Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (31)

Двадесет и шест

Господин Виктор Фрийборн изчезна от старческия дом „Четирите пътя“ някъде след четири часа следобед. Никой не го беше видял или чул да слиза по стълбите и да излиза през външната врата, която госпожица Мърдо, секретарката, намери незаключена, когато излезе навън до пощенската кутия в пет без пет.

Чак към шест и двадесет полицейският патрул върна обратно господин Фрийборн. Бяха го намерили да седи на пейка край реката само по пижама и чехли.

Това се беше случвало и преди, но поради изчезването на Анджела Рандъл Каръл Аштън беше по-разтревожена от обикновено и й трябваше доста време да успокои всички в дома. През това време дърводелецът постави по-сложна брава и проведоха събрание на персонала, за да обсъдят как да се справят с проблема, който икономката Пам Торнхил нарече „проблема Худини“.

Беше след осем часа, когато Каръл се прибра вкъщи и взе вестник „Ехо“, за да почете, докато изпие джина, от който имаше голяма нужда.

Изчезването на Деби Паркър беше основната новина. Снимката й — дебело момиче, което се смее на ледената пързалка — беше увеличена до драматични размери. Каръл бързо прочете съобщението, търсейки нещо за Анджела Рандъл. Но нямаше, а двата случая изглеждаха много подобни един на друг.

Но щом приликите бяха толкова очевидни, защо не се споменаваше нищо за Анджела? Какво правеше полицията? Дали случаят й не бе просто прибран в архива и забравен? Каръл си спомни младата, красива и, както изглеждаше, способна детектив-сержант Графхам, която едва ли бе прибрала бележките от разговора им в чекмеджето си. Разстрои се. Още някой беше изчезнал, Анджела все още я нямаше и Каръл си помисли, че заради колежката си е длъжна да напомни на полицията името й. Беше ядосана, че е съобщила нещо важно, на което не са обърнали внимание.

Довърши джина с тоник, сипа си още половин инч, затвори бутилката и отиде до телефона.

— Съжалявам, сержант Графхам не е тук — отговори един глас. — Може ли някой друг да ви помогне?

Каръл се поколеба. Не искаше да разказва цялата история отново на някой, който не е в течение.

— Можете ли да ми кажете кога ще се върне?

— Опитайте утре сутринта.

— Може ли да оставя съобщение?

Даде името и номера си и помоли сержантът да й се обади непременно.

Нямаше да се обади, мислеше си тя, докато вървеше към кухнята, за да си приготви нещо за ядене. От опит знаеше, че хората, колкото внимателни и добронамерени да са, рядко се обаждат. Започна да разбива две яйца за омлет, но когато извади продуктите за салата, беше вече твърде неспокойна, за да остави нещата за сутринта. Излезе от кухнята и се върна при телефона.

— Пресата на Бевхам и околността, добър вечер, какво обичате?

След няколко минути тя говореше с жена на име Рейчъл Кар. Четиридесет минути по-късно същата Рейчъл Кар позвъни на вратата й.

 

 

— Госпожо Аштън, разкажете ми за изчезналата жена — Анджела Рандъл. Разбрах, че работи при вас?

Тя не си водеше бележки, беше поставила малък репортерски касетофон на масата за кафе между тях. Каръл гледаше как се върти малката, шоколадова на цвят лента, докато разказваше за себе си, за Анджела, за изчезването й, за това как е говорила с полицията два пъти и накрая за шока от новината, че е изчезнала още една сама жена.

— Прегледах съобщението, с очакването, че там ще има нещо за Анджела… Беше очевидно. Само че нямаше.

— Свързахте ли се с полицията тази вечер?

— Да, но лицето, с което се бях срещала, отсъстваше. Предложиха ми да се обадя утре сутринта.

— Не е много добре, нали?

— Просто не разбирам защо не споменават нищо за Анджела.

— Мислите, че полицията е немарлива?

— Не точно… Имам предвид, че не знаем какво става. Искам да разбера, това е всичко. Озадачена съм. Дължа го на Анджела. Тя заслужава да й се обърне внимание.

