Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (28)

Двадесет и три

„Радио BEV в Бевхам, Лафертън и района. Слушате Роби Мънкастър с местните новини и времето в петък на обяд. Полицията в Лафертън моли за информация за изчезнало момиче. Издирва се двадесет и две годишната Деби Паркър, живуща на Паймънт Драйв, Лафертън, в неизвестност от около двадесет и четири часа. Сержант Фрея Графхам от полицейския участък в Лафертън.“

„Това изчезване е твърде необичайно. Деби Паркър никога не е отсъствала от дома си без предупреждение и ние сме особено обезпокоени, тъй като е оставила чантата и всичките си вещи в апартамента, така че със сигурност не е възнамерявала да ходи надалече или да отсъства дълго. Молим гражданите, ако са забелязали Деби или имат каквато и да е информация, която им се струва свързана със случая, да ни се обадят. Ако мислите, че сте я видели, моля, обадете ни се спешно.“

„Изчезналото момиче е високо около метър и шестдесет и пет, пълна, със средно дълга права кестенява коса. Може би е облечена с вълнено яке и маратонки. Полицията моли всеки, който е виждал млада жена, отговаряща на това описание, в района на Хълма, да ни съобщи. Ако имате информация, обадете се в следствения отдел на Лафертън на телефон 01990 776776.“

„Мъж от Бевхам получи пет хиляди паунда компенсация от фирмата «Уейкс Електроникс», в която е работил седемнадесет години, след като…“

Санди Марш изключи радиото и в кухнята стана тихо. Това не се е случило. Всеки момент Деби ще влезе през входната врата и кошмарът ще свърши. Всеки момент ще звънне и ще попита защо е цялата тази суматоха. Всеки момент.

Чувстваше се виновна. Като че отивайки в полицията, беше превърнала отсъствието на Деби в нещо ужасно и плашещо. В един момент тя просто не се бе прибрала вкъщи, в следващия полицията говори по радиото за нея и взема всичко под свой контрол. Трябваше да си мълча, мислеше си тя, тогава можеше да се прибере. Трябваше да я чакам тук и… Разбира се, че не трябваше. Сложи чайника за още една чаша чай, защото трябваше да прави нещо, което да спре ужасния водовъртеж на мислите в главата й.

Преди половин час беше позвънила на бащата и мащехата на Деби в Стафорд, но им беше казала да не идват веднага, че Деби ще се обади, вероятно ще се появи или тук, в апартамента, или може би дори у тях и ще ги изненада. Само да беше така, помисли си Санди.

Не им каза за съобщението на полицията.

Сержантът й се обади три-четири пъти, за да провери нещата, и после, за да й прочете това, което беше написала. Тя беше много добра, много отзивчива.

— О, Господи, Деби, къде си? Ела си вкъщи, моля те, просто си ела. Моля те, Господи, нека си дойде.

Пусна пакетчето чай в чашата си и я напълни. Деби й беше приятелка и съквартирантка и тя се тревожеше за нея, но какво ли би било да изчезне детето ти, или съпругът ти? Не можеше да отиде на работа, знаеше, че няма да има полза от нея там. Каза им точно какво се е случило, не излъга, че е болна. Те наистина бяха добри, казаха й да не идва, докато Деби не се върне, и попитаха дали не иска някой да отиде при нея да й прави компания. Миналата седмица й беше минало през ума, че Деби вече е много по-добре и тя би могла да провери дали няма за нея работа в „Маколи Прентис“, може би на непълен работен ден. Старата й работа в строителното дружество щеше да е добър опит в работата с кредитния контрол.

Къде е тя? Санди внезапно удари с юмрук по масата. Къде е тя?

Телефонът звънна и тя подскочи. Не беше Деби, а баща й, който искаше да разбере има ли нещо ново. Санди се опита да звучи уверено, да не го тревожи и да не драматизира нещата. Не още. Но сержант Графхам каза, че ако Деби не се върне или не се обади, преди „Ехо“ да пусне новините, трябва да попитат семейството дали искат да дойдат в Лафертън.

Санди беше открила снимка на Деби, направена на ледената пързалка миналата зима, една събота следобед. Увеличиха я и я поместиха на първата страница на вестника. Беше истина. Това се случваше и тя не се събуждаше от ужасния сън. Деби беше в неизвестност от — колко време вече? Докато се опитваше да пресметне, Санди за пръв път се сети, че когато бе станала за работа предния ден сутринта, всъщност не беше видяла приятелката си. Преди влизаше, дърпаше завесите й, носеше й чай и се опитваше да я накара да стане и да започне деня, но откакто Деби вече бе много по-жизнена, тя не се тревожеше, че ще прекара цял ден в леглото в опит да се изолира от живота. Сега тя често ставаше по същото време като нея, но понякога се излежаваше и Санди я оставяше. Знаеше, че ще е само за половин час, вече не се тревожеше.

Дали Деби е била в леглото си, когато тя тръгна на работа вчера? Така си мислеше, но сега й мина през ума, че всъщност не е сигурна, не би могла да се закълне. Със сигурност беше там предишната вечер — заедно гледаха „Коронейшън стрийт“, а след това видео.

