Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (15)

Дванадесет

На Джейк Спъриър му трябваше много време, за да си обуе обувките и да закопчае ципа на якето се, отчасти защото тези дни всичко му отнемаше цяла вечност, отчасти защото се чувстваше изморен, отчасти защото не харесваше идеята за посещение при господин Шарп.

— Джейк, това не боли.

— Боли. Когато отидох за болното гърло и той ми набоде врата с игли, ужасно болеше.

— Но след това не те болеше гърлото, нали?

— Сега ме боли.

— Хм.

Когато той се обърна, Джени Спъриър погледна разтревожена десетгодишния си син. Никога не бе бил особено здрав, за разлика от брат си Джо, който беше на четиринадесет години и почти не бе отсъствал от училище по болест. Джейк беше този, който непрекъснато имаше хрипове в гърдите, инфекции на ушите, хващаха го заушки и шарка, разболяваше се още при първите студове през септември и не спираше да боледува до края на април. В последно време се оплакваше от умора и беше по-блед от обикновено. Болките в гърлото започнаха отново, на очите си имаше дори два ечемика, каквито децата в днешни дни вече почти не хващаха.

Джени Спъриър беше против антибиотиците във всякаква форма, макар че понякога му даваше, когато нищо друго не помагаше за болките в ушите, и ако го заведеше при доктор Диърбон, знаеше, че ще трябва да спори с нея за това. Но тази лекарка все пак не беше толкова лоша, както предната, от която тя отписа цялото си семейство преди пет години. Тогава антибиотиците се раздаваха като бонбони за всяко подсмърчане и главоболие, получаваха ги дори само по телефона от аптекаря, без дори да си правят труда да ходят на лекар. Е, все пак при доктор Диърбон нещата никак не бяха толкова зле. Тя дори беше насочила Джени към иглотерапевт заради постоянните й стомашни болки, когато изследванията не бяха показали нищо лошо.

— Обикновено не изпращам пациентите си при алтернативни терапевти — беше й казала доктор Диърбон, — но много ценя Ейдън Шарп. Той е висококвалифициран, няма да ви засипе с бомбастични приказки, а и тези проблеми се повлияват добре от акупунктурата. Тя е много ефективна също при хроничните болки. Една моя пациентка с остеопороза и артрит получи голямо облекчение от редовното лечение при господин Шарп. Разбира се, нямаше чудодейно излекуване… За костите няма лечение, но облекчението на болките и преминаването на сковаността беше очевидно. Страхувам се, че здравната каса няма да поеме лечението, но ако имате частна медицинска застраховка, тя ще го покрие, ако ви дам направление.

Джени беше ходила при Ейдън Шарп само два пъти и стомашните й болки изчезнаха. Можеше да яде нормално, макар че иглотерапевтът й беше препоръчал да избягва пикантната храна и бялото вино. Това беше преди две години, а лечението помогна и на Джейк за болното гърло, а и като цяло той поукрепна. Игра футбол в отбора на училището цял сезон и пропусна само един мач заради простуда — безпрецедентно за неговото здраве. През последния месец и нещо обаче отново започна да се изморява, нямаше апетит и треньорът по футбол го остави на резервната скамейка.

— Знаеш колко по-добре беше, когато те лекуваше господин Шарп, Джейк, а и искаш да се върнеш в отбора, нали?

Джейк роптаеше, но майка му знаеше как да го убеди… Той беше страстен футболист и бе вкарал достатъчно голове миналата година, за да се класира отборът за юношеските полуфинали в окръга. За Коледа дори получи чрез някакъв познат на баща си, който пък познаваше някого в Манчестър, тениска с надпис „Бекъм 7“, подписана от неговия герой.

— Добре, добре. — Джейк стана, след като завърза обувките си, и залитна към Джени.

— Джейк, какво ти става? Спокойно… седни тук. Наведи се напред с глава между коленете.

— Всичко се клати… подът изчезна.

— Прилоша ти. Случва се понякога, когато се изправиш внезапно. Поседи минута, ще ти донеса вода. Няма да тръгнем, докато не се почувстваш добре, не се тревожи.

 

 

След десет минути тя настани протестиращия Джейк на предната седалка на колата.

— Мога и сам да си сложа колана. Добре съм, мамо, не се тревожи.

— Извинявай.

Но той е прекалено блед, мислеше си Джени. Колкото по-бързо уредят всичко, толкова по-добре.

