Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (58)

Петдесет и едно

Стаята беше пълна. Инспектори и униформени полицаи седяха или стояха в три редици. Имаше тихи разговори, но без тътрене на столове, шеги и смях. Тези, които дойдоха тази сутрин, бяха чули, а тези, които бяха нощна смяна, останаха, за да разберат повече. Носеха се слухове, но точна информация нямаше.

Полицай Дейв Пиърс беше възседнал стола си до полицай Джъстин Уийкс.

— Току-що научих. Отцепили са половината стар град. Нещо ново?

Джъстин поклати глава.

— Всичко, което знам, е, че Нейтън и приятелката му са я намерили и са отишли с линейката в болницата. Не съм чул нищо друго.

— Знаят ли нещо?

Дейв наведе глава. Стаята утихна, когато старши инспектор Саймън Сърейлър влезе. Нейтън Коутс, напълно съсипан на вид, вървеше след него и седна на един стол наблизо.

— Добро утро на всички. Повечето от вас знаят вече за какво става въпрос, но аз искам да уведомя всички ви, преди да са плъзнали слухове. Миналата нощ полицай Коутс е отишъл до къщата на сержант Графхам около дванадесет и двадесет часа. Бил е придружен от сестра Ема Стийл. Те са се сгодили по-рано вечерта и са искали да споделят добрата новина. Отишли са с велосипеди до къщата на сержант Графхам, за да празнуват, в случай че още не си е легнала. Заварили са лампите светнати, а колата на сержант Графхам — паркирана отвън. Когато не отворила входната врата, не отговорила на телефона в къщата и на мобилния си телефон, който са чули как звъни вътре, те са разбили вратата и са я намерили да лежи на пода в дневната стая. Била е в безсъзнание, със сериозни наранявания. Нямало е следи от взлом, нищо в къщата не е било взето или повредено. Вратата на кухнята, която води към пътеката встрани от къщата, е била отключена.

— Сержант Графхам беше включена в операция „Орел“, а също и в разследванията, които Следственият отдел води във връзка със серийните кражби на бяла техника. Освен това водеше и разследването за трите изчезнали жени от Лафертън — Анджела Рандъл, Деби Паркър и Айрис Чатър, и аз съсредоточавам вниманието си върху обстоятелствата около това разследване…

Вратата тихо се отвори. Всички погледнаха към инспектор Джени Лийдбетър, която кимна на Сърейлър.

— Извинете ме за момент — каза той, излезе навън и затвори вратата.

Хората се спогледаха, размърдаха крака, заскърцаха столове, но никой не проговори. Някой стана и отвори прозореца.

Старши инспекторът се върна. Погледнаха го и разбраха. Кожата на лицето му се беше опънала, един мускул до устата му трепкаше.

Той се изкашля и погледна надолу.

Никой не дишаше.

— Току-що получих съобщение от болницата. Съжалявам… Фрея Графхам е починала преди петнадесет минути от раните си. Не е дошла в съзнание. Вече разследваме убийство. Ще свикам съвещание по-късно днес. Благодаря на всички.

Той бързо излезе от стаята, като спря само за секунда, за да направи знак на Нейтън Коутс да го последва.

* * *

В стаята си старши инспекторът си наля кафе от кафеварката. Нейтън все още държеше пластмасова чаша с изстинал чай, която беше взел от автомата преди съвещанието и я стискаше така, като че от това зависеше животът му. Саймън Сърейлър седна на стола си, отпи бързо голяма глътка от черното кафе и погледна полицая. Лицето му все още беше смръщено и бледо от шока след лошата новина, която беше получил.

Никой не проговаряше. Нейтън клатеше чашата с остатъка от чая си. Навън, в коридора, хората идваха и си отиваха, чуваха се гласове, обикновената бъркотия.

Тогава Саймън се наведе напред.

— Аз поемам ръководството на този случай, Нейтън. В състояние ли си да бъдеш част от екипа? Ако не, можеш да останеш долу и да се заемеш с нещо рутинно… Никой няма да те обвини.

— По дяволите, шефе. Тя беше мой сержант, искам да удуша със собствените си ръце копелето.

— Не позволявай гневът и скръбта да попречат на преценките ти. Знам, че е трудно.

— Дължа й го. Тя беше тази, която ме накара да направя предложение на Ем. Не изпускай случая, каза, не я оставяй да си отиде, направи го, питай я. Затова отидохме при нея, да й кажем.

— Знам.

— Искам да го арестувам.

— Шарп?

— Точно така.

— Нямаме достатъчно улики, Нейтън… Всъщност нямаме никакви улики.

— Часовникът.

— Възможно е да е този, който е купила Анджела Рандъл.

— Той е.

— Може да го помолим да ни го даде и бижутерът да ни каже. Но дори и да носи часовника, който му е дала Рандъл, това не означава, че има нещо общо с нейното изчезване или с изчезването на другите жени, и със сигурност не означава, че е нападнал сержант Графхам миналата нощ.

— Че я е убил.

— Да.

— Можете да го извикате. Нека отида с него в стаята за разпити, само…

— Не. Все още има друг начин. Ще отида да говоря с него.

— Ако изобщо е там, ако не е духнал… Тя беше по следите му, шефе, и той е разбрал. Когато отидох вчера, той знаеше. Умен е, но не толкова, колкото си мисли.

— Да, аз също искам да го хванем у тях. Всички експерти са в къщата на сержант Графхам и ако има нещо от него или от някой друг, те ще го открият. Да се молим да е така и да можем да го пипнем с нещо солидно. Но ако не е Ейдън Шарп, трябва да продължим да търсим.

— Той е. Трябва да го видите, да видите очите му. Той е психар. Какво да правя сега, шефе?

— Върни се в къщата на сержанта… Виж докъде са стигнали, притисни ги, искам бързи резултати. Дръж ме в течение. Отивам да говоря с Шарп. Има ли нещо особено, с което бих могъл да го притисна?

Нейтън се замисли. Старши детективът не би оставил нищо да му се изплъзне. Глътна студения чай и каза:

— Това, което каза за бизнес парка.

Саймън Сърейлър видя, че очите му са пълни със сълзи.

— Не отидохме достатъчно бързо там. Мотахме се, карахме около Хълма на майтап… Ако не бяхме го правили, щяхме да сме там навреме.

— Не сте знаели.

— По дяволите, сега знам — извика Нейтън и избърса с ръкав очите си. — Съжалявам, сър, съжалявам.

— Няма нищо, Нейтън. Не се напрягай много тази сутрин. В шок си. — Той се спря и погледна разсеяно през прозореца към сивата сутрин над къщите. — Всички сме в шок.