Може би е била в леглото си сутринта, но откакто се виждаше с онзи Дейва, един-два пъти беше ходила на нейните дълги ранни разходки.

Санди отиде в дневната, оттам в своята спалня, после отново в кухнята. Не можеше да се успокои, не знаеше какво да прави, дали да се обади в участъка, дали не сбърка, като не помисли за това по-рано. Не беше скрила нищо, просто не й беше минало през ум. А и в края на краищата, не беше сигурна. Деби може да е била там. Може и да не е била. Може би е била. Деби…

Телефонът отново звънна.

— Санди, Фрея Графхам е. Мислех, че ще искате да знаете, че вече имаме доста обаждания в отговор на молбата по радиото, някои от тях са много полезни и ние ги проверяваме.

— Виждал ли я е някой? Знаят ли къде е?

— Още няма нищо конкретно. Има няколко явни измамници, но това е нещо обикновено и ние ги изключваме. Как сте?

Санди преглътна.

— Вижте…

— Спомнихте ли си нещо?

— Да — каза Санди, — не… това е…

— Почакайте… Не се опитвайте да ми го кажете по телефона, звучите разстроена. Ще дойда.

Един час по-късно, след като беше чула това, което Санди трябваше да й каже, Фрея караше нагоре към Хълма, където претърсването вървеше с пълна сила. Полицаите се бяха разгърнали в редица и се движеха бавно по стръмните пътеки, оглеждайки земята, други тършуваха из храсталаците и шубраците. Целият район беше отцепен. Когато излезе от колата си, тя видя Саймън Сърейлър, който говореше с униформения инспектор, отговарящ за претърсването, и тръгна към тях. Издирването на Деби Паркър сега беше на предна линия в съзнанието й и цялото й внимание и енергия бяха съсредоточени върху него. Но част от нея реагира при вида на Саймън с изблик на удоволствие. Тя го потисна, затваряйки чувствата си дълбоко, за да не им обръща внимание, докато вървеше разследването.

— Фрея — обърна се той към нея, — има ли нещо ново?

— Не съм сигурна. — Тя кимна на униформения инспектор, той се отдръпна и се отправи към полицейския ван, който беше място за среща на екипа по претърсването. — Току-що се видях със Санди Марш, съквартирантката на Деби. Много е разстроена. Изведнъж й минало през ум, че всъщност не е виждала Деби вчера сутринта. Със сигурност е била там предишната вечер. Били са заедно, гледали са телевизия и Санди отишла в стаята й по-късно, към десет и половина, за да вземе назаем няколко превръзки. Деби вече е спяла. Санди излязла тихо, без да я събуди. Но се чуди дали тя не е станала преди нея сутринта, за да отиде на една от дългите си разходки.

Сърейлър се намръщи.

— Някакъв резултат от съобщението по радиото?

— Много обаждания, но най-вече загуба на време, нищо конкретно. Сър, мисля, че трябва да пуснем друго съобщение и да споменем и за изчезването на Анджела Рандъл. Оттогава мина време, но аз съм сигурна, че са свързани. Някой може да си спомни нещо.

— Може, но аз бих го задържал, докато пристигнат родителите на Деби и ги запознаем със събитията. Не искам да чуят по радиото и за друга изчезнала жена, преди да са получили от нас пълната информация, не искам и медиите да имат повод да обявят с едри букви „сериен убиец“ на първите страници.

— Добре.

— Какво ще правиш сега?

— Ще се върна в участъка да взема Нейтън Коутс, а после ще отидем в Старли да проверим онзи терапевт.

— Дейва. — Старши инспекторът прозвуча неодобрително. — Ще ми се да чуя какво би казала майка ми по темата. — И двамата се засмяха.

— Между другото, майка ви ме помоли да й помогна с пролетния панаир.

— Е, внимавай. Тя има здрава хватка.

— Не съм сигурна за какво е… за дневния център?

— Тя е патрон на дневен център за възрастни хора с деменция и подобни проблеми. Но това, за което те е ангажирала, е хосписът към „Сейнт Майкъл“.

— И на него ли е патрон?

— Президент.

Беше приятно да стои на зимното слънце, да говори с него, да се отпуснат, да се шегуват, за момент да забравят повода, по който са тук. Той срещаше погледа й и се усмихваше, не флиртуваше, просто все едно я харесва и иска да говори с нея и за други неща от живота си, освен за работата. Наслади се на момента, мислеше си Фрея, наслади се на момента.

— Много съм задължена на майка ви. Тя ме посрещна много топло и ме запозна с други хора, приятели. Не е лесно да започнеш отначало на ново място.

— Представям си. Лафертън обаче ще ти се стори малко клюкарски. Всъщност това е един провинциален град с катедрала. И все пак, тук сигурно е по-лесно да се намерят приятели, отколкото в Лондон.

— Знаете ли, мисля, че не искам никога вече да видя Лондон.

— О, ще поискаш.

— Никой там не ми липсва.

Той отново срещна погледа й. Беше прям, помисли си тя, не я избягваше.

— Старли, сержант Графхам — каза той.

— Да, сър.

Носи усмивката му със себе си през останалата част от деня.