Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (18)

Записът

Веднъж ми каза, че си идвала в болницата и си чакала, за да видиш, както се изрази, „как изглеждам като доктор“. Чакала си почти три часа, но никой от облечените в бели престилки не съм бил аз и накрая си се отказала и си се прибрала вкъщи разочарована. Не си знаела, че студентите са в друга сграда, а и през първата година рядко някой от тях носеше бяла престилка. Имаха само лекции, водеха записки и носеха спортни якета. Но ти си искала да ме видиш, защото си знаела, че когато ме видиш, ще повярваш, че съм истински студент по медицина. Щеше да се гордееш и бялата престилка щеше да бъде символ на тази гордост. Нямаш представа колко бях горд и самият аз, когато започнах да я нося всеки ден.

През първите месеци като че бях отново малкото момче, което се събужда с мисълта, че това е неговият рожден ден и трябваше да се ощипя, за да се уверя, че е истина. Седмици наред не можех да повярвам, че съм постигнал това, за което жадувах и работих от деня, в който ми зашиха устната в болницата, след като ме ухапа кучето, което толкова мразех.

Лекциите по медицина бяха доста интересни, но в много отношения ме караха да се чувствам така, все едно съм се върнал в училище, а аз жадувах да започне истинското обучение по медицина. Исках да нося бяла престилка. Исках да гледам операции, хирурзи и анестезиолози с престилки и маски. Но най-много от всичко исках да правя дисекция на човешко тяло.

Първия път, когато влязох в дисекционната зала и видях труповете на масите и онзи от тях, определен за нашата група, се почувствах замаян, но не от шок или погнуса като другите, които пребледняха и излязоха от залата. Моето прилошаване беше от вълнение, толкова силно, че ръцете ми се разтрепериха и трябваше да ги скрия зад гърба си. Залата с телата, инструментите, миризмата на формалдехид и антисептици, която прикриваше миризмата на разложение, беше мястото, където толкова дълго мечтаех да бъда. Това беше фокусът на мечтите ми и целта на толкова години труд. Никога не преодолях трепета, чувството на страхотна възбуда, на сила. Тялото в дисекционната зала изглеждаше толкова далеч от живота, като че никога не бе имало нещо общо с него. Плътта няма жизнен цвят, тя е с цвят на маджун. Когато режеш нещо живо, то кърви, прясната рубинена кръв тече във вените, а разрезите със скалпела в труповете върху масата за дисекции не предизвикват нищо толкова ярко. Много скоро разрязването на плътта, сухожилията и мускулите, отварянето на стомаха, сърцето и белите дробове, изваждането на черния дроб и бъбреците, развиването на метър след метър черва се превръща в рутинна дейност. Става дори скучно, все едно тялото е направено от пластмаса или гума. Това помага на обучението и за изучаващия хирургия нищо не може да замести работата с живата човешка плът.

Но това бяха трупове на хора, които може би бяха починали отдавна. Кои са те? Откъде са? Какъв живот са водили? Не си задавахме такива въпроси. От какво са умрели? В какво състояние бяха органите им и какво ни казваха за болестите и процеса на стареене? Това бяха въпросите, които ни учеха да задаваме и чиито отговори откривахме, като търпеливо разпластявахме трупа. Как са устроени мускулите, къде се намира черният дроб спрямо далака, къде са главните артерии, чиито имена трябваше да учим наизуст от учебника, но още не бяхме виждали?

След две седмици всичко това изглеждаше банално и аз вече не се вълнувах. Много от другите студенти дотолкова свикнаха с мъртвите тела, че си правеха шеги с тях. Те ме ужасяваха. Отнасяха се към тях с неуважение, което винаги ми се е струвало неправилно. Мъртвото тяло изисква уважение, без значение какви са били чувствата ни към живата личност, която го е обитавала. Бях шокиран, когато една сутрин влязох в дисекционната зала и един от състудентите ми скачаше на въже от черва.

Никога не изгубих любовта си към дисекционната зала. Сега вече знаеш това. Но тя не ми беше достатъчна.

Учех много. Химически формули, психология, списъци с болести с техните причини и симптоми бяха отпечатани в големите учебници и трябваше да бъдат извлечени и запазени в паметта. Това ми беше трудно. Но аз не се отказах. Ти беше жертвала всичко, за да бъда тук. Знаеш, че никога не забравях това, нали?

Нещо повече, бях възбуден от това, което предстоеше.

Дисекционната зала беше начало. Онова, което ме стимулира после, беше перспективата да присъствам на операция и да наблюдавам работата на хирурзите върху живи тела, чиито сърца биеха, чиито бели дробове се разтваряха и чиято кръв бликаше в меките вени.

Учудващо, но аз изобщо не бях мислил за моргата и как бих реагирал на нея. Дори не бях сигурен, че ще ни водят там и какво бихме правили.

Искам да разбереш какво почувствах, когато за пръв път влязох през люлеещата се пластмасова врата в ярко осветената, покрита с бели плочки зала. Бяха ми поставили въпрос за изпита по аутопсия и за да отговоря, трябваше да отида и да наблюдавам.

Може би всеки, който изучава медицина, има съдбовен момент, който му показва пример от бъдещето му. Тези, които стават гинеколози, чуват първия плач на бебе, очните хирурзи трепват при възможността да възвърнат нечие зрение, психиатрите говорят с пациент, определен за луд, и вярват, че могат да стигнат до тази личност, да отстранят лудостта и да върнат човека към живота.

Моят съдбовен момент настъпи в моргата.