Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (13)

Десет

Когато синьо-белият автобус приближи спирката на пазара на площада, за момент Деби Паркър изпита пълна паника, от която стомахът й се преобърна и по врата й изби пот.

От Лафертън за Старли и Хълма на Старли пътуваха три автобуса на ден. Този в девет и четиридесет и пет беше първият и тя трябваше да убие повече от час преди срещата. Беше го планирала старателно. Щеше да намери къде точно се намира духовният храм на Дейва, а след това да пие някъде кафе. Ако останеше време след това, там имаше няколко малки магазина, които да разгледа. Старли не беше по-голям от село, израсло около хълма, но в него се бяха установили много лечители, както беше разбрала от „Вестник на обществото“, който взе от здравния магазин. Чете го в продължение на дни, той я беше отвел към други брошури и книги, а Санди беше оставила компютъра си включен, така че тя можеше да открие още в Интернет. Някои от нещата звучаха странно, но други я очароваха и тя стоеше до късно вечер, зачетена в тях, а след това лежеше и си задаваше въпроси, опитвайки се да приложи техните принципи върху себе си. Трябваше да научи толкова много неща от Дейва, да получи толкова напътствия, да зададе толкова въпроси и винаги когато погледнеше синята картичка, чувстваше сигурност и дълбока убеденост, че това е пътят, който трябва да следва. И все пак, докато гледаше отворените врати на автобуса и металните стъпала, Деби беше толкова ужасена, че й се прииска да побегне обратно към сигурността на дома си, в тъмната си стая, в леглото си.

— Хайде, скъпа, задържаш опашката.

Шофьорът чакаше, потропвайки с монета по кутията с билети. Тя се огледа. Шестима души напираха зад нея.

— Старли и Хълма на Старли през Димпър, Харнам, Брънсби, Локъртън Ууд, Литъл Локъртън, Фретфилд, Шримфийлд и Горен Старли. Има голям избор, ти само реши.

Някой я бутна отзад и за да запази равновесие, Деби трябваше да стъпи на първото стъпало на автобуса.

— Слава богу! Докъде?

Тя преглътна, в гърлото й имаше суха буца, не можеше нито да диша, нито да говори.

— Старли.

— Еднопосочен или смяташ да върнеш вкъщи?

— И връщане, моля. — Буцата се стопи, но пръстите й трепереха, стиснали белия билет.

 

 

Беше забравила колко е красива природата край пътя, дори през януари, как хълмовете се спускат и разгъват един след друг, с малки горички между тях и потоци, препускащи из долчинките, лентите на коприненосивите скални стени, и овцете, пръснати из хълма, като че съвсем случайно, като конфети. Зимното слънце бе лимоненожълто, надвиснало ниско над полето. Светлината му беше прекрасна, мека и чиста, докосваше покривите на оборите, короните на дъбовете, дървените порти и се разливаше по ширналите се ливади. Видя и ловци, конете им летяха в дълги скокове над дългия плет, мяркаха се червени сака, черни шапки, развяваха се гриви и дълги опашки.

Докато гледаше всичко това, настроението й се подобри, тя се успокои. Трябваше повече да излиза, както сега, да пътува някъде, да гледа навън, спокойна и обвита в пашкула на топлия автобус. Тъмната омраза, която хранеше към самата себе си, към непривлекателното си лице и пълното си тяло, изглежда, беше останала в Лафертън. Сега беше вече друга, доволна, без тревоги, дори щастлива, в приятен, радостен транс.

Не обръщаше внимание на бавното движение на автобуса по обиколния маршрут, спирането и потеглянето — всичко това й доставяше удоволствие и я държеше на сигурно място, далеч от нея самата. Синята картичка беше в джоба й, като талисман, като обещание, че за момента няма от какво да се страхува. Това, което предстоеше, щеше да се случи и трябваше да се случи.

Слънцето топлеше лицето на Деби през прозореца на автобуса. Една чапла с дълги висящи крака прелетя над полето край потока и кацна — източена, елегантна, неестествено неподвижна. Един заек внезапно притича надолу по хълма и изчезна от погледа й. Тя се унесе в полудрямка.

