Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (35)

Тридесет

Шарън Меткалф не беше на репетиция тази седмица, бе оставила съобщение, че се е простудила. На Фрея й хрумна нещо. Телефонният номер на Шарън беше пред нея, но тя се колебаеше. Имаше нужда да говори с някого за Саймън Сърейлър, да получи отговори на някои от въпросите, които заемаха съзнанието й винаги когато не беше съсредоточена върху работата си. При предишните им срещи Шарън беше проявила склонност да изслушва откровения.

„Защо се колебая?“ — питаше се Фрея.

Отдалечи се от телефона, наля си чаша вино и седна да помисли. Искаше да говори за него, да чува името му, да го повтаря, да научи повече за живота му. Кого можеше да попита? Хората, които познаваше най-добре, откакто дойде в Лафертън, бяха нейни колеги. Освен познатите й сред хористите, единственият човек, когото можеше да нарече приятел, беше Мириъл Сърейлър, която естествено не влизаше в сметката. Оставаше само Шарън Меткалф — страхотно облечена, разведена, собственичка на два модни бутика в Бевхам. Но Шарън беше и член на хора и когато диригентът я накара да изпее част от солото в „Месията“, за да покаже как трябва да звучи, уважението на Фрея към нея нарасна още повече. Сопрановият й глас беше великолепен, богат и чист, с експресивни височини. Останалите хористи слушаха с пълно внимание. У Шарън Меткалф имаше нещо много повече от скъпите дрехи. Фрея беше престанала да се ругае, когато съзнанието й се връщаше към Саймън. Дълбоко в нея един слаб, гневен и независим глас мърмореше презрително от време на време. Предупреждаваше я. Но тя не му обръщаше внимание.

Включи телевизора, премина от програма за градинарство, през друга за покупка на къщи, после през футболен мач и накрая го изключи. Беше прочела днешните вестници и нямаше нова книга за четене. Изпи остатъка от виното си и издърпа телефона към себе си.

— Шарън ли е?

— Да.

— Фрея Графхам е… Обаждам се само за да разбера как си. В хора съобщиха, че си загубила гласа си.

— Благодаря ти. Да, имаше такова нещо, но днес съм много по-добре. Как беше в хора?

— Добре. Вече се оформя, но сопраните определено бяха по-слаби без теб. Другата причина да ти се обадя, е, че в сряда имам почивен ден и се чудя дали би искала да обядваме заедно? Ако се чувстваш достатъчно добре.

— Дотогава ще се оправя. С удоволствие. Къде?

Ако щяха да говорят за Саймън, по-добре да не е в Лафертън.

— Някъде извън града… Какво ще кажеш за „Лисицата и гъската“ във Флимби? Храната е отлична и само вечер е пълно.

— Не съм излизала цяла вечност. Ако денят е като днешния, това ще ме ободри. Благодаря, Фрея.

— Да се срещнем там в дванадесет.

Идваше й да запее. Шарън беше говорила за семейство Сърейлър, когато я закара до дома й. Може би не познаваше добре Саймън, но със сигурност можеше да й отговори на един въпрос, който я измъчваше след гостуването й в апартамента му. Не можеше да го отхвърли или пренебрегне. Трябваше да разбере.

Тя влезе в банята и докато лежеше във ваната, се тревожеше не за Саймън, а за работата. Единствената положителна информация за изчезналите жени дойде от Джим Уилямс, който засега беше последният, видял Анджела Рандъл, когато е тичала в мъглата и след това като че се бе стопила в нея. От Деби Паркър нямаше никаква следа. Претърсването на Хълма не бе дало никакви резултати. Двама души я разпознаха от снимката й, единият знаеше името й, но никой не я беше виждал напоследък. Разследване от врата на врата, листовки, призиви по радиото и във вестника — никакви резултати.

