Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (11)

Осем

Айрис Чатър беше казала на доктор Диърбон, че е изморена, но тя не можеше да намери думи, с които да изрази колко е изморена. Всеки ден след смъртта на Хари беше изтощителна борба, която смущаваше съзнанието й и сякаш пълнеше крайниците й с топъл влажен пясък. Когато отиваше към магазина — сега винаги избираше по-близките магазини, не беше ходила в центъра на Лафертън от седмици — й се искаше просто да се свлече на паважа и да заспи.

Сега лежеше на дивана в предната стая. Беше средата на декември. Умората беше по-голяма, макар че беше спала повече от два часа. Огънят пращеше, а завесите бяха наполовина спуснати. Птичките бяха тихи под покривалото си.

Виждаше как навън се стъмва. Това бяха най-тежките моменти, когато си сам, особено през зимата — тъмнината в ранните и късните часове, която правеше дните толкова къси, а нощите безкрайни.

Но в момента, затоплена под одеялото, тя се чувстваше спокойна и странно щастлива. Стаята сякаш я беше обгърнала в грееща прегръдка и топлината облекчаваше артрита на коленете й. Най-хубавото нещо беше чувството, което идваше и си отиваше неочаквано, чувството, че Хари е в стаята с нея. След момент тя изрече името му на глас тихо, колебливо, сепната от звука на собствения си глас.

— Хари?

Не чу нищо, но знаеше, че той й беше отговорил. Тя протегна ръка.

— О, Хари, любими, тежко е, много тежко. Знам, че си щастлив и повече не те боли, и се радвам за това, разбира се, само че толкова ми липсваш. Никога не съм си представяла, че може да е толкова тежко. Няма да си отидеш от мен, нали? Докато знам, че си тук, ще се справя.

Искаше й се той да седи на стола отсреща, да може да го види, не само да чувства присъствието му, да й покаже, че е добре, че не се е променил.

— Искам да те видя, Хари.

Газовият огън изведнъж припламна, пламъкът за миг стана син. Тя притаи дъх в копнеж и молба.

Той беше тук.

— Искам да те видя — простена високо тя; внезапната хладна увереност, че няма да го види, и разочарованието от това бяха толкова остри и силни, както в началото.

Сепна я почукване на входната врата. Чу как Полин Мос я вика и с мъка се изправи от дивана.

— Добре съм, тук съм.

Полин беше добра съседка и приятелка, само че понякога не беше съвсем добре дошла. Имаше дни, в които Айрис не искаше да се вижда и да говори с никого.

— Направих малко кифлички. Може ли да сложа чайника?

Айрис Чатър избърса очите си, сложи очилата и запали лампата. Е, какво, късметлийка съм, каза си тя. Какво да кажат тези, които нямат съседи, които да ги държат под око и да им правят чай?

— Здравей, скъпа… О, събудих ли те? Съжалявам.

— Не, не. Само лежах и си мислех. Време е да ставам. — Тя последва Полин в кухнята. — Много си мила.

Подносът беше сложен, захлупената чиния с кифлички бе на печката.

— Не, не съм добра, егоистка съм. Много ми се ядяха кифлички и те използвах за оправдание. Изобщо няма да отслабна, а идва и Коледа. Извадих тавите за коледния ми кекс. Искаш ли да дойдеш с мен на пазара в събота, за да купя плодовете?

Коледа. Айрис гледаше избродираните клонки на покривката. Коледа. Думата не означаваше нищо. Не можеше да си я представи и не искаше да се опитва.

Полин взе подноса.

— Би ли донесла каната?

Тя стана и остра болка прониза коленете й, все едно в тях се забиха нажежени до бяло шишове. Трябваше да се хване за ръба на масата, притаила дъх. Полин я погледна бързо, но нищо не каза, докато не седнаха до огъня. Кифличките бяха изядени и те пиеха вторите си чаши чай.

— Аз слагам малко сода в кифличките… майка ми винаги го правеше. Не знам защо, но стават по-вкусни, не мислиш ли?