 

 

— Старли… Старли… последна спирка, моля. — Тя се сепна и за момент не можа да си спомни защо седи с изтръпнали крака и схванат врат в празния автобус.

— Нощен живот, а?

Стоеше на паважа и гледаше как автобусът направи завой и спря от другата страна на улицата. Двигателят угасна и шофьорът слезе.

Всичко беше спокойно. Останалите пътници бяха изчезнали, а вторник сутринта през януари не беше ден, в който места като Старли бяха пълни с народ.

Малкият град беше разположен на два склона, които оформяха буквата Т, с главна търговска улица на дългата страна. Къщите бяха малки и тихи, каменни, с керемидени покриви. Имаше няколко боядисани в бяло и розово вили от деветнадесети век като тези в старата част на Лафертън. Тя се огледа. Срещу нея беше началното училище на Старли, до него малък паркинг, почти празен. Баптистки параклис. Банка. Поща. Книжарницата на Старли и полицейският участък.

Бавно мина покрай тях. Малка бакалия до месарницата. Това бяха нормалните магазини. В пресечната точка на Т-то пътят стана още по-стръмен и тя изведнъж видя, че всичко, което правеше Старли център на интереса към „Новата епоха“, беше струпано тук. Във всяка сграда имаше или магазин, или нещо като център… Фън шуй. Кристали. Вегетарианска и пълнозърнеста храна. Билкар. Книжен център „Нова епоха“. Къща за срещи на „Обществото на Старли“… Индийски сари и индиански племенни мъниста, свещи, кандилници, камбани, звънци, ядки, алтернативни лосиони и лекарства, козметични продукти, които не са изпробвани върху животни, екологично чисти сапуни, рециклирани стоки. Между тях имаше врати с табели на консултантски кабинети на лечители, билкари и психотерапевти.

Улицата беше тиха, магазините — почти празни. Влезе в един от тях. Миришеха на ароматизатори и прах, а стъпките й силно отекваха по дървения под. Зад щанда седеше момиче и плетеше. Две жени говореха за хомеопатична клиника за животни. Деби очакваше, че мястото ще й се стори вълнуващо, но изглеждаше само тъжно и изоставено. Табелките бяха опърпани, стоките изглеждаха стари, всичко имаше унил вид.

Откри малко кафене за естествени храни с маси и столове от светъл бор и дъска за обяви с картички на лечители и съобщения за срещи. Сервираха само безкофеиново кафе и билков чай и тя си взе кафе и парче твърд кекс. Кафето имаше особен вкус, а момичето й го сервира студено.

Деби седна под дъската за обяви. Синята картичка на Дейва проблясваше под останалите. Деби я гледаше втренчено. Цветът й беше магически, направи настроението й и мрачната обстановка в кафенето по-светли, отново и отново я очарова. Нямаше представа защо цветът и буквите на тази картичка приличаха на глас, който говореше съкровено на нещо дълбоко в нея.

— Бихте ли ми казали къде е това? — Тя посочи картичката.

— Какво пише?

— Храмът на Пилигрим стрийт.

— О, да, малка странична уличка наблизо, след завоя при магазина за свещи.

— Благодаря. Трудно е, когато си на непознато място.

— Да, така е.

— Мисля, че ще взема още една чаша кафе. Имам час в дванадесет.

Искаше да разкаже на момичето всичко, да й разкаже за себе си, нещо, което никога не беше правила. Момичето побутна към нея буркана с кафе и загреба с въздишка от кафявата захар. Чайникът засъска, когато водата завря.

Деби се опита да отхапе от кекса и не й разказа нищо.

 

 

Беше много подранила. Разходи се от едната страна на улицата към върха, но не откри нищо, което да прилича на храм на Дейва.