Чудеше се за кучето на Джим Уилямс, Скипи. То също бе изчезнало на Хълма, като че се беше стопило във въздуха — или в гъстата мъгла. Но кучетата бягат, привлечени от разни миризми, или се заравят по заешки дупки, а и изчезналото куче не е изчезнал човек. Много кучета се крадат. Джим Уилямс не беше видял никого, но беше казал, че е чул шум от превозно средство. Дали крадците на кучета закарваха жертвите си в колите и шумно се отдалечаваха по пътя? Тя си спомни за Круела де Вил^[1].

 

 

Пролетта беше отстъпила и зимата вилнееше за последно, когато след два дни тя караше към Флимби. Вятърът блъскаше суграшица и дребна градушка по предното стъкло и когато тя паркира пред „Лисицата и гъската“, острият североизточен вятър, който вееше откъм полето, я връхлетя.

Кръчмата беше тиха, огънят от цепениците в камината и алените лампи по масите грееха приветливо. В другия край на помещението за уюта допринасяха неколцина стари селяни, каквито все още можеше да се видят по тези места. Ниските им гласове бръмчаха като жужене на пчели.

Фрея си взе водка с тоник и седна до една малка маса близо до огъня. Сигурно имаше жени, които можеха да обядват навън в кръчми като тази всеки ден, ако пожелаеха, но те със сигурност не изпитваха такова удоволствие от това, каквото изпитваше тя в почивния си ден. В Лондон никога не се беше наслаждавала на такива дни. Свободното й време минаваше в бързане да свърши домакинската работа и в опити да докаже на себе си, че й харесва да задоволява капризите на Дон, като приготвяше богати вечери.

Никога вече, помисли си и сви пръстите на краката си в ботушите, никога вече.

Във вътрешното й зрение като че светна лампа и тя видя апартамента на Саймън — дългата, спокойна стая с картините, книгите и хармонично съжителстващите модерни и старинни мебели. Искаше й се да бъде там, въпреки че се наслаждаваше на залата, която беше съвсем различна, с памучните си карирани пердета и табели с имена на коне. Искаше да бъде погълната от стаята на Саймън, все едно е част от нея, да пасне идеално като ваза или стол, или като една от картините му на стената.

— Господи, ама че ден.

Шарън Меткалф беше до масата и събличаше дългото си велурено палто. Фрея прекара цял час, за да избере дрехи и да се приготви, решена да не се остави на дизайнерския шик на Шарън, и когато се погледна в огледалото, преди да излезе, беше много доволна. Тя имаше прилични дрехи и ги комбинираше с малко кокетност. За работа се обличаше нито много елегантно, нито небрежно. Сега обаче се наслаждаваше на възможността да направи нещо необичайно. Но когато срещу нея застана Шарън, се зачуди защо изобщо си бе правила труда. Шарън носеше костюм „Армани“ със зашеметяващ шал, а до себе си на пода пусна чанта „Луи Вюитон“.

Фрея не се стърпя и докосна с пръст чистата коприна на искрящо синия шал на тъмночервени и бели шарки.

— Удивително е… Никога не съм виждала нещо такова.

— Сигурно… Оригинален „Унгаро“ е.

Фрея въздъхна.

— О, работата ми е такава. Аз бих носила джинси от обикновен магазин.

— Хм. Както е да е, как си?

— Много по-добре, Фрея, благодаря, че ме покани. Ценя желанието ти да бъдеш любезна. — Тя казваше такива неща и все пак те не звучаха фалшиво.

Шарън Меткалф беше вероятно към края на четиридесетте, много висока, много слаба, с много дълга, добре оформена руса коса, за дискретния цвят на която сигурно плащаше цяло състояние. Явно беше професионално гримирана тази сутрин.

— Не съм била тук от години, а съм и много гладна.

— Менюто е написано на дъската зад бара.

— Знам, но не го виждам. — Тя вдигна чантата си и извади калъфката с очилата си.

— „Диор“? „Шанел“?

Шарън сложи очила „Ив Сен Лоран“ и се засмя.

— Така, нека да ядем.

Направиха поръчката си, Фрея смени празната чаша от водката с чаша минерална вода и отново седна. Нямаше представа как да вмъкне името на Саймън Сърейлър в разговора им, но всъщност се оказа сравнително лесно. Когато пристигнаха раците им, Шарън каза:

— Знаеш ли, че следващия месец е годишното събрание на хора и Питър Лонгли и Кей няма да бъдат преизбрани?

