Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (30)

Двадесет и пет

— Добре, много добре. Сега ще го направим само още веднъж от най-високото място.

Хорът тихо изпъшка. Тази вечер работиха много повече от друг път, а беше вече девет и половина, време да утолят жаждата.

— Готови, дами и господа.

— Садист — каза някой едва чуто.

Диригентът, Дейвид Лестър, се засмя.

— Благодаря. А сега, Dona nobis pacem… Paaa… cem. И моля, помнете, че думата означава „мир“… Баритоните, недейте да гърмите… съсредоточете се… и, три-четири.

„Dona nobis pacem…“

Въпреки умората и сухотата в гърлата, музиката се лееше от тях, като ги въодушевяваше да пеят по-добре от всякога. Фрея никога не се беше чувствала толкова погълната от музиката, нито толкова трогната от това, което пее, колкото и да беше трудно. В продължение на няколко такта, в които алтите почиваха, тя се заслуша и си представи как ще звучи невероятната оратория на Бритън в катедралата, когато с тях е целият оркестър, а не само корепетиторът на пианото.

Звукът заглъхна бавно. Никой не се изкашля, нито помръдна в продължение на няколко секунди. Дейвид Лестър леко се намръщи. Очакваха да каже, че иска да го повторят отново и отново…

— Чудя се защо трябваше да дойде времето за кръчма, за да покажете най-доброто от себе си. Това е всичко. Благодаря ви, хористи.

Изправиха се сред тропота на столовете и стативите за ноти.

— Ще се видим ли в „Кийс“? — обърна се към Фрея Джоан Янгър.

— Не съм сигурна. Капнала съм тази вечер.

— Чух за изчезналото момиче.

— Да. Голяма операция.

— Още една причина да се отпуснеш.

Фрея прибра партитурата си в старата черна чанта за ноти, която имаше още от училище, и се измъкна от тълпата. Не беше излъгала, когато каза, че е изморена, а я болеше и главата. Дни като този бяха стресиращи за всеки, колкото и закоравял да беше. Тя дойде на репетицията на хора на „Сейнт Майкъл“, въпреки че повече й се искаше да вземе горещ душ и да си легне. Имаше нужда не само от успокояващото въздействие на музиката, но и от утехата на извисяването, което й даваше пеенето. Не сбърка, че дойде. Чувстваше в себе си някакъв покой, но не й се щеше да прекара един час, пиейки и викайки сред претъпканата, задимена кръчма. Беше пристигнала след седем и половина и трябваше да мине през цялата редица, тъй като всички вече бяха по местата си. Дейвид Лестър спря репетицията и раздразнено помоли за внимание заради бъркотията, която създаваха закъснелите. Сега тя вървеше сама в студената звездна вечер, радостна, че отново е на чист въздух. Колата й беше от другата страна на катедралата, тъй като не бе намерила друго място за паркиране. Зави зад ъгъла, далеч от главната западна врата и всичко стана прекрасно и тихо. Къщите наоколо бяха тъмни, но имаше улични лампи — старомодни, като лампите от романите, чиято светлина падаше върху плочника.

В такава вечер беше прекрасно да се разхождаш бавно по тези места, но Фрея отново се замисли за двете изчезнали жени. Те бяха тичали и се бяха разхождали сами — но какво се беше случило тогава, къде са сега, в безопасност ли са, или са застрашени, живи ли са, или мъртви? Тя потръпна, не защото я беше страх, особено тук, на това свещено и защитено място, а защото неочаквано професионалното й съзнание се върна към сцените на насилие и последствията от него. Това беше първият случай от пристигането й в Лафертън, който я беше завладял изцяло. Беше започнала да се идентифицира с двете жени. Чувстваше се задължена пред тях. Трябваше да направи за тях това, което те не можеха да направят за себе си.

Претърсването на Хълма беше преустановено, когато се стъмни. Нищо не намериха. Утре сутринта щяха да продължат, докато открият нещо или докато не претърсят целия район.

Тя измина последните няколко метра до колата си. Искаше да освободи съзнанието си от случая, но не можеше, не и докато той не се разреши по един или друг начин. Инспекторът в лондонската полиция веднъж й беше казал:

— За да се изкачиш до по-висок чин, трябва да се научиш да се дистанцираш, Фрея, а ти не можеш да го правиш. Не можеш да оставиш нещата в края на деня. Носиш ги със себе си вкъщи. Носиш ги на вечеря, в леглото. Така ще прегориш.