Прасците я боляха. Пресече улицата и внимателно тръгна надолу по отсрещната страна. На средата на пътя изведнъж зърна нещо синьо — нейното синьо, както вече го наричаше мислено. Синьото петно като че изгря в тъмната улица. Беше разположено на стената на къща, която по нищо не се отличаваше от останалите. Дейва. Имаше същия златен звезден прах. Но все още беше дванадесет без десет. Страхуваше се да не изглежда твърде нетърпелива.

Беше се изморила, след като обиколи два пъти плетеницата от стръмни улички. Наоколо имаше малко хора, магазините бяха празни. Лек мирис на пачули или мускус се носеше от една от вратите. Беше студено.

Ако не беше синята картичка в джоба й, щеше да се разплаче и да се спусне обратно към спирката на автобуса, а после в спалнята си в Лафертън. Но тя имаше картичката.

 

 

В дванадесет без пет тя натисна звънеца под синята табела.

Не се чу нито звук, никой не излезе. Внезапен студен вятър се спусна по улицата. Опита се да отвори вратата, но тя беше затворена и заключена. Какво се мотаеха?

Някъде църковен часовник удари дванадесет и когато и последният звън заглъхна, вратата се отвори. Една жена с дълга пола и шал, вързан около главата, пусна Деби вътре.

— Дейва обича срещите му да започват точно навреме.

Влязоха в малък коридор, светлината оскъдно се процеждаше през цветния прозорец.

— Дейва ще ви приеме сега.

Тя отвори вратата и я задържа, за да влезе Деби.

Имаше кръгла маса и два стола, по стените висеше някакъв мек, драпиран плат.

— Влезте, Деби.

Той седеше до масата, носеше безцветно велурено палто като свещеническо расо. Имаше дълга кестенява коса, пръстите му бяха украсени с пръстени. На врата му висеше верижка от обикновено сребро.

Сърцето на Деби силно туптеше.

— Не се притеснявайте. Елате, моля, и седнете.

Горяха свещи, които пръскаха сладникава миризма, огледало с натруфена рамка отразяваше трептящите кехлибарени пламъци.

Той мълчаливо изчака Деби да разкопчае якето си и да остави чантата си. Тя се въртеше, нервна и несигурна. И тогава вдигна поглед и видя очите му. Те бяха приковани в лицето й, големи очи с гъсти мигли, сини, толкова дълбоки, магнетични и красиви като синьото на картичката. Нямаха само златен прах. Деби почувства как потъва в тях и издаде дълбока, тръпнеща въздишка на облекчение. Почувства се така, сякаш се е отказала от част от себе си. Вече не беше разтревожена, вече не се страхуваше. Беше тук и това й бе достатъчно.

— Добре — каза Дейва. Гласът му беше доста обикновен. — Добре дошла в храма, Деби. С каквито и грижи, проблеми и страхове да си дошла при мен днес, ние ще ги разгледаме внимателно, ще започна да те лекувам и ще открия някои нови перспективи в живота ти. Каквато и да е болката — душевна или физическа — която потиска енергията ти, изтощава те и се опитва да те тегли назад, ние ще се справим с нея. Не с всичко наведнъж, не точно днес. Но постепенно ще започнеш да се чувстваш по нов начин, по-жизнена. Обещавам ти. Ще се почувстваш балансирана и в хармония със себе си и със света, ще бъдеш по-свободна, в унисон с вътрешната си същност. Обещавам ти. Някои неща могат да се излекуват лесно, защото са по-дълбоки. Всичко, което ще ти кажа и ще направя, всяко лечение, което ще ти препоръчам, цялата енергия, която ще вложа, за да ти помогна, са позитивни и добри. Нищо няма да ти навреди. Нека ти кажа как ще протече часът, Деби.

Да слуша Дейва, беше все едно да слуша плискане на вълни или шумолене на вятър в листата, гласът му беше галещ и успокояващ. Докато говореше, той я гледаше твърдо и силата на очите му беше толкова голяма, че тя бе принудена да гледа надолу към масата, застлана с тъмночервена кадифена покривка. Беше невъзможно да издържи погледа му, както беше невъзможно да се гледа към слънцето.