Касетофонът изпиука и Рейчъл Кар се наведе да смени касетата. Беше висока млада жена с остро лице, кръгли стилни очила и светло велурено яке, което изглеждаше скъпо.

— Знам, че е трудно да се отговори на този въпрос, но… какво според вас се е случило с Анджела Рандъл? Изглеждате убедена, че тя не е човек, който ще тръгне сам, без да ви каже или да се обади.

— Тя е последният човек, който би направил такова нещо. Последният човек.

— Тогава?

Каръл погледна към ръцете си. Лентата съскаше и се въртеше. Не й се искаше да изрече на глас страховете си, от суеверен страх, че може да се сбъднат.

— В сърцето си вие чувствате, че нещо се е случило с нея, нали?

Каръл Аштън преглътна.

— Да — каза тя. Гласът й прозвуча като шепот. Изкашля се. — Нямам повод да казвам това, освен… Но мина много време и аз не виждам какво благоприятно обяснение може да има.

— Съгласна съм с вас. Когато прочетохте за другото изчезнало момиче, Деби Паркър, каква беше реакцията ви?

— Както ви казах, учудих се защо не споменават Анджела… — друга жена от Лафертън, изчезнала при подобни обстоятелства.

— Какво си помислихте?

— Че между случаите трябва да има връзка.

Тогава Рейчъл каза:

— Не искам да ви разстройвам, госпожо Аштън, но все пак вие не сте роднина на госпожица Рандъл и затова няма да ви прозвучи много безчувствено. Мислите ли, че има възможност тя да е мъртва?

— От това се страхувам.

— Мислите ли, че младата жена може също да е мъртва?

— Господи, надявам се, че не. Не е минало много време, нали, може и да са я намерили вече… Минали са само два дни, не като при Анджела.

Репортерката не каза нищо, само я гледаше и чакаше.

— Ужасно е, като си помисля… и двете.

Мълчание.

— Ако има връзка, значи…

Рейчъл Кар повдигна леко вежди, но остави Каръл да говори.

— Ужасно е да се помисли.

— Обвинявате ли полицията, че не са открили нищо за госпожица Рандъл?

Обвиняваше ли ги? Чудеше се дали не беше казала твърде много неща, за които не беше сигурна. Все пак…

— Ядосана съм — каза тя — и съм разстроена. Прекалено много време мина. А сега и този случай… Много се страхувам. Мисля, че може да се случи на всеки, нали?

— Мислите, че и други жени в Лафертън вече имат причина да се страхуват?

Така ли мислеше? Ако е най-лошото…

След момент Каръл Аштън кимна.

 

 

Рейчъл Кар караше с непозволена скорост по пътя обратно към редакцията, но тя винаги караше така. Нали за това беше червената й мазда МХ5. Беше силно развълнувана. В тази история имаше хляб, от седмици чакаше нещо такова, можеше да го направи водещо заглавие, да покаже малко отношение и да зададе неудобни въпроси на полицията, да разтърси обществото на Лафертън, което тя смяташе за полузаспало. Представи си името си на първа страница ден след ден и как води главната медийна кампания.

Когато влезе в редакцията, Дон Пилкингтън, редакторът на „Ехо“, си беше отишъл, но Греъм Гант още беше зад бюрото си. Рейчъл издърпа един стол и започна да говори, без да му дава възможност да я прекъсне, докато не разказа всичко и не изложи плана си.

Той изглеждаше объркан. Взе един от националните вестници.

— „Полицията е на крачка пред нас. Комисарят от лондонската полиция призна, че са сгрешили, като са изтеглили полицаите от улиците и така са загубили доверието на обществото. Хората искат да се чувстват сигурни и патрулиращите полицаи спомагат за това. Полицията набира нови попълнения и възнамерява да върне патрулите.“

— Добре, добре, правителството възнамеряваше и да прати повече лекари в болниците и повече учители в училищата… И какво стана? Ходил ли си скоро в болницата на Бевхам? Лафертън не е Лондон, нещата стават бавно и въпросът не е какво ще стане в бъдеще, а какво става — или не става — сега. Искам да станем големи с този случай, Греъм. Две жени са изчезнали и защо полицията ни казва само за едната? И двете са били сами на Хълма, никоя от тях не би изчезнала, без да предупреди, и от двете няма следа, никоя не се е обадила. Какво се опитва да прикрие полицията — собствената си некомпетентност? Защо Хълмът не се охранява както трябва — там се мотаят особняци, ексхибиционисти изскачат на пътеките срещу минувачите. Защо не ги прибира полицията? Защо…

Греъм Гант уморено вдигна ръка.