Всъщност тя точно това направи — прегоря в лондонската полиция. Но Лафертън й беше дал нов живот и ново чувство на ангажираност. Знаеше, че позволява някои случаи да я обсебят, да се промъкват в сънищата й. Но тя си беше такава и щеше да е предателство да се вмести в друг шаблон. А и беше сигурна, че това би я направило по-малко ефективен служител.

Дълбоко замислена, тя се отдръпна от алеята, когато една кола зави иззад ъгъла, осветявайки я с фаровете си. Фрея се обърна, когато шофьорът спря и натисна клаксона.

— Фрея?

Беше заслепена. Прозорецът на беемвето се плъзна надолу, светлините угаснаха.

— Кой е?

Но когато се приближи с две крачки, го видя. Обзе я приятно чувство.

— Сър?

— Какво правиш тук, сама в тъмния двор?

— Излизам от репетиция на хора в катедралата. Закъснях и затова не можах да намеря тук място за паркиране.

— Майка ми беше ли?

— Разбира се. Отиде в „Крос Кийс“ с другите, но на мен тази вечер не ми се ходеше.

— Почакай.

Той вмъкна колата си в пространството до една от тъмните къщи, изключи двигателя и излезе.

— За Мириъл ли дойдохте?

Той се засмя.

— Не, прибирам се. Живея тук.

— Господи. Не мислех, че някой живее тук, смятах, че има само офиси.

— Точно така. Но освен офисите, тук съм и аз. Духовенството и духовитите трябва да са близо до небето и катедралата.

— Виж ти.

— Ела да видиш. Ела за едно питие в края на един лош ден.

Колко лесно могат да звучат важните неща, помисли си тя, колко обикновено може да бъде казано изречението, което щеше да носи със себе си като ценен предмет през останалата част от живота си. „Ела да видиш. Ела за едно питие.“ Тя го последва в тъмната тиха сграда и нагоре по стълбите, гледайки гърба му, главата му, светлорусата му коса, дългите му крака, обувките, цвета на чорапите, и запомняше, запомняше. Когато си млад, понякога ти се случва да се ощипеш, за да разбереш, че нещо наистина става, че си жив и не спиш. Сега тя едва си поемаше дъх, но чувството на нереалност беше същото, колебанието, изострените сетива. Радостта.

Сърейлър. Тя гледаше името му на табелата до вратата. Сърейлър. Буквите не бяха обикновени. Името беше като озарено. Сърейлър.

Той влезе пред нея. Лампите светнаха. Фрея беше на прага на стая, от чийто вид дъхът й спря.

Той я погледна и се засмя, усмивката огря лицето му, цялата стая, пространството помежду им.

— Питие? Кафе?

— По-добре кафе — каза тя. Гласът й прозвуча особено, но той явно не забеляза.

— Имаш ли нещо против, ако аз изпия едно уиски?

— Не, разбира се.

— Седни.

Той излезе през една врата вдясно. По бледите стени изгря още ярка светлина. Кухнята.

Фрея отиде до прозореца. Щорите бяха вдигнати и тя погледна надолу към тихия, осветен от лампите вътрешен двор на катедралата. Въпреки емоциите от това, че е тук, в тази удивителна стая по покана на Саймън Сърейлър, въпреки треперещите й ръце, мисълта й отново беше заета от двете изчезнали жени. Тя се страхуваше за тях и ядът, че не знае нищо, че не е разкрила нищо, беше непоносим. Всеки изминал час беше време, през което е можело да се направи нещо, нещо жизненоважно е останало неразкрито. Беше чела отново и отново бележките по делото, опитвайки се да види пропуск. Обърна се и отново огледа стаята. Беше идеална. В нея имаше всичко, което и тя би избрала, но подредено по-добре, отколкото тя би могла да го направи — мебелите, картините, книгите, осветлението бяха съвсем подходящи, празните пространства между тях бяха точно каквито трябва. Приближи се да разгледа четирите графики в рамки над кожения шоколадовокафяв диван. Бяха от Венеция — куполите на „Санта Мария“ и „Сан Джорджо Маджоре“, плюс още две църкви, които тя не познаваше. Рисунъкът беше жив и чист, детайлите — изящно пестеливи. Във всеки долен десен ъгъл се виждаха инициалите СО.

— Ето. — Той дойде от кухнята и постави на масата подноса с кафе, мляко и захар и малка керамична чаша.

— Кой е рисувал това? Харесват ми.

— Аз.

— Не разбрах.

— Нарочно ги подписвам така… „О“ е инициалът на презимето ми.

— Саймън, прекрасни са. Какво правите в полицията?

— О, бих ли се наслаждавал на изкуството толкова, ако се занимавах с него по двадесет и четири часа седем дни в седмицата? Рисуването ме поддържа нормален. — Той се приближи до белия шкаф до стената, отвори го и извади бутилка уиски и чаша.