— Първо ще те преведа през кратка, обикновена медитация, за да се успокоиш и да се освободиш от напрежението. Ще мълчим, докато аз се настроя към твоите енергии и почувствам силата или слабостта на чакрите ти. Тогава ще те прочета. След като се настроя на твоята вълна, ще мога да открия какви са проблемите и тревогите ти, дори и заболяванията. Съгласна ли си с това, Деби? Имаш ли някакви въпроси или притеснения, преди да сме започнали? Моля те, чувствай се свободна да питаш за всичко.

Той седеше със скръстени ръце на масата. Никога не беше виждала някой да седи толкова неподвижно. Сякаш дори не дишаше. Спомни си как чаплата беше застанала неподвижно, като нарисувана до потока.

— Не. — Устата й беше суха и гласът й прозвуча чуждо. — Не, благодаря. Аз съм… Съгласна съм с всичко.

— Добре. Добре, Деби. Тогава затвори очи и нека започна да фокусирам съзнанието ти върху светлината и покоя.

 

 

Тя лежеше, беше й топло, чувстваше тялото си леко. Плуваше някъде над земята, заобиколена от мека лилаво-синя мъгла, беше безгрижна, нищо не я тревожеше, нито сега, нито пък я бе тревожило някога. Чуваше меки звуци, които приличаха на музика, но не бяха музика, бяха естествени звуци, песен на птици и буйни потоци, плискащи се вълни и вятър в дърветата… Небесна музика, помисли си тя, небесна музика.

Тя му говори за детството си, когато майка й беше жива. Гласът на майка й звучеше ясно, лицето й беше пред нея. Разказа му как майка й върви с нея през листата в златна гора, как се смее с нея, докато двете хвърлят снежни топки, как пее, за да я приспи. Каза му как майка й лежи в леглото бледа и ужасно слаба, костите й са изпъкнали през почти прозрачната й кожа, очите й са угаснали.

— Страхувах се от нея — чу себе си да казва. — Тя не беше моята майка.

Разказа за смъртта и погребението, празната спалня и тишината в къщата им, как излизаше и седеше в градината или обикаляше из улиците, само и само да не слуша как плаче баща й. Разказа за мащехата си и как я мразеше през онези първи седмици.

Сега чувстваше как изплува нагоре, както водолазът излиза бавно на повърхността на водата.

— Добре, Деби… Почини си. Стой спокойно.

По лицето й се стичаха сълзи. Лежеше на дивана, таванът над нея беше син, посипан с малки златни звезди. Не можеше да си спомни как се беше озовала тук.

Дейва седеше на стола до нея.

— Стани, когато си готова. Не бързай.

— Заспала ли бях? Сънувах ли?

— Предизвикахме транс… сън в будно състояние. Той е дълбоко оздравителен. В безопасност си. Напълно.

Гласът му беше мек и малко напевен и тя почувства, че той би могъл да я накара отново да легне и да я отведе в друг, прекрасен свят.

— Седни, Деби.

Дейва стана, шумолейки с плаща си, и се върна на стола си до кръглата маса.

— Когато почувстваш, че си готова, ела пак тук. Не ставай прекалено рязко, може да ти се завие свят.

Главата й беше толкова лека, сякаш можеше да отплува от раменете й. Тя внимателно спусна краката си от дивана и почака за момент.

— Сега ти ще си отидеш вкъщи и ще спиш толкова добре, колкото не си спала от месеци. Но има още едно-две неща, които трябва да обсъдим… Един-два проблема, които да изясним.

Когато мина през стаята, почувства краката си така, сякаш бяха пълни с вода, и беше доволна, че отново ще седне.

— Ще бъдеш добре. Ще бъдеш много добре. Имаш пред себе си светла, блестяща пътека, но има и някои препятствия. Ти знаеш какво искаш да промениш в себе си.

— Дебела съм. Мразя пъпките си. Мразя тъмнината, която се спуска върху мен.

Никога не си беше представяла, че може да говори толкова откровено. Чуваше се да казва нещата, от които преди се беше срамувала, все едно чете списък с покупки.