— Хей, давай едно по едно, Рейчъл. Добре, можеш да отидеш в Лафертън и да разпиташ за другата изчезнала жена. Мисля, че това е важно. Всичко друго, особено някаква антиполицейска кампания, трябва първо да мине през редактора.

— Ще му се обадя у тях.

— Няма да го намериш, той е на голяма масонска вечеря в Бевхам.

Рейчъл изсумтя.

— Научи подробности за другата жена, направи всичко, което можеш. Ще го публикуваме на първа страница утре, ако все още няма новини за някоя от тях. И без това полицията иска да задържим вниманието на обществото върху изчезналото момиче. Но почакай и говори с Дон, преди да вдигнеш тревога в обществото.

Рейчъл се втурна гневно през стаята към бюрото си. Винаги беше едно и също — големите босове играеха заедно, покриваха се един друг, правеха си услуги. Половината от полицията бяха франкмасони, това се знаеше, както и половината адвокати, банкери и големи бизнесмени в Лафертън и Бевхам, големите момчета играеха детски игри. Но това нямаше значение. Когато се стигнеше до заблуда на обществото и тайнствени конспирации, имаше голямо значение.

Рейчъл седна на бюрото си, за момент се загледа в пространството, представяйки си кампанията, за която искаше да получи разрешение да води, по един или друг начин. Тя щеше да придума Дон. Фантазията й продължи по-нататък, когато работата й в „Ехо“ ще бъде забелязана на Флийт стрийт и за нея ще има обаждане, с което я канят да се срещне с редактора на „Дейли мейл“… Рейчъл Кар нямаше намерение да остава дълго в тази затънтена провинция.

Тя вдигна телефонната слушалка и се обади в полицейския участък, но вече беше почти десет и в следствения отдел нямаше никой, а дежурният полицай каза, че няма новини и не може да коментира случаите с изчезналите хора.

— Съветвам ви да се обадите сутринта.

— И с кого да говоря?

— Детектив-сержант Графхам.

— Той кога ще бъде там?

— Тя. Детектив-сержант Фрея Графхам. По всяко време след девет. Ако тя отсъства, можете да говорите с полицай Коутс. Съжалявам, че не мога да ви помогна тази вечер, госпожо.

Рейчъл тресна слушалката. Не й харесваше мисълта да чака до сутринта, за да получи разрешение от редактора, и чак тогава да говори с някаква невзрачна жена детектив, която сигурно ще си мери думите и ще я остави да чака следващия брифинг.

 

 

След един час беше написала зашеметяваща статия, според нея. Историята и нейната гледна точка бяха твърде актуални, за да се ограничат само до „Ехото на Лафертън“, а и в края на краищата тя се беше опитала да говори с редактора, нали? Не беше нейна вината, че той е на масонска вечеря. Тя извика списъка с електронните адреси в компютъра си и кликна върху [email protected].

Изпращам ви в приложението статия за днешната новина за изчезналата жена в Лафертън. Имам сведения, че е укрита важна информация. Историята ще представлява интерес за читателите на „Бевхам Поуст“.

Нямах възможност да се свържа с моя редактор, но чувствам, че новината е твърде важна, за да я оставя за утре.

Поздрави,

Рейчъл Кар

[email protected]

За секунда се поколеба, преди да кликне върху „изпращане“, като гледаше съобщението и прикачения файл.

След пет минути тя летеше с маздата към Хеър Енд и срещата с любовника си Джон Бликсън, капитан на областния отбор по ръгби.