— Не, още не съм навлязла в тези неща.

— Мириъл спомена твоето име. Иска да влезеш в управителния съвет.

— Така ли, но аз току-що постъпих в хора.

— Да, тя ми се обади. Удивителна жена е, познава всички и е достатъчно умна, за да ги привлече за работа.

— Тя вече ме привлече да направя шест торти за хосписа и да й помагам за пролетния панаир. Трябва да е била много енергична като консултант.

— Хората още говорят за нея, макар че, предполагам, студентите треперят, когато са в зрителното й поле. Тя е от онези хора, които не трябва да се пенсионират. Сега насочва цялата си енергия към благотворителността.

Основните им блюда пристигнаха — дебели парчета риба, гарнирани с леко лют сос и куп пресни зеленчуци. Фрея отиде до бара за още минерална вода. Чудеше се дали Анджела Рандъл някога е ходила в кръчма като тази с мъжа, на когото беше купувала скъпите подаръци. Надяваше се да е получила малка отплата за щедростта си. Как ли го бе срещнала? Къде беше той сега? Сигурна беше, че подаръците имат връзка с изчезването на жената, но все още нямаше никаква следа. Деби Паркър, мислеше си тя, докато оставяше тъмносините бутилки с вода на масата, със сигурност не е била в „Лисицата и гъската“ със или без новите си приятели от Старли. Чувстваше се малко виновна, че не намира Деби за особено интересна личност.

Тя седна, сипа си чаша вода и каза:

— Това семейство Сърейлър са истинско медицинско предприятие.

— Три поколения. Познаваш ли другите?

Фрея наведе глава към чинията си.

— Не. Макар че работя със Саймън, разбира се.

— Да, той е единственото изключение. Родителите му изобщо не бяха във възторг, когато той реши да стане полицай. Господи, не мога да повярвам, че го казах.

— Не се тревожи, ние си знаем, че сме съвсем дребни риби.

— Но според тях, ако един Сърейлър не е лекар, значи не е Сърейлър. И все пак човек може да реши, че ако двама от тризнаците са лекари, това е напълно достатъчно, нали?

— Познаваш ли го добре?

— Ричард ли?

— Имах предвид Саймън, но да, също и Ричард.

Шарън я погледна бързо, остави ножа и вилицата си и се облегна назад.

— Малко — каза тя. — Ричард и Мириъл не са двойка, ако разбираш какво имам предвид. Тя си има свой живот.

— Той не ми хареса.

— Никой не го харесва. Мисля, че тя е имала труден живот. Той е много тежък човек.

— Заради това, че синът му е станал полицай?

— Заради това и заради Марта. Знаеш ли за Марта?

— Не. Искаш ли пудинг?

— Как мислиш, че влизам в дрехите си? Само кафе.

Поръчаха си еспресо.

— Марта е най-малката в семейството, около десет години по-млада от тризнаците. Родила се е с мозъчно увреждане. Живее в дом от другата страна на Бевхам. Доколкото съм чувала, това е съсипало Ричард. Марта е била истински провал за него. Трябвало е да има идеално семейство, моделирано според неговия вкус. Но не се получило.

— Горката Мириъл.

— Да, тя е тази, която страда. Затова винаги се върти във вихъра на работата си, която я държи далече от него.

— Сигурно и той е пенсиониран?

— Да. Той беше невролог. Никой не знае с какво се занимава сега. Със сигурност не с помощ и подкрепа на жена си.

Донесоха подноса с кафетата и четири шоколадови трюфела. Шарън ги отмести.

— Как се работи със Саймън?

Фрея не беше подготвена за това. Шарън я гледаше внимателно.

— Той е много добър старши инспектор. Добре ръководи екипа.

— И?

— Моля?

— Не казвай, че не си се влюбила в него. Всяка жена, която е срещала Саймън Сърейлър, се е влюбвала.

