Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Саймън Сърейлър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Various Haunts of Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Сюзън Хил

Заглавие: Смъртта е моята крепост

Преводач: Венета Табакова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща ИнфоДАР ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 954-761-230-1; 978-954-761-230-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15481

История

  1. — Добавяне

Записът

Разбира се, че не ти казах. Как бих могъл да ти кажа? Това е първият път, когато го чуваш. Успях да го скрия от теб през всички тези години и съм много горд с това, защото ако беше разбрала нещо, трябваше да изчезна на другия край на земята, защото макар че нямах вина, ти щеше да ме обвиниш, както винаги ме обвиняваше за всичко.

Работех невероятно упорито, по цели нощи учех неща, които бяха трудни за мен, зубрех химически формули, фармакология, тропически болести — всичко, което ми беше безинтересно, но трябваше да знам. Това бяха средствата за постигане на целта и само мисълта за края ми помагаше да се справя. Не излизах, изобщо не общувах и след време вече никой не си правеше труда да ме кани дори на бързо питие в бара в края на деня. Скоро разбраха, че винаги отказвам. Бях саможив зубрач, те не можеха да ме разберат и не се опитваха. Би ми харесало да имам няколко приятели, хора с които да разговарям задълбочено, но мразех шумните сбирки в бара на медицинското училище, грубия хумор, неприличните приказки и особено професионалните шеги. Така че, когато не учех или не бях на аутопсия, ходех да тичам. Станах изключително здрав и харесвах усещането за сила и бързина, когато дишах тежко, пресичайки пусти места или спускайки се към безкрайните равни брегове. Тичах. Ще ми се да бях продължил. Все още съм доста силен и правя половинчасовите си упражнения сутрин и вечер, но след като си счупих крака, изобщо не можех вече да тичам толкова бързо и затова спрях. Обичам или да правя всичко добре, или изобщо да не го правя.

Работех. Често изглеждаше сякаш не правех нищо друго — работех и тичах, тичах и работех. Но аз бях съсредоточен в целта си.

Само да не бях толкова нетърпелив и да не се опитвах да стигна до края! Само да не бях направил единствената си грешка и да не ме бяха хванали!

Бях истински шокиран, когато скоро разбрах, че студентите по медицина в много университети вече не правят дисекции на трупове, както и учениците учат биология в горния курс, без да правят дисекции на жаби и риби, както правехме ние. Компютърни програми, виртуална реалност, скици и диаграми и пластмасови модели са заместили дисекцията и много от студентите по медицина за пръв път режат плът със скалпел по време на операция.

Ние учехме занаята си както трябва. Но телата, на които правехме дисекция в първите години, малко приличаха на истински човешки същества, дори на скоро умрели. Те бяха сбръчкани и стари, консервирани и нереални и макар че изпълняваха предназначението си и ги намирах доста интересни, аз исках повече и когато за пръв път влязох в залата по патология, разбрах, че съм го открил. Екипите се шегуваха с мен, но аз знаех, че старшият персонал одобрява амбицията и сериозността ми. Тайно ми намекваха, че съм един от тях, бъдещ колега. При тях не идваха толкова много хора, че да ме приемат с безразличие. Студентите по медицина, които желаеха да станат патолози, бяха малко, дори в онези дни на черно-белия телевизионен театър.

Залата по патология стана мой втори дом. Към края наблюдавах аутопсии всеки ден, понякога по няколко на ден.

След време, разбира се, гледането вече не ме задоволяваше, не ми беше достатъчно. Исках да започна да работя, но съзнанието, че трябва да чакам още няколко години, докато завърша и премина през другите специалности, дълбоко ме разстройваше. Живях така около година. Тогава, една вечер аз вдигнах очи от „Вродени очни болести“ и вече знаех какво ще направя. Беше толкова очевидно, че не разбирах как не съм се сетил по-рано. За минути преминах от идеята към съставянето на плана. Седях над учебника, забравил за очните болести, и мислех, а вълнението, което се надигаше в мен, ми беше непознато досега.