— След консултацията ще ти напиша инструкции и няколко рецепти. Диета — но тя е съвсем обикновена. Яж само зеленчуци и плодове. Пий само вода или билков чай. Не яж нищо, което не е естествено. Яж от всичко това колкото искаш. Не яж животински продукти. Никакви млечни продукти, никакво масло, никаква захар. Не пий алкохол и кофеин, никакво кафе, чай или шоколад. Вземай витамините, които ще ти изпратя. Ще направя билков мехлем за кожата ти. Ще ти го изпратя след няколко дни. Мрачните настроения бавно ще се облекчат. Първо може да станат по-зле, както и главоболието. Почивай си. Разхождай се на чист въздух колкото можеш повече. Разхождай се, танцувай и тичай по полето, в гората… където и да е. Върви навсякъде и нека душата ти пее, Деби. Слушай мен и вътрешния си глас. Процесът на лечение вече е започнал. Доволен съм от теб. Виждам любов и светлина около теб и радостно бъдеще, щом изчистим тъмнината и препятствията от пътя ти.

Последва дълго мълчание. Дейва беше затворил очи.

Една от ароматните пръчки, които горяха в стъкленица на масата, се разпадна на купчина пепел.

Дейва отвори очи и стана с рязко движение.

— Ще ти назнача друг час в благоприятно време.

Тя го погледна право в очите, но сега погледът му беше непроницаем и прикрит, като че беше прекъснал електричеството във връзката помежду им. Лицето му беше безизразно.

— Благодаря ви… да. Благодаря. — Тя се запрепъва към вратата, чувствайки се неловко.

Жената с дългата пола стоеше там и в сумрака на коридора Деби едва не се блъсна в нея. Нищо не каза. Входната врата се отвори тихо, щом тя натисна ключа на стената, и Деби се оказа на улицата сама. Ръмеше.

Смутена и замаяна, тя почти се затича надолу по склона. Зави към кафенето за естествени храни, където две от масите сега бяха заети от жени с пазарски чанти и малки деца, които си бъбреха. Беше нормално. Обикновено. Искаше й се да се разплаче от облекчение.

Едва когато беше стигнала до половината на чашата сладко кафе и дебелото парче кекс от моркови, Деби си спомни, че и двете й бяха забранени. Имаше чувството, че се топи, след като тялото й се е размразило, че кръвта й отново тече във вените. Остана в топлото и приветливо кафене, докато стана време да се качи на хълма и да хване автобуса за вкъщи.

 

 

Събуди се малко след осем часа на следващата сутрин. Лежеше, опитвайки се да си спомни къде се намира и как се чувства. Първото, което разбра, беше, че наистина беше спала дълбоко, спокойно и без сънища. Тя почака, лежейки в своя пашкул от спокойствие като бебе. След петнадесет минути все още лежеше, напълно будна и блажена, със съзнанието, че черната мъгла не я обгръща, за да заличи останалата част от деня й. Чувстваше се леко отнесена, малко странно, но не потисната. Нищо такова.

Стана нерешително, като че можеше да почувства изведнъж рязка болка, или движението й да предизвика внезапно спускане на тъмнината. Но тя взе душ и се облече, без да се случи нищо.

Санди беше в кухнята и слагаше прането в пералнята.

— Изглеждаш различно — каза тя веднага.

Деби сложи чайника и се пресегна за чаши и мляко. Все още не знаеше дали иска да говори за Дейва, отчасти защото още не беше осъзнала какво се беше случило и нещата, които той й беше казал, отчасти поради дълбокото усещане, че консултацията би трябвало да бъде поверителна. Трябваше да поиска от него разрешение да говори за това. Разбра, че има нужда от още напътствия за много неща.

— Добре ли си?

— Малко съм замаяна. Прекалено много спах. Хайде, разкажи ми за твоята ваканция.

В продължение на десет минути Санди й разказваше. В кухнята беше приятно, зимното слънце грееше през прозореца. Деби продължаваше да изучава новото си състояние, като че докосваше с език изпилен от зъболекаря зъб, за да разбере дали още я боли.