— Рисувате ли и с бои?

— Не. Обичам щрихите, работата с молив, писец и въглен, без цветове.

— Откога се занимавате с това?

— Винаги съм го правил. Постъпих в училище по изкуство, но напуснах, защото никой не се интересуваше от рисуване и от това да ни научи да рисуваме. Бяха лоши времена. Всички искаха концептуални неща. Монтажно изкуство. На мен не ми беше интересно.

— Но след това в полицията? — Фрея седна на дивана.

— Влязох в университета да уча право, за да мога да започна да се занимавам с другото си любимо нещо. Интересите ми винаги са били в две посоки — рисуването и полицията.

— Но родителите ви са лекари.

— Цялото ми семейство три поколения назад са били медици. Аз съм черната овца.

— Мисля, че сте свежа промяна.

— Майка ми вече започна да го вижда в тази светлина.

— А баща ви?

— Не.

Каза го по начин, който я възпря да пита повече.

Саймън седна в дълбокото удобно кресло срещу нея, кръстоса дългите си крака и се облегна назад с уискито в ръка. Тя едва дишаше. Беше й невъзможно да го погледне.

— Не можах да отида на Хълма преди края на търсенето, но предполагам, че нищо не са намерили?

— Абсолютно нищо. — Тя си наля кафе, за да държи главата си наведена, ръката й трепереше.

Искаше той да говори, да запомни гласа му така добре, че като си тръгне оттук, да го чува, да го отнесе със себе си.

— Но сега не сме на работа. Откога си хорова певица?

 

 

След час и половина Фрея говореше за себе си и миналия си живот откровено, както не беше говорила с никого. Саймън беше добър слушател, само от време на време я подтикваше и то само с една-две думи, гледайки я през цялото време. Тя му разказа за семейството, учението си, лондонската полиция, брака си и провала му. Искаше й се да продължава, искаше той да я опознае и да знае всичко за нея. След известно време вече можеше да го погледне, да гледа лицето му на светлината от лампата зад креслото му, докато той отпиваше от уискито си.

Беше безусловно влюбена в него, вече го знаеше, но тази вечер нещата се бяха променили. Вече не искаше да отхвърли това чувство, вече не си казваше „по дяволите, по дяволите, по дяволите“ при мисълта за него, щом го погледнеше или при осъзнаването на своите реакции. Не познаваше друг мъж, който да й беше отдавал толкова пълно и съсредоточено вниманието си, който да я беше слушал и гледал така, като че тя е значима, като че думите й са важни и няма нищо друго и никой друг на света, от когото да се интересува повече.

Камбаните на катедралата удариха полунощ и тя осъзна колко дълго е говорила, колко много неща е казала за себе си. Замълча. Стаята му, този апартамент на края на тихата улица беше най-прекрасното и спокойно място, в което бе стъпвала, с неповторима атмосфера. Фактът, че просто седи тихо срещу Саймън, я накара да потрепери.

— Господи! — каза тя.

— Благодаря ти.

— За какво?

Той се засмя.

— Че ми разказа толкова много. Хората невинаги са великодушни към себе си.

Това, което каза, беше необичайно и забележително. Но самият той, помисли си тя, беше забележителен, нямаше друг като него на света.

— Трябва да си вървя.

Той нито се опита да я спре, нито скочи нетърпеливо, за да я отпрати. Просто седеше, отпуснат и спокоен в светлината на лампата.

— Благодаря ви за това — каза Фрея. — Отидох на репетицията, за да спра за момент да мисля за случая. Пеенето и идването ми тук наистина ми дадоха това, от което имах нужда.

— Почивка и освежаване. Важно е човек да се отдалечава колкото е възможно повече при случаи като този… Ако не физически, поне духовно и умствено. В противен случай много бързо се изразходва.

Той се изправи и тръгна към вратата с нея.

— Ще сляза до долу — каза той.

— Не, ще се оправя.

— Късно е, тъмно е, по това време наоколо няма никой, а ти си сама.

Тя се засмя.

— Саймън, аз съм полицай.

Той отключи вратата и я погледна, красивото му лице беше сериозно.

— И има изчезнали две жени.

Тя го гледа продължително. После каза тихо:

— Да.

— Ще ми се да не мисля за тях така — каза Саймън, докосвайки гърба й с ръка, за да я насочи, когато тя тръгна надолу по стълбите. Допирът му сякаш я изгори.

— Отново ви благодаря.

— Удоволствието беше мое. Лека нощ, Фрея.

Той вдигна ръка и гледа след нея, докато прекоси двора към арката в далечния му край и по-нататък.