Фрея преглътна горещото кафе. През гърлото й премина пареща болка. Шарън се беше навела напред. Нетърпелива е да споделя и да се изповядам, помисли си Фрея. Внимавай, внимавай. Но тя отчаяно искаше да говори за него и не я интересуваше нищо друго, освен да научи повече.

— Добре — каза Шарън. — Разбрах. Слушай сега…

— Искам да знам едно нещо, Шарън. Той гей ли е? Някак си ми се струва, че може да е.

— Боже мой, не.

Фрея почувства как потта се стича по гърба й. Главата й се въртеше.

— Пълна мистерия е какъв е точно. Всички са се опитвали да разберат, но никой не е успял. Ти си детектив, имаш по-добър шанс от другите. Не познавам добре Саймън, познавам се с Мириъл, но съм срещала много жени, наранени от него. Той е очарователен мъж, красив, образован, приветлив, добър компаньон. Бързо се издига в кариерата, което също е привлекателна черта. Но е разбил повече сърца, отколкото горещи вечери съм изяла аз. Фрея, той очарова жените, държи се приятелски, кара ги да се чувстват така, сякаш са единствени на света, оказва им пълно внимание, слуша ги… Той е много добър слушател. Дали го осъзнава, не знам. Определено не е садистичен женомразец, обзалагам се. Обаче се отдръпва веднага, щом те хлътнат. Те не разбират какво е станало. Има и още нещо — никой не знае къде и как, но той със сигурност има друг живот извън Лафертън и двата му живота никога не се пресичат, вероятно дори в съзнанието му, ако разбираш какво имам предвид. Ще си поръчам още едно кафе, а ти?

Фрея кимна. Не можеше да промълви нито дума. Шарън стана и отиде към бара. В залата се чуваше бръмченето на весели разговори и смях, във въздуха се носеше миризма на кафе и цигарен дим. Би могла да се скрие в тази атмосфера, докато се пребори с чувствата си. Шарън беше достатъчно умна, за да я разкрие веднага. Бъди внимателна, предупреди се отново тя.

Когато се върна, тя й каза:

— Слушай, Шарън…

Шарън вдигна ръка.

— Знам. Не казвай нищо на никого.

— Няма нищо за казване.

— Както и да е. Ти работиш с него, не искаш да се разчува. Не съм глупава.

— Няма какво да се разчува… наистина. Просто съм любопитна.

— Добре. Любопитна си.

— Е, добре, привлечена съм.

— Исках само да те предупредя.

— Да ме предупредиш или да ме разкараш от пътя си?

— Не, изобщо, първо защото не е мой тип, и второ — аз съм заета. Но съм виждала твърде много жени, които твоят старши инспектор е направил нещастни.

— Благодаря, предупредена съм. След като имах един мъж, който съсипа най-хубавите години от живота ми, няма да позволя да ми се случи отново. Ще ти кажа нещо — ако той беше гей, щеше да го крие и пази далеч оттук поради една причина.

— Баща му?

— Според това, което ми каза, да.

— Може би.

— Добре, достатъчно сме говорили за мъже. Ако дойда в някой от магазините ти, каква отстъпка ще ми направиш за един панталон „Армани“?

 

 

По пътя към къщи Фрея се отклони към Хълма. Наоколо нямаше никой. Лентите все още бяха опънати през местата за влизане, люлееха се на вятъра и напомняха за смъртта и ужаса, характерни за всяко местопрестъпление. Ако това беше местопрестъпление… мислеше си тя, изкачвайки се бавно към една от пролуките, която водеше към зелените склонове, сега голи и бледи в изчезващата светлина. Тук беше лесно да изникнат духове, както и образи на ужас и насилие. В летен слънчев ден мястото навярно излъчваше чар и игривост, с тичащи наоколо деца, хора, които разхождат кучетата си, изпотени бегачи по потници и клинове.

Какво се беше случило тук? Тя знаеше, че е било тук, чувстваше го, а и фактите бяха прекалено много. Младият колоездач беше видян за последен път тук. Джим Уилямс беше видял Анджела Рандъл да тича в мъглата. Деби Паркър беше идвала да се разхожда тук рано сутрин, защото й е било казано, че това е благоприятното й време. Дори йоркширският териер Скипи беше избягал от Джим Уилямс в храсталаците на Хълма.

