Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (5)

Три

Четвъртък сутрин, изгревът едва се прокрадва през гълъбовосивата мъгла. Меко време.

На Хълма, сред морето от пара, изплува зелен остров. Дърветата са голи, но шубраците и къпините, които приличат на козина, с която са обрасли долчетата и падините, все още са отрупани с плодове, а листата им не са окапали съвсем. По средата на пътя към върха на Хълма са камъните Уерн, древни камъни, като три вещици, клекнали около невидим казан. През деня край тях тичат деца, които с боязън докосват грапавата им повърхност. А в деня на лятното слънцестоене тук се събират облечени в роби хора, които танцуват ритуални танци и пеят химни. Но всички знаят, че са безопасни, и само им се присмиват.

В този час обикновено няколко души тичат нагоре, надолу и около Хълма, дишайки тежко, винаги сами, без да забелязват нищо. Тази сутрин са излезли двама мъже със сериозен вид, тичащи безшумно. Няма я жената. След време, когато светлината се усилва и покривалото на мъглата се разгъва, се появяват трима млади мъже на планински велосипеди, които карат по пясъчната пътека към върха, дишат тежко, но не спират.

Един старец разхожда йоркширски териер, а една жена — два добермана. Обикалят около камъните, а после бързо се връщат надолу към пътеката.

През нощта на Хълма може и да има хора, само че те не са бегачи и велосипедисти.

По-късно слънцето изгрява, кървавочервено, над шубраците, къпините и мъхестата трева, докосва камъните, осветявайки парчета довята отнякъде хартия, опашката на бягащ заек, мъртва гарга.

Никой не вижда нищо необикновено на Хълма. Хората се разхождат, тичат, карат велосипеди, но не съобщават за нищо, което ги е разтревожило. Всичко е както винаги, същите камъни и дървесни корони, които не крият никакви тайни. Колите се движат само по павираните алеи, а и да не бе така, след дъжда всички следи от гуми са отмити.