Когато беше на шест години, й извадиха три зъба. Съученичките й я бяха наплашили с ужасни истории за болките, които ще изтърпи, за кръвта и страховитите зъболекарски инструменти, които ще види, и когато стигна до зъболекарския кабинет, тя беше изпаднала в истерия. Никога нямаше да забрави колко спокоен и внимателен бе зъболекарят, господин Пийт. Беше висок, с гъста рошава коса и голямо лъскаво чело. Отдели много време да й говори, обясни й, че няма да почувства нищо, освен лека болка малко по-късно, която ще мине веднага щом изпие „вълшебните таблетки“, че със сигурност няма да види кръв и инструменти, че ще легне в кабинета с мечето и ще се събуди след няколко минути. Всичко беше станало както й каза, и тя никога вече не се страхуваше от зъболекари.

Ейдън Шарп имаше същото нежно, спокойно отношение като господин Пийт, само че не беше толкова висок и косата му и малката козя брада бяха ниско подстригани. Сега, когато влязоха в светлата приемна на кабинета му, тя се почувства спокойна за пръв път през последните дни. За Джейк щяха да се погрижат. Джейк щеше да се оправи.

Имаше автомат за вода, удобни столове и диван, ниска маса с днешни вестници и купчина лъскави списания. На масата и бюрото на госпожа Купър, администраторката, имаше ваза с ухаещи зюмбюли и малка чаша с кокичета. Имаше нещо уютно в това място, особена бодрост и спокойствие, които при първото си посещение Джени изобщо не бе очаквала да види.

— Нямаше нищо необичайно — беше казала след това на доктор Диърбон.

— Знам. Това е една от причините, поради които с удоволствие изпращам пациентите си там. Няма неща като събиране на помощи за „Приятелите на Земята“.

Това беше вярно: дипломите и удостоверенията на Ейдън Шарп бяха в рамки на стената зад бюрото на администраторката заедно с негови снимки с кралицата. Освен това имаше няколко хубави акварела, приятни морски пейзажи и красиви горски сцени.

— Мамо, трябва ли да ми прави това?

Но Джени нямаше време да му отговори.

— Добро утро, госпожо Спъриър… Джейк. — Ейдън Шарп прекоси стаята от кабинета си, бялата му престилка шумолеше, а кафявите му обувки блестяха.

Зад майка си Джейк направи физиономия, която видя само администраторката и му намигна.

Кабинетът беше по-делови от приемната, с бюро и стол, кушетка за процедури и табла с игли и стерилизатор. Но слънцето грееше от тази страна и изпълваше стаята с бледа лимоненожълта светлина.

— Е, Джейк, откога не сме се виждали? — Ейдън Шарп погледна бележките си. — Почти единадесет месеца. И гърлото вече не те боли?

— Проведохте само два сеанса — каза Джени. — Беше толкова добре.

— Но сега се е влошило отново, а казвате, че има още нещо, което ви безпокои, госпожо Спъриър?

Момчето гледаше в килима, като подритваше единия си крак с другия.

— Не се тревожи, Джейк, знам колко вбесяващо е хората да говорят за теб помежду си. Ще искам и ти да ми кажеш как се чувстваш. Но майките по свой начин разбират нещата.

Той внимателно записваше, докато Джени Спъриър му разказа за умората на Джейк, ечемиците му, болното гърло и припадъка тази сутрин.

— Така, Джейк, бихте ли си разменили местата с майка ти, моля… Искам да те погледна на хубава светлина. Чудесно. Нека първо видим гърлото.

Той извади стерилна шпатула от пакета и притисна задната част на езика на Джейк надолу, после прегледа очите му, след това последва щателен преглед на двете уши.

— Каза, че се чувстваш много изморен, можеш ли да ми го опишеш по-подробно? Стоял ли си до късно да четеш или да играеш компютърни игри? Да не би да не си спал достатъчно? Не се тревожи, ако е така, това не е престъпление.

— Не мога да стоя буден дълго време.

— Чувстваш ли се уморен през деня?

— Да.

— Играеш ли? Знам, че си футболист.

— Не мога да тичам бързо, много се изморявам.

— Задушаваш ли се, имаш ли хрипове?

— Не.

— Болят ли те краката след игра?

— Често се оплаква, че краката го болят, дори когато не е играл — каза Джени.

— Така, Джейк, съблечи горните си дрехи и тениската и дишай дълбоко. След това легни на дивана. Искам да те прегледам.

Джейк лежеше и гледаше ярките кръгове, които правеше слънцето по тавана, отразявайки се в металния ръб на лампата. Краката и сега го боляха и ако господин Шарп спреше да говори, той можеше да спи тук с часове.

— Някой блъскал ли те е, Джейк?

— Не.

Иглотерапевтът леко докосна прасците на Джейк, после бедрата му.

— Груба игра?

— Не, просто тичаха силно.

— Разбирам. Имаш ли и други такива натъртвания?

— Имах на ръката, но мисля, че ми мина. — Той погледна, но видя, че се е образувала друга синина, по-голяма от първата.

— Така. Скоро да ти е текла кръв от носа?

— Не.