Айрис Чатър погледна нежно приятелката си.

— Не знам какво бих правила без теб през последните седмици, а и през цялото време, докато Хари беше болен. Ще ми се да можех да направя нещо за теб, Полин.

— Можеш.

— Трябва само да кажеш. Надявам се, знаеш това.

— Така е. Искам да отидеш на лекар за тези твои колене. И не ми казвай, че не си толкова зле, защото знам, че си.

— Но аз имах предвид нещо за теб.

— Знам. Е, какво ти каза последния път доктор Диърбон?

— О, старата история, списъкът с чакащи за операция е дълъг, пък и операциите на колене не са толкова успешни, колкото на тазобедрените стави, каза тя. Хапчета против болките.

Айрис не искаше да признае, че не беше споменала артритните си колене пред лекарката. Какъв смисъл имаше? Беше много зле, болките бяха постоянни и по-силни, но това, което каза на Полин, беше вярно. Бог знае колко време трябваше да чака в списъка, а силните болкоуспокояващи разстройваха стомаха й. Щеше да си купи аспирин.

— Иди пак. Кажи й, че не си доволна, помоли я да те запише в спешния списък.

— Има много по-зле от мен.

— Хм.

Айрис се пресегна да си налее последната половин чаша чай от каната.

— Знаеш ли, Хари все още е тук — каза тя.

Полин се усмихна.

— Е, разбира се, че е тук… той се грижи за теб, винаги ще се грижи.

— Имам предвид тук, в тази стая. Понякога се плаша. Искам само… да го видя, да го чуя… не само да го усещам. Полудявам ли?

— Ти?

— Това е голямо успокоение, Полин. Не искам да избледнее.

Стаята беше топла. Светлината от лампата се отразяваше в редицата месингови маймунки на рафта и ги караше да блестят.

— Мислила ли си да отидеш при някого?

— Какво искаш да кажеш?

— Някой спиритуалист. Медиум.

Щом чу Полин да изрича на глас идеята, която витаеше в собственото й съзнание, сърцето й подскочи.

— Много хора ходят, казват, че те наистина са… е, имат дарба.

— Ти била ли си при някой такъв?

— Не съм имала случай. Както и да е, само си мислех.

— Би ме било страх.

— От какво?

— Просто… бих се разстроила. — Тя сведе поглед към чашата си. — Баба ми гледаше на листа от чай.

— О, моята също. Всички го правеха тогава, нали? Пълни глупости.

— О, да.

Макар че когато баба Биксби беше описала мъжа, за когото щеше да се омъжи Айрис, много преди тя да го срещне, беше познала всичко за него — как изглежда, жестовете, работата, семейството, всичко. Тя позна дори че няма да имат деца години преди те да загубят надежда.

— Освен това — додаде тя — къде да намеря такъв? Трябва да бъда внимателна.

— На Песидж стрийт има спиритуалистка църква. Сигурно имат дъска с обяви.

— Изобщо не ми харесва това място, прилича малко на бункер.

— Е, нали не би отишла при някой от онези, които обикалят хотелите… Понякога ги има в Диър Парк. Окачат навън табела… „Вечер на ясновидците и медиумите“ и подобни работи. Мадам Росита със златните обици. Абсолютен цирк.

— Но вземат парите на хората.

Полин започна да прибира върху подноса съдовете от чая.

— Предполагам, че е както с всичко друго… Трябва да ти препоръчат някого. Ще поразпитам тук-там. А сега ще дойдеш ли по-късно да гледаме „Тънката следа“?

— Не тази вечер, Полин, имам да свърша някои работи.

— Е, ако решиш.

— Знам. Ти си добра приятелка.