— Е, добре, стига толкова за мен — каза Санди.

Седяха мълчаливо до паянтовата кухненска маса и дори сивите шарки по повърхността й се струваха красиви на Деби, както й олющената предна страна на пералнята и очуканата чаша, която висеше на куката. Дейва. Беше благодарение на Дейва.

— Е, случи се нещо — каза Деби.

Първите няколко изречения бяха трудни, трябваше да намери верните думи, за да опише всичко и да изрази силата, влиянието и красотата на Дейва, но после думите потекоха забързани, като поток над камъни — какво й беше казал за детството й, за бъдещето й, за характера й, какво ще направи за вътрешната й сигурност, безнадеждността й, цялото й същество. Санди слушаше внимателно, без да я прекъсне нито веднъж, като от време на време внимателно я поглеждаше, но през повечето време гледаше в пода.

Слънцето се вдигна нагоре по стената между тях.

Думите на Деби спряха да се леят и кухнята потъна в тишина. Беше се изпотила около врата, между гърдите, по гърба — усилието да се съсредоточи и да изрази всичко, както и преживяването отново на емоциите, я бяха изтощили и тя се чувстваше омаломощена.

— Какво стана после?

— Животът ми се преобърна.

— Аха…

— Сега започва.

— Ще отидеш ли пак?

— Той ще ми изпрати час… така става. Не можеш ти да си определиш час, той ти изпраща съобщение за точния ден и час… когато е благоприятно.

— Аха. — Гласът на Санди не изразяваше нищо — нито одобрение и ентусиазъм, нито съмнение.

— Ще ми изпрати някакви хапчета… билкови неща за главоболието и мехлем за кожа.

— Скъпо ли е?

— Не мисля, че ще е скъпо, не много.

— Защо?

— Защото той не е такъв, че да взема много пари, не иска да забогатее… А и знае, че аз съм на социални помощи.

— Аха.

— Каза да видя дали главоболието ще се оправи от хапчетата и да се разхождам много на чист въздух, предписа ми нов режим на хранене, но ако това не помогне, ще ме изпрати при друг. Каза, че нещата понякога не са лесни… Трябва да се лекуват по друг начин.

— Къде ще те изпрати?

— Не каза. При някой, когото познава, предполагам.

— О, и аз мисля така.

Деби я погледна остро.

— Слушай, Санд, всичко е наред. Фантастично е. Искам да кажа, наистина се чувствам по-добре от вчера.

— Страхотно. — Санди стана и отнесе двете чаши в мивката. Изми ги и ги изсуши, изсипа чая от каната и я изплакна. След това я погледна. — Какво смяташ да правиш днес?

— Да си купя разни неща за ядене. Да изхвърля боклуците от бюфета и хладилника.

— Добре, но не изхвърляй и моите.

— После ще изляза да се разхождам… както той каза. Да се разхождам и разхождам на чист въздух.

— Аха. — Санди отиде към вратата. Поколеба се. — Слушай, Дебс, не ме разбирай погрешно, но ти каза, че не помниш всичко, което е станало… Когато си дошла си на себе си, си лежала на дивана… Мислиш ли, че може да ти е дал нещо, или…

— За какво говориш?

— Не се нахвърляй върху мен. Искам само да ти кажа да внимаваш. Била си сама с него в стаята и…

— О, за бога, Санди. Това беше просто хипноза. — Тя си мислеше за очите на Дейва и нежния му глас.

— Изглеждаш по-добре.

— Чувствам се преродена, знаеш ли? Той ще ме накара да се родя отново. Това каза, че ще направи, само че още не е свършил, но когато свърши, аз ще бъда нова… нова Дебора. Каза, че когато това стане, мога да сменя името си. Ще почувствам истинска, дълбока нужда да го променя… Тогава няма да бъда Деби, ще бъда Дебора. Дебора Паркър.

Тя изправи гръб и почувства, че става по-висока и когато излизаше от кухнята, като че се носеше над земята.

Слънцето се плъзна от стената, оставяйки стаята в сянка.