Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (52)

Четиридесет и пет

— Къде си?

— Здрасти, сержант. Както обикновено — мотая се.

— Нищо ли няма още?

— Не. Мисля, че са ни усетили.

— Кой е с теб?

— Дейв Грийн, само че сега е в тоалетната. Бих пийнал едно кафе, но в ъгловите магазини в района на Медоу Вю няма особен лукс.

— Само наркодилъри.

— Няма никакви.

— Това е двойно отрицание, Нейтън.

— Какво?

— Забрави. Тук е като морга.

— Всички са някъде навън. Говори се, че униформените ще провеждат акция в бизнес парка по-късно. Ще отида, ако мога, мозъчните ни клетки тук ще умрат.

— Кои клетки?

— Ха-ха. Звучите, като че сте изтърпели питието си с Папийонката, сержант.

— Когато Ема каже „да“, ще ви заведа двамата в бар „Ембаси“, тогава ще е друго.

— Ще стане.

— Защо, каза ли ти вече „да“?

— Още не се е върнала, но ще стане, ще видите.

— Слушай, Нейтън, Папийонката… Той носи часовник с фазите на луната.

— Аха, Анджела Рандъл. Може да е съвпадение.

— Може.

— Нещо друго?

— Не. Нищо конкретно.

— Така, все този проблем с изчезналите жени, нали? Трябва да вървя, сержант, нещо става. Чао.

Телефонът прекъсна.

Фрея слезе в бюфета. Четирима униформени седяха заедно и закусваха, но иначе беше празно. Взе си кафе и банан и ги занесе на масата до прозореца.

Ейдън Шарп беше дошъл неочаквано в участъка, за да съобщи, че Деби Паркър му е била пациентка, макар че този факт в началото е изхвърчал от ума му. Защо? И ако часовникът е бил подарък от Анджела Рандъл, откъде я е познавал? Като пациент? Ако е така, защо не каза? Защо името й не му говореше нищо?

Може да изпрати Нейтън да го разпита. Ако има нещо, той ще го усети. Нейтън имаше силен инстинкт, долавяше същите вибрации като нея и това беше причината да работят толкова добре двамата. Но това ще е хващане за сламка, помисли си тя, докато белеше банана си.