Какво се случваше и защо? Каква беше връзката, не само между тримата души и кучето, които за последно са били видени на Хълма, но и в някакъв друг смисъл? Имаше ли такава връзка? Ако имаше, тя беше неясна и Фрея не можеше да я долови.

Отново се огледа. Това, което винаги я беше мотивирало в работата й като полицай, беше чувството, че дължи нещо на жертвите на престъпления, на тези, които не са могли по една или друга причина да говорят, да се защитят, дори да отмъстят за себе си, защото или са онемели от уплаха, или са мъртви.

Същото убеждение имаше и сега. Трябваше да работи заради изчезналите хора, дори заради изчезналото куче. Никой от тях не беше изчезнал по свое желание, не се съмняваше в това.

Върна се при колата и потегли, но меланхолията и самотата на празния Хълм остана с нея през целия път към вкъщи.

Обядът с Шарън беше радостна и цялостна промяна, независимо от истинската причина да я покани. С малки резерви Фрея я харесваше и щеше да се опита да създаде приятелство, макар че не би споделила с нея своите тайни — в очите й видя някакъв нетърпелив блясък и склонност към клюки. Фрея трябваше да пази мълчание за всичко, свързано с работата й. Но не работата беше това, за което искаше да говори с Шарън Меткалф.

През останалата част от следобеда тя се занимава с разсейващи дейности — пазаруване в супермаркета, пране и гладене. Изми банята и взе душ. Гледа ранните новини по телевизията.

В осем и половина излезе. Нямаше нищо предвид, просто така. Паркира близо до катедралата, където спираше, когато беше на репетиция на хора.

Беше тъмно. Улиците бяха тихи. Вътрешният двор беше безлюден, с изключение на една жена с велосипед и три момчета, които отиваха на школа по хорово пеене. Фрея изчака, докато те влязат, после тръгна към крайните къщи, движейки се в сенките.

Сигурно той беше още в участъка или някъде навън по работа. Апартаментът му сигурно щеше да е тъмен и тя щеше само да загуби времето си. Ако лампите светеха, значи си беше вкъщи и тя щеше да е доволна. Можеше да стои и да гледа, представяйки си стаята, да стои колкото има нужда. И дума не можеше да става да позвъни на вратата му. Не беше толкова глупава.

Когато стъпи на тревната площ встрани от пътеката, чу шум от двигател. Саймън Сърейлър мина с колата си край нея. Фрея замръзна на мястото си. Ако се обърнеше, щеше да я види. Тя се отдръпна в сянката.

Две други коли бяха паркирани пред къщата. Саймън спря до тях и угаси фаровете, но на светлината на уличната лампа Фрея видя, че се отварят и двете врати на колата. Той излезе пръв, а след него една жена. Беше фина и слаба, носеше светло палто.

Фрея изведнъж почувства, че й става лошо. Искаше да избяга, не искаше да гледа, но гледаше, не можеше да не гледа, поглъщаше всяка подробност.

Те тръгнаха към сградата, но вместо да влязат, спряха до една от паркираните коли. Саймън беше прегърнал жената през раменете и наведен й говореше нещо. При колата тя се обърна към него и той свали ръцете си от нея.

Фрея се обърна. Не можеше да тича, беше парализирана, беше като диво същество, заслепено от фарове. Не искаше да вижда нищо повече, щеше й се да не беше тук и да не трябваше да понася всичко това. Беше ядосана на себе си.

Чу вратата на колата да се затваря, двигателят се включи, гумите се завъртяха по калдъръма. Бързо погледна нагоре. Саймън стоеше до сградата с вдигната ръка. Когато колата бързо се отдалечи, той се обърна, отвори входната врата и влезе.

Фрея чакаше. Беше започнало да вали. След две минути прозорците на последния етаж на сградата светнаха. Тя си представи апартамента, лампите, картините, Саймън. После си тръгна.