и няколко по-възрастни. Никой не изглеждаше не на мястото си, всички се забавляваха.

Ейдън Шарп го нямаше още. Фрея трудно намери маса за двама и поръча безалкохолен коктейл на име „Слънце и луна“, който пристигна в голяма кръгла чаша с лед, сламка, чадърче и ягоди на клечка. Имаше плътен плодов вкус и леко нагарчаше.

Седна на извития стол и изведнъж я обзе силен копнеж по Саймън, да седи тук с него, да се смеят, да се радват, да се отбият тук, преди да отидат някъде на вечеря. Твърде много време мина от последната им среща извън участъка. Той беше погълнат от ръководството на операцията с наркотиците и когато не беше на съвещания, бе навън. Няколко пъти Фрея бе минавала покрай вратата му и се бе спирала с желание да влезе по някакъв друг повод, за да го види, да говори с него. Няколко пъти почти вдигна телефона, за да набере номера му, но всеки път оставяше слушалката. Искаше да го покани да излязат, но знаеше, че не бива да го прави, че той е от типа мъже, които биха го разбрали погрешно. Отчаяно й се искаше нещата с него да потръгнат. Беше чакала, беше се въздържала, мълчала и ето сега щеше да прекара един час с превзет петдесетгодишен иглотерапевт, който носеше папийонка.

Тя не видя от коя посока дойде и се стресна, когато той изведнъж се материализира до нея и с жест, който я раздразни, целуна ръката й.

— Съжалявам… последната ми пациентка припадна и трябваше да я закарам до тях. Харесва ли ви тук? Доста интересно е.

Фрея би могла да назове няколко прилагателни за бар „Ембаси“, но „интересен“ не беше едно от тях. Обзаложи се наум, че той ще си поръча джин с тоник и спечели.

— Предполагам, че сте плътно зает… Акупунктурата явно е много модерна.

— О, надявам се, че не е модерна. Ако нещо днес е на мода, утре не е.

— Като това място.

— Не, скъпа, мисля, че „Ембаси“ ще остане на мода, както и професията ми.

Питието му пристигна. Келнерката, която носеше прави джинси, бяла блуза и ботуши, се усмихна хладно, преди да се отправи към друга маса. Ейдън Шарп се наведе да вземе чашата си. Ръкавът на сакото му се вдигна нагоре. Стомахът на Фрея се сви. Часовникът на китката му беше златен, с римски цифри и отделен циферблат в единия ъгъл, който показваше фазите на луната.

Тя си спомни, че го беше зърнала бегло и преди, на вечерята у семейство Сърейлър, но не беше отбелязала важността на този факт.

Погледна нагоре право в особените, безизразни, втренчени очи на Ейдън Шарп.

Двойката, която ставаше от съседната маса, бутна стол, който падна върху стола на Фрея и сред извиненията и суматохата моментът беше прекъснат, но тя не се съмняваше — беше я видял как гледа часовника му и бе забелязал мигновеното й усещане.

— Това място можеше да е в Лондон — каза Фрея. — Лафертън определено е в крак с времето. — Тя се облегна назад и се огледа наоколо, демонстративно спокойна, но мислеше напрегнато. Бижутерът беше казал, че днес е трудно да се намерят часовници, показващи лунните фази — трудно, но не невъзможно, и със сигурност този, който е купила Анджела Рандъл, не е бил уникален. През годините Фрея беше разбрала, че случайността играе по-голяма роля в живота от всичко друго и вероятно точно така беше и сега — случайност. Но тя винаги допускаше и друго обяснение, беше се научила и да слуша инстинкта си, макар че невинаги го следваше. След партито у семейство Сърейлър това, което й подсказваше инстинктът й за Ейдън Шарп, я притесняваше.

Тя се обърна към него. Той седеше изправен, неподвижен, на устните му играеше усмивка, която обаче не се предаваше на лицето му и определено не на очите му. Ръцете му бяха бледи, пръстите — дълги и тънки, ноктите оформени и странно безкръвни.