— Тече ти, не помниш ли? — каза майка му. — Преди седмица ме извика посред нощ. Помислих, че се е мятал насън и е ударил лицето си в рамката на леглото. Трябваше да топя пет-шест кърпички в ледена вода и да ги притискам към носа му, за да спре кръвта.

— Друг път, Джейк? В училище?

— Не.

И друг път му беше текла кръв, но на Джейк му омръзна да го разпитват и реши да приложи тактиката на Джеймс Бонд — да лъже при мъченията.

— Добре, Джейк, можеш да се облечеш, а после би ли излязъл за няколко минути, докато обсъдим с майка ти някои скучни неща? Госпожа Купър има портокалов сок, ако си жаден.

— Няма ли да ме бодете с игли?

— Не днес.

— Супер.

Джейк грабна панталона и тениската си и ги облече криво-ляво, взе другите си неща под мишница и изчезна, преди иглотерапевтът да е променил решението си.

 

 

— Значи няма нищо нередно все пак, щом няма да го лекувате? Е, това е успокояващо. Но бих искала да направите нещо, за да го посъживите малко.

— Госпожо Спъриър, мисля, че доктор Диърбон ще го посъживи. Бих искал да си определите час при нея колкото е възможно по-скоро.

— Защо?

Ейдън Шарп я гледаше твърдо, с израз, който тя не беше виждала преди.

— Не искам да поставям никаква диагноза. Аз не съм лекар, знаете това.

— Но сте добър колкото лекар. По-добър от всички, които познавам.

— Благодаря ви. — Усмивка на гордост и удоволствие огря лицето му. — Въпреки това Джейк трябва да отиде при личния си лекар и аз трябва да получа от нея сведения, преди да реша какво лечение да приложа. Ще звънна на доктор Диърбон. Моля ви, не се притеснявайте. Просто съм предпазлив. Има много алтернативни лечители без медицински познания, които са готови да се впуснат да лекуват неща, за които нямат представа. Аз не съм от тях.

Той стана.

— Когато се чуя с доктор Диърбон и ако тя каже, че всичко е наред, ще определя на Джейк друг час и тогава ще видя как мога да му помогна. Няма да ми плащате тази консултация.

— О, трябва да ви платя. Не му правихте акупунктура, но отнехме от работното ви време.

— Не, това е въпрос на принцип, госпожо Спъриър. Не вземам пари, ако не съм лекувал. Нека сега излезем и освободим младия Джейк от този затвор на иглотерапията.

 

 

Ейдън Шарп изпрати весело Джени Спъриър и сина й, но когато се върна в приемната, лицето му беше тъжно.

— Джули, трябват ми десет минути преди — кой е следващият?

— Господин Кромър.

— Искам първо да уредя това. Ще се опиташ ли да ме свържеш с доктор Диърбон, доктор Кет? Ако я няма, остави й съобщение с молба да ми се обади спешно.

Но Кет веднага се обади.

— Ейдън? Добро утро. Как си?

— Добре съм, съжалявам, че те прекъснах.

— Не, току-що свърших с прегледите. Какво мога да направя за теб?

— Джейк Спъриър… на десет години. Фелстед стрийт.

— Помня го. Майка му се казва Джени. Хубаво семейство.

— Да. Страхувам се, че съм доста разтревожен. Тази сутрин тя доведе момчето… Болки в гърлото, умора. Преглеждах го преди осем месеца заради болното гърло… Проведох два сеанса и той се оправи. Двамата с теб решихме, че е било вирус.

— Помня.

— Е, това не е вирус. Не приложих лечение на Джейк и предложих на майка му да го доведе при теб колкото може по-бързо. Той съобщава за прекалено силна умора, кръвотечения от носа, болки в краката, прималявания от време на време, ечемици и в момента гърлото му е ужасно възпалено. Има и няколко синини по краката и на едната ръка. Алармата бие твърде силно, сигурен съм, че ще разбереш.

— Бледност?

— Да.

— Значи има всички симптоми. Много ти благодаря, Ейдън, радвам се, че си го забелязал. Ще ги накарам да го приемат по спешност.

— Ще ми се обадиш, нали? Разбира се, може и да съм преувеличил нещата.

— Според мен не си. При всички случаи кръвната картина ще ни покаже това, което ни интересува, съвсем точно.

Ейдън Шарп остави слушалката и се завъртя на стола си, за да погледне през прозореца към градината. Две катерици скачаха от дърво на дърво в далечния край, после бързо се спуснаха по дългите стволове, преди да се качат отново да търсят храна.

Ако Джейк Спъриър наистина имаше агресивна форма на детска левкемия, както предполагаха и двамата с Кет Диърбон, щеше да мине време, преди да може да се катери и да играе с такава лекота и страст — ако изобщо можеше да играе.