Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (6)

Четири

Деби Паркър лежеше със свити колене в леглото. Навън слънцето грееше, ярко за декемврийска сутрин, но тъмносините завеси бяха спуснати.

Тя чу часовника на Санди, водата от душа на Санди, програмата на BEV от радиоприемника на Санди, но нищо от това нямаше значение за нея. Когато Санди отидеше на работа, Деби щеше отново да заспи, да проспи тихата сутрин и нямаше да пусне вътре слънцето, деня, живота.

Винаги имаше момент, когато се събуждаше и се чувстваше добре, нормално. „Хей, вече е ден!“, преди смазващата, черна мъка да пропълзи в ума й като мастилено петно върху попивателна хартия. Сутрините бяха лоши, а откакто загуби работата си, бяха станали още по-лоши. Тя се събуждаше за главоболията, които забулваха съзнанието й и я теглеха надолу в продължение на половин ден. Ако положеше голямо усилие, излезеше и тръгнеше из града — ако направеше нещо — болката бавно намаляваше. Рано следобед чувстваше, че може да се справи. Вечерите често беше добре. Но не и през нощите, дори и ако изпиеше няколко питиета и се проснеше на леглото ако не развеселена, поне безгрижна. Стряскаше се към три с бясно биещо сърце, потна от ужас.

— Деби…

„Върви. Не идвай тук.“

— Осем без десет е.

— Чаша чай?

Деби не помръдна, не каза нищо. „Отивай си.“

— Хайде де.

Дръпна пердетата. Шумът беше като от зъболекарска машинка. Санди Марш, безцеремонна, енергична и блестяща — и уверена.

— Казах, че ти донесох чаша чай.

— Добре съм.

— Не си.

— Добре съм.

— Може и да не е моя работа, но мисля, че трябва да станеш и да идеш на лекар.

— Не съм болна — промърмори Деби сред гънките на възглавницата.

— Но не си и добре. Погледни се. Може да имаш сезонно емоционално неразположение… Декември е. Факт е, че през декември и февруари се самоубиват повече хора, отколкото през другите месеци.

Деби седна, гневно отхвърляйки юргана.

— О, страхотно. Благодаря.

Ясното, светло, гримирано лице на Санди се смръщи загрижено.

— Извинявай. Удари ме. Съжалявам. О, боже!

Деби заплака, облегната напред на ръцете си.

Санди посегна да я прегърне.

— Закъсняваш — каза Деби.

— По дяволите закъснението! Ти си по-важна. Хайде.

Най-накрая Деби стана и се затътри към банята. Но преди душа беше ред на огледалото.

Акнето беше станало по-зле. Цялото й лице беше белязано от възпален, инфектиран обрив. Той се спускаше надолу по шията и раменете й. Ходи на лекар за това веднъж, преди месеци. Даде й някакъв смърдящ жълт мехлем, с който да се маже два пъти на ден. Той омазни дрехите й, вмириса чаршафите й, но изобщо не повлия на пъпките й. Тя така и не довърши бурканчето и не отиде отново при лекаря.

— Мразя лекарите — каза тя на Санди. Седеше в кухнята, пълна с мебели „Направи сам“, чиито врати непрекъснато падаха.

Санди направи сандвичи и още две чаши чай.

Двете се познаваха от началното училище, израснаха на една улица и заедно наеха апартамент преди единадесет месеца, когато майката на Санди се омъжи повторно и у тях стана трудно да се живее. Но очакваният непрекъснат купон не се получи. Деби загуби работата си, когато строителното дружество закри клона си в Лафертън. И тъмнината запълзя към нея.

— Те ми дават само купища хапчета, от които се отнасям.

Санди топеше лъжицата в чашата си и разбъркваше, топеше и разбъркваше.

— Добре. Е, може би има някой друг, при когото можеш да отидеш.

— Например?

— Някой от онези, рекламират ги в здравните магазини.

— Какво? При някой зловещ иглотерапевт? Разни знахари и прочее? Едва ли.

— Е, много хора вярват в това. Просто си запиши няколко имена.

Когато започна да действа, се почувства по-добре. Усети даже искрица радост, когато влезе в магазина за вестници и купи бележник и химикалка, тръгна по „Перо“ към здравния магазин и погледна нагоре към Хълма оттатък покривите. Билото му беше обагрено от лимоненожълти слънчеви лъчи.

Аптеката беше на Алмс стрийт, близо до катедралата. Може да се оправя, мислеше си Деби. Може да оздравея, да отслабна с десетина килограма, да намеря нещо, което да изчисти кожата ми. Нов живот.

Визитките бяха забити една върху друга, наблъскани по цялата коркова дъска. Трябваше да вдигне и да откачи няколко, за да препише имената и телефонните номера. Техника „Александър“, рефлексология^[1], лечение „Брандън“, акупунктура, хиропраксис^[2]. Отне й цяла вечност да ги прегледа. Накрая се спря на четири — ароматерапевт, рефлексолог, иглотерапевт и фитотерапевт — и след моментно колебание — още един… адрес и телефон на някой си на име Дейва. Почувства се привлечена от картичката — наситено тъмносиня, напръскана с вихър от мънички звезди. ДЕЙВА. ЛЕЧЕНИЕ. КРИСТАЛИ. ВЪТРЕШНА ХАРМОНИЯ. СВЕТЛИНА. ТЕРАПИЯ НА ЦЯЛАТА ЛИЧНОСТ.

Гледаше я, оставяйки се да бъде погълната от дълбокото синьо. Определено имаше ефект, без съмнение. Когато излезе от магазина, се почувства… различно. По-добре. Синята картичка остана в съзнанието й и когато си спомняше за нея, й се струваше, че може би ще намери нещо в това. Във всеки случай, чернотата се сви назад, в най-дълбоките ъгълчета на съзнанието й като черно пълзящо създание и остана там.