 

 

Дълго след като Полин си отиде, идеята да отиде при медиум продължи да се върти из ума й. Чудеше се дали щеше да е грешка, щеше ли да е скъпо, може би беше номер, с който да накарат нещастните хора да се почувстват по-добре. Но най-вече я беше страх. Но защо? Това или бяха измислици, или някои от тях имаха дарба, и ако тя намери такъв, той ще я свърже с Хари, а какво страшно можеше да има в това? Но как ставаше? Какво точно щеше да се случи? Щеше ли наистина да може да говори с него, той да й отговори така, че да чуе гласа му? И дали медиумът доказва всичко това, като казва на хората неща, които само те знаят, лични неща? Баба Биксби гадаеше на листа от чай, леля й гледаше на карти. Но както каза Полин, жените тогава го правеха на шега, за тях беше забавление, почивка през мрачните дни, когато се переше само на ръка. Но не това искаше сега. Не искаше друго, освен да разбере дали Хари наистина е там и да говори с него.

Топлата малка стая изглеждаше празна тази вечер, като че той си беше тръгнал. Може би не беше доволен от това, което тя мислеше.

Накрая, за да престане умът й да се занимава с това, все пак отиде да гледа телевизия у Полин.

Но нито състезанията, нито комедиите, нито трилърите — никаква телевизия или други развлечения не можеха да я откъснат от мисълта колко й липсва Хари и от възможността да се свърже с него само ако събере кураж. Мисли за това цяла вечер и на два пъти се буди през нощта.

 

 

Магазините в Лафертън бяха в предколедна треска. Третата събота на декември Айрис Чатър обикаляше тъжно из тях, смутена от огромното количество най-различни вещи и притеснена, че трябва да избира храна и подаръци. Не че щеше да има нужда. Беше поканена у Полин на Бъдни вечер и вероятно на коледен обяд, но Полин имаше двама сина и семействата им щяха да бъдат там, всички наблъскани в тесните стаи. Не й се щеше да злоупотребява с гостоприемството им. Искаше тази година Коледа да си отиде колкото е възможно по-бързо.

В неделя сутринта, след тежка нощ, тя направи това, което не беше правила от години — отиде на служба в катедралата. Но се почувства не на място сред младите двойки с бебета и малки деца, пеещи химни, които тя не можеше да разпознае с новите им мелодии. Семейната служба не беше най-добрата обстановка, в която би могла да се моли за Хари и за това дали ще сгреши, ако отиде при медиум. Тя сядаше и ставаше, коленичеше и слушаше шепота около себе си. Чувстваше се така, като че беше кацнала по погрешка на приятелска, но чужда планета.

Когато се прибираше към къщи, коленете я боляха толкова силно, че в очите й избиха сълзи. Остатъкът от неделята се простираше пред нея като лента на безкраен път.

Полин гледаше през прозореца на къщата си и щом я видя, я повика на кафе.

Горещото сладко кафе и шоколадовите бисквити й подействаха успокояващо.

— Имам едно име за теб — каза Полин.

Стените сякаш се издуха и свиха като гума.

— Казах ти, че ще разпитам, и си спомних за едно момиче, работехме заедно в Педърс. То ми беше казало, че свекърва й е ходила при медиум.

Посегна зад часовника на рафта и измъкна сгънат лист хартия.

Ако го взема, помисли си Айрис, ако само се докосна до него, нещо ще се случи. Погледна го. Вземеше ли го, нямаше да има връщане назад. Ти си глупава жена, помисли си. Но изкушението беше непреодолимо.

— Знаеш, че ще дойда с теб, ако се притесняваш… Само ще те чакам, няма да влизам, разбира се. Ето го.

Полин сложи листа на масата между тях.

— Пийни още едно кафе.

Айрис започна да сърба бавно второто си кафе. Разговаряха за магазините, за Коледа, за цените, за странните нови химни. Само така, за да минава времето. Защото, щом си тръгнеше от къщата на Полин, трябваше да вземе листа, а когато влезеше у дома си, щеше да остане насаме с него, с името, адреса и номера.

За да й бъде по-лесно, тя погледна бързо изписаното с кръглия почерк на Полин: „Шийла Инис, Приам Кресънт 20, 389113“.

Обикновеното име на жената и адресът на улица, която тя познаваше, някак я поуспокоиха, затова взе листа и го прибра весело в чантата си, надсмивайки се над себе си и тревогите си.