— Защо дойдохте в Лафертън? — Гласът му беше променен. Звучеше смутено.

— По лични причини… А и Лондон ми дойде до гуша. Лондонският полицейски участък е труден и може да бъде гаден.

— Може би в Лафертън не сте намерили провинциалното спокойствие.

— Не съм го търсила. Прав сте, той има обичайните проблеми — буйни и раздразнителни младежи, дребни престъпници, наркотици. Но атмосферата като цяло е същинско облекчение след Лондон.

— Изглежда, сте намерили с какво да се занимавате?

— Имате предвид социалните контакти?

Още една пестелива усмивка.

— Намерих няколко приятели. Включих се в някои неща.

— Предполагам, че цените на къщите са ви изненадали приятно.

— О, да. Купих моята къща за много по-малко, отколкото взех за старата в Илинг. Хубаво е да имаш пари в банката.

— Илинг? Боже, аз живеех в Илинг, когато учех. Знаете ли Уудфийлд Роуд?

— Да.

— Сигурно сте купили къща някъде извън Лафертън… Има толкова села, до които е лесно да се стигне.

— Не, в стария град. Исках да бъда в центъра на нещата.

— Много добре сте направили… Плетеницата от улички около катедралата е прекрасна. На Апостолите?

— На Храмовата улица.

— Една от най-хубавите. Лафертън се поучи от грешките на подобни на него градове. Издадоха нареждане за консервация на целия район, преди всички да са започнали да добавят нови етажи и алуминиеви прозорци. Направили сте добра инвестиция. Ще останете ли?

— В стария град?

— В Лафертън.

Фрея сви рамене неуверено. Очите на Ейдън не се откъсваха от лицето й по време на лекия, свободен разговор.

— Нека ви поръчам още едно питие. Как се нарича този украсен обект?

— Не, благодаря. Страхувам се, че трябва да тръгвам.

— Наистина ли?

Тя не можа да разгадае тона му. Невярващ?

— Писмена работа.

— Колко повече пациенти бих лекувал аз и колко повече престъпления бихте разкрили, ако не беше писмената работа. — Той взе сметката и двамата тръгнаха през тълпата към касата. Фрея се обърна, докато го чакаше да плати и над групата глави видя Саймън Сърейлър — по-висок от всички, по-светъл от всички. Почти беше сигурна, че той не я видя.

Ейдън Шарп постави ръка на рамото й и я поведе към вратата. Захватът му беше силен.

— Благодаря ви много. Сега вече знам какъв точно е бар „Ембаси“.

— Забавен?

Но в гласа му нямаше нищо забавно.

— Много забавен.

Тя отключи вратите на колата си с дистанционното и бързо се запъти към нея. Беше се стъмнило, но светлините пред бара бяха силни, привличайки тълпата като пеперуди.

Фрея погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза Ейдън Шарп да стои неподвижно до тъмносиньото си беемве и да я гледа. Усещаше погледа му дълго след това.

Стигна до къщата си, светна всички лампи и спусна завесите. В дневната беше топло. Занесе пощата и чантата с книжата до масата и си наля чаша вино. На телефонния й секретар имаше три съобщения. В едното Кет я канеше на обяд в неделя, в другото Шарън Меткалф я питаше дали играе тенис. Тя записа номерата и пусна последното съобщение.

— Фрея, Саймън Сърейлър е. Шест и десет е. Мислех си, че може да изпием по едно питие, но те няма. Ще го направим друг път.

По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите! Той беше там. Тя загуби цял час в противната компания на Папийонката, когато можеше да бъде в „Ембаси“ със Саймън.

По дяволите. Прослуша съобщението отново, за да чуе пак гласа му, после изтри другите две, а него запази.

По дяволите!

Къщата беше много тиха. Отпи от виното и прегледа небрежно пощата си. След малко ще си направи салата.

По дяволите! Този път го каза на глас в тихата стая.

 

 

Тъмнозелени и сиви палмови листа се извиваха пред Карин и тя се опитваше да си проправи път през тях, но те се притискаха в лицето й и ръцете й и я блъскаха назад. Миришеха на сяра и нещо противно, а водата, в която плуваше, беше тъмна.

Тогава изведнъж се освободи. Седна.

Спалнята й беше осветена от ниската лампа на тоалетната масичка и за секунда тя остана така, объркана от меката светлина след тинестия полумрак на съня й. Карин се наведе напред и се облегна на сгънатите си колене. На нощното шкафче имаше чаша и кана и тя си наля малко вода. Беше все още доста студена и тя се учуди как би могло да стане това. Водата й помогна не само да облекчи сухото си гърло, но и да събуди съзнанието си и да си спомни, че преди не беше тук, а на кушетката в кабинета на Ейдън Шарп, беше й лошо и беше объркана. Ръцете му бяха върху нейните, гледаше я втренчено. Всичко друго тънеше в мрак. Сигурно я е докарал и й е помогнал, може би я е донесъл дотук. Беше напълно облечена и лежеше, покрита с одеяло. Завесите бяха спуснати, лампата — запалена. Явно той беше донесъл и водата.

Остана така няколко минути, опитвайки се да се съсредоточи. Чувстваше се малко странно, но вече не беше замаяна.

Следващото й чувство беше яд. Тя беше отишла при иглотерапевта като пациент, с пълно доверие, а лечението вероятно е предизвикало слабост и замайване. Но би могла да бъде в опасност и не е трябвало да я води вкъщи почти в безсъзнание, да я хвърли в леглото и да я остави сама. Поведението му беше странно по време на цялата процедура. Сега си спомни. Беше се почувствала зле, беше ужасена, искаше да си тръгне, да избяга панически. Той не й беше обяснил нищо, нито изглеждаше обезпокоен от реакцията й.

Изпи още една чаша вода, стана внимателно и отиде в банята. Чувстваше се изморена, но не и нестабилна, и когато изми ръцете и лицето си и върза назад косата си, се върна в стаята, вдигна телефона и позвъни на Кет, която веднага отговори.

— Имаш ли минутка? Случи се нещо.

— Разбира се, но готвя агнешко и трябва да притискам слушалката с буза. Какво има?

Карин си пое дъх и започна да й разказва, доколкото можеше внимателно и спокойно. Кет слушаше както винаги, без да я прекъсва, попивайки всяка подробност.

— И ето ме тук, добре съм, но ме е яд. Не знам дали не е без причина.

— Не е. Нещо друго?

— Все още съм малко объркана.

— Това не трябваше да става. Не разбирам Ейдън, той винаги е бил толкова точен.

— Не ми вярваш.

— Разбира се, че ти вярвам. Просто съм озадачена. Бих дошла, но съм сама с децата и колата ми е на сервиз днес… Крис ще се върне късно.

— Не, всичко е наред, няма нужда да го правиш. Просто исках да поговоря за това.

— Искаш ли да дойдеш тук? Ще бъдеш добре дошла, а можеш и да останеш.

— Не мисля. Няма да мога да карам.

— Не, разбира се. Иглотерапията може да те е изтощила… Това е нормално, впрочем не се тревожи, ако се чувстваш изморена и замаяна.

Карин огледа спалнята си. Не искаше да остава сама тук, не и тази вечер, не и тази нощ.

— Може да взема такси. Ако нямаш нищо против…

— Можех да помоля Крис да те вземе, но не знам колко ще се забави в болницата.

— Ако нямаш нищо против да дойда, тук в селото има таксита.

— Идвай, когато решиш. Аз трябва да затварям, лукът е готов.

Към девет таксито остави Карин пред вратата на семейство Диърбон. Беше натъпкала в една чанта нещата си за през нощта, бе заключила къщата и бе тръгнала. Кет я настани да легне на дивана и измери кръвното й налягане.

— Добре е… Малко е ниско, но това е от лечението. Предписвам ти ментов чай — по-добре да не поемаш нищо опияняващо тази вечер.

— Ментовият чай е твоето лекарство за всичко.

— Хубав е.

— Истерична ли бях?

— Не, и аз съм обезпокоена. Не е типично за теб… Ти понесе нашия приятел медиум-хирург и излезе оттам много добре.

— Колко добре го познаваш?

— Ейдън? Не много. Понякога му пращам пациенти с артрит. Беше тук на вечеря с нашата неформална група, каза много смислени неща. Но това е само професионално познанство.

— Намираш ли го зловещ?

Кет я погледна сепнато.

— Не точно. Затворен. Струва ми се, че има нещо, което го потиска. Не е женен — никога не е бил, доколкото знам, а и той не говори много. Какво имаш предвид под зловещ?

Карин сви рамене.

— Забрави. Не обръщай внимание. Просто бях малко ядосана.

— Да. Сигурно е било лека паника, а когато си в такова състояние, губиш чувство за реалност и ориентация. Това е едно от най-лошите неща. Нормалните неща изглеждат ужасни, обикновените хора изглеждат зловещи и плашещи.

— Звучи толкова нормално.

— Така е. Но въпреки това мога да ти предпиша ниска доза оксазепам, взимай го няколко дни, само вечер. Не карай кола, когато си го пила. Няма да те изтощи, само ще те успокои. Това е временно. Никога не си била в такова състояние преди. Свързано е с всичко останало.

Карин отпиваше от чая си и слушаше как Кет й говори, с нейния успокояващ, спокоен тон на личен лекар, и й вярваше. Да, тя беше ядосана, да, всичко започна да излиза от контрол, когато се сблъска с факта, може би за първи път, че тялото й е разяждано от болестта. Почувства се безкрайно по-добре, по-уверена, съвсем спокойна.

Но гневът от това, което се беше случило, още не я беше напуснал, както и неприятното чувство при мисълта за Ейдън Шарп.

— Какво трябва да направя?

Кет поклати глава.

— Нищо. Ще се обадя на Ейдън утре. Ти си моя пациентка и това не е редно. Сигурна съм, че е проверил дали си добре, преди да те остави, но фактът, че не помниш нищо, означава, че си била в опасност. Трябвало е да ми се обади.

— Благодаря ти. Не мислиш, че трябва…

Кет стана.

— Мисля, че трябва да вземеш една вана в моята баня, която е в сравнително цивилизован вид, децата не се допускат там. Може да сложиш от ароматния „Джо Малоун“, който майка ми ми подари за рождения ден. А после ще отидеш в спалнята за гости с успокояваща книга, бутилка гореща вода и едно хапче.

 

 

Комбинацията от всички тези неща, плюс самия факт, че е тук, в къщата, която винаги беше смятала за най-щастливата, осигури на Карин розов сън без сънища, който продължи до след осем часа на следващата сутрин. Колкото и зле да беше след посещението си при Ейдън Шарп, всичко бе изчезнало и сега се чувстваше доста глупаво. Беше припаднала, което Кет каза, че е нормална реакция на лечението. В резултат на това беше малко дезориентирана и бе изпаднала в паника. Обикновени гледки, звуци, случки бяха изопачени. Това беше всичко. Ейдън Шарп я беше закарал у дома й и се бе уверил, че е в безопасност, в леглото си. Тя не помнеше нищо, но това не означаваше, че е била в безсъзнание, просто някакво състояние на лек шок. Имаше рак, седмицата бе изпълнена със стрес — чудно ли беше, че реагира толкова бурно? Той сигурно е трябвало да се обади на Кет, но тогава щяха да минат часове, а той положително я е проверил и не е бил разтревожен, щом я е оставил сама. Той беше добросъвестен, с добра репутация, а Кет имаше добро мнение за него.

Карин се облегна и взе романа, който едва беше започнала, преди да заспи снощи. Ко̀сите слънчеви лъчи се процеждаха през красивите завеси на спалнята за гости. Чуваше как Сам и Хана се смеят долу. Животът изглеждаше много хубав. Това, което отчаяно искаше, беше живот — още от този обикновен, незабележителен, чуден живот, колкото може повече. Изпълни я кураж